Брад Мелцър
Първият съветник (20)

Глава 20

Понякога в сънищата си съм много малък. Само десет сантиметра. Саймън се навежда и ме взема в ръката си. Вдига ме до устните си и шепне:

— Всичко ще бъде наред, Майкъл. Обещавам ти. — Постепенно гласът му става по-силен, набира скорост. — Не плачи, Майкъл. Само бебетата плачат! — Изведнъж започва да крещи, гърмящият му глас и горещият му дъх ме блъскат в гърба: — ПО ДЯВОЛИТЕ. МАЙКЪЛ. ЗАЩО НЕ МЕ ПОСЛУША? ТРЯБВАШЕ САМО ДА МЕ ПОСЛУШАШ!

Скачам в леглото, стреснат от тишината. Тялото ми е покрито с пласт студена пот. Толкова студена, че треперя. Будилникът казва, че е едва четири и половина сутринта, така че пак се отпускам назад и се мъча да се изгубя в Нора. Миналата вечер… И през деня… Боже мой, дори само приключението на покрива ще ми е достатъчно за цял живот. Бях там. Тя ми се довери. Само на мен. Парашутистите, каскадьорите, дори пиратите не преживяват такива силни вълнения. Или толкова страх.

Усещам, че стискам завивките и решавам да се успокоя. Прибягвам до най-добрия си трик за заспиване — моля се. Каквото и да е станало, аз все още съм здрав. Както и баща ми. И Нора, и Трей, и Пам… Все още не мога да разбера Саймън, Аденауер и Вон. Част от мен все още се безпокои, че Вон иска да ме накисне, но ако в началото е бил със Саймън… а сега се крие от ФБР… враг на моя враг и така нататък… Ако Саймън го е изоставил, може би Вон наистина има какво да ми каже. Може би Саймън го е подмамил да използва истинското си име. Така или иначе, ще имам отговор само след няколко часа. Днес би трябвало да се срещнем. Някъде е Музея на Холокоста.

След двайсет минути гледане на белия таван разбирам, че молитвите няма да помогнат. Ритвам завивките и се устремявам към машината за кафе. Докато ароматът на кофеин изпълва малката ми кухничка, вадя картата на музея от чантата си. Музеят е огромен — пет етажа изложбена площ, изследователска библиотека, две зали, учебен център… Как ще открия този тип?

Започвам да се разхождам напред-назад, мъча се да запомня картата и продължавам да си задавам същия въпрос. Изведнъж чувам някакъв шум пред вратата. Съвсем слаб е и много лесно бих могъл и да не му обърна внимание — някакво топуркане. Или тропане.

— Кой е? — викам. Шумът престава. Отвън, на площадката, се чуват стъпки. Захвърлям картата, втурвам се към вратата, отключвам и рязко я отварям. Чувам още едно тупване, още едно, още едно. Изскачам вън, за да видя кой ме напада. Виждам само младото вестникарче, което подхвърля сутрешните ми вестници. То отскача стреснато назад и едва не изпуска вестниците си.

— Coño! — ругае на испански.

— Извинявай — шепна. — Днес ми е лошият ден.

Вземам вестниците, прибирам се вътре и затръшвам вратата. Тишината на стаята би трябвало да ме успокои, но не мога да се отърся. Няма да успея, докато не разбера какво всъщност става.

Отварям объркано първия вестник и очаквам да се видя в текущите събития. Когато обаче разгръщам първата страница, на пода пада малък бял плик. Вътре има написана на ръка бележка: „Регистър на оцелелите. Втори етаж“. Веднага вземам картата, която е паднала на пода в кухнята. Най-накрая точно място.

Не е глупав, решавам. Това е малка стаичка, сбутана в един ъгъл на музея. Ще може да вижда кой влиза и кой излиза оттам. Срещата е в един часа, но въпреки това поглеждам часовника си — остават цели седем часа.

 

 

Заключвам вратата на кабинета си и хуквам към Западното крило. Някога се гордеех с факта, че се явявах първи на заседанията на Саймън, но напоследък все не успявам да пристигна навреме. Макар че е лесно да обвиня разсеяността си, няма как да не си дам сметка, че това се дължи преди всичко на подсъзнателно нежелание.

Влизам в Западното крило и виждам Фил, който както обикновено е на мястото си и пропуска хората. Обръщам пропуска си към него и навеждам глава. Все ми е едно дали ще повика асансьора или не — просто ме е яд, когато се прави, че не ме познава.

— Здрасти, Майкъл — казва ми той, когато минавам край него.

— З-здрасти — отговарям. — Здравей.

— На съвещание ли?

Преди да отговоря, мушка ръката си под бюрото и възстановява най-любимата ми привилегия. Вратата на асансьора вляво от мен се отваря и влизам в кабината. Не знам какво е предизвикало промяната, но я приемам с радост.

 

 

Влизам в кабинета на Саймън и очаквам заседанието вече да е започнало. Вместо това заварвам повечето колеги да разменят клюки и да си разказват истории. Празният стол в края на масата обяснява защо.

Оглеждам бързо обстановката и съзирам Пам, на вече обичайното си място, на канапето. Не ми е приятно, но е факт, че откакто се издигна, практически изчезна.

— Сега си истински бос, нали?

— Какво искаш да кажеш? — пита тя и се преструва, че не разбира. Това е класически ход в Белия дом — никога не признавай преимуществата си.

Клатя глава и заставам на своето обичайно място, отзад.

— Ясна си ми, жено. Не можеш да заблудиш никого.

— Заблуждавам теб — подвиква тя. Край на самоподценяването.

Тъкмо се каня да извикам нещо в отговор, когато вратата на стаята се отваря. За миг всички притихват, после шумът отново се възобновява. Не е Саймън, а друг колега — тип от Йейл, с костюм на съвсем тънки райета, който дойде наскоро, след стаж във Върховния съд. Частно училище, скъпи обувки, игла за вратовръзка от Йейл. Мразя го. Пам каза, че бил симпатяга.

Когато влиза, кабинетът е претъпкан. Единственото свободно място е до мен. Предполагам, че е време да разбера кой от двама ни е бил прав. Той преценява обстановката бързо, гледа право мен. Премествам стола си, за да му направя място. Той обаче ме подминава, продължава към ъгъла и се обляга на една библиотека. Поглеждам стола край мен, за да се уверя, че все още е свободен. Предпочита да стои прав. Поглеждам към Пам, но тя разговаря с новите си приятелчета. По дяволите лоялността. Никой не обича потъващите кораби.

Няма с кого да разговарям, така че седя мълчаливо и изчаквам следващото отваряне на вратата. Саймън влиза и всички притихват. Когато погледът му среща моя, извръщам лице. Той продължава да ме гледа. Запътва се право към мен. Не… само не тук! Каквото и да иска, не може да…

Удря дебела папка в гърдите ми.

— Добре дошъл отново — ръмжи.

Поглеждам папката, после останалите в стаята. Нещо не е наред. Твърде умен е, за да изпусне нервите си пред всички. Или… Боже! Да не би да е разбрал за Вон?

— Отвори я — прекъсва мислите ми той.

— Какво…

— Не се прави на глупав. Скимтеше за това, получи го.

— Дори не знам за какво…

Обръща ми гръб и се отдалечава.

— Ще го гласуват в сряда. Приятна работа.

Прочитам объркано етикета на папката. „Права за подслушване“. Вътре виждам собствените си проучвания. Не вярвам на очите си — връщат ми проблема.

Вдигам очи, за да зърна приятелско лице, с което да споделя новината, но само един човек гледа към мен — този, който влезе веднага след Саймън. Лорънс Лам. Усмихва ми се приветливо и кимва. Няма нужда да говори повече.

 

 

— Сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Най-напред, не е трябвало да ти отнема случая — казва Лам спокойно, докато крачим към кабинета му. Движи се като човек, от когото винаги има нужда, но въпреки това успява да не изглежда припрян. Подобно на двойния възел на вратовръзката си и ризата с френски копчета за ръкавели, той винаги е блестящ — човек, който никога не мъкне голяма чанта, когато отива на летището и който изглежда все така свеж, дори и след три часа полет.

Вървя след него като развалина.

— Ами, ако Саймън…

— Престани да се безпокоиш за това, Майкъл. Ти си на ход. Празнувай.

Минавам покрай бюрото на секретарката му и си давам сметка, че е прав. Работата е там, че старите привички умират трудно. Влизаме в кабинета му и сядам пред бюрото. Мълча, докато затвори вратата.

— Значи Нора ви помоли за помощ?

— Не знам какво си направил, но, каквото и да е, тя е щастлива. Това е достатъчно, за да получиш право на три желания.

— Това първото ли беше?

— Ако е било, значи остават още две. — Отваря папката пред себе си и ми подава два документа. Първият е меморандум от ФБР. — В петък приключиха с разследването на още двама души — обяснява той. — Нови назначения. Очевидно невинни. С това проверените стават десет. Остават още петима.

— Значи още не са стигнали до мен?

— Най-хубавото за най-накрая — отвръща той и започва да бърше очилата си с носна кърпа, с монограм. — Не би трябвало да отнеме много време.

— А дали ще е възможно да погледнем предварително останалите пет имена? Има ли как?

— Защо ти е това? О… разбирам — прекъсва сам себе си. — Искаш да знаеш кой друг би могъл да е замесен.

— Щом като Карълайн е държала досиетата им, значи е знаела тайните им.

— Добра мисъл — отбелязва Лам. — Ще се обадя тук-там и ще видя какво може да се направи.

Прелиствам втория документ и виждам, че е компютърна разпечатка от петдесет страници.

— Това третото желание ли е?

— Зависи как ще дефинираш „желание“. В ръцете си държиш списъка на хората, допуснати до сградата в деня, когато е била убита Карълайн. Според него Патрик Вон е влязъл точно в девет и две минути.

— И съм го пуснал аз.

— Да. И е излязъл в десет и пет. Знаеш какво е положението. След като веднъж сложат на врата му пропуска, спокойно може да се разхожда из коридорите час и повече. Според Сикрет Сървис искането да бъде допуснат е дошло от вътрешен телефон веднага след пристигането ти в осем и четири минути същата сутрин.

— Но аз изобщо не съм…

— Не съм казал, че ти си пуснал искането. Само ти казвам какво личи от документите.

Раздвижвам се неловко на стола и връщам фактите в паметта си.

— Значи веднага, щом съм влязъл онази сутрин, Саймън е позвънил по телефона.

— Вероятно са те видели, когато влизаш. Помниш ли да е имало някой в коридора?

Замислям се.

— Видях само Пам, която ми каза, че заседанието ще започне по-рано.

— Пам, а? Е, предполагам, че Саймън е имал нужда от помощници.

— Един момент… Пам никога не би…

— Не казвам, че е замесена. Само казвам, че трябва да внимаваш. Стъпваш в опасна територия.

— Какво означава това?

Той не отговаря веднага. Усещам, че не ми казва всичко.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Ти ми кажи. Чувал ли си някога за репортерка на име Инес Котилиано?

— Онази, която е поискала служебна информация?

Лам ме стрелва с поглед.

— Откъде знаеш за това?

Моментът не ми харесва.

— Пам имаше копие — обяснявам.

Той се накланя напред и бързо записва нещо.

— Нещо не е наред ли?

Не обръща внимание на въпроса ми.

— Майкъл, бяха ни нужни четири дни, за да проверим регистрираните посетители и да установим, че ти си пуснал Вон в комплекса. Според Сикрет Сървис журналистката Инес Котилиано е поискала да види документацията в деня след смъртта на Карълайн. Само ден по-късно. Като че ли е знаела… Или някой й е казал.

— Значи според вас Пам…

— Казвам само, че трябва да обръщаме внимание на фактите. Ако Инес е амбициозна само наполовина на това, което изглежда, ще стигне до Вон съвсем скоро. И до теб.

Стомахът ми се свива. Не ми остава много време.

— С какво време разполагам?

— В това е проблемът. — Лам за първи път изглежда притеснен. — Забравяш, че не става дума само за теб. — Млъква и ме поглежда загрижено, както преди.

— Има ли още нещо, което трябва да ми кажете? — питам.

Той прокарва длан по наскоро обръснатото си лице.

— Обадиха ми се, Майкъл. Обадиха ми се два пъти.

— Кой? Журналистката ли?

— ФБР — отвръща Лам хладно.

Не казвам нищо. Трябваше да се досетя, че ще…

— Приятелят ти Аденауер искаше да знае дали тя взема наркотици.

Боже мой.

— Как, по дяволите…

— Много лесно. Виждат, че си пуснал Вон в комплекса. Излизаш с Нора… Остава да открият последната страна на триъгълника.

— Но тя не познава Вон.

— Въпросът не е в това! — казва той и повишава глас. След това, също толкова бързо, кашля, за да прочисти гърлото си и се успокоява. Човек винаги реагира емоционално, когато става дума за семейството му. — Кажи ми истината, Майкъл. Нора взема ли наркотици?

Сепвам се.

Той седи напълно неподвижно. Виждал съм го и друг път да използва тази тактика — стар адвокатски номер — да оставиш тишината да измъкне каквото трябва.

Облягам се на стола си и се мъча да изглеждам невъзмутим. Взема ли наркотици?

— Вече не — казвам, без да ми мигне окото.

Лам кимва, сякаш сам на себе си. Това не е отговор, с който може да се спори и, честно казано, не мисля, че в момента иска нещо повече. Има си причина вече никой в Белия дом да не си записва. Когато се стигне до призовки и ФБР, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— В такъв случай какво ще кажеш на ФБР?

— Същото, което казах и миналия път, че колкото и да им се иска да хванат най-голямата риба в езерото, по-добре хубаво да си направят сметката, преди да започнат да обвиняват принципалите.

Принципалите. Единствените, които си струва да бъдат спасени.

— Мисля, че това решава нейната част от проблема.

— Нейната част от… Майкъл? Слушаш ли ме внимателно? Очакват ни президентски избори и нашият кандидат е само с девет пункта напред, като в същото време, колкото и глупаво да звучи, най-голям обществен отзвук получават приключенията на дъщеря му. Твоята приятелка. Наред с това ФБР стеснява кръга и се готви да улови голямата риба. Ако това разследване те засмуче и ти дадеш и най-малка индикация, че Нора е замесена… нека се изразя така… не би искал да дадеш на Бартлет това оръжие, нали?

— Не бих го направил — настоявам аз. — Няма да кажа нищо.

— Не твърдя, че ще кажеш. Просто искам да съм сигурен, че разбираш последствията. — Накланя се напред и ме гледа втренчено. После се обръща встрани, защото позата не е удобна. В гласа му няма само безпокойство. След две обаждания от ФБР, вече е страх.

Усещам огромната тежест, която току-що е стоварил върху плещите ми, и задавам пак основния въпрос:

— Е, с колко време разполагаме?

— Зависи от упоритостта на журналистката Инес. Ако разполага с вътрешен източник, бих казал до края на седмицата. Ако не… Ще направим всичко възможно, за да печелим време.

Краят на седмицата? По дяволите! Трябва да говоря с Трей.

— Добре ли си? — пита ме Лам.

Кимвам и ставам.

— Сигурен ли си? — Тонът му ме изненадва. Наистина се безпокои за мен.

— Ще се оправя — казвам му.

Не ми вярва, но няма какво повече да се каже. Разбира се, това не му пречи да опита:

— Ако това може да е някаква утеха, Майкъл, тя не е безразлична към теб. Ако беше, нямаше ти да представяш материалите за решението.

— За какво става дума?

— За подслушвателните устройства. Видя ли списъка?

Отварям папката, за да се уверя. Наистина, записано е — до думата „участници“, пише МДГ. Майкъл Дейвид Гарик. Широката усмивка, която се разлива по физиономията ми, ми припомня колко отдавна не съм се усмихвал. Не само ще подготвя материалите. За първи път в живота си ще докладвам лично на президента.

 

 

Връщам се в кабинета си плувнал в пот. Ако Лам е прав, всичко е въпрос на дни. Състезанието тече — ако не стигна до Вон и парите преди Инес… Саймън и ФБР искат да докажат единствено, че съм… Инстинктивно поглеждам часовника на стената. Не остава много. За щастие, имам с какво да се залисвам, за да минава времето.

Егото ми казва, че това е най-голямото нещо, което някога ми се е случвало, но разумът знае, че съм изцяло неподготвен. След два дни ще седна срещу бюрото на президента, а единственото, което ми идва наум да кажа, е: „Хубав офис“.

Включвам компютъра и грабвам папката с материалите, но преди да успея да я отворя, ме прекъсва звъненето на телефона.

— Ало? Майкъл — казвам, след като вдигам слушалката.

— А-а-а, господин Голяма клечка. Търсил си ме.

Веднага разпознавам снизходителния тон. Полицай Рейфорд от полицията.

— Докъде стигнаха нещата? — питам го, като се стремя да говоря спокойно.

— Не ме карай да бързам, момче. Не съм в настроение. Ако си искаш парите, ще ти дам друг телефонен номер.

Записвам го в ъгълчето на папката.

— Това отдела по имотите ли е?

— Ще ти се. Прехвърлих въпроса във „Финансови разследвания“. Поздравления, приятел. Сега ще си пъпка на техния задник.

— Не разбирам… Ако парите са се оказали чисти…

— Това, че номерата им не съвпадат с нашите, не означава, че са чисти. След като са подозрителни, имаме право да ги задържим. А доколкото знам, да шофираш посред нощ с десет хилядарки в брой наистина е подозрително.

— Какво тогава трябва да направя?

— Докажи, че са твои. Банкови сметки, осребрен чек, застрахователна полица… Покажи им откъде ги имаш.

— Ами ако…

— Не искам да слушам. Не искам да знам. Сега това е проблем на някой друг. — И затваря.

Слагам слушалката на мястото й и пак се замислям за Инес. Ако Саймън иска, може да я насочи към парите. Това е козът му. Моят коз, ако позволи господ, ще бъде пласьорът на наркотици на име Патрик Вон. Идва ми наум, че вече е време.

Вземам сакото си от закачалката и тръгвам към вратата. Излизам в преддверието и виждам, че Пам пак седи на малкото бюро край кабинета ми.

— Пак ли не работи телефонът?

— Не питай — отговаря тя. — Накъде си тръгнал?

— До Трей.

— Всичко наред ли е?

— Да, да. Ще си взема кафе и ще открадна нещо газирано от автоматите.

— Приятно прекарване — казва тя, когато вратата се затръшва зад гърба ми.

 

 

— Може ли да поговорим? — питам, след като съм мушнал глава в кабинета на Трей.

— Добър момент — отговаря той и затваря телефона. — Влизай.

Оставам пред вратата и кимвам към останалите в офиса. Той схваща за какво става дума.

— Искаш да направим обиколка ли?

— Така е най-добре.

Без миг колебание Трей тръгва към вратата.

Изкачваме се по стълбите на втория етаж. Няма нужда да се казва специално — при нас никой не прави обиколки на собствен терен.

Тръгваме по коридора и не мога да отделя очи от мраморния под на черни и бели квадрати. В Старата административна сграда животът винаги е бил партия шах.

— Какво става? — питаме двамата едновременно.

— Първо ти — казва Трей. — Какъв е проблемът?

Поглеждам през рамо, като се стремя да си придавам спокоен вид.

— Исках само да се уверя, че всичко е готово за Вон.

— Не се тревожи, имам всичко необходимо: марли, бинт, люти чушки, приспивателно…

Опитва се да ме развесели, но не се получава.

— Нормално е да си напрегнат — добавя той и слага ръка на рамото ми. — Очевидно ти е хвърлил око.

— Мога да се справя с напрежението. Започвам обаче да се питам, дали изобщо има смисъл да се срещам с него.

— Значи вече не искаш да се срещнеш с него?

— Не, че не искам… Просто… След като снимката на Аденауер се появи във вестника и започнаха да притискат Лам… Мисля, че ФБР се готви да нанесе удар.

— Не беше ли това основната причина да искаш да говориш с Вон?

— Да… но… не знам вече. Може би ще стане така, както каза ти край онзи уличен телефон. Може би иска да се срещнем, за да ме накисне.

— Единственото, което казах край телефона, беше, че не трябва да се обаждаш от толкова лесно за проследяване място. Всичко останало би трябвало да е наред.

— Виждаш ли, не е толкова просто. В момента от ФБР ме питат за Вон, а аз мога да ги погледна в очите и да им кажа, че не съм го виждал никога. Дявол да го вземе, дори бих могъл да мина успешно на проверка с детектор на лъжата. След като се срещнем обаче… Трей, ако ФБР ме наблюдава толкова внимателно, колкото си мисля, и ме засекат да разговарям с Вон… губя всяка възможна защита.

Стигаме до края на коридора и млъкваме. Когато човек прави обиколки, не бива да разговаря, преди да е видял кой е зад ъгъла. Вземаме завоя и виждаме няколко души в другия край. Далече са.

— Очевидно ситуацията не е от най-добрите — отговаря Трей. — Само че, Майкъл, да си говорим направо, по какъв начин смяташ да получиш отговори на въпросите си? В момента познаваш една трета от цялата история. Ако научиш и останалите две трети, вероятно ще успееш да намериш някакъв изход. Как можеш да ги научиш? От Саймън? Той е глътнал своята трета и тя е загубена безвъзвратно. Остава ти само Вон.

— Да, но ако той…

— Ако Вон искаше да те прецака, вече щеше да е отишъл в полицията. Казвам ти, след като иска да говори с теб, значи има какво да ти предложи.

— Да. Като например да се договори с тях и да ме накисне, за да отърве собствената си кожа.

— Няма да те накисне, Майкъл. Ако Вон и Саймън са действали заедно и искаха да те накиснат, Вон щеше ли да влезе в сградата, като използва твоето име, името на предполагаемия убиец?

Трей ме поглежда и чака да схвана въпроса му. Нямам отговор.

— Мислиш, че Саймън е прецакал и него ли?

— Вон очевидно не е светец, но от друга страна е ясно, че не знаем всичко.

Продължаваме да вървим, а аз влача пръсти по стената на коридора.

— Значи единственият начин да се спася е…

— … Да скочиш заедно с лъвовете — кимва Трей. — Всяко нещо си има цена.

— Точно това ме безпокои.

— И мен — признава Трей. — И мен. Но докато държиш устата си затворена, не би трябвало да имаш проблеми.

Бавно минаваме още един ъгъл.

— Моля те, кажи ми, че си държал устата си затворена — добавя той.

— Така е — настоявам аз.

— Значи не си казал на Пам?

— Точно така.

— Не си казал на Лам?

— Точно така.

— Не си казал на Нора?

Бавя се милионна от секундата по-дълго.

— Не мога да повярвам! — възкликва той и се поглажда по косата. Бавно. — По дяволите! Къде ти е главата, момче!?

— Не се тревожи. Тя няма да каже на никого. Освен това я бива за тези неща. Потайна е.

— Да бе, страшна работа. Потайна! Там е цялата работа! Да си мълчиш, е хубаво. Да си потаен е лошо.

— Защо те мъчи тази параноя за нея?

— Защото, докато си в Резиденцията и се лигавиш над Първите цици, аз продължавам да съм в солидна връзка с реалността.

— Първите цици? — Смея се.

— Не е смешно, Майкъл. Колкото по-дълбоко копая, толкова по-малко ми харесва това, което виждам.

— Какво значи „дълбоко“?

— Знаеш ли с кого разговарях по телефона, когато дойде при мен? С Бени Стайгър.

— Кой е той?

— Онзи, който оглежда колата ти отдолу с огледалце, когато влизаш през югозападния портал. Миналата година за Четвърти юли вкарах сестра му на Южната морава и понеже ми дължеше за услугата, реших да го потърся. Както и да е, нали си спомняш първата нощ, когато с Нора сте проследили Саймън? Накарах Бени да провери документите. Според него онази нощ Нора се е прибрала сама. Пеша.

— Оставих я зад ъгъла. Голяма работа.

— Точно така, голяма работа! След като сте се отървали от Сикрет Сървис, вече нямаш никакво алиби.

— Какви ги дрънкаш?

— Дрънкам за най-лесния начин, по който Нора би могла да покрие задника си. Ако пожелае, нищо не може да й попречи да каже, че след като сте се откачили от агентите, сте се разделили и всеки от вас е хванал по пътя си.

— Защо й е да го прави?

— Помисли малко, Майкъл! Ако нещата опрат до твоята дума срещу думата на Саймън, кой според теб ще подкрепи версията ти? Нора, нали? Проблемът обаче е, че това ще е лоша вест за Татко. Толкова близо до изборите, като преднината ни е само на косъм извън статистическата грешка, тя няма да го изложи на подобен риск. Ако обаче не е била там, когато Саймън е оставил парите, край на проблемите. Със Саймън, ако искате, можете да си издерете очите един на друг. Разбира се, ако се биете като котки, ще те схруска като сафрид. Без да успееш да реагираш.

— Ами ченгето, което ни спря?

— Стига, сам го каза. Направило се е, че не я познава. На твое място въобще не бих разчитал на него.

— Само че Нора да направи всичко това умишлено…

— Разгадай ми следното, Батман. Когато стигнахте до югозападния портал, защо не я вкара вътре с колата?

— Смяташе, че агентите й ще са бесни и каза, че…

— Дрън, дрън, дрън! Мисля, че вече имаме победител! Предложение на Нора. План на Нора. Още в момента, в който са те накиснали с парите, мозъкът й вече е жужал на бързи обороти, за да открие изход. — Докато свиваме зад още един ъгъл, Трей ме оставя да размишлявам върху аргументите му. — Не казвам, че нарочно иска да те накисне. Казвам само, че за нея е по-важен Номер едно. Не искам да обиждам любовния ти живот, но мисля, че е крайно време да го разбереш.

— Значи, макар и смъртта на Карълайн да не е класифицирана като убийство, аз трябва да прецакам нея и да се предам, така ли?

— Това не е чак толкова лоша идея. Когато замирише на криза, винаги е по-добре да си преди нещата.

Спирам на място и се замислям над думите му. След това за Нора. И за баща ми. И за деня, когато бяхме заедно. Отговорът е очевиден, дори повече отпреди.

— Не мога. Не е почтено. Тя не би постъпила така с мен… Не мога да го направя.

— Не мога да го направя! О, боже, Майкъл, само не ми казвай, че си вл…

— Не съм влюбен в нея, Трей — отричам енергично. — Просто е прекалено рано за такъв ход. Както сам каза, срещата е днес следобед. Твърде близо съм.

— Твърде близо до какво? — подвиква Трей, когато се отдалечавам към стълбите. — До Вон или до Нора?

Оставям въпроса да увисне във въздуха. Не е от тези, на които бих искал да отговоря.

Докато крача от Белия дом към Музея на Холокоста, слънцето грее, влагата си е отишла, небето е ярко и синьо. Навсякъде около мен туристите се усмихват. Мразя затишията пред буря. Така или иначе, денят е чудесен за продължителен обед — точно това послание вплетох в разговора си със секретарката на Саймън.

Според Моли, Саймън обядва в Капитолия със сенатор Макнайдър. За да съм сигурен, се обадих, за да проверя лично. След това направих същото с Аденауер. След като разбрах, че секретарката му няма да ми каже къде е, заявих, че трябва да му съобщя нещо много важно и ще го потърся пак в един и половина. След половин час. Не знам, дали ще се получи, но това е всичко, което мога да направя, за да го задържа. Край телефона. И далеч от мен.

Само че въпреки всичките ми планове, докато прехвърлям дребните монети в джоба си, не мога да заставя ръката си да не трепери. Всеки задържал се върху мен поглед е на репортер, всеки, с когото се разминавам, е от ФБР. Десетминутната разходка е пълен кошмар, най-накрая стигам до Музея на Холокоста.

— Имам резервация — казвам на жената зад гишето за билети, непосредствено след входа. Има малки кафяви очи и огромни кафяви очила, които подсилват най-лошите й физически черти.

— Името ви?

— Тони Манеро.

— Заповядайте — казва тя и ми подава плик. Наистина, вътре има билет. Време за влизане — един часа.

Оглеждам фоайето. Единствените хора, които не ми се струват подозрителни, са двете ядосани майки, които крещят на децата си. Тръгвам към асансьорите и поглеждам часовника си. Дванайсет и петдесет и осем. Добре. Открадвам любимия трик на Нора и нахлупвам бейзболната шапка над очите си.

Пред асансьорите има малка група туристи, които горят от нетърпение да започнат да разглеждат. Стоя зад тях и ги оглеждам. Докато чакаме, зад гърба ми идват и застават още хора. Всички с билети за един часа се струпват наоколо. Изправям се на пръсти, за да видя по-добре. Не би трябвало да отнеме много време. Нещо не е наред.

Тълпата наоколо започва да губи търпение. Хората се бутат, става все по-тясно. Някакъв едър мъж със синьо яке ме блъсва, аз отдръпвам ръката си назад, за да му направя място и неволно удрям съвсем младо момиче зад гърба ми.

— Извинете — казвам.

— Няма нищо — измърморва момичето тихо. Баща му кима смутено. Също и жената от другата страна. Има твърде много хора, за да мога да наблюдавам всичките. Вече почти не остава свободно място.

Най-лошото е, че продължават да пускат нови и нови посетители. Човешкият поток ни притиска все по-силно. Трескаво оглеждам тълпата, взирам се във всяко лице. Твърде много са. Имам чувството, че горя. Става все по-трудно да дишам. Грубите тухлени стени започват да се приближават. Опитвам се да се съсредоточа върху тъмните стоманени стени на асансьорите и голите им сиви болтове, като че ли ще ми дадат някакво облекчение.

Най-накрая се чува камбанка и асансьорът пристига. Той е масивен, колкото човек може да си представи, но операторът вътре го казва най-добре:

— Добре дошли в Музея на Холокоста.