Брад Мелцър
Първият съветник (33)

Глава 33

Гледам тунела под Белия дом с увиснала до пъпа долна челюст.

— Кога… къде…

Нора идва до мен и ме улавя за ръката.

— Аз съм тук. Майкъл. Ето ме. — Вижда обърканото ми изражение и добавя: — По филмите може и да не го показват както е, но това не значи, че не съществува.

— Все лак…

— Хайде, да вървим. — Докато мигна, тя тръгва. Моментално.

Самият тунел има бетонни стени и е осветен по-добре, отколкото човек може да очаква. Струва ми се, че е прав и минава под Западното крило.

— Къде излиза?

Не ме чува. Или не иска да ми каже.

В края на тунела има друга стоманена врата. Нора набира трескаво кода. Ръцете й видимо треперят. Гледаме втренчено електронната ключалка и чакаме да щракне. Не става.

— Опитай пак — казвам.

— Опитвам! — Набира кода още веднъж, но пак не става.

— Какъв е проблемът? — питам. Стискам юмруци толкова силно, че ръцете започват да ме болят.

— Пуснете ни! — крещи Нора и вдига глава.

— Кой… — проследявам погледа й към тавана. Малката камера е насочена право към нас.

— Знам, че ни гледате! — продължава тя. — Пуснете ни да минем!

— Нора — казвам аз и я улавям за лакътя, — може би не бива да…

Тя измъква ръката си. Гледа камерата така, както гледаше агентите на Сикрет Сървис през онази първа нощ.

— Не се шегувам, задник такъв! Това е приятелят ми. Обади се на Хари. Той го пусна да влезе.

Това е хазарт. Хари може да ме е пуснал, но със сигурност не е наясно, че искаме да избягаме.

— Ужасена съм — признава ми тя и се усмихва смутено. — Ще трябва да ми простиш.

Схващам за какво става дума, но е нужно свръхчовешко усилие, за да успокоя ръцете и дишането си.

— А… не се безпокой — казвам и се опирам небрежно на стената с ръка. — Същото се случи и последния път, като бях в ГУЛАГ.

Моментът е страхотен. Освен това е и фалшив. Вероятно винаги е било така.

Нора ме поглежда с лека усмивка и пак вдига глава към камерата.

— Е? Обади ли му се?

Тишина. Желанието да се обърна и да хукна, е почти непреодолимо. Тогава, неочаквано, ключалката щраква. Камерата вече не ни вижда.

— Това е сутерена на Хазната — шепне тя.

Кимвам. Сградата, в съседство с Белия дом.

— Можеш да излезеш на паркинга пред Източното крило или, по стълбите, на улицата през главния вход на Хазната. И в двата случая ще си навън.

Тръгвам към стълбите. Нора ме следва. След малко се обръщам и я спирам с ръка в края на тунела.

— Какво? — пита тя.

— Къде отиваш?

Поглежда ме така, както погледна баща ми, когато изпадна в ярост.

— Онова, което казах, беше сериозно. Няма да те оставя, Майкъл. Не и след това, което се случи.

Клепачът ми престава да подскача за първи път, откакто започна бягството ни.

— Нора, не е нужно да…

— Нужно е.

Клатя глава.

— Не е, Нора. Оценявам жеста ти, но и двамата знаем какво ще се случи. Ако те хванат да обикаляш наоколо с главния заподозрян…

— Все ми е едно. Струва си — тросва се тя. — За първи път си струва.

Пристъпвам към нея и се опитвам да я избутам към вратата. Тя не помръдва.

— Моля те, Нора. Не прави това. Сега не е време да вършим глупости.

— Не чу ли какво казах. Майкъл? Струва си.

— За теб може би, но не и за мен. В момента, в който журналистите ни открият заедно, ще скочат към гърлото ти. На всички първи страници. В цялата страна. „Първата дъщеря свързана със заподозрян в убийство“. Статията в „Ролинг Стоун“ ще е безобидна закачка в сравнение с това.

— Да, но…

— Моля те, поне веднъж недей да спориш. В момента единственото, което мога да направя, е да се покрия. Ако си с мен… ще е невъзможно, Нора. Така поне и двамата ще сме в безопасност.

— Наистина ли смяташ, че си в безопасност?

Не отговарям.

— Моля те, бъди внимателен, Майкъл.

Усмихвам й се и тръгвам към стълбите. След такива думи е трудно да си тръгнеш.

— Къде ще отидеш? — вика тя след мен.

Замръзвам. Присвивам очи, обръщам се бавно. Подсилената стоманена врата зад гърба й е направена така, че да прилича на обикновен изход. Всичко е илюзия.

— Ще ти кажа, когато стигна — казвам й. Обръщам се и тръгвам. После подтичвам.

— Майкъл, ами…

След това хуквам. Не спирай. Не се обръщай. Чувам как ме вика. Не обръщам внимание.

 

 

Вземам стъпалата нагоре през едно. Попадам на вътрешното стълбище на Хазната. Вече не чувам гласа на Нора. Единственото, което привлича вниманието ми, е малката черно-бяла табела, на която пише „ИЗХОД. ПАРТЕР“. Приближавам вратата. Иска ми се да я отворя рязко и да продължа да тичам. Не мога. Отварям съвсем малко и надниквам — колкото да видя къде съм. Във фоайето отпред виждам пропуск, с детектор за метали и двама униформени, с гръб към мен. По дяволите! Как ще мина? Момент — не се налага да минавам през каквото и да било. Вече съм вътре. Просто трябва да изляза.

Излизам във фоайето. Изпъвам рамене, изпълвам се със самоувереност и тръгвам решително към изхода. Двамата униформени проверяват влизащите. Засега дори не са ме забелязали.

Наближавам още повече. Трябва ли да покажа пропуска си, за да изляза? Една жена пред мен не прави такова нещо. Не. Стигам металната преграда и единият от униформените се обръща към мен. Насилвам се да се усмихна и му махвам с ръка.

— Приятен ден — казвам.

Кимва ми мълчаливо. Но не престава да ме гледа. Минавам преградата и чувствам погледа му, фиксиран в гърба ми. Не му обръщай внимание. Не се страхувай. След няколко крачки е стъклената врата, която води навън. Почти стигна. Още малко. На отсрещната страна на улицата виждам бяло-златистия вход на „Олд Ибит Трил“. Това е то. Ако ще ме спре, ще е през следващите пет секунди. Четири. Три. Облягам се на вратата и я натискам, за да отворя. Две. Това е последната му възможност. Едно. Вратата се залюлява зад гърба ми, аз съм на Петнайсета улица. Вън.

Забелязвам първия точно пред сградата — едър, с черен костюм, тъмни очила. Малко по-нататък по улицата има още един. И двама униформени на ъгъла. Всички са от Сикрет Сървис. И, доколкото мога да съдя, блокирали са целия район.

Страхът ме сковава. Едва стоя на краката си. Мобилизирали са се толкова бързо… Разбира се. Това им е работата. Тръгвам по улицата с наведена глава. Гледай надолу, не им позволявай да те видят.

— Спрете на място! — крещи агентът.

Правя се, че не съм чул и продължавам. На двайсет метра по-нататък има още един агент.

— Сър, моля ви да спрете — казва той.

Дланите ми се изпотяват. Дишането ми е толкова затруднено, че не го чувам. Агентът прошепва нещо в яката на ризата си. В далечината чувам пронизителен вой на полицейски сирени. Приближава все повече. Оглеждам се трескаво, за да открия изход. Заобиколен съм. От югоизточния портал излизат два полицейски мотоциклета и се насочват право към мен. Инстинктивно вдигам ръце, за да се предам.

За моя изненада обаче ме отминават. Следва ги лимузина, после още една, джип, черен микробус, линейка и още двама полицаи на мотоциклети. Изчезват в края на улицата, миг след тях изчезват и агентите. Отново се възцарява синьото спокойствие на деня. Замръзнал на мястото си, се усмихвам нервно. Това не е хайка — това е кортеж. Просто кортеж.

 

 

Нямам време да чакам метрото, така че скачам в едно такси и се отправям към апартамента си. Листчето, на което бях записал мястото на срещата с Вон, не беше при Нора, което означава, че или е било взето оттам, или е вкъщи. Трябва да разбера кое от двете. Преди да сляза, карам шофьора на таксито да обиколи карето — за да огледам номерата на колите. Няма правителствени номера, нито журналистически пропуски. Дотук добре.

— Ето тук — казвам, когато наближаваме сервизния вход отзад. Хвърлям му десет долара, затръшвам вратата и се изкачвам по няколкото стъпала. Оглеждам се набързо, но не мога да си позволя да губя никакво време, нито да рискувам да ме хванат. След като в „Поуст“ са писали, че съм главен заподозрян, Аденауер няма смисъл да чака до пет часа, за да ме прибере. Ще опита да го направи веднага. Естествено, единствената причина да се съглася да ме обвинят, беше очакваната среща с Вон. След това, което се случи… Е, вече не е така.

Минавам предпазливо задната част на фоайето и се оглеждам — търся необичайни неща. Пощенските кутии, преградата на портиера — всичко изглежда нормално. Надниквам иззад ъгъла и поглеждам през входната врата, към улицата. По това време утре там ще има тълпа журналисти. Освен ако не открия непоклатим начин да докажа, че е бил Саймън.

Убеждавам се, че съм сам и се втурвам към асансьора. Натискам бутона за повикване, вратите се отварят и правя крачка напред.

— Къде така? — чувам гърлен глас.

Обръщам се рязко и се блъскам във вече затварящите се врати.

— Извинявай, Майкъл — смее се. — Не исках да те стресна.

Въздъхвам. Това е Фидел, портиерът. Гледа телевизия зад преградата си и понеже е намалил звука, просто не съм го видял.

— По дяволите, Фидел, това си беше чист инфаркт!

Той се усмихва широко.

— „Ориолите“ ще бият „Янките“ всеки момент.

— Пожелавам им успех.

Обръщам се към асансьора, натискам бутона отново и вратите се отварят.

Влизам, а Фидел се провиква:

— Между другото, отби се брат ти.

Мушкам ръка между вратите, преди да се затворят.

— Какъв брат?

Фидел добива обезпокоен вид.

— С кестенява коса Беше тук, преди десет минути. Каза, че трябвало да вземе нещо от апартамента ти.

— Даде ли му ключ?

— Н-не — заеква Фидел. — Каза, че имал. — Вдига телефона и пита: — Искаш ли да се обадя на…

— Не! Не се обаждай на никого.

Скачам в асансьора и оставям вратите да се затворят. Но вместо на седмия етаж, слизам на шестия — за всеки случай.

Излизам на стълбите и изтичвам до седмия. Ако агентите на ФБР искат да ме изненадат, няма да очакват да се появя оттук. Ако обаче е бил Саймън — ако е убил Вон, за да се прикрие, вероятно е искал да остави нещо в… Заставям се да не мисля за това. Скоро ще разбера.

Поглеждам през малкото прозорче на вратата на седмия етаж. Проблемът е, че апартаментът ми е в дъното на площадката и не мога да го видя оттук. Няма как — ще трябва да отворя, за да разбера дали има някой. Слагам ръка на дръжката и поемам въздух. Няма нищо, казвам си. Просто отвори. Полека. Не много бързо.

Бавно дръпвам към себе си тежката метална врата. Всяко проскърцване ми звучи като писък. Чувам мърморещи гласове. Или спорещи. Подпирам вратата с крак и внимателно надниквам. Постепенно площадката се появява пред очите ми — асансьорът, шахтата за боклук, вратата на съседа ми, моята врата и… и двамата мъже с черни костюми, които човъркат ключалките ми. Кучите синове искат да влязат. Почти цялата горна половина на тялото ми се вижда през вратата, когато камбанката оповестява пристигането на асансьора. Той се отваря и двамата мъже пред вратата ми поглеждат право към мен.

— Ето го! — вика единият. — ФБР! Стой на място!

От асансьора слиза Фидел, който още не е разбрал какво става.

— Майкъл, исках да проверя дали…

— Хвани го! — вика вторият агент. Гледа към мен.

„Хвани го“? На кого говори? Главата ми рязко полита назад, защото нещо ме блъсва откъм гърба. Усещам как някаква ръка се плъзва около гърлото ми, а друга — под мишницата ми. Обзема ме страх. Свивам лакът и го забивам с всички сили в червата на нападателя. Той отпуска за миг хватката си и успявам да се измъкна.

— Какво, по дяволите… — вика Фидел. Двамата пред вратата вече тичат към нас.

— Влизай в асансьора! — крещя на Фидел. Вратите ще се затворят всеки момент. Успявам да се втурна напред, да грабна портиера и да влетя с него в кабината на асансьора, миг преди вратите да се затворят. Протягам ръка и натискам бутона за партера. Чувам как агентите блъскат по вратата. Твърде късно.

Докато помагам на Фидел да стане от пода, ръцете ми треперят.

— Т-този каза, че ти е брат.

Все още разтреперан, едва чувам какво ми говори.

— Наистина ли са от ФБР?

— Така мисля… Не съм сигурен.

— Какво си на…

— Не съм направил нищо, Фидел. Който и да те попита, казвай му това. Невинен съм. Ще го докажа.

Поглеждам индикатора — почти сме стигнали.

— Тогава защо те…

— Ще слязат по стълбите — прекъсвам го. — Когато дойдат, кажи им, че съм излязъл отзад. Става ли? Излязъл съм отзад.

Фидел кимва.

В момента, в който се отварят вратите на асансьора, се втурвам към предната част на фоайето. Кънектикът авеню, отпред, е по-биещият на очи начин да се измъкна, но само там бих могъл да хвана такси. Естествено, когато изхвърчам навън от входа, наоколо няма нито едно. Разкош. Хуквам по тротоара. Просто трябва да се измъкна, по какъвто и да е начин. Ако искам да се отърва, трябва да намеря малко спокойствие и да обмисля положението.

Малко след като хуквам, поглеждам назад и виждам двамата агенти да изскачат от входа. Не са повярвали на Фидел. Изпратили са през задния вход само един. Виждам някакво такси да се задава в отсрещното платно.

— ТАКСИ! — викам с всички сили.

Най-накрая нещо в моя полза. Шофьорът прави голям, неразрешен на това място обратен завой и спира точно пред мен.

— Накъде? — пита и ме поглежда. Виждам космата ръка, опряна на облегалката на предната седалка.

— Където и да е. Направо. Трябва да се махна оттук — отговарям.

Той настъпва педала и ме залепва за седалката. Агентите крещят нещо, но не ги чувам. Няма значение — те отговориха на въпроса ми. Вече съм известен. И всички погледи са обърнати към мен.

 

 

Десет минути след това се качваме в един многоетажен паркинг на Уисконсин авеню. Шофьорът се кълне, че това е най-близкият телефонен автомат, който не се вижда от улицата. Вярвам му.

— Имаш ли нещо против да почакаш? — питам го.

— Щом плащаш, ще стоя. Така е в Америка.

Вдигам слушалката и набирам номера на Трей. Вдига след второто позвъняване.

— Ало?

— Как сме до този момент? — питам го.

— Май… — Млъква. В кабинета му има някой. — Къде си, по дяволите? Добре ли си? — шепне.

— Добре съм — отговарям неубедително. Чувам другите телефони около него да звънят. — Какво става там?

Зазвъняват още два телефона.

— Като шибана зоологическа градина. Не си виждал такова нещо. Всички репортери в държавата се обадиха. По два пъти.

— Зле ли ще ме ударят?

Кратка пауза.

— Ти си Дан Куейл.

— Направиха ли…

— Все още няма изявления от никого. Саймън, пресслужбата, дори не и от Хартсън. Говори се, че ще излязат на живо в пет и половина. За да са сигурни, че ще се появят във вечерните емисии. Казвам ти, човече, никога не съм виждал нещо такова. Пред парализа сме.

— А приятелят ти от „Поуст“?

— Знам само, че имат твоя снимка, пред сградата. Може би я е направил онзи фотограф. Освен ако не изникне нещо по-добро, историята утре ще се появи под името на вестника.

— А той не може ли да…

— Полагам всички усилия — казва Трей. — Просто няма начин да се избегне. Инес се е добрала до всичко, че си бил в кабинета на Карълайн, списъка с външните хора, допуснати в сградата онзи ден, докладите от токсикологията, парите…

— Разбрала е за парите?

— Моят човек каза, че познавала някого в полицията. Пуснали са името ти в компютъра и се е появило в отдел „Финансови разследвания“. Десет хиляди, прибрани от Майкъл Гари… — Гласът му секва. — Какво? — пита той, но не мен, а някой друг. Сложил е длан върху микрофона. — Кой каза?

— Трей! — викам аз. — Какво става?

Чувам, че някой говори около него, но той не ми отговаря.

— Трей!

Продължава да мълчи.

— ТРЕЙ!

— Там ли си още? — пита ме най-накрая.

Гади ми се, имам чувството, че ще повърна.

— Какво става, по дяволите?

— Стив току-що се върна от пресслужбата — обяснява той колебливо.

— Зле ли е?

Не го чувам, но знам, че потрива главата си. Рекордът е счупен.

— Не бих се паникьосвал, преди да потвърдят…

— Кажи ми за какво става дума.

— Каза, че в колата ти били намерили пистолет.

— Какво?

— Увит в стара географска карта. В жабката.

Имам чувството, че някой ме е ритнал по главата. Коленете ми се подкосяват. За да остана прав, се облягам на телефонната кабина.

— Аз нямам никакъв… как са го… Боже… Ще открият Вон.

— Това е само слух, Майкъл. Доколкото знаем, това е… — Пак млъква. Млъкват и всички около него. Кабинетът утихва. Чувам само телефоните. Вероятно някой е влязъл.

— Какво казаха? — пита женски глас. Разпознавам го моментално.

— Ето го бюлетина, госпожо Хартсън — отвръща друг глас.

— Трябва да затварям — шепне Трей в слушалката.

— Чакай! Още н… — Късно. Затворил е.

Оставям слушалката на място и се оглеждам безпомощно. Виждам единствено шофьора на таксито, който вече е забил поглед във вестника си. Колата му кашля и киха заради годините лошо поддържане. Иначе паркингът е тих. Тих и пуст. Слагам ръка на стомаха си, защото имам чувството, че ме пробожда нож. Трябва да намеря помощ. Трябва. Вдигам слушалката отново и пускам още няколко монети в апарата. Без да се замисля, набирам нейния номер. Това е първата мисъл, която ми идва наум. Остави случилото се — обади й се. Нужни са ми първите позиции. Трябва да разбера какво става. И, повече от всичко останало, имам нужда от малко честност. Абсолютна честност.

— Ало? Пам — казва тя, когато вдига слушалката.

— Ей! — казвам аз и се мъча да звуча бодро, макар че след последния ни разговор вероятно е готова да ме разкъса.

Мълчи достатъчно дълго, за да разбера, че е познала гласа ми. Затварям очи и се готвя за ударите.

— Как си, Пит? — пита с напрегнат глас. Нещо не е наред.

— Да затво…

— Не, не — прекъсва ме тя. — Не са се обаждали от ФБР. Не биха проследили обаждането…

Няма нужда да слушам повече. Стоварвам слушалката на мястото й. Трябва да й го призная — колкото и да е ядосана, направи опит да ме предупреди. И ще си има сериозни неприятности за това. Само че… ако вече душат около най-добрите ми приятели… По дяволите! Може би Трей още не е разбрал! Може би вече са… изскачам от телефонната кабина и скачам в таксито.

— Да се махаме оттук! — викам на шофьора.

— Къде? — пита той, докато гумите свирят надолу към Уисконсин авеню.

Имам само един вариант.

— Потомак, Мериленд.