Брад Мелцър
Първият съветник (31)

Глава 31

Влизам в стаята на Нора и я виждам как бързо затваря едно чекмедже. Обръща се към мен и се усмихва широко. Голямата й усмивка помръква почти веднага.

— Какво е станало?

— Къде беше през последните два часа?

— Т-тук — отговаря тя. — Подписвах писма. Кажи ми за какво…

— Не ме лъжи. Нора.

— Не те лъжа! Попитай охраната! Изобщо не съм излизала!

Трудно е да се спори с това, но все пак…

— Видя ли едно малко листче? — питам я и оглеждам леглото.

— За какво става ду…

— За едно листче — повтарям аз по-силно и оглеждам килима. — Мисля, че съм го изпуснал тук тази сутрин. На него пишеше: „Хотел «Мариот», Удли Парк“.

— Майкъл, успокой се. Не знам за какво говориш.

— Преставам да играя, Нора. Дотук съм. Край. Съжалявам, ако това ще ти навлече неприятности, но ти си единствената, която може да ме подкрепи. Просто трябва да кажеш, че парите са били у Саймън и аз ще мога да…

Тя ме хваща за раменете и ме кара да млъкна.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нора, те го убиха. Пробиха дупка в челото му.

— Кои? Чие чело?

— На Вон. Убиха Вон. — Докато говоря, изведнъж насъбралите се емоции изригват: — Очите му… Защо трябваше да… Той ми помагаше… На мен!

Устните й потреперват и тя се отдръпва от мен.

— За какво… — Преди да довърши. Нора отстъпва назад и сяда на леглото. Слага длан на устата си, очите и се изпълват със сълзи. — О, боже!

— Казвам ти, за това ще обвинят мен.

— Добре, почакай секунда — казва тя с разтреперан глас. — Кога… Боже! Къде е станало?

— В хотела… трябваше да се срещнем в „Мариот“. Когато влязох в стаята обаче… Намерих го мъртъв. Няма кого друг да обвинят.

— Как са го…

— Куршум. В главата. Вероятно е отворил вратата и… само един изстрел. Достатъчно. Паднал е… мозъкът му беше пръснат навсякъде…

— А ти?

— Спънах се в него… Ще намерят отпечатъците ми. На дръжката на вратата, колана му. Един косъм им е достатъчен. Лежеше пред вратата, на устните му имаше кървава пяна. Кръвта беше навсякъде, Нора… по пода, по ръцете ми… вратовръзката ми… навсякъде!

Тя бързо вдига очи.

— Някой видя ли те?

— Мислех, че ФБР ще ме следи, но вероятно нямаше да стигна чак дотам, ако…

Телефонът й звъни, напомня ми писък. И двамата се сепваме.

— Нека си звъни — махва с ръка Нора.

— Ами, ако…

Споглеждаме се. Безопасност срещу съжалявам.

Естествено, тя реагира първа.

— Аз… трябва да…

— … Да се обадиш — съгласявам се.

Нора отива бавно до бюрото си. Телефонът продължава да звъни настойчиво.

Тя вдига слушалката.

— Ало? — казва колебливо. Поглежда ме за момент. Не е добре. — Да. Да, тук е — добавя и протяга слушалката към мен. — За теб е.

Поемам я колебливо.

— Ало? — промърморвам, докато се боря със световъртежа.

— Знаех си, че ще си там. Знаех си! Какво, по дяволите, ти става? — крещи някой. Гласът ми е познат.

— Трей?

— Мислех, че щеше да стоиш настрана от нея.

— Аз… само…

— Няма значение. Махай се оттам.

— Не разбираш.

— Повярвай ми, Майкъл. Ти си този, който не разбира. Току-що ми се обадиха от…

— Застреляха Вон — прекъсвам го. — Мъртъв е.

Трей дори не трепва. След като четири години работи с Първото семейство, отдавна е свикнал да чува лоши новини.

— Къде е станало това? Кога?

— Днес. В хотела. Влязох в стаята и намерих трупа. Не знаех какво да правя, така че избягах.

— По-добре продължавай да бягаш. Веднага изчезни оттам.

— Какво имаш предвид?

— Току-що ми се обади един приятел от „Поуст“. Пускат историята на Интернет страницата си. Смъртта на Карълайн, докладите, всичко.

— Посочили ли са заподозрян?

Трей мълчи доста дълго.

— Моят човек ми каза, че ще те ударят. Съжалявам. Майкъл.

Затварям очи.

— Сигурен ли си? Може само да е опипвал почвата.

— Попита ме точно как са имената ти.

Краката ми се подкосяват и се облягам на бюрото. Това е. Аз съм свършен.

— Добре ли си? — пита Трей.

— Какво казва? — пита ме Нора.

— Майкъл? Още ли ме слушаш? — пращи гласът в слушалката.

— Майкъл, всичко наред ли е?

Светът пред очите ми започва да плува. Като онази нощ, на покрива. Този път обаче е реално. Моят свят. Моят живот.

— Слушай ме — казва Трей. — Махни се от Резиденцията. Махни се от Нора. Ела тук, при мен и ще… — Изведнъж млъква.

— Какво? — подканям го.

— О, не! — пъшка той. — Не мога да повярвам!

— Какво? За какво говориш?

— Как са успели да…

— ТРЕЙ, КАЖИ МИ ЗА КАКВО СТАВА ДУМА!

— Гледам съобщенията на АП. Майкъл, тръгва и по агенциите. Вероятно са го взели от страницата на „Поуст“.

По дяволите. Сега вече няма спиране.

— Трябва да се махна оттук.

— Къде ще отидеш? — пита Нора.

— НЕ Й КАЗВАЙ! — крещи Трей. — Просто се махай! Веднага!

Изплашен до смърт, затварям телефона и тръгвам към вратата. Нора ме следва.

— Какво ти каза Трей? — пита ме тя.

— Тръгва. Историята е в медиите. Карълайн. Аз. Всичко останало. Каза, че вече върви по агенциите.

— Споменават ли за мен?

Гледам я втренчено.

— За бога!

— Знаеш какво имам предвид.

— Всъщност, Нора, не знам. — Обръщам й гръб и тръгвам към главното стълбище.

— Майкъл, съжалявам! — вика тя.

Не спирам.

— Моля те, Майкъл!

Продължавам.

Малко преди да изляза в главното фоайе, Нора прави последен опит:

— Това не е най-добрият начин да излезеш!

Принуждавам се да спра.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако тръгнеш по тези стълби, ще налетиш на Сикрет Сървис.

— Някаква по-добра идея?

Тя ме улавя за ръка и ме завежда по-навътре по коридора. Съпротивлявам се достатъчно, за да разбере, че не съм марионетка.

— Спести ми фасоните, Майкъл. Опитвам се да те измъкна оттук.

— Сигурна ли си?

Не обича да я обвиняват.

— Мислиш, че аз съм направила това, така ли?

Не знам какво да мисля и сега не е време да навлизам в подробности.

— Води.

В далечния ъгъл на коридора тя отваря една двойна врата и влизаме в нещо, което прилича на малък килер. Малък хладилник, мивка, няколко шкафа, пълни с пакети овесени ядки и закуски. Достатъчно, за да ти спести слизането три етажа надолу, до кухнята. В ъгъла на стаичката, над плота, виждам две метални плоскости, с изрязани в горния край отвори, колкото компактдискове. Нора улавя дръжката в долния край на едната плоскост и я вдига нагоре с усилие. Вътре се вижда свободно пространство, колкото да пропълзят двама души.

— Какво? Досега не си ли виждал кухненски асансьор?

Представям си разпределението на стаите. Трапезарията на президента е точно под нас, още по-надолу е кухнята. Нора вижда, че се досещам и казва:

— Дори президентите трябва да се хранят. — Кимва към кухината.

— Чакай, да не би да мислиш, че…

— Искаш ли да се измъкнеш оттук? — пита ме.

Кимвам.

— Тогава влизай.