Брад Мелцър
Първият съветник (27)

Глава 27

Отварям вратата на преддверието толкова силно, че се блъска в стената.

— Нора? Тук ли си?

Никакъв отговор.

Продължавам навътре и влизам в кабинета си.

— Нора?

Пак няма отговор. Проверявам, за да се уверя — канапето, камината, креслата. Няма я. Остават седем минути. Изскачам вън и проверявам кабинетите на Пам и Джулиан.

— Нора?

И в двата кабинета няма никой. Това означава, че Нора е в… Ако не е тук и не е в Резиденцията, къде може да бъде… Да. Може би.

Излизам в коридора и хуквам с пълна скорост към изхода, изскачам навън, спускам се по стъпалата на два скока. Минавам покрай колата на Саймън, на паркинга, но не влизам в Западното крило. Вместо това обикалям сградата от северната й страна, по продължение на Западното крило, покрай кухнята и влизам в сервизния вход. Синята ми служебна карта ми дава възможност да премина през охраната, след което свивам вляво и продължавам към единственото място, където никога не са ни прекъсвали.

Улавям дръжката на тежката метална врата. Знам, че би трябвало да е заключено. Натискам я и… щраква. Задвижва се. Отварям. Влизам.

Оглеждам пистата за боулинг — кегли, топки, места за сядане.

— Нора? Тук ли си?

Сърцето ми прескача и правя крачка назад. Вратата се затваря сама и ме удря по гърба. Там. На пода. Скрита зад масичката на рефера. Виждат се краката й и подгъва на роклята й. Тялото й не се движи. Нищо не се движи. Боже!

— Нора!

Спускам се към нея, заставам на колене и я вдигам на ръце. От ноздрите й се спускат две тънки ивички кръв, която се съсирва върху горната й устна. Лицето й е бяло. Чакай! Гърдите й помръдват.

— Нора!

Повдигам главата й и я разтърсвам. Тя стене едва чуто. Не съм уверен в способността си да правя изкуствено дишане, така че започвам с шамари. Един, още един, още един.

— Нора! Аз съм!

Абсолютно неочаквано тя започва да се смее — мрачен кикот, от който по гърба ми полазват тръпки. Рязко замята дясната ръка над лицето си и китката й се удря в полирания под. След това смехът й се превръща в кашляне. Мокра, режеща кашлица, направо от дробовете.

— Хайде, Нора, съвземи се! — Сграбчвам я за раменете като обезумял и я изправям в седнало положение. Тялото й се накланя леко напред и от устата й блъвва бистра течност, която олива ризата ми. Сепвам се и съм готов да я пусна, но Нора вече може да седи и сама.

Избърсвам повърнатото от вратовръзката си. Нора ме поглежда с полуотворени очи, главата й се люлее във всички посоки. Тялото й се клати.

Започва да говори, но не мога да разбера нищо. Заваля думите, фъфли. Постепенно започвам да долавям отделни срички…

— Тогава… ти трябва да си… кетамин… мъничко кетам…

Кетамин. Браво на „Ролинг Стоун“. Помня статията, сякаш съм я чел вчера. Ако го смъркаш като кокаин, можеш да се отнесеш за десет до трийсет минути, в зависимост от количеството.

— Колко взе, Нора?

Не отговаря.

— Нора, колко!? Кажи ми!

Нищо.

— Нора!

Поглежда ме и най-после в очите й се появява следа от съзнание.

— Измамихме ли ги?

— Колко взе?

Тя затваря очи.

— Недостатъчно.

Добре. Това все пак е отговор. Идва в съзнание. Поглеждам часовника си — остават пет минути. Пет минути до началото, после още четири за въведенията. Спускам се към телефона, искам телефонната централа и поръчвам на телефонистката да изпрати съобщение на Трей. Връщам се при Нора и й помагам да стане на крака.

— Остави ме на мира! — ръмжи тя и се отскубва.

Сграбчвам я за раменете.

— Не се карай с мен за това! Не сега!

Виждам, че залита и всеки момент може да падне, така че я улавям за раменете и я слагам насила да седне на стола за рефера. Пак я удрям по лицето — съвсем леко, не искам да я заболи. Само колкото да…

— Моля те, не ме мрази заради това, Майкъл! Моля те.

— Не искам да говоря — стрелям в отговор.

На масичката пред нея виждам чантата й. Отварям я и изсипвам съдържанието. Ключове, салфетки. Малък флакон за червило се търкаля към мен по наклона на масата. Улавям го, преди да е паднал. Прилича на червило, но… Отварям капака и виждам белия прашец. Как може да е едновременно толкова умна и толкова глупава? Не мога да си го обясня. Затварям флакона и го оставям в малката хлътнатина за моливи. В момента има по-важни неща от това.

Грабвам пакетчето салфетки, разкъсвам опаковката и избърсвам лицето на Нора, както всяка майка чисти физиономията на детето си. Кръвта от носа й все още не е съсирена. Махам я лесно. Оглеждам я. Не е чак толкова зле. Приведена е напред, опряла е лакти на коленете си. Положение на човек, преживял катастрофа. Повръщаното й е по ризата ми. Тя е чиста. И екипът на „Дейтлайн“ чака.

Изтичвам пак до телефона и пак звъня на телефонистката. Тя ми казва, че е изпратила съобщението на Трей, но той все още не е отговорил. По дяволите! Сигурно вече започват.

— Нора, стани! — крещя и пак се връщам при нея. Улавям я за китките и опитвам да я изправя на крака. Тя не прави никакво усилие — просто седи. — Хайде! — викам и я тегля по-силно. — Ставай!

Не помръдва.

Отивам зад нея, отмятам вратовръзката си назад, улавям я подмишниците и я дърпам нагоре с всичка сила. Тя е като труп. Нещо пуква в гърба ми, но не обръщам внимание. Изкушавам се да я зарежа и да пратя всичко по дяволите, но… Работата е, че ако не я накарам да се появи в това предаване… Мамка му! Понякога се мразя, заради работата си. Това е телевизионно шоу. Всички тези глупости заради едно телевизионно шоу.

— Нора! По дяволите, стани!

Дръпвам я още веднъж и тя се изправя. Казвам си, че все още има шанс да успеем. Краката й обаче се огъват под собствената й тежест. Залитаме напред, губим равновесие. Сгромолясваме се на пода, и двамата.

Гледам я. И двамата дишаме тежко. Независимо от причината, гърдите ни се повдигат и спускат в един и същ ритъм. Нарочно забавям собственото си дишане, за да се различавам. През следващите трийсет секунди я поддържам да не падне, наблюдавам как цветът се връща на лицето й. Нямам избор — ако искам да излезе оттук, трябва да й дам време да се съвземе. Тя вдига бавно глава.

— Сериозно, Майкъл… Не исках да наруша обещанието си към теб.

— Значи това се случи от само себе си?

— Ти не разбираш.

— Аз не разбирам? Ти си тази, която…

Преди да довърша, вратата се отваря и връхлита Трей с пудриера и четка за руж в ръка. Изкушавам се да изпитам облекчение, докато не виждам кой идва след него. Сюзън Хартсън. Въпреки страхотния лак за коса, кичурите й гневно се тресат над раменете и в полуздрача гримът вече не скрива острите черти на лицето й. Без да докосва каквото и да било, тя влиза в стаята така, както майка влиза в студентско общежитие.

— Ще се оправи ли? — пролайва.

— Току-що започна заставката — отвръща Трей. — Имаме три минути.

Изправям Нора на крака, но тя все още се олюлява. Улавям я и й давам секунда. Подпряна е на рамото ми, ръката й виси около врата ми. След миг, макар и все още да се обляга на мен, започва да печели сражението.

В същото време Първата дама минава покрай Трей и застава лице в лице срещу дъщеря си. И мен. Без да каже дума, госпожа Хартсън плюнчи гневно палеца си и избърсва остатъците от кръв по носа на Нора.

— Съжалявам, мамо — казва Нора. — Не исках да…

— Мълчи. Не сега.

Усещам как тялото й се напряга. Поема дъх и вече стои на краката си без моя помощ. Вдига глава и гледа майка си в очите.

— Готова съм, мамо.

Първата дама долавя киселата миризма и гневният й поглед се плъзва към изцапаната ми риза. После, без главата й да помръдне, ме поглежда право в очите. Не знам дали ме обвинява, или просто ме разглежда, най-накрая изсумтява:

— Мислиш ли, че ще се справи?

— Прави това от години — отговарям троснато.

— Госпожо Хартсън — намесва се Трей. — Все още можем да…

— Кажи им, че сме на път за там — прекъсва го Първата дама, без изобщо да отдели очите си от мен.

Трей хуква към вратата. Госпожа Хартсън най-после поглежда дъщеря си, улавя я за ръка и започва да я тегли към изхода. Няма време за сбогуване. Нора излиза първа, след това майка й. Аз оставам.

Когато излизат, се озъртам и виждам, че чантата на Нора все още е на масичката. Такава проклета глупост! Мушкам ключовете и салфетките отново вътре и забелязвам сребристия метален флакон за червило. Ако го оставя тук, някой ще го намери. Добре, може би това е най-добрият начин да й помогна. Не помръдвам цяла минута, докато умът ми преценява последствията. Това не е слух за задна седалка в Принстън. Това са наркотици в Белия дом. Фокусирам блестящия метален флакон — лъскав, съвършен. Върху извивката виждам собственото си изкривено отражение. Аз. Всичко зависи от мен. Просто трябва да направя така, че да пострада.

Как ли пък не.

Като дете, което прибира играчка, грабвам флакона на Нора и го пускам в джоба на панталона си. Моля се да не съжалявам за това за вечни времена.

 

 

Спирам за момент в мъжката тоалетна, изсипвам съдържанието на флакона в мивката и най-после мога спокойно да се прибера в кабинета си. През следващия час очите ми са залепени за екрана на малкия ми телевизор. Тактиката на Хартсън изглежда е успяла — въведението на Сталер продължава цели две минути, което дава възможност на Нора да облече нова рокля и да сложи малко руж на лицето си.

Както може да се очаква, повечето въпроси са към президента, но Сталер не е глупава. Америка обича семейството и затова шестият въпрос е за Нора. И седмия. И десетия. И единайсетия. И дванайсетия. При всеки въпрос стаявам дъх. Каквото и да я питат, независимо дали за нерешителността й за по-нататъшното й образование или за живота в Белия дом, тя приема нещата и отговаря искрено. Понякога леко запъва или подръпва кичура коса зад ухото си, но иначе е усмихната и се владее — не влиза в спор. Дори пуска шега за това, че я наричат Първата гратисчийка — елегантен момент на унижение, който ще накара водещите на неделните предавания да се задушат в собствената си гордост.

В девет всичко приключва и аз съм искрено удивен. Някак си, както винаги, Нора се справя — което означава, че сега всеки момент някой ще…

— Какъв медал заслужавам? — пита Трей още от вратата. — За храброст? За гражданска доблест? „Алено сърце“?

— Какъв дават, когато те изкормят?

— Дават „Алено сърце“, когато те ранят.

— Тогава той е за теб.

— Добре. Благодаря ти. Ти също го заслужаваш. — Трей отива до канапето и — буквално — рухва върху него. Мълчим мъртвешки. Нямаме какво да кажем.

Най-накрая се решавам.

— Сюзън каза ли ти нещо?

Трей клати глава.

— Като че ли въобще не се е случило.

— Ами Нора?

— Изломоти „благодаря“, когато излизаше. — Трей се надига и добавя: — Нека ти кажа нещо, приятелю… Това момиче е кралица на откачалките, ако разбираш какво имам предвид.

— Не искам да навлизам в подробности.

— Защо? Нали точно с това трябва да се оправяш?

На вратата се чука силно. Поглеждам Трей.

— Кой е? — викам.

Вратата се отваря и влиза позната фигура. Устата ми пресъхва.

Трей вижда изражението ми и поглежда през рамо.

— Здрасти, Пам — казва спокойно.

— Браво за интервюто — отвръща тя. — В момента празнуват в Дипломатическата стая. Дори Хартсън изглежда спокоен.

Трей се усмихва доволно — не може да се сдържи. Моите очи са приковани в Пам. Виждам го в усмивката й. Тя няма представа какво сме видели. Или какво сме научили за нея самата.

— Какво става? — питам я.

— Нищо — отговаря тя. — Между другото, гледахте ли изследването на Ен Би Си и „Уошингтън Хералд“? След интервюто попитаха сто петокласници дали искат да са Нора Хартсън. Деветнайсет отговарят „да“, защото така ще могат да получат всичко, което искат. Осемдесет и един отговарят „не“, защото не си струвало главоболията. А после твърдят, че образователната ни политика не била ефективна? Боже мой! Осемдесет и един от сто се оказват Айнщайнчета!

Не отговарям. Запазвам спокойствие.

— Трей, не трябваше ли да водиш госпожа Хартсън на някакъв благотворителен прием?

— Не. — Надява се да остане, за да гледа представлението.

Поглеждам го.

— Нямаш ли хоби или нещо друго, за което да се погрижиш?

— Хоби? — пита той и се смее. — Та аз работя тук!

Поглеждам го по-строго.

— Добре, добре, ще се махна. — Тръгва към вратата и добавя: — Радвам се, че те виждам, Пам.

Котката е извадена от торбата. Тя знае, че нещо не е наред.

— Защо беше това? — пита ме.

Аз изчаквам Трей да затвори. Вратата се затръшва. Започва се.