Брад Мелцър
Първият съветник (32)

Глава 32

Спускаме се до кухнята мълчаливо, в пълна тъмнина. Когато стигаме до приземния етаж, през прозорчетата прониква светлина. Нора надниква навън, вдига вратата и се оглежда в двете посоки.

— Хайде — подканя ме.

Докато се измъква от тясната клетка, коляното й се забива в ребрата ми. Отново си спомням за Вон.

Изпълзявам навън и виждам, че сме в задния край на кухнята — малко ъгълче, между редиците професионални фризери. Пред служебния вход виждам униформен пазач. Малко по-близо до нас, готвач и помощника му приготвят нещо върху плот от неръждаема стомана. Улисани в работата си, дори не ни забелязват.

— Насам — казва Нора и ме дърпа за ръката.

Отваря някаква врата вдясно от нас и излизаме от кухнята. Отново сме в коридора.

— Ето! — вика някой.

Петдесетина светкавици проблясват в очите ни. Нора застава пред мен, прикрива ме от… Момент. Това не са журналисти. Просто поредната група посетители.

— Нора Хартсън — обявява разпоредителят на група дипломати, както изглежда. — Нашата Първа дъщеря.

Тълпата започва да аплодира, а разпоредителят безуспешно опитва да им напомни, че не е позволено да се правят снимки.

— Благодаря — казва Нора и се извинява, че трябва да си върви. През цялото време стои пред мен и ме прикрива. Знам какво си мисли — ако снимката ми ще се появи утре във вестника, последното нещо, от което би имала нужда, ще бъде групова снимка с мен. Посетителите продължават по пътя си, а Нора ме улавя за китката.

— Хайде — шепне и продължава да стои пред мен. — Бързай!

Аз навеждам глава и тръгвам след нея. Минаваме забързано покрай любимия ми униформен. Не помръдва. Не докосва радиостанцията си. След като не минаваме по стълбището към Резиденцията, явно не дава пет пари. Заради това и не излязохме през сервизния вход на кухнята.

Пред Дипломатическата стая свиваме наляво. Нора отваря врата, между бронзови бюстове на Чърчил и Айзенхауер, която ни извежда в дълъг коридор, пълен със сложени един върху друг столове — резерва за големи банкети. Продължаваме нататък и подът става наклонен. Минаваме покрай купчини продукти в кашони, след това покрай стаята за боулинг, която се пада вляво. Нора продължава напред в лабиринта. Започвам да се чувствам далеч от дневната светлина.

— Накъде ме водиш?

— Ще видиш.

След малко подът отново става равен и излизаме в друг, перпендикулярен коридор, който е доста мръсен. Нисък таван. Мъждукащо осветление. Стените са влажни и миришат на мухъл.

Не разбирам — в сутерена сме. Нора няма повече място. Аз нямам повече време. Въпреки всичко, тя не намалява темпото. Завиваме надясно и продължаваме.

Клепачът ми започва да трепери. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне.

— Спри! — изкрещявам.

Тя спира и се вглежда в мен за първи път.

— Кажи ми къде отиваме, по дяволите!

— Казах ти, ще видиш.

Тъмнината не ми харесва.

— Искам да знам — настоявам подозрително.

Тя отново спира.

— Не се тревожи, Майкъл — успокоява ме Нора тихо. — Ще се погрижа за теб.

Не съм чувал този тон от деня, когато бяхме при баща ми. Сега обаче не е време за това.

— Нора…

Без да каже дума, тя се обръща и продължава напред по мрачния коридор. Виждам стоманена врата с електронна ключалка. Ако слуховете са верни, това е противобомбено скривалище. Нора набира някакъв код и чувам как ключалката изщраква. Нора дръпва рязко вратата и я отваря. Очите ми се разширяват. Не може да бъде. Все пак, пред мен е. Най-големият мит на Белия дом. Таен тунел.

Нора ме поглежда в очите.

— След като е бил добър за Мерилин Монро, добър е и за теб.