Брад Мелцър
Първият съветник (11)

Глава 11

Първото нещо, което правя, когато се прибирам у дома, е да проверя пощата. Не знам точно защо, но това някак си ме кара да се чувствам жив — нещо като неизречено потвърждение, че там някъде има и други. Пам казва, че е така, защото съм единствено дете. Или това, или не се чувствам сигурен. Така или иначе, отварям малката метална пощенска кутия на апартамент 708, вземам последните изпратени ми послания и се запътвам към бюрото на портиера.

— Нещо интересно? — питам Фидел, който е портиер във входа от край време.

Поглежда под плота, където държи пакетите.

— Погледни и за Сидни, ако обичаш — добавям.

Фидел става и оставя на плота пакет, с етикет на „Федерал Експрес“. Дрънчи като испански маракас.

— За теб няма нищо. Това са лекарства за Сидни — отвръща Фидел и пуска вечната си широка усмивка.

С пощата и куфарчето ми в ръка, мушкам пакета подмишница и тръгвам към асансьора.

— Приятна вечер, Фидел.

Вдигам нагоре ъгъла на голямата кутия, за да натисна бутона, на който пише „7“, и се вглеждам в етикета. Сидни Готесман. Апартамент 709. През октомври Сидни, който ми е съсед от две години, ще празнува деветдесет и шестия си рожден ден. От два месеца е на легло.

Когато се нанесох в началото, беше достатъчно добър, за да ме покани да гледам суперкупата — заспа на втората четвъртина. И щом лекарите му казаха, че ще трябва да ампутират десния му крак поради усложнения от диабета, направих всичко възможно, за да му върна услугата. С инвалидния си стол се справя с пощата, но не обича да качва нагоре пакетите.

Закрепвам кутията му в едната си ръка, а куфарчето си в другата и чукам на вратата.

— Сидни! Аз съм.

Не отговаря. Никога не отговаря.

Знам процедурата, така че оставям кутията на плетената изтривалка и прекосявам площадката, за да отида до апартамента си. Обръщам се, но входът е много тих. По-тих, отколкото като пристигнах. Шуми климатичната инсталация. Сушилнята в пералнята се върти. Зад гърба си чувам, че асансьорът идва и се обръщам, за да видя кой е, но не слиза никой. Вратата се затваря и всичко отново притихва.

Бръквам в десния си джоб, за да извадя ключовете, после в левия. Не са там. По дяволите! Да не би… Не ги ли оставих долу, при… Не… ето… в ръката ми са. Без да губя повече време, пъхам ключа в ключалката и завъртам.

— Нова работа ли си търсиш? — пита мъжки глас зад гърба ми.

Обръщам се, стреснат, и виждам Джоъл Уестман, съседът ми, да излиза от апартамента си.

— Моля? — питам.

— Някакъв тип почука на вратата ми днес следобед и започна да разпитва за теб. Предния път, когато стана това, бяха от ФБР.

Куфарчето се изплъзва от ръката ми и пада на пода. Ключалките се отварят и книжата ми се изсипват пред пътната ми врата.

— Добре ли си? — пита Джоъл.

— Да… да. Добре съм — отговарям и започвам да събирам всичко обратно. Когато започнах работа в Белия дом, агенти на ФБР бяха разпитвали съседите ми, което беше част от служебната проверка. Явно се бяха натъкнали на нещо доста по-бързо, отколкото очаквах.

— Значи не си търсиш нова работа?

— Не — отговарям и се насилвам да се усмихна. — Предполагам, че актуализират досиетата си. — Джоъл тръгва по коридора и го питам: — Какво искаха да знаят?

— Този път беше само един. На около трийсет. Окичен със златни верижки.

Поглеждам Джоъл, но скривам реакцията си. Откога агентите на ФБР са започнали да носят златни верижки?

— Знам, че е малко странно, но… е, щом е за сигурността на страната… Не се притеснявай. Не попита нищо специално. Какво знам за теб? Кога се прибираш у дома? Такива работи. — Джоъл вижда тревогата ми. — Да не би да е трябвало да си мълча?

— Не, не — клатя глава. — Правят го горе-долу през две години. Не е нищо особено.

Джоъл тръгва към асансьора, а аз оставам да се чудя с кого е разговарял. Преди минута изпитвах страх от ФБР. Сега се моля да са били те.

Отварям вратата на апартамента си и виждам сгънат на две лист. Някой го е мушнал под вратата, докато ме е нямало. Вътре са написани три думи: „Трябва да поговорим“. Подписано е от П. Вон.

П. Вон, П. Вон, П. Вон. Ровя в паметта си, но не се появява нищо. Вратата зад гърба ми се затваря с трясък. Подскачам. Успокой се, казвам си. Не губи самообладание. Макар и слънцето да не е залязло, апартаментът ми се струва тъмен. Веднага паля лампите в антрето, кухнята, всекидневната. Нещо пак не е както трябва.

В кухнята чувам капките от разваления кран. Само преди два дни бях свикнал напълно с този звук. Днес обаче той ми напомня за трупа на Карълайн. Локвата кафе на пода. Очите й — едното нормално, другото изкривено.

Вземам една гъба от плота и я слагам под капките. Така поне не се чува. Сега долавям единствено тихото шумолене на климатичната инсталация. Ужасно ми се иска пълна тишина, така че отивам във всекидневната и я изключвам. Климатикът спира с неуверено кашляне.

Оглеждам апартамента внимателно, взирам се в подробностите. Бюрото ми. Мебелите под наем. Плакатите. Всичко е същото, но ми се струва, че има нещо различно. Без някаква особена причина, погледът ми се спира на канапето. Двете бежови възглавници са точно там, където ги бях оставил. На едната още личи вдлъбнатината от тялото ми, когато гледах телевизия предната вечер. Не се безпокой. Никой не е идвал тук. По тила ми се стича капка пот. Без климатика стаята е задушна. Поглеждам още веднъж името от бележката. П. Вон. П. Вон. Кранът още капе.

Събувам обувките и свалям ризата си. Най-доброто, което мога да направя в момента, е да се изгубя под душа. Да изчистя. Да започна отначало. Тръгвам към банята, уверен в правилността на решението, и забелязвам, на пода, до крака на канапето, една химикалка. Не коя да е, а моята химикалка на червени бели и сини райета от Белия дом. С президентския печат и думите „Столова на Белия дом“, със златни букви. Подариха ми я при първия ми обяд в столовата на Западното крило. Всеки има такава, но това не означава, че не я ценя. Като новопостъпил на работа, тя беше един от първите символи на новото ми положение — а това означава, че не бих я оставил на пода. Пак се озъртам, но не виждам нищо нередно. Може просто да е паднала от масичката. Когато обаче се навеждам, за да я вдигна, чувам шум откъм гардероба в антрето.

Не е силен — само тихо изпукване. Като от раздвижена китка. Или човек, който премества тежестта си от крак на крак. Обръщам се рязко, чакам нещо да се случи. Нищо. Обличам пак ризата си и прибирам химикалката в джоба, като че ли това може да помогне. Продължава да не се случва нищо. Апартаментът е толкова тих, че чувам собственото си дишане.

Бавно отивам до вратата на гардероба. Открехната е. Чувствам прилив на адреналин. Има само един начин да се справя с положението. Време е да престана да съм жертва. Преди да успея да се саморазубедя, се втурвам към вратата и я затискам с рамо. Грабвам дръжката с всички сили, които имам.

— Кой, по дяволите, си ти? — викам с най-застрашителния си глас. Никой не се съпротивлява.

— Отговори! — предупреждавам.

Апартаментът продължава да е все така тих.

Поглеждам през рамо към кухнята и виждам дървената поставка, пълна с кухненски ножове.

— Ще отворя вратата. Държа нож.

Тишина.

— Стига толкова. Излез бавно. На три. Едно… две… — Отварям рязко вратата и хуквам към кухнята. Обръщам се и вече държа в ръката си голям назъбен нож. Единственото, което виждам обаче, е гардероб, пълен с палта.

Размахвам ножа пред себе си и приближавам гардероба.

— Ей! — В един комикс това беше моментът, в който убиецът се появява. Споменът не ме спира.

Бавно преглеждам гардероба между дрехите. Свършвам и осъзнавам истината — там няма никой.

Ризата ми вече е напоена с пот. Оставям ножа в кухнята и пак включвам климатика. Когато отново се разнася тихото шумолене, натискам бутона на телефонния секретар. Време е да се отърва от тишината.

— Имате едно съобщение — казва ми машината с механичния си глас. — Събота, тринайсет часа и петдесет и седем минути.

Минава секунда и чувам мъжки глас:

— Майкъл, обажда се Рандъл Аденауер от ФБР. Имаме среща във вторник, но бих искал да изпратя наши хора утре… — Млъква, защото някой привлича вниманието му. — Тогава им кажете, че ще им се обадя по-късно! — крещи приглушено, като че ли е закрил микрофона с длан. След това казва, отново на мен: — Майкъл, извинявай. Моля те, обади ми се.

Вадя химикалката от Белия дом и записвам номера с облекчение. Той го е изпратил — това е то. Златни верижки или не, Джоъл е говорил с него. Агент Вон. Не се съмнявам в това. Изтривам съобщението и отивам в спалнята си. Стигам до нощното шкафче и замръзвам на място. Там, върху вчерашната кръстословица, е химикалката ми в бяло, синьо и червено от Белия дом. Поглеждам химикалката в ръката си. После онази на нощното шкафче. Връщам лентата двайсет и четири часа назад и се сещам за посещението на Пам с тайландските деликатеси. Може да е нейната, казвам си. Моля се да е нейната.

 

 

Рано в понеделник сутринта, в Деня на труда, седя на задната седалка на пътнически микробус и все още се мъча да убедя сам себе си, че един агент на ФБР би се свързал с мен, като мушне бележка под вратата ми. П. Вон. Питър Вон? Пиърс Вон? Кой, по дяволите, е този тип? Единственото, което чувам в отговор, е двигателят на микробуса.

Шофира един сержант със сиво сако и тясна вратовръзка. Движим се по магистралата след други два микробуса, съвсем същите. До мен седи Пам, която не е казала дума, откакто ни взеха от паркинга пред Западното крило в шест часа сутринта. Останалите единайсет пътници следват примера й. Всъщност, това е малко чудо — тринайсет адвокати от Белия дом, натъпкани в един микробус и никой не се хвали, даже не говори. Но не ранния час е причина за тази сдържаност. Причината е в крайната цел на пътуването ни. Днес погребваме една от нас.

Двайсет минути по-късно сме във военновъздушната база „Андрюс“, минаваме пропускателния пункт и влизаме след другите два микробуса. Вече е шест и половина, небето още тъмнее, но всички са будни. Почти сме стигнали. Микробусът най-накрая спира пред салона за изтъкнати гости — безвкусна едноетажна тухлена постройка, творческо кихване от петдесетте.

Влизаме и всички застават пред стъклената стена, която гледа към пистата. Опитват се да изглеждат равнодушни, но не им се отдава. Личи си в движенията им. Гледат изцъклено. Неспокойни са. Политическият еквивалент на деца, които смучат бонбони с изненади. Какво толкова става, питам се. За да намеря отговора, също отивам до стъклото и се готвя да изглеждам невпечатлен. Тогава го виждам. Думите „Съединени американски щати“ са изписани в черно по продължение на синьо-белия корпус, на опашката е нарисувано американското знаме. Това е най-големият самолет, който съм виждал някога. Ще пътуваме до Минесота, за погребението на Карълайн, с „Еър Форс 1“.

 

 

— Видя ли го? — питам Пам, която седи на стол в ъгъла на салона.

— Не. Аз…

— Отиди до прозореца. Повярвай ми, няма да останеш разочарована. Прилича на бременен „Боинг“ седем четири седем.

— Майкъл…

— Знам. Говоря като турист, но това невинаги е чак толкова лошо. Понякога е по-добре да извадиш фотоапарата, да облечеш шарена риза и да оставиш всичко на течението.

— Ние не сме туристи — ръмжи тя и погледът й пронизва гърдите ми. — Отиваме на погребение.

Както винаги, е права. Никога не изпуска от поглед цялата картина.

Отдръпвам се, за да се спра. Чувствам се около шейсет сантиметра висок от главата до петите.

— Извинявай, не исках да…

— Не се безпокой — прекъсва ме тя, без да ме погледне. — Само ми кажи, когато стане време да тръгваме.

 

 

В седем без петнайсет ни отвеждат към самолета и се подреждаме един след друг. При това положение е трудно да не забележиш приликите — тъмен костюм, кожено куфарче, тъмен костюм, кожено куфарче, тъмен костюм, кожено куфарче… Един след друг. Посланието е ясно — отиваме на погребение, но междувременно ще можем и да свършим някоя работа. Поглеждам собственото си куфарче и съжалявам, че съм го взел. След това поглеждам Пам. Не носи нищо, освен малка дамска чанта.

В подножието на стълбата към самолета, в началото на опашката, стои агент на Сикрет Сървис и проверява имената и документите ни. До агента е Едгар Саймън. Облечен е в черен костюм, със сребриста вратовръзка — толкова модерна, че не мога да повярвам как си я е сложил — и поздравява всеки от нас. Не се случва често съветникът да води подобно публично шоу и по всичко личи, че се къпе в доволство. Личи по начина, по който се повдига и спуска гръдният му кош. Дава си сметка, че всички го наблюдават.

Опашката намалява и най-накрая заставам пред Саймън. За моя изненада, веднага щом ме вижда, той се обръща и отива при секретарката си, която стои малко по-встрани, с бележник в ръка.

— Задник — шепна на Пам.

Стигам до стълбата на самолета и казвам името си на агента на Сикрет Сървис.

— Съжалявам, сър, как казахте, че е името ви?

— Майкъл Гарик — отговарям и издърпвам пропуска си иззад вратовръзката.

Той проверява пак.

— Съжалявам, господин Гарик, но не ви виждам тук.

— Това е невъз… — Млъквам. Виждам, че Саймън гледа към нас. Усмихва се така, както се усмихваше, когато ме изпрати у дома. Гадното ко…

— Обадете се в „Персонал“ — намесва се Пам. — Ще видите, че е от екипа.

— Не е важно дали е от екипа — обяснява агентът. — Ако не е включен в списъка, не мога да го пусна на борда.

— Ами, ако…

— Може ли да ви прекъсна за момент — пита Саймън, слага ръка на рамото на агента и отново заема предишното си място. — Моли! — вика секретарката си.

Моли дотичва до шефа си и му подава лист. Саймън й благодари и го подава на агента.

— В бързината, докато организирахме нещата, неволно пропуснах няколко души. Това е актуализираният списък. Трябваше да ви го дам по-рано, но след всичко, което се случи… при тази ужасна загуба…

— Разбирам, сър — казва агентът. Поглежда списъка и проверява кода. — Добре дошли на борда, господин Гарик.

Кимвам на агента и отправям към Саймън най-ледения си поглед. Няма нужда да казвам каквото и да било. За да съм на борда, трябва да се кача на борда. Всичко останало ще има своите последствия. Той се отмества и ми прави място да мина. Аз се съсредоточавам и се качвам по стълбата.

Влизам в самолета и се озъртам да видя стюардеса. Няма такава.

— За първи път? — пита някакъв глас. Вляво стои млад мъж с безупречно колосана бяла риза. Знаците на раменете му ми подсказват, че е от Военновъздушните сили.

— Просто не знам накъде да тръгна — казвам в отговор. — Навсякъде ли може да се седне или…

— Как се казвате?

— Майкъл Гарик.

— Последвайте ме, господин Гарик.

Тръгва по главния проход, който минава в дясната половина на самолета и от двете му страни има завинтени за пода плюшени кресла и имитации на старинни масички.

— Това е като летяща всекидневна — отбелязвам.

— Точно като у дома.

След това влизаме в отсека за екипа, кабина, побираща сто души, която е разделена на по-малки секции по за десет души. За разлика от обикновените самолети обаче, седалките не са обърнати в една посока, а са по пет една срещу друга, с масичка по средата. Всички гледат всички останали. При нас това е най-лесният начин да въодушевиш хората за работа. Продължавам да следвам господин Военновъздушни сили и забелязвам, че осем седалки са в средата на салона, а край прозорците има по две, отделени от другите. Проходът вдясно винаги остава свободен.

— Мога ли да седна до прозореца? — питам го.

— Този път не — отговаря той и спира. Сочи ми място край прохода, с лице в посоката на движението. На седалката е сложена бяла картичка с президентския печат. Под печата е написано: „Добре дошли на борда на Еър Форс 1“. Отдолу е написано името ми: „Господин Гарик“.

Реагирам веднага:

— Мога ли да я запазя?

— Съжалявам, но от съображения за сигурност ги събираме.

— Разбирам — кимвам аз и му подавам картичката.

Той пуска най-добрата си имитация на усмивка.

— Това е шега. Просто се шегувам, господин Гарик.

Разсмивам се и му протягам ръка.

— Наричай ме Майкъл.

— Приятно ми е, че се запознахме, Майкъл. Искаш ли да ти покажа останалата част от самолета?

— Сериозно ли? С удоволствие… — Зад гърба му виждам Пам. — Но този път ще се откажа. Имам малко работа.

Пам проверява картичката на седалката срещу мен, прочита името си и сяда.

Готов съм да оставя куфарчето си на масата помежду ни, но размислям и го мушвам под седалката.

— Как си? — питам я.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши.

 

 

В седем всички сме на борда и сме готови за излитане. Тъй като полетът не е търговски, повечето хора не са по местата си — приказват на групички или обикалят из самолета и го разглеждат. Несъмнено цялата работа прилича повече на коктейл, отколкото на пътуване със самолет.

Пам вдига очи от вестника си и забелязва, че съм се навел навън от седалката и гледам прохода.

— Майкъл, ако искаш да разгледаш самолета, просто го направи. Няма нужда да ме пазиш.

— Не те пазя — отвръщам аз, — а стоя при приятел.

— Значи президентският самолет вече не те интересува?

— Не — отсичам аз и грабвам предната част на вестника. — Единствено искам да съм информиран и да стоя при теб. На кого му пука за някаква си летяща всекидневна?

Знае, че лъжа, но знае също така, че никога няма да го призная.

— Благодаря ти, Майкъл. Ти си истински сладур.

Прелиствам вестника, без да обръщам внимание на последната й забележка.

— О, ето я забавната страница. Да лентяйстваш наистина е забавно.

За първи път тази сутрин чувам Пам да се смее. Това е дълбок, гърлен смях, който продължава само секунда, но все пак е нещо.

— Къде отиваш? — пита ме, защото ставам от мястото си.

— До тоалетната. Ще се върна след секунда.

В предната част на самолета откривам две тоалетни. И двете са заети. Вляво от мен, на една завинтена за пода малка масичка, има купа за бонбони, също завинтена. Пълна е с миниатюрни кутийки „М & М“ с емблемата на „Еър Форс 1“. Грабвам една за Пам, една за баща ми и когато протягам ръка, за да взема и за себе си, чувам шум от приближаващи хеликоптери. Вратата на едната тоалетна се отваря, но аз се залепвам за прозореца. Виждам два големи пътнически хеликоптера. Този, в който е Хартсън, е Първият хеликоптер на военноморските сили. Другият е само за заблуда. Президентът лети ту с единия, ту с другия и по този начин се надяват евентуалните атентатори да не знаят кой от двата да свалят от небето.

Двете машини се приземяват почти едновременно, но единият е по-близо до самолета. Той трябва да е номер Едно. Вратата се отваря и най-напред излиза началник-щабът. След това идват един старши съветник, няколко заместника и, накрая, Лам. Този човек е удивителен. Винаги го слушат. После слиза Нора, следвана от по-малкия си брат, Кристофър — длъгнесто хлапе, което още учи в пансион. Двамата, уловени за ръце, спират за момент, за да изчакат родителите си. Първо госпожа Хартсън, после президентът. Разбира се, докато всички са заковали погледи в президента, аз не мога да отделя моя от дъщеря му. Дори и през непробиваемото за куршуми стъкло тя изглежда красива…

Усещам на рамото си силна ръка.

— Кого гледаш, а? — пита Саймън.

Гласът му ме кара да се завъртя рязко. Отрязал е пътя ми. Гърбът ми е притиснат към прозореца.

— Невероятни гледки, нали? — казва той.

— Д-да. — Изпъвам рамене и се опитвам да го накарам да отстъпи.

— Но съм виждал и по-добри.

Той ми хвърля поглед, от който, знам, ще останат синини.

— Не забравяй къде се намираш. Ще бъде срам, ако се наложи да си отидеш у дома.

Изкушавам се да окажа съпротива, но… няма начин да спечеля. Време е да проявя здрав разум. Ако Саймън искаше да ме махне, щеше да го е направил отдавна. Сега иска само тишина. Моето мълчание срещу неговото. Само това ще го накара да стои настрана от вестниците. Само това ще запази работата ми. Само това ще опази и Нора. И, най-важното, както й казах в стаята за боулинг, само по този начин ще можем да стигнем до дъното на нещата.

— Разбрахме ли се?

Кимвам.

— Не е нужно да се безпокоиш заради мен.

— Добре — казва той с усмивка. — А сега се махай от очите ми. — Сочи ми задната част на самолета и ме отпраща по пътя ми. Иска, когато влезе в кабината за екипа, да го направи внушително.

Връщам се на мястото си с чувството, че са ме изритали в стомаха. Пол Вон? Патрик Вон?

— Видя ли приятелката си? — пита ме Пам, когато се каня да седна. Крие се зад вестника, гласът й трепери.

— Какво има? — питам я.

Не отговаря.

Протягам ръка и свалям вестника й.

— Пам, кажи ми какво…

Очите й са пълни със сълзи. Вестникът пада на масата между нас и успявам да видя какво чете. Страница B-6 на раздела за столицата. Некролозите. Най-горе е снимката на Карълайн. Заглавието е: „Почина Карълайн Г. Пенцлър, адвокат в Белия дом“. Знам, че би трябвало да е там, но поради ранната среща, в шест сутринта, досега не съм го прочел. Вече нямам причини да отлагам. Навеждам се над масата, както съм прав. Би трябвало да чета, но всъщност само гледам снимката на Карълайн, опитвам се да заменя натрапчивия спомен за изцъклените й, празни очи.

— Тя щеше да се ядоса на тази снимка — шепне Пам зад мен.

Не мога да не се засмея. Снимката е в близък план, леко разфокусирана, на лицето на Карълайн играе широка усмивка. Изглежда по-щастлива от тийнейджърка в реклама за дъвка. Който обаче познаваше Карълайн, знаеше, че тя никога не беше разфокусирана. И мразеше да се усмихва.

— Обзалагам се, че я е изпратил някой от братята й — добавя Пам. — Само за да я ядоса.

Най-накрая самолетът започва да се движи. Без да ни уведомят, машината се насочва към пистата за излитане. Някои се връщат по местата си. На други им е все едно. Коктейлът продължава. Няма стюардеса, така че никой не закопчава предпазния колан. Жестът е дребен, но говори за власт. А, дори и когато става дума за погребение, властта в Белия дом е всичко.

Самолетът набира скорост и аз пак се обръщам към вестника. „Сред живите й роднини са майка, Мириам Пенцлър, от Дюлут, Минесота…“

Цялата кабина започва да вибрира от увеличената тяга на двигателите. Чантата на Пам пада на пода, но никой от двама ни не се навежда да я вдигне. Химикалката й, от столовата на Белия дом, се изплъзва и също пада. Пам Вон? Дали Пам познава Вон? Опитвам да запазя равновесие и се хващам за масата. Пам се хваща за мен.

„… четирима братя, Харолд Пенцлър, от Юджийн, Орегон, Мич Пенцлър от Милуоки, Уисконсин, Ричард Пенцлър и Чарлз Пенцлър, и двамата от Дюлут, Минесота…“

Опитвам се да чета, но думите се размазват пред очите ми. Самолетът не престава да се тресе. Ако положа усилия, бих могъл да дочета докрай резюмето на живота й, но след всичко това… след всичко, което си мисля, че е направила… просто не съм сигурен, че ще повярвам на написаното. Пам не желае да се предаде и продължава да чете. И продължава да се държи за раменете ми. Няма да я предам.

„… и единайсет племеннички и племенници“.

Пам подсмърча. Прави всичко възможно, за да го задържи в себе си. Това е професионалното отношение. Някъде с дълбините на корема си усещам, че колелата се отделят от пистата. Вече единственият начин да останеш прав е да се наклониш на четирийсет и пет градуса напред. Хората наоколо започват да ни оглеждат. Няма значение. Продължавам да гледам снимката на Карълайн. Мек фокус. Усмивка.

Почти цялата ми тежест е опряна на масата и имам чувството, че глезените ми ще се счупят. Тогава, бавно, машината започва да се изправя.

Самолетът заема мястото си в небето и аз, изведнъж обзет от неочаквано спокойствие, се обръщам към Пам. Не знам какво да кажа, така че правя единственото, което мога да измисля. Разтварям ръце и я оставям да падне в прегръдката ми. Лицето й докосва рамото ми и я целувам леко по косата. Това е топла, окуражаваща прегръдка. Прегръдка, каквато човек пази за най-добрите си приятели.

— Как си? — питам я.

Тя се притиска още по-силно в мен и произнася само една дума:

— По-добре.

 

 

Кацането на летището в Дюлут е много по-меко от излитането. Когато пистата се появява пред самолета, телевизионните монитори в кабината оживяват. Вградени са в стената — един над главата на човека вляво от Пам, втори над главата на човека вдясно от мен.

На монитора се вижда как един огромен син и бял самолет се снишава, за да кацне. Местните телевизионни станции предават пристигането ни и понеже сме в обхвата на предавателите, можем да гледаме.

— Хитър трик — казва някой.

Кимвам в знак на съгласие. Като се доверяваме повече на телевизията, отколкото на реалността, продължаваме да гледаме екраните — и след миг преживяваме най-страхотния интерактивен филм, защото колелата на самолета по телевизията докосват пистата точно в момента, в който усещаме кацането.

След като слизат едрите риби, ние също се насочваме към изхода. Разстоянието не е чак толкова голямо, но вече се усеща, че настроението е променено. Никой не говори. Никой не се разхожда. Увеселителната разходка с най-хубавия частен самолет на света е свършила. Следва погребението.

След малко опашката най-после се раздвижва и аз подавам на Пам ръка.

— Хайде, време е да тръгваме.

Тя улавя ръката ми, аз стискам нейната.

— Благодаря ти за преди малко.

— Винаги — отвръщам.

След малко стигаме до предната част на самолета и виждам кое е причинило забавянето. Президентът стои край вратата, вътре, и изказва съболезнованията си на всеки от нас лично.

Изумително. Точно заради това започнах работа при Хартсън. Ако стискаше ръце в подножието на стълбата, щеше да е чисто политически ход, репетиран заради камерите и приближаващите избори. Тук, вътре, камерите не го виждат. Това е мечтата на всеки сътрудник — миг само между него и теб.

Приближаваме още и виждам, че Първата дама стои до него. Глупаво е, но присъствието й тук е важно. Познавала е Карълайн по-дълго от всички нас — факт, който разпознавам в присвитите й устни. Това не е просто протоколно погребение. Госпожа Хартсън се бори със сълзите си. Отново обръщам поглед към президента. Не искам да виждам как Първата дама плаче.

Правя още три крачки и едва тогава виждам познатия силует. Зад рамото на Хартсън, леко встрани, стои любимият ми член от Първото семейство и наблюдава събитията.

Нора вдига очи и погледите ни се срещат. Опитва се да запази спокойствие. Усмихва се едва забележимо. Отново стремежът й е да изглежда невъзмутима, както обикновено, но вече съм се научил да виждам по-надълбоко. Начинът, по който поглежда баща си, после майка си… после вътрешността на плюшения самолет… Това е, което може да загуби. За нас то е допълнение. За Нора… ако дори само се зашушука за скандал с нея и парите… или, още по-лошо, около смъртта… ще й струва целия живот.

Пускам Пам и кимвам леко на Нора: Не си сама.

Тя не може да не се усмихне.

Без да каже дума, Пам сграбчва ръката ми отново.

— Какво има? — питам я.

— Помни — шепне тя в отговор, — че всяко животно си има товар.

— Не се безпокой — казвам. С едното око гледам президента, с другото Нора. — Знам в какво се забърквам.