Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First Counsel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Първият съветник

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-43-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15586

История

  1. — Добавяне

Глава 29

— Закъде си се забързал така? — пита Аденауер, докато ме принуждава да отстъпя назад, в преддверието. — Някакви проблеми?

— Не — отговарям и си придавам храбър вид. — Всичко е чудесно.

— Защо си тук толкова късно?

— Тъкмо щях да те попитам същото.

Аденауер продължава да пристъпва напред, към кабинета ми. Аз решавам да отстоявам позицията си в преддверието.

— Е, накъде беше хукнал? — пита ме той.

— Исках да видя заминаването. Излитат след десет минути.

Замисля се над отговора ми, ядосан, че го давам толкова бързо.

— Майкъл, може ли да поседнем за секунда?

— Да, но тъкмо щях да…

— Искам да поговорим за утре.

Дори не мигвам.

— Добре — казвам и влизам в кабинета си. Тръгвам към бюрото, той към канапето. Още отсега не ми харесва — чувства се твърде комфортно. — Е, какво става с теб? — питам го.

— Нищо — отговаря той хладно. — Преглеждах онези досиета.

— Нещо интересно?

— Не знаех, че известно време си учил медицина — казва той. — Занимавал си се с много неща.

Готов съм да млъкна, но си давам сметка, че това няма да ме доведе доникъде. Ако смятам да го убедя, че трябва да ме изчака и утре, ще се наложи в замяна да му предложа известна откровеност.

— Това е мечтата на всяко хлапе с болни родители — обяснявам. — Да стане лекар и да ги спаси. Проблемът беше, че просто не можах да го понеса. Не обичам тестовете, в които има конкретни отговори. Предпочитам да пиша есета.

— Въпреки това си изкарал цяла година. Взел си даже изпит по философия.

— Накъде биеш?

— Наникъде. Просто се питах дали някога са те учили за моноамин-оксидазните инхибитори.

— Какво е това?

— Нещо удивително. Наистина — отвръща Аденауер. — Имаме две лекарства, които поотделно са безвредни. Ако обаче ги смесиш… Става лошо, меко казано. — Наблюдава ме прекалено внимателно. Нещо ще се случи. — Ще ти дам пример — продължава. — Да кажем, трябва да ти се предпише антидепресанта нардил. Казваш на психиатъра си, че се чувстваш зле. Той ти предписва медикамента и започваш да се чувстваш по-добре. Проблемът е решен. Разбира се, когато пиеш лекарства, винаги трябва да четеш предупрежденията. Ако прочетеш предупрежденията за лекарството нардил, ще видиш, че трябва да се въздържаш от много неща, докато го пиеш. Кисело мляко, бира или вино, маринована херинга… И нещо, което се нарича псевдоефедрин.

— Псевдо какво?

— Странно. Бях сигурен, че ще кажеш точно това. — Усмивката му изчезва. — Судафед. Майкъл. Едно от най-продаваните в света лекарства против настинки. Ако го смесиш с нардил, ще заминеш по-бързо от експресния влак. Моментален удар. Странното е, че на пръв поглед всичко прилича на обикновен инфаркт.

— От това ли е умряла Карълайн? Комбинация от нардил и судафед?

— Това е само хипотеза — отговаря той неубедително.

Поглеждам го.

— Судафедът е бил разтворен в кафето й — обяснява Аденауер. — Десетина таблетки, ако се съди по концентрацията в пробите, които взехме. Не е имала време даже да разбере какво става.

— А нардилът?

— Пие го от години. Откакто е започнала работа тук. — Кратка пауза. — Майкъл, който го е направил, е научил урока си добре. Знаел е, че тя пие нардил. И познанията му по физиология не са били елементарни.

— Тогава, каква е голямата теория? Смяташ, че са ме научили на тези неща в Мичиган? Отрова номер 101: „Как да убием приятелите си с подръчни средства“.

— Ти го каза, не аз.

И двамата знаем, че е прекалено, но след като е стигнал до тези подробности за образованието ми, значи са започнали да разнищват живота ми. Лошо.

— На грешна писта сте — казвам му. — Не си падам по лекарствата и дрогата. Никога не съм и никога няма да си падам.

— Тогава какво правеше вчера в зоопарка? — Той чакаше точно това. Насочих го право натам.

— Гледах маймуните — отговарям. — Удивително! Напоследък всички имат радиостанции.

Аденауер клати глава с бащинско неодобрение.

— Нямаш представа с кого си се захванал. Вон не е просто местният хулиган. Той е убиец.

— Знам какво правя.

— Сигурен съм в това. Той е в състояние да ти разпори корема, за да се забавлява. Чу ли какво е направил с приятелчето си, Морти? Взел е една струна от пиано и…

— Тъкмо затова смятам, че трябва да изчакате. Не вярвам да го е направил той.

— Вон ли ти го каза?

— Това е само хипотеза — отвръщам.

Става от канапето и тръгва към бюрото ми.

— Майкъл, искам да ти нарисувам една картинка. Ти и Вон стоите на ръба на пропаст. Единственият път към безопасността е паянтово бамбуково мостче, което води на отсрещния бряг. Проблемът е, че по мостчето може да мине само още един човек. След това ще се откъсне и ще полети в бездната. Знаеш ли какво ще стане при това положение?

— Чакай да позная. Вон ще претича първи.

— Не. Ще забие нож в гърба ти, ще вземе манерката ти с вода, портфейла ти и чак тогава ще претича. И през цялото време ще се смее.

— Доста сложна илюстрация.

— Опитвам се да ти помогна, Майкъл. Наистина. Според очевидци, ти си последният, който я е видял. Според доклада от токсикологията, убиецът е човек, който разбира от лекарства. Документирано е, че ти си пуснал Вон да влезе. Все ми е едно дали уговорката ти е била с Нора. И в двата случая той е свързан с теб. Стоиш на ръба на пропастта. Какво искаш да направиш?

Не отговарям.

— Каквото и да ти казват, това са дивотии. На никого не му пука за теб, Майкъл.

— А на теб ти пука, така ли?

— Въпреки че не ти се вярва, не ми се ще да загубиш всичко постигнато заради това. Уважавам начина, по който си попаднал тук. Улесни ни и ти обещавам, че ще облекча положението ти.

— Какво означава „ще облекча положението ти“?

— Знаеш какво целим. Дай ми връзката между Нора и Вон. Наркоман, пласьор на наркотици и свързана с наркотици смърт. Дай ми това и всичко е наред.

— Но те не се…

— Само не ми казвай, че не се познават. Писна ми от тези глупости. Ако не ни дадеш връзката между Нора и Вон, ще използваме връзката между Вон и теб.

— Дори и като знаеш, че не е истина?

— Не е истина? Майкъл, единствената причина да чакам толкова дълго е фактът, че тя е дъщеря на президента. Доказателствата трябва да са непоклатими. И потвърдени. Ако обаче не успея да накисна нея, с радост ще започна от теб. Сещаш ли се? След като разтръбя в пресата, след като разберат всички, че излизате заедно, само глупак няма да се сети какво всъщност става. Това ще е един ход в повече, но Нора няма да избяга никъде. — Слага длан върху плота на бюрото ми и добавя: — И ако не ми дадеш каквото искам, ти също.

Отдръпва се, а аз оставам безмълвен.

— Все още мога да ти помогна, Майкъл. Имаш думата ми.

— Ами, ако…

— Защо не го премислиш през нощта? — предлага ми. Не променя крайния срок. Трябва да спечеля малко време — поне до обяд, когато е срещата ми с Вон.

— Нужен ми е целия ден утре. Трябва да проверя още нещо. Ако съм прав, ще разбереш. Ако греша, ако не се получи, ще ме опаковаш с голяма червена панделка и аз ще се предам на пресата лично.

Замисля се за момент. Обещание с реални резултати.

— Пет часа утре следобед — казва най-накрая. — Помни обаче какво ти казах. Вон търси някой левак. Веднага, щом те накисне, ще се измъкне невредим.

Кимвам. Аденауер тръгва към вратата.

— Ще се видим в пет.

— В пет. — Преди да излезе се обръща, все още с ръка на дръжката на вратата. — Как ти се стори Нора в „Дейтлайн“?

Продължава да стяга примката. Стомахът ми се свива.

— Защо питаш?

— Просто така. Биваше си я, нали? Никога няма да ти мине през ум, че рейтингът им е толкова нисък. Като че ли тя сплотяваше цялото семейство.

Вглеждам се в очите му. Опитвам се да отгатна. Няма причина да говори за рейтинга.

— Когато се налага, тя е силна.

— Значи не й е нужна защита. Разбира се — продължава, преди да отворя уста — може и да не съм схванал правилно. В тези медийни изяви нещата винаги изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Не мислиш ли?

Аденауер клати глава с разбиране, обръща се, гаси лампата и излиза. Вратата се затръшва.

Оставам сам, в тъмнината. Макар и да му липсват някои елементи от мозайката, разполага с достатъчно, за да нарисува картина. Затова е взел и решението — каквото и да направя, за мен всичко е приключило. Единственият въпрос сега е кого ще повлека със себе си.

 

 

Изчаквам цели пет минути, след като си е отишъл, за да изляза и аз. Независимо от записаното в програмата, когато трябва да се пътува, нещата почти никога не стават навреме. Ако са закъснели, все още имам шанс да поговоря с нея. Тръгвам към Западното крило по обикновения маршрут. Веднага щом излизам навън обаче, разбирам, че нямам почти никакво време. Пред западното фоайе, в светлината, не се вижда почетната стража. Президентът не е в Овалния кабинет. Хуквам през Западната колонада и след това по коридора на приземния етаж. Докато тичам, чувам ехо от ръкопляскане и викове. В далечината започва да бумти парен локомотив. Първо бавно, после бързо. Набира скорост и се чува пулсиране. Ръмжене, рев. Хеликоптерът.

По средата на коридора влизам в Дипломатическата стая и се сблъсквам с последния човек, когото очаквам да видя.

— Накъде си тръгнал? — пита ме Саймън, без изненада.

Челюстта ми се свива. Не мога да не си го представям с Нора на задната седалка, но се владея.

— Да видя заминаването.

— Откога си станал такъв турист?

Не отговарям. Искам да го чуя от нея. Обръщам се и понечвам да мина покрай него. Той ме улавя за ръката. Стиска силно.

— Закъсня, Майкъл. Не можеш да го спреш.

Отскубвам се.

— Ще видим.

Преди да каже каквото и да било, минавам покрай него и излизам през вратата на Южната веранда. На алеята отпред има група от двайсетина души, които ръкопляскат. Останките от празненството след „Дейтлайн“. Съвсем наблизо е хеликоптерът, който вече се отлепя от земята. За да го видя, трябва да примижа, за да се предпазя от силната въздушна струя. Вратовръзката и пропускът ми политат назад, въздухът от голямото витло ме блъска в гърдите като ураган. Зад бронираното стъкло на илюминатора виждам световния лидер, който маха с ръка. Две места зад него е Нора, увлечена в разговор с брат си. Проследявам с очи издигането им. Саймън е прав. Няма начин да го спра. Това е извън моя контрол. След миг светлините на машината изчезват и Първото семейство потъва в черното небе. Вече няма за какво да се ръкопляска и тълпата постепенно се разотива. Оставам, където съм. Сам. Отново в своя свят, за един човек.

 

 

— Това е глупаво — казвам аз, когато келнерката донася кана бира на масата ни.

— Да, да. Същото старо червено вино. — Трей вдига гласа си с октава и пее: — Вече не съм на осемнайсет, няма защо да давя кафявите си очи в бира. — Налива чаша и я плъзва към мен. — Пийни малко бира.

— Май дори не ме чу…

— Чух те. Просто решавам да не те слушам. Това е чудесно качество — осигури на родителите ми цели осем месеца семейно щастие.

— Зарежи семейното щастие. Повече ме безпокои…

— Знам какво те безпокои, Майкъл. Днес бях там. Там съм от самото начало.

Докато говори, погледът ми е прикован в келнерката, която разчиства съседната маса. Подобно на кран, тя протяга ръка и вдига всичко съществено — прибори, чаши, чинии. Другото е боклук. След това избутва всичко останало — празни бутилки и смачкани салфетки — в найлоновия чувал, закрепен за специалната количка. С едно бързо движение, всичко изчезва. Точно това направи и тя — след забавлението, изхвърли боклука. Въпреки всичко, все още отказвам да го приема.

— Може би Вон е сгрешил. Може би Нора…

— Не започвай да тънеш в догадки отново. Първият път беше прав.

— Не са догадки. Просто… докато не се върне…

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че ще й дадеш възможност за обяснение? След това, което направи тази вечер? С всичкия си ли си?

— Всеки заслужава да получи възможност. Освен това, не мисля, че имам избор.

— Имаш огромен избор. Пълна количка от супермаркет. Можеш да я мразиш, да я презираш, да я псуваш, да я ненавиждаш, да се преструваш на Природата и да я отбягваш, като че ли е вакуум…

— Стига! — прекъсвам го. Все още наблюдавам келнерката. — Знам как изглеждат нещата на повърхността. Все още обаче не знам всичките факти.

— Какво още искаш да чуеш, Майкъл? Тя спи със Саймън!

Гърдите ми се свиват. Само при мисълта… По дяволите!

— Говоря сериозно — шепне Трей и оглежда околните маси подозрително. — Заради това умря Карълайн. Открила е, че двамата са хоризонтални съседи, решила е да ги изнудва и те са реагирали. Работата е там, че им е бил нужен някой, когото да обвинят.

— Мен — мърморя. Звучи много убедително.

— Помисли само какво стана. Не попадна в онзи бар поради някаква случайност. Било е капан. Завела те е там нарочно. Всичко, измъкването от Сикрет Сървис, преструвките, че не знае къде сте, дори вземането на парите е част от плана им.

— Не — шепна аз и се оттласквам от масата. — Не е така.

— Какво имаш пред…

— Не са могли да знаят, че полицията ще ни спре за превишена скорост.

— Така е, тук си прав. Това вече е случайност. Ако обаче не ви бяха спрели, тя щеше да остави парите в колата ти. Помисли малко. Накисват Вон и правят да изглежда така, че все едно ти си го вкарал в сградата. На следващата сутрин намират Карълайн мъртва и ти, между Вон и парите, оставаш с димящия пистолет в ръка.

— Не знам. Ако това е била идеята, защо още не са ме накиснали? Димящият пистолет все още е в ръцете ми. Само дето е задържан в полицията.

— Не мога да си го обясня. Може би се опасяват, че полицаят ще разпознае Нора. Може би чакат да минат изборите. Или пък чакат ФБР да свърши работата. Утре, в пет часа.

Седим мълчаливо. Аз гледам бирата в чашата си, наблюдавам издигащите се мехурчета. Най-накрая се обръщам към Трей.

— При всички случаи трябва да поговоря с нея. — Преди да успее да каже нещо, добавям: — Не ме питай защо, Трей. Просто трябва. Знам, че я смяташ за калпава и, повярвай ми, аз знам, че е калпава. Но е истинска, Трей. Чувствам го толкова дълбоко, че чак костите ми треперят. Нора е истинска.

— Сега говориш като Миратрад.

— Кой?

— Онзи, който оцелял при опита да го убият, като поглъщал по малко от отровата всеки ден. Когато най-накрая му я сложили във виното, организмът му бил привикнал и той не умрял.

— И кое е лошото в случая?

— Обръщай внимание на подробностите, Майкъл. Оцелял е, но всеки ден е ял отрова.

Не мога да не поклатя глава.

— Просто искам да чуя какво ще ми каже. Хипотезата ти е една възможност. Има много други. Доколкото знам, Пам е тази, която…

— Какво, по дяволите, ти става? Да не би да си перманентно на автопилот?

— Не те разбирам.

— Аз пък разбирам. И знам какви са чувствата ти към нея. Наистина. Дори и да забравим Нора, аз също имам въпроси към Пам. Само че, направи крачка назад и помисли рационално. Ти се доверяваш на Нора и Вон, двама напълно непознати, с които си се запознал преди по-малко от месец, а се съмняваш в Пам, добър приятел, който е с теб вече две години. Майкъл, моля те, погледни фактите. Не виждаш ли? Дори само днес! Какво мислиш?

Очите ми отново се насочват към бирата. Нямам отговор.

 

 

Рано в петък сутринта преглеждам четирите вестника, за да се уверя, че Аденауер е удържал на думата си. В „Хералд“ има кратка бележка, посветена на някои от слуховете около смъртта на Карълайн, които вече циркулират, но това не е неочаквано. По-важно е, че рейтингът на Хартсън се е покачил с шест пункта — гигантски скок, с който излиза от полето на допустимата грешка. Не е трудно да се види защо. На първа страница в „Поуст“ има снимка на цялото семейство, от интервюто в „Дейтлайн“, вдясно, Нора се смее на шега, подхвърлена от майка й. Най-обикновен ден от живота й.

Всичко останало, доколкото мога да преценя, е нормално. Нищо от Инес. Нищо от някой друг. Сега ми остава да свърша само трудната работа. Според програмата, трябва да се приземят всяка минута. Слагам вратовръзката си и я притягам повече от обикновено. Време е да се видя с Нора.

 

 

След като охраната ме пуска, тръгвам право към спалнята й на третия етаж. Спирам пред вратата и вдигам ръка, за да почукам, но чувам, че тя говори с някого. Приближавам се. В този момент вратата се отваря и се появява Нора — сияеща, с тясна черна фланелка и дънки, залепила за ухото си мобилен телефон. Усмихва ми се за част от секундата и ми махва да вляза.

— Не ме интересува, ако ще да даде и два милиона — крещи тя по телефона. — Няма да вечерям със сина му! — Влизам, Нора вдига ръка и ми прави знак да почакам.

Предвид програмата, вероятно е заради приемите на дарителите предишния ден. Когато се запознахме, тя ми бе казала, че винаги е така след подобни събития. Всеки глупак с чекова книжка започва да иска едно или друго. От президента обикновено се иска съдействие в бизнеса. От Нора се искат лични услуги.

— Какво, по дяволите, им става на тези хора? — пита тя по телефона и продължава да крачи напред-назад. Сочи ми канапето да седна. — Защо не си купят мебели, както всички останали? — Махва с ръка и добавя: — Кажи им истината. Кажи им, че смятам този спонсор на баща ми за хлебарка и че… — Млъква, за да чуе какво й говорят. — Не ме интересува дали е учил в Харвард! Какво значение има това, по… — Млъква рязко. — Знаеш ли какво? Това всъщност има значение. Голямо значение. Имаш ли молив, защото току-що реших какво ще кажеш. Пишеш ли? Когато отново се свържеш с родителите му, им кажи, че макар и да съм дълбоко развълнувана от перспективата синът им да се разчувства, докато мушка език в ухото ми, за съжаление няма да мога да го направя. Докато учех в Принстън положих вагинална клетва, която ми забранява да излизам с два типа мъже. Първо, които са учили в Харвард. И второ — тук започва да крещи, — синове на надути, претенциозни, лицемерни родители, които си мислят, че като знаят как да си осигурят места в най-модния за момента ресторант, целият останал свят трябва да има етикетче с цена. За нещастие, скъпият им син, Джейк, попада и в двете категории. Искрено ваша. Нора. Послепис. Вие не сте интересни, приятелите ви, Хамптън, се надценяват, а келнерът, каквото и да ви говори, ви мрази не по-малко. — Нора вперва бесен поглед в апарата и прекъсва линията.

— Извинявай за това — казва ми тя, все още задъхана. Аз също съм задъхан и едва ли чувам нещо повече от биенето на сърцето си.

— Нора, трябва да ти кажа нещо важ…

Телефонът звъни отново.

— По дяволите! — крещи тя и го грабва. — Да?

Докато Нора неохотно се съгласява да участва в още един тур за набиране на средства, погледът ми се спира върху две сложени в рамки писма на нощното й шкафче. Първото е написано с яркочервен пастел и гласи: „Скъпа Нора, ти си страхотна. С любов, Мат, осемгодишен“. Другото: „Скъпа Нора, всички да вървят на майната си. Твоите приятели Джоел и Крис“. И двете са от първите месеци на президентството на Хартсън. Когато всичко беше майтап.

— Шегуваш се — казва тя по телефона. — Кога? Вчера? Докато слуша, прекосява стаята до старинното бюро и започва да тършува в купчина вестници. Вади един и виждам, че е „Хералд“.

— На коя страница? — пита. — Не, имам го тук, при мен. Ще ти се обадя по-късно.

Оставя телефона, разгръща вестника и намира това, което търси. На лицето й заиграва широка усмивка.

— Видя ли това? — пита ме и пъха вестника в лицето ми. — Попитали сто петокласници, дали искат да са аз. Познай колко какво са казали.

Клатя глава.

— Ще поговорим за това по-късно.

— Само познай!

— Защо?

— Страхуваш се да не сгрешиш ли? Страхуваш се да се състезаваш? Страхуваш се да…

— Деветнайсет — прекъсвам я. — Деветнайсет са казали да. Осемдесет и един са предпочели да запазят душите си.

Тя захвърля вестника.

— Слушай, съжалявам за вчера…

— Зарежи вчера. Не ме интересува вчера!

— Така ли? Тогава защо се държиш, като че ли съм потопила флота ти?

— Нора! — улавям я за китката. — Трябва да…

Телефонът звъни пак. Тя замръзва. Не я пускам. Гледаме се в очите.

— Спиш ли с Едгар Саймън? — изтърсвам.

Какво? — Телефонът зад гърба й продължава да звъни.

— Говоря сериозно, Нора. Не ме лъжи.

Тя слага ръце на гърдите си и ме гледа с недоумение. Телефонът престава. След това, като гръм от ясно небе, започва да се смее. Смее се гърлено, от сърце — като честен и свободен човек.

— Не се шегувам, Нора.

Тя продължава да се смее и да хълца. Поглежда ме.

— Майкъл, стига! Не може да го кажеш серио…

— Искам отговор. Спиш ли със Саймън?

Устните й се присвиват.

— Наистина ли говориш сериозно?

— Какъв е отговорът ти?

— Майкъл, кълна ти се, никога не бих… Никога не бих постъпила така с теб. По-скоро бих умряла, отколкото да съм с такъв, като него.

— Значи това е „не“?

— Разбира се, че е „не“. Защо ми е да… — изведнъж млъква. — Мислиш, че действам против теб? Мислиш, че съм способна да постъпя така?

Не си правя труд да отговоря.

— Никога не бих ти навредила, Майкъл. Не и след всичко това.

— А преди всичко това?

— Какво имаш предвид? Че съм имала причина да убия Карълайн? Че нарочно съм нагласила цялата работа?

— Ти го каза, не аз.

— Майкъл! — Улавя двете ми ръце. — Как можа да… Никога не бих… — Този път тя не ме пуска. — Кълна ти се! Не съм се докосвала до него! И през ум не ми е минавало… — Гласът й секва. — … през живота ми…

Пуска ръцете ми и се обръща на една страна.

— Боже! — казва. — Да си го помислиш…

— Нора!

— Съжалявам, че дори… — Млъква решително и застава пред мен. — Наистина ли ме смяташ за такава курва?

Слагам ръка на рамото й и тя ме прегръща, сгушва глава в рамото ми и се свива ужасено. За разлика от Пам, не мога да възразя. Нора е различна.

— Съжалявам — хълца тя. — Съжалявам, че въобще ти е минало през ума.

Ако кажа на Трей как се развиват нещата, ще ме обяви за глупак. Само че… болката в гласа й, обещаващите очи… Дори начина, по който пръстите й докосват тила ми. Това е… не, не. Не още. Не и преди да разговарям с Вон.

 

 

Макар че крайната ми цел е Удли Парк, слизам от метрото на Дюпон Съркъл. Вземам петнайсетте минути разстояние между двете по малки странични улички, по възможност еднопосочни и срещу движението. Ако ме следят с кола, ще ме изпуснат. Ако са пеша… Е, поне имам някакъв шанс. Ще направя всичко възможно, за да не стане като в зоопарка.

Тръгвам покрай ресторантите и кафенетата на Удли Парк и най-накрая започвам да се чувствам у дома си. Виждам ливанския ресторант, в който с Трей празнувахме третото му повишение. И китайския, в който дойдохме с Пам, когато й гостуваше сестра й. Това е моя територия — поради което и забелязвам необичайно чистия камион за боклук, спрял малко по-нагоре по улицата.

Дори не го поглеждам втори път. Наистина шофьорът и работникът, който изпразва контейнера, приличат на издялани от камък, но пък и работата не е за слаботелесни. След това забелязвам фирмата, изписана отстрани на камиона: „Д & Б, Почистване“. Отдолу е телефонният номер на компанията, а той започва със 703. Кодът на Вирджиния. Какво прави кола от Вирджиния в предградията на Вашингтон? Може би са наети от тукашната община. Познавам тукашните местни управи и знам, че това е напълно възможно. Когато обаче се обръщам, за да продължа, чувам шума на боклука, който се изсипва във вътрешността на камиона — счупени стъкла, падащи бутилки, шумолене на пластмаса. Звука на града. Звук, който чувам всяка нощ, когато… Краката ми се подкосяват. През нощта. Чувам го тогава. Правят го нощем. Никога през деня.

Оглеждам се нагоре и надолу по улицата. Малко по-назад има контейнер, който прелива от боклук. Камионът би трябвало да е минал оттам. Пълен контейнер. Зад камиона. Преструвам се, че не съм забелязал и влизам в една видеотека.

— Мога ли да ви услужа? — пита момиче, облечено в черно от главата до петите.

— Не.

Свивам дланите си като бинокъл, за да засенча блясъка на слънцето и се залепвам за витрината. Двамата от камиона не правят опит да ме последват. Стоят, където бяха. Товарещият се занимава с нещо отзад, на камиона, а шофьорът е извадил термос, сякаш изведнъж е решил, че е време за почивка.

Момичето в черно започва да нервничи.

— Сър, сигурен ли сте, че не мога да…

Преди да довърши, изскачам от магазина и влизам в химическото чистене до него. Зад тезгяха няма никой и не натискам звънеца, за да ме обслужат. Отново се залепвам за прозореца и гледам какво става вън. Още са там. Този път изчаквам пълна минута, преди да вляза в съседното кафене.

Момче, на чиято фланелка пише „Яжте богатите“, пита:

— Желаете ли нещо?

— Не, благодаря.

Стоя до прозореца две минути и изчаквам третото: „Мога ли да ви помогна“, след което излизам и влизам в следващия магазин. Повтарям операцията още два пъти — влизам, изчаквам, излизам и влизам в следващия. Така се придвижвам нататък по улицата. Във всеки следващ магазин чакам малко по-дълго. За да си помислят, че е закономерност. Остава още един магазин, за козметика, преди пресечката.

Влизам вътре. Тук, според изчисленията, трябва да остана пет минути. Само че след като влизам, не заставам пред витрината. Продължавам навътре. Отпред е козметиката. Вляво има шампоани и кремове за бръснене. Във въздуха се носи аромат на аптека. В дъното на магазина влизам в малък коридор и бързо приближавам целта си. Само местните хора могат да знаят подобно нещо, а на онези с камиона за боклук не би им минало и през ум — магазинът има два входа. Усмихвам се доволно и излитам на задната улица като снаряд. Никой не ме гони.

Прекосявам 24-а улица, изпълнен с адреналин. Тялото ми е така напомпано с енергия и съм толкова възбуден, че продължавам да се усмихвам на победата си. Зад ъгъла е страничният вход на „Мариот“. Нищо няма да се изпречи на пътя ми.

Разбира се, след като влизам през стъклената врата на хотела, не мога да не се поколебая — какво правя тук? Този тип е пласьор на наркотици, за бога! И, за капак на всичко, не знам къде точно да го търся.

Във фоайето започвам да бъркам в джобовете си, за да намеря бележката. Няма я. В панталоните, в сакото… да не би! По дяволите! Започвам да тършувам в задните си джобове. Не е в портфейла ми или в… Затварям очи и се опитвам да си спомня какво съм правил. Тази сутрин беше у мен. При Нора. Когато обаче станах… По дяволите! Ако е изпаднала от джоба ми, може все още да е на леглото й.

Полагам усилия да изглеждам спокоен и си припомням какво ми каза телефонистката, когато се обадих тази сутрин. Някъде на етажа, където е балната зала. Приближавам към рецепцията поглеждам подозрително тримата пикола, застанали до вратата. Облечени са в изрядни черни униформи, изглеждат съвсем на място във фоайето на хотела, но нещо ми се струва не както трябва, най-високият се обръща към мен и в този момент зървам затварящата се врата на асансьора вдясно. Правя две светкавични крачки и успявам да се кача. Последното нещо, което забелязвам в кабината, е високият пиколо, застанал в единия ъгъл. Дори не ме поглежда. Все още нямам проблеми.

— Имате ли любим етаж? — пита ме някакъв мъж с каубойска шапка и връвчица, вместо вратовръзка.

— Балната зала — отговарям веднага и го гледам внимателно. Той натиска нужния бутон. Вече е натиснал „8“ за себе си.

— Добре ли си, синко? — пита ме веднага след това.

— Да. Разбира се.

— Сигурен ли си? Защото имаш вид на човек, който се нуждае от малко единение с духа… ако разбираш какво искам да кажа. — Вдига глава назад и излива в гърлото си въображаема чаша алкохол.

Кимвам.

— Напрегнат ден. На всеки се случва.

— Да, така е. Така е.

Асансьорът спира на етажа, където е балната зала и вратите се отварят.

— Приятен ден — пожелава ми мъжът с каубойската шапка.

— Благодаря, подобно — мърморя в отговор и излизам. Вратите на асансьора се затварят зад гърба ми. В края на дълъг коридор, точно насреща, е централната кула на хотела, където има ескалатор със стрелка: „Към балната зала“. Качвам се. Във фоайето горе има най-малко триста души, повечето жени. На реверите на всички има табели с имената им, в ръцете си държат рекламни платнени чантички. Някакъв конгрес. И е време за обяд. Започвам да си пробивам път през тълпата от усмихващи се, ръкомахащи и говорещи високо жени и шумът във фоайето ме удивлява. Тогава виждам плаката: „34-а годишна среща на Американската федерация на учителите“. Под него е указателят на хотела.

— Извинете… Ако обичате… моля… — не преставам да повтарям, докато си пробивам път към него. Присвивам очи и виждам „Зала Уорън“. Малка стрела сочи вдясно.

Зала „Уорън“. Това беше.

Тръгвам надясно толкова бързо, че се блъсвам в някаква жена, за чиято дреха е закачена миниатюрна черна дъска.

— Извинете — изсумтявам и продължавам нататък.

Пред фоайето виждам тълпа учители, събрани пред голяма коркова дъска за съобщения, поставена на дървен триножник. На нея са закрепени с кабарчета поне сто сгънати бележки. На всяка от тях има име. Мириам, Марк, Али, Скот. Докато ги оглеждам, се появяват десетки нови бележки, десетки изчезват. Анонимно и невъзможно да се проследи. Табло за съобщения. Зала „Уорън“. Не се съмнявам — това е мястото.

Докато си пробивам път към таблото, пред мен застава дама с боядисана в червено коса, която мирише сякаш е избухнала бомба от спрей за коса. Проточвам врат зад гърба й и започвам да чета максимално систематично. Погледът ми се плъзва по имената. Ето го: Майкъл. Протягам ръка, улавям кабарчето с нокти и го изваждам. Вътре чета: „Тази вечер не става с вечерята. Утре?“ Подпис: Ленор.

Продължавам да чета имената и пак виждам своето. Закрепвам първата бележка и вземам новата. „Ще се видим на закуска. Идеално. Осем. Мери Елън“.

Връщам бележката ядосано и продължавам да търся.

През следващите няколко минути откривам още три бележки, адресирани до „Майкъл“. Единствената по-интересна е „Избръснах се за теб“, подписана от жена на име Карли.

Може би я е адресирал до някой друг, мисля си, докато продължавам да оглеждам таблото. Започвам отначало и този път търся нещо друго: Нора, Вон, Пам, Трей… нещо такова. Няма. Дръпвам една, на която няма нищо, освен усмихнато кръгло лице. Вътре пише: „Накарах те да погледнеш“.

Смачквам я в запотената си длан. Учители. Прехапвам долната си устна и започвам пак. Навсякъде около мен слагат и махат бележки. Моментът не е подходящ да се отказвам… Сигурен съм, че ако съм по-внимателен… Значи ще открия нещо, което…

Не вярвам на очите си.

Ето я, точно в средата на таблото. Името е написано с химикалка, която всеки момент ще престане да пише. Тънки букви, само главни. Л. Х. Осуалд. Лий Харви Осуалд — най-заблуденият човек под слънцето. Това съм аз.

Свалям бележката и се отдалечавам от таблото колкото е възможно по-бързо. Тръгвам към ескалаторите и в движение разгъвам бележката, гънка по гънка, най-отгоре е написано: „Колко време мина, докато се сетиш да вземеш тази?“ Винаги нахитрял. Точно отдолу виждам: „1027“. Както и очаквах. Номер на стая. Изваждам седем и се получава 1020.

Качвам се на асансьора и натискам копчето за десетия етаж няколко пъти, нервно.

Стискам хоризонталната метална рейка с юмруци и едва се сдържам. Още девет етажа. Очите ми са залепени за светещия дисплей и в момента, в който чувам камбанката, се втурвам навън. Вратите още не са отворени изцяло, така че се налага да се промуша между тях. Десети етаж. Почти съм стигнал целта. Тръгвам натам, където логично би трябвало да е стая 1020 и изведнъж ми се струва, че коридорът се стеснява. Започва с остра болка в тила, която се спуска надолу, към раменете. За добро или лошо, Вон ще ми каже истината за Нора. И, най-накрая, ще получа отговора, който търся. Разбира се, не знам със сигурност какво може да ми каже, но той заяви, че си струвало. По-добре да е прав, защото смятам да го разкажа на Аденауер веднага. Колкото и болезнена да е раната. Или дълбока. Стомахът ми започва да издава звуци, които обикновено се появяват при тежко заболяване. Ледени тръпки пробягват по гърдите ми и почвам да ругая климатичната инсталация на хотела. Ужасно студено е.

Най-накрая заставам пред стая 1020. Хващам дръжката на вратата, но преди да я натисна, застивам. В продължение на два дни главата ми беше залята от въпроси, които нямах търпение да задам. Сега ми се струва, че не искам да знам отговорите. Всъщност с какво ще ми помогнат те? Ще му повярвам ли? Може би Аденауер беше прав и не мога да се доверя на Вон?

Припомням си срещата в аварийния изход на киното. Изпомачканите му дрехи. Страхът, изписан на лицето му. И не мога да се отърва от въпроса: „Ако е искал да ме натопи, защо ще свързва името си с моето?“ В такъв случай би трябвало да знае, че ще бъда обвинен! Все още не мога да отговоря. Е. готов ли съм да направя следващата крачка? Нямам голям избор, както често взе да се случва напоследък. Избърсвам ръка в панталоните си и чукам на вратата.

За моя изненада, тя се открехва. Чукам пак и я отварям още малко.

— Вон, тук ли си? — Чувам далечни разговори, но никой не отговаря.

В този момент чувам камбанката на асансьора зад гърба си. Някой идва. Няма време за деликатност. Бутвам вратата и влизам в малко, полутъмно коридорче. През прозорците на стаята струи ослепителна слънчева светлина. Веднага, щом затварям вратата, чувам, че телевизорът гърми. Нищо чудно, че не ме е чул.

— Какво правиш? Гледаш сапунени сериали? — Тръгвам напред и влизам в стаята, но кракът ми се закача за нещо, губя равновесие и политам. Едва успявам да протегна ръце, за да не се ударя. Гадост, Краката ми са подпрени върху нещо, изкривени.

— Какво, по дя… — Мокетът е подгизнал. Лепкав. И… сега, когато очите ми свикват със светлината… червен. Ръцете ми също са червени. Обръщам се, за да видя какво ме спъна. Не… не е „какво“. „Кой“. Вон.

— Боже мой! — шепна ужасен. Устата му е леко отворена. Между долната устна и зъбите са се събрали кървави мехурчета. Действай! Веднага! Мъча се да се изправя трескаво, оттласквам се от трупа. Ръцете ми се подхлъзват, отново политам към пода. В последния миг успявам да се опра на лакът, вратовръзката ми остава защипана под него. Сега и тя става като ръцете ми. Пак кръв.

Затварям очи и оставям краката си да действат самостоятелно. Намирам опора в тялото на Вон, коляното ми се забива в ребрата му. Не мисля за това. Просто трябва да изляза. Най-накрая се изправям и се обръщам, за да го огледам по-добре. Лежи пред самото коридорче. Лявата му ръка е притисната към гърдите, китката е полуотворена. Куршумът е минал през челото му, малко встрани от центъра, над дясното око. Малка рана — тъмна, с коричка. Там, където тилът му се опира в светлосивия мокет, има локва кръв, черната му коса е подгизнала. Едното око гледа право напред, другото е изкривено встрани. Като при Карълайн. Точно като при Карълайн. И единственото, за което мога да мисля, е онзи пистолет, в кутията край киносалона. Пистолетът, за който тя се закле, че е оставила на място. Пистолетът и проклетата бележка, която е на леглото на Нора.