Брад Мелцър
Първият съветник (18)

Глава 18

— Влизал ли си някога оттук? — пита Нора и се насочва към южния вход, под козирката. Тръгваме по червената пътека към овалната Стая за дипломатически приеми, където някога Франклин Делано Рузвелт е провеждал разговорите си „край камината“.

— Не съм сигурен. Ужасно ми напомня собствения ми апартамент и червеното килимче, което води към матрака ми.

— Хитро. За първи път чувам нещо такова.

— За първи път? Колко типове си водила на този тур?

— За кой тур говориш?

— Ами… този. Този откачено-секси-любовен тур.

Тя се смее.

— Това ли си мислиш, че преживяваш в момента?

— Казваш ми, че греша?

— Не. Казвам ти, че си изпаднал в пълна заблуда. Давам ти да изпиеш чаша кафе и те изритвам вън, по задник.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но празните закани няма да прогонят любовта от мен.

— Ще видим.

— Несъмнено ще видим. — Правя всичко по силите си, за да кажа последната дума. Тя се поддава на възбудата само в един случай — когато резултатите не са под неин контрол.

Минавам през Дипломатическата стая с надута походка, която трябва да й каже, че няма никакъв шанс. (Лъжата е толкова слаба, че чак е жалка.) Излизам първи от стаята, свивам рязко вляво, по приземния коридор. В лявата страна на коридора, на бледочервената пътека, има охрана. Замръзвам. Нора се усмихва.

— А се чувстваше толкова добре. С такава походка… — Дразни ме.

— Не е смешно — шепна в отговор. — Последния път, когато бях тук, тези типове…

— Забрави последния път — шепне тя в ухото ми. — Щом си с мен, значи си гост.

Доближава се и ми лепва изкусителна целувка.

Способността й да ме възбужда в най-неподходящите моменти е изумителна.

И, естествено, когато минаваме край униформения, той дори не ни поглежда. Просто прошепва три думи в радиостанцията си:

— Сянката, плюс един.

Минаваме през вратата. Имаме два варианта да се качим горе — по стълбите или с асансьора. Знам, че на следващата площадка също има охрана и се насочвам към асансьора. Нора тръгва към стълбите.

— Къде отиваш? — питам я.

— Хайде, мързеливецо. Да вървим.

Хуква нагоре. Оставам сам и нямам никакъв избор. Тръгвам след нея ядосано.

Стигаме горната площадка и, естествено, двамата са там. Миналия път, когато бях тук, ме спряха. Този път се отдръпват, за да ми направят повече място да мина. Ето това е да живееш тук — по пътя си нямаш никакви препятствия.

Продължавам нагоре през две стъпала и настигам Нора. Почти стигнахме, казвам си.

Вървя по петите й. Тя свива в главния коридор на Резиденцията. Подобно на приземния коридор, този също е широк, от двете му страни също има множество врати. Разликата е в декора — боядисан е в топло бледожълто, от двете ми страни има библиотеки, окачени са картини. Има и множество антикварни предмети от 18-и 19-и век. Това не е място за туристи. Това е дом.

Тръгвам по коридора и разглеждам картините. Първата е натюрморт — ябълки и круши. „Ала Сезан“, едва не изтърсвам и виждам подписа: Сезан.

— Хубава е, нали? — подхвърля Нора.

Кимвам. Срещу Сезан виждам абстракция на Кунинг. Време да намаля темпото. Поемам дълбоко въздух и се връщам в своята сфера.

— Искаш ли един бърз тур? — пита ме тя.

Мълча и се правя, че обмислям.

— Ако ти искаш… — отговарям и свивам рамене.

Знае, че блъфирам, но усмивката й ме уверява, че оценява усилието ми. В средата на коридора спираме пред яркожълта овална стая.

— Жълтата овална стая — отбелязвам.

— Как позна?

— След толкова време в съседната сграда… — Соча вътре и питам: — Какво правите в стая като тази? Или е само за показване?

— Целият етаж е предимно за гости. Официални вечери, коктейли, подмазване на разни сенатори и други глупости. Винаги приключват в тази стая, защото хората обичат балкона на Труман. Когато застават вън и пипат колоните, се чувстват важни.

— Можем ли да излезем там?

— Ако искаш да си като туристите…

Предизвикателството увисва във въздуха. Знае как да натиска бутоните ми. Въпреки всичко, отказвам да й доставя това удоволствие.

— Това е старата спалня на Челси — казва тя и сочи вратата срещу Жълтата овална стая. — Ние я превърнахме в салон за фитнес.

— А къде е твоята стая?

— Защо? Да не би да искаш да си поиграеш?

Пак. Няма да се поддам. Посочвам вратата в края на коридора и питам:

— Какво има там?

— Това е спалнята на родителите ми.

— Наистина?

— Да — отсича тя с раздразнение. — Наистина.

По дяволите. За нея това е точка против мен. Трябваше да се досетя. Родителите й винаги са извън границите.

Малко по-нататък по коридора Нора свива зад един ъгъл и спира край лявата стена. Минавам покрай нея и заставам пред спалнята на Линкълн.

— Е, кога ще пием кафето? — питам я.

— Веднага. — Пипа нещо по стената, но не мога да видя какво. — Кухнята е горе.

— Означава ли това, че ще трябва да се върнем на стълбите?

— Не.

Приближавам и виждам, че е мушнала пръст в малка цепнатина в стената. Дръпва рязко и стената се завърта към нас, за да открие спираловидна стълба, която иначе не се вижда. Нора ме поглежда и се усмихва.

— Можем да се качим по стълбата в този край на сградата.

 

 

— Внимавай — казва Нора, — защото това е най-хубавата част. Тръгва нагоре по наклонен под, постлан с пътека и ме води в помещението точно над Жълтата овална стая. — Voilà — заявява тя с поклон. — Солариумът.

Солариумът прилича на малка оранжерия на покрова на сградата. Стените му са от зеленикаво стъкло. Вътре има плетени столове и маса със стъклен плот. Напомня свърталище от Палм Бийч. Вляво е малката кухня, вдясно има издуто канапе и голям телевизор. Из цялата стая виждам лични семейни снимки.

— Със сигурност това тук е по-хубаво от балкона на Труман — оглеждам се аз и опирам чело в стъклото. Оттук се вижда цялата южна морава и монумента на Вашингтон.

— Почакай да видиш какво е без стъклото. — Отваря някаква врата в десния ъгъл и излиза вън. Балконът е малък, извит като „С“ покрай солариума, и го огражда само един нисък бял парапет. Когато излизам, Нора се надвесва над ръба. — Време е да се позабавляваме. Хайде да му отпуснем двата края и да полетим! — Опира корема си на парапета и се накланя напред, докато краката й се повдигат във въздуха.

— Нора! — викам и я сграбчвам за глезените.

Тя се отпуска отново на земята и се смее.

— Май те е страх от високото, нали?

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се втурва по протежение на дъгообразния балкон. Опитвам се да я хвана, но Нора се изплъзва от ръцете ми и изчезва зад извивката. Хуквам след нея, като се мъча да не гледам надолу. Когато минавам извивката обаче, Нора не се вижда никъде. Продължавам напред въпреки всичко, защото предполагам, че е влязла отново вътре през друга врата. Има само един проблем — в тази част на балкона няма врата. Стигам до края и от Нора няма и следа.

— Нора? — викам я. Няма много възможности да се скрие. Балконът е съвсем тесен, залепен за гола фасада.

Започвам да опипвам стената — може би и тук има някакъв таен механизъм. След трийсет секунди се убеждавам, че няма подобно нещо. Поглеждам боязливо надолу. Тя не би посмяла да… Навеждам се надолу, оглеждам земята и викам:

— Нора! Къде, по дяволите…

— Шшшшшт. По-тихо.

Обръщам се назад.

— Малко по-високо, Шерлок.

Вдигам поглед и най-накрая я виждам. Седнала е на покрива, а краката й се люлеят над ръба. Бих могъл да докосна стъпалата й, но самият ръб е доста високо.

— Как се качи там?

— Означава ли това, че искаш да дойдеш при мен?

— Просто ми кажи как се качи там.

Тя сочи с крак.

— Стъпи на парапета, ей там, до стената, и се изтласкай нагоре.

Поглеждам ниския парапет, после нея.

— Полудя ли? Това е безумие!

— За някои е безумие, за други е забавление.

— Слез долу. Тук ще се забавляваш по-добре, гарантирам ти.

— Не, не, не — казва тя и размахва пръст. — Щом го искаш, ела да си го вземеш.

Пак поглеждам парапета. Разстоянието не е чак толкова голямо. Просто не мога да победя страха си.

— Делят те сантиметри от върха на планината — пее тя. — Помисли за наградата.

Това е то. Страхът е победен. Стъпвам на каменния парапет и се подпирам на стената. Не гледай надолу, не гледай надолу, не гледай надолу, повтарям си. Бавно, предпазливо се изправям. Първо едното коляно, после другото. Започва да ми се вие свят, бузата ми е опряна в стената, пръстите ми драскат мрамора като подплашени паяци. Толкова тъп начин да умреш…

— Просто се изправи — съветва ме тя. — Почти си стигнал.

Само няколко сантиметра. Закрепвам се на парапета и пускам паяците да търсят покрива. Намират го. Стискам мраморния ръб с всички сили. Най-накрая подскачам и всичко е готово. Нора вече не е извън обсега ми.

Сядам на ръба и чувам тихото й ръкопляскане. Краката й все още висят надолу, но тя е легнала назад в голяма мраморна хлътнатина, която прилича на улей. Всъщност си давам сметка, че се крие.

— Какво…

— Шшшшт — шепне тя и сочи към другия край на покрива. Кимва ми да седна до нея и разбирам какво я притеснява. В другия край на покрива стои мъж с черна бейзболна шапка и тъмносини дрехи. На лунната светлина виждам силуета на дългобойна карабина, окачена на рамото му. Снайперист. Административен вариант на Рамбо.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Не се безпокой — казва ми тя. — Тези са безобидни.

— Безобидни? Този тип може да ме убие, без да му мигне окото. Какво ще стане, ако реши, че сме някакви диверсанти?

— Ще ни хване и ще ни боядиса в яркожълто.

— Нора…

— Успокой се — пъшка тя, като имитира виенето ми. — Той знае кои сме. Веднага, щом се качих тук, отиде на другия ъгъл. Ако пазим тишина, даже няма да докладва.

Опитвам се да си придам спокоен вид, промъквам се до нея и сядам в мраморния улей.

— По-добре ли се чувстваш? — пита тя и потрива рамо в моето.

— Може би — отговарям и се наслаждавам на допира до тялото й. — Въпреки всичко те предупреждавам. Ако ме застрелят, трябва да отмъстиш за мен.

— Мисля, че няма защо да се безпокоиш. Досега никой не е стрелял по мен, когато съм се качвала тук.

— Разбира се, че не. Ти си диамантът на короната. Аз ще бъда мишената.

— Не е вярно. Не биха те застреляли, ако няма добра причина.

— А коя причина е добра?

— Ами… знаеш — казва тя и се обръща към мен. — Нападение над комплекса, заплашване на родителите ми, нападение над някое от първите деца…

— Един момент. Кажи ми какво значи „нападение“.

— О… това е трудно — усмихва се тя и ръката й се плъзва по гърдите ми. — Струва ми се, че е едно от нещата, които разпознаваш, когато ги видиш.

— Като порнографията.

— Всъщност, сравнението не е чак толкова лошо — съгласява се тя.

Протягам ръка и я слагам върху бедрото й.

— Това влиза ли в дефиницията?

— Коя дефиниция? За порнография или за нападение?

Вглеждам се продължително в очите й.

— И двете.

Не знам защо, но ми се струва, че това й харесва.

— Е, влиза ли в дефиницията? — повтарям.

Тя улавя ръката ми и я плъзва по-нагоре, към блузата й, която се е измъкнала от колана. Мушкам ръка под панталона й и пръстите ми докосват горния край на бельото й. Кожата й е толкова гладка, че колежът започва да ми липсва. После плъзвам ръка нагоре, към корема й.

— Не там — казва тя и хваща ръката ми.

— Съжалявам, не исках да…

— Без съжаления — прекъсва ме и се усмихва. Посочва устните си и добавя: — Просто започни малко по-високо.

Навеждам се към нея и виждам, че вади нещо от устата си.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Само да си махна дъвката. — Бръква в джоба си и вади малко листче. Обръща се с гръб към мен, увива дъвката си в него и лапва нова.

— Искаш ли да махнеш и някоя пломба?

Нора се обръща към мен, смуче показалеца си. Изважда го и се чува звук като от целувка.

— Какво?

Не мога да реагирам достойно за нея. Просто оставам неподвижен за секунда и я изпивам с очи.

За Нора тази секунда е прекалено дълга. С едно ловко движение се претъркулва, възсяда краката ми, леко ме дръпва и мушка езика си между устните ми. В този момент всичко се връща. През последните две седмици съм мечтал за уханието й. Горчиво-сладко — почти като наркотик. Веднага, след като започваме да се целуваме, тя мушка дъвката си в устата ми. Приятелката ми в пети клас правеше същото. Започвам да я дъвча, но имам чувството, че все още е с опаковката. Изненадата ме кара да се закашлям. Прекалено твърда е. Опитвам се да я отлепя от зъбите си с език, но не успявам, така че мушкам два пръста в гърлото си. Не успявам да я извадя и, без да искам, я глътвам.

— Добре ли си? — пита Нора.

— Да, струва ми се. Просто… не го очаквах.

— Не се безпокой — казва тя и се смее чаровно. — Нямам нищо против да започнем отначало.

Отново се навежда и мушка езика си между устните ми. Пръстите ми минават през косата й, целувките й стават по-силни. След малко откриваме ритъма си. После са ми нужни няколко минути целуване, за да включа на изследователски режим. След още малко опипвам гърба й, за да проверя за сутиен. Няма. Изгубвам се в целувките й и забравям за времето. Може да са минали петнайсет минути или петдесет — и двамата вече горим.

Все още върху мен, овладели началните моменти, ръцете й се мушкат под ризата ми. За разлика от нея, аз не се съпротивлявам — просто лежа по гръб със затворени очи. Късо изрязаните й нокти се забиват в хълбоците ми, после нагоре, в плешките. Чувствам топлината й върху краката си. Първо е бавно, едва доловимо, после темпото се засилва. В един момент обаче всичко това рухва.

Чувствам се с олекнала глава. Изведнъж започва да ми се гади нетърпимо. Опитвам се да не кашлям и да не дишам дълбоко, но светът наоколо като че ли започва да мига. Поглеждам нагоре и всичко се плъзва вдясно. Самолетът на жълтеникавото небе се разчетворява. Монументът на Вашингтон се превръща в лебедова шия.

— Какво става? — питам, макар че не чувам никакъв звук. Всичко е силен шум.

За да остана в съзнание, ставам и заставам до самия ръб. Олюлявам се. Вече не е толкова високо. Една малка крачка и ще сляза долу. Готов съм да я направя, но нещо ме дръпва назад. Пак в улея. Боли ме, но не ме боли. Потъвам на мястото си и ми е трудно да държа главата си изправена. Вратът ми се огъва, сякаш е от желе. Желе от грозде. В гърлото си все още чувствам гъделичкането на глътнатата дъвка. Преди колко време стана това? Двайсет минути? Трийсет? Шумът се усилва. Вече не мога да държа главата си изправена и я отпускам върху твърдата повърхност. Поглеждам Нора, но тя се смее. Устата й е отворена. Смее се. Зъби. Вълчи зъби.

— По дяволите — промърморвам и всичко става черно. Дрогирала ме е.