Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First Counsel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Първият съветник

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-43-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15586

История

  1. — Добавяне

Глава 12

На следващата сутрин прибирам вестниците, занасям ги в кухнята и трескаво търся името си на четирите първи страници. Нищо. Нищо за мен, нищо за Карълайн. Дори снимките — мислех, че ще са на Хартсън на вчерашното погребение — са от вчерашния слаб мач на „Ред Сокс“. Въздъхвам дълбоко. Погребението е приключило, вече няма новина. Чисто и просто инфаркт.

Прелиствам небрежно „Ню Йорк Таймс“ и чакам да звънне телефонът. Звъни трийсет секунди след това.

— Готов ли си със сводката?

— Видя ли го? — пита Трей.

— Какво да видя?

Не отговаря веднага.

— А-четиринайсет на „Поуст“.

Тонът ми е познат. Дръпвам „Таймс“ настрана и трескаво разгръщам „Поуст“. Едва разгръщам страниците. Единайсет, дванайсет, тринайсет… Ето. „Адвокатка от Белия дом, лекувана за депресия“. Прочитам материала набързо и научавам за пристъпите на депресия на Карълайн и успешното им преодоляване след приложеното й лечение. Дори някакъв неназован член на администрацията заявил, че „напоследък постигнала голям напредък“. Ужасно е да видиш как този напредък отива по дяволите.

— Някаква идея кого са цитирали? — питам.

— Никаква — отвръща Трей.

В материала не се споменава нищо за мен, но всеки пристрастен към политиката знае останалото. Може да се промъква във вътрешността на вестника, но историята с Карълайн все още не е погребана.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, ти не си единственият, на когото днешната преса не се харесва — казва Трей и явно опитва да смени темата. — Видя ли историята за Нора в „Уошингтън Хералд“? — Преди да успея да отговоря, продължава: — Според клюкарската им колона, един от висшите сътрудници на Бартлет я е нарекъл… сега слушай внимателно… „Първата гратисчийка“, защото още не е решила в кой университет ще учи след колежа. Гадни завистливи боклуци.

Отварям „Хералд“ и намирам материала.

— Това не е добър ход — казвам, докато чета. — Хората не обичат нападките към дъщерите.

— Не знам — въздъхва Трей. — Спецовете на Бартлет изследват общественото мнение от известно време… един от моите хора в „Поуст“ ми го каза преди седмица. След като го пускат на бял свят, значи знаят, че обществеността ще реагира положително.

— Ако беше толкова положително, щеше да го каже самият Бартлет.

— Почакай няколко дни. Това сега е само проба. Вече чувам как дращят писачите на речи… Ако Хартсън не може да се погрижи за собственото си семейство, как ще се грижи за страната?

— Рискът е голям, Тонто. Дори само опасността да предизвикат обратна реакция…

— Видя ли рейтингите? Никаква обратна реакция не се вижда на хоризонта. Смятахме, че ще се получи леко повишение заради погребението… състрадателният държавник и така нататък… Само че преднината на Хартсън вече се срина до десет пункта. Мисля, че политическите маниаци обичат да виждат кандидати, които се борят, за да запазят семейството.

— Няма значение. Ще теглят чертата дотук и няма да продължават.

— Бас? — пита Трей.

— Толкова ли си убеден, че си прав?

— Дори повече, отколкото за бейзболната шапка и тъмните очила на Хартсън, на самолетоносача.

— Аха… при големите оръдия. — Поглеждам статията и премислям още веднъж. — На четвърт долар?

— На четвърт долар.

През последните две години съм установил, че в този град не можеш да играеш по друг начин — тук всички обичат да печелят. Включително и аз.

— Но без половинчати работи, нали? Ще направиш всичко възможно да ликвидираш Бартлет, задето напада девствената им, невинна дъщеря?

— Ще го подгоним — обещава Трей. — Изявлението на госпожа Хартсън ще е готово в девет часа. — Млъква за момент. — Макар че няма да помогне.

— Ще видим.

— Разбира се, че ще видим — изстрелва той в отговор. — А сега се готви да четеш.

Затварям „Хералд“, защото винаги започваме от „Поуст“. Когато обаче поглеждам вестника, пред очите ми продължава да се мержелее материалът за Карълайн. Закривам го с ръка, но не си отива.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Какво те тревожи? Искаш да се откажеш от баса ли?

— Не… Материалът за Карълайн.

— Стига, Майкъл, не мислех, че ще…

— Трей, кажи ми истината. Мислиш ли, че ще продължат да ровят?

Не отговаря.

Отпускам се на стола си. Поради някаква причина, „Поуст“ все още се интересува. И, доколкото мога да съдя, фокусират микроскопа още по-добре.

 

 

— Търся полицай Рейфорд — казвам в слушалката. Прочел съм името от разписката за десетте хиляди долара.

— Рейфорд слуша — чувам раздразнителен глас. — Кой се обажда?

Докато говори, премествам слушалката на другото си ухо и си представям гъстия мустак и косматите му ръце. Този тип е олицетворение на ченге, но все пак се надявам, че през последната седмица се е поуспокоил малко.

— Здравейте, обажда се Майкъл Гарик… миналата седмица ме спряхте за превишена скорост…

— И може би за пласиране на наркотици — добавя той. — Знам кой си, господин Свалячо.

Затварям очи и се правя, че не съм чул.

— Всъщност, обаждам се, за да разбера дали сте проверили парите, за да приключим с тази история…

— Знаеш ли колко банкноти извадиха на ксерокс преди края на акцията? Почти сто хиляди. Дори при четири банкноти на страница, ще са ми нужни дни, докато се убедя, че номерата на твоите пари не съвпадат с онези.

— Не исках да ви притеснявам, просто…

— Слушай, когато свършим, ще ти се обадя. Дотогава забрави за това. Междувременно, предай много здраве на президента от мен.

Откъде знае къде работя?

Телефонът щраква и линията прекъсва.

 

 

Поглеждам надолу, към бюрото си — играя си с подвижната дръжка на чекмеджето. Вдигам я нагоре, но тя непрекъснато пада.

— Може би трябва да кажеш на ФБР за парите — отбелязва Пам, която вижда реакцията ми. — За да се застраховаш.

— Не мога — упорствам аз.

— Разбира се, че можеш.

— Пам, помисли малко. Въпросът не е само в това, дали ще кажа на ФБР или не. Ако бяха само те, хубаво. Знаеш обаче какво е отношението им към Хартсън и към всеки друг президент… Винаги има съперничество. Щом и Нора е замесена… Ще дадат историята на пресата, без да им мигне окото. Както постъпиха с медицинските документи на Хартсън. Ще раздухат нещата и Хартсън няма да може просто да си изкара яда върху тях.

— Да, но ти поне ще си…

— Аз ще бъда труп. Ако пропея, Саймън ще насъска всичко и всички против мен. В една игра на „аз казах — той каза“, аз губя. Когато решат да прегледат доказателствата, ще видят единствено последователно номерираните банкноти. Първите трийсет хиляди в сейфа на Карълайн, десет хиляди намерени у мен. Дори аз самият започвам да вярвам, че парите са мои.

— Значи смяташ да чакаш и послушно да мълчиш?

Грабвам най-горния лист от подноса за изходяща поща.

— Знаеш ли какво е това?

— Дърво, превърнато в жертва от ненаситната, сееща смърт машина канибал, която наричаме съвременно общество.

— Всъщност, Торо, това е официална заявка до Службата за етика в управлението, с която искам да ми дадат декларацията за финансово състояние на Саймън. Като съветник на президента, той е длъжен да подава такава всяка година.

— Добре, значи си се захванал с официалната информация. Ще получиш списък с акции и няколко банкови сметки.

— Така е, но ще получим възможност да търсим на още едно място. Човек не може да извади четирийсет хиляди долара отникъде. Или е ликвидирал някаква инвестиция, или е изтеглил от банкова сметка. Ако открия откъде е теглил, много лесно ще мога да докажа, че парите са негови.

— Има още по-лесен начин. Накарай Нора да потвърди, че…

— Казах ти, няма да направя подобно нещо. Вече го обсъдихме. В момента, в който я замеся, всички ще цъфнем на първа страница. Край на кариерата. Край на изборите.

— Това не е…

— Искаш да станеш Линда Трип ли? — предизвиквам я.

Не отговаря.

— Така си и мислех. Освен това Нора е свързана само с онази нощ. Когато стане дума за смъртта на Карълайн, дори и да е било инфаркт, пак оставам сам.

Пам клати глава.

— Какво?

— Понякога се питам какво става в главата ти. Наистина ли смяташ, че не бива да кажеш истината за парите или се боиш, че Нора няма да те подкрепи?

Преди да успея да отговоря, телефонът иззвънява.

— Ще ме подкрепи — настоявам. — Вярвай ми, това момиче ще те изненада.

— Сигурна съм.

Не искам да задълбавам повече и вдигам слушалката.

— Ей, Майкъл, обажда се Елън Херман. В лош момент ли те хващам? Да не би да говориш с президента или нещо такова?

— Не, госпожо Херман. Не говоря с президента. — Госпожа Херман преподава обществени науки на шестокласниците в родния ми град. Освен това отговаря за ежегодната екскурзия на учениците до Вашингтон, а откакто разбра къде работя, към забележителностите за разглеждане беше добавена още една — частна обиколка на Западното крило.

— Сигурна съм, че знаеш защо се обаждам — казва тя с висок, изпълнен с ентусиазъм като за малки ученици глас. — Исках да проверя, дали не си ни забравил.

— Никога няма да ви забравя, госпожо Херман.

— Много си мил, Майкъл. Много мил. Значи всичко е уредено за края на месеца?

— Напълно — отговарям и отварям календара си. — Ще сте тук в петък, двайсет и пети.

— Значи си уредил и пропуските? Даде ли имената ни на охраната?

— Да, вчера — лъжа аз и започвам да търся в бюрото си списъка с имената.

— Има ли проблеми за Джейни Луис? Родителите й са мормони. От Юта.

— Белият дом все още е отворен за хора от всички религии, госпожо Херман. Дори и да са от Юта. Е, има ли още нещо, защото наистина трябва да затварям.

— След като си дал имената…

— Всичко е наред — казвам, докато наблюдавам как Пам продължава да се ядосва. — Не се безпокойте.

— Е, това е. Друго няма. — Започва да чете, както предполагам, от лист, който е пред нея: — Обади се на Майкъл, да. Разрешение, да. Мормон, да.

— Довиждане, госпожо Херман. Ще се видим на…

— Не се опитвай да се отървеш от мен толкова бързо, млади момко. Може да си станал голям и известен, но за мен продължаваш да си Майки Джи.

— Да, госпожо Херман. Извинете ме. — Средният запад не се предава лесно.

— А как е баща ти? Чувал ли си го скоро?

Гледам втренчено заявката за финансовите декларации на Саймън.

— Всичко е както обикновено. Няма нищо ново.

— Е, предай му много поздрави от мен — поръчва тя. — И… Майкъл, още нещо.

— Да?

— Наистина се гордеем с теб там.

Не е кой знае какво, но комплиментът ме кара да се усмихна.

— Благодаря, госпожо Херман. — Затварям телефона и се обръщам към компютърния екран.

— Кой се обади? — пита Пам.

— Миналото ми — отговарям и намирам списъка на госпожа Херман. С нейната училищна екскурзия за първи път напуснах Мичиган. Дори само полетът със самолета беше достатъчен, за да разбера, че светът е доста по-голямо място, отколкото съм си представял.

— Не можеш ли да направиш това по-късно?

— Не — упорствам аз. — Ще го направя сега.

Влизам в системата за допускане на работници и посетители, WAVES, и отварям непопълнен формуляр. Преди някой да бъде допуснат в административната сграда или Белия дом, най-напред трябва да мине през WAVES. Записвам едно по едно имената, рождените дати и номерата на социалните осигуровки на госпожа Херман и нейния клас. След това добавям датата, часа и мястото на срещата ми с тях и изпращам формуляра. На екрана се появява правоъгълен прозорец, на който пише: „Искането ви за допускане на посетители е изпратено на Сикрет Сървис за обработка“.

— Сега вече готов ли си да продължим разговора? — пита Пам.

Поглеждам часовника си и виждам, че съм закъснял.

— Когато се върна.

— Къде отиваш?

— Аденауер иска да ме види.

— Онзи от ФБР? Какво иска?

— Не знам — отговарям и тръгвам към вратата. — Ако обаче ФБР разбере какво става и всичко това стане публично достояние, Едгар Саймън ще се превърне в най-малкия ми проблем.

 

 

Тръгвам към Западното крило и умът ми е зает с предстоящата училищна екскурзия на госпожа Херман. Това е мислено бягство, с което се надявам да прогоня опасенията си от срещата с Аденауер и въпроса дали е било инфаркт, или не. Лошото е, че колкото повече мисля за шестокласниците, толкова повече се страхувам, че няма да съм тук, за да ги посрещна.

Приближавам до първия пропуск и умирам да видя приятелско лице.

— Здрасти, Фил.

Той вдига глава и кимва. Няма какво друго да каже.

Гледам го, докато минавам край него, но той продължава да мълчи. Като онзи, който пази вън, на паркинга. Колкото по-дълбоко навлиза ФБР, толкова по-странно ме гледат. Тези типове живеят в свой общ свят. Опитвам се да не мисля повече за това и отминавам Фил, свивам вдясно и слизам надолу по няколкото стъпала. След още един десен завой попадам пред Ситуационната зала.

Бърлогата на големите клечки от Националния съвет за сигурност, Ситуационната зала, е най-сигурното място в целия комплекс на Белия дом. Носи се слух, че когато минеш през прага, те облъчва невидим лъч, с чиято помощ може да се установи дали не носиш химически оръжия. Влизам вътре, без изобщо да вярвам в това. Добри сме, ама не чак толкова.

— Търся Рандъл Аденауер — казвам на секретарката в приемната.

— Името ви, моля? — пита тя и проверява дневника.

— Майкъл Гарик.

Жената вдига поглед стреснато.

— А, господин Гарик… Последвайте ме, ако обичате.

Стомахът ми се свива на топка. Става все по-лошо. Тръгвам след нея и си мисля, че ще ме заведе в някой от малките странични кабинети. Вместо това, спираме пред заключената врата на главната конферентна зала. Още един лош знак. Вместо да ме извика в кабинетите на ФБР на петия етаж в административната сграда, той ме вика в най-добре охраняваното място в комплекса. Екипът на Кенеди тук е преценявал обстановката в Залива на прасетата, а екипът на Рейгън е разсъждавал разгорещено по въпроса кой да управлява страната, когато стреляха по президента. След като ме вика тук, Аденауер има какво да крие — нещо много сериозно. А това ме кара да мисля, че Карълайн не е умряла от инфаркт.

Магнитната ключалка изщраква и мога да вляза. Отварям вратата и прекрачвам прага. Обикновена зала за конференции — дълга махагонова маса, кожени столове, няколко кани за вода. В техническо отношение е нещо доста повече. Прозорците по западната стена, срещу мен, вибрират тихо. Каквото и да се случи, няма да има никакви свидетели.

Вратата се затваря зад мен и чувам почти недоловимо жужене. Напомня шум от копирен апарат, но всъщност това е генератор на „бял“ шум. Ако нося микрофон, за да записвам, шумът ще заглуши всичко. Аденауер не иска да поема никакви рискове.

— Благодаря ти, че дойде — посреща ме той. Изглежда по-различно от последния път, когато го видях. Пясъчната му коса, леко несиметричната брадичка изглеждат по-омекотени, когато го няма трупът на Карълайн. Горното копче на ризата му и сега е разкопчано. Вратовръзката му е леко разхлабена. Нищо заплашително. Пред него има червена папка, а самият той седи с протегната напред ръка, с обърната нагоре длан — предложение за помощ.

И пак си спомням напрегнатата усмивка на Нора, когато слизах от президентския самолет. Моята привилегия — нейният живот. Каквото и да стане, тя е знаела, че ще започнат от мен.

— Има ли нещо, което те тревожи, Майкъл?

— Просто се питам защо сме тук, а не в кабинета ти.

— Зает е, а ако бях поискал да дойдеш в централата, щяха да те видят всички репортери, които слухтят наоколо. Тук поне ще си в безопасност.

Добър аргумент.

— Не съм тук, за да те обвинявам, Майкъл. Не съм привърженик на изкупителните жертви — заявява Аденауер с мек южняшки акцент. Гласът му звучи професионално и съответства на костюма му от туид — напомня ми един стар учител по английски. Не, не просто учител. Приятел.

— Защо не седнеш? — пита ме и сочи стола в ъгъла на дългата заседателна маса. Подчинявам се.

— Може ли да…

— Не се безпокой — прекъсва ме той. — Ще стане бързо.

И наистина не се бави. Сядам и отваря червената папка. Делово.

— Е, Майкъл, продължаваш ли да твърдиш, че само си открил тялото?

Главата ми се вдига рязко, още преди да е довършил.

— Да не би да…

— Това е просто формалност — успокоява ме той. — Няма нужда да се притесняваш.

Насилвам се да се усмихна и да приема думите му за чиста монета. Очите му обаче… присвити… струва ми се, че му е прекалено забавно.

— Открих тялото, нищо повече.

— Страхотно — отвръща той, без да променя изражението си. Тихият шум в залата започва да ме дразни. — А сега ми кажи какво знаеш за Патрик Вон. — Пак разчита на стари трикове. Вместо да ме попита дали знам нещо за него, предпочита да блъфира. Аз обаче съм нащрек. П. Вон. Първото име е Патрик. Типът, който е мушнал бележката под вратата ми. Надявам се да науча нещо повече и казвам истината:

— Нищо. Не познавам такъв човек.

— Патрик Вон — повтаря Аденауер.

— Чух те и първия път. Нямам представа кой е той.

— Стига, Майкъл, не прави това. Ти си по-умен.

Чутото не ми харесва. Това вече не е трик — в гласа му долавям истинска загриженост. Значи има сериозна причина да смята, че го познавам. Време да ловя риба в мътна вода.

— Кълна се, правя каквото мога. Помогни ми малко. Как изглежда?

Аденауер бръква в папката и вади черно-бяла полицейска снимка. Вон е нисък тип с тънък мустак, като на член на банда от телевизионен филм и пригладена с брилянтин черна коса. Пред гърдите си държи табела, на която са записани номера на ареста и рождената му дата. На последния ред пише „Област Уейн“, което ми подсказва, че е прекарал известно време в Детройт.

— Спомни ЛИ СИ нещо? — пита Аденауер.

Спомних си как съседът ми описа онзи, който е чукал на вратата му. Как съм могъл изобщо да допусна, че подобен тип може да е от ФБР?

— Зададох ти въпрос, Майкъл.

Умът ми все още не може да се освободи от бележката под вратата. Ако онзи с верижките… ако той е бил Вон, защо е разпитвал съседа ми? Опитва се да помогне? Или да ме накисне още повече? Докато не науча отговора, няма да поема никакъв риск.

— Казвам ти, нямам никаква представа кой е този тип. Никога през живота си не съм го виждал. — Това е адвокатски отговор, но въпреки това е самата истина. Вглеждам се в снимката и хвърлям още една въдица: — За какво е арестуван?

Аденауер започва да става раздразнителен.

— Познай.

— Убиец ли е? Мислиш, че той е убил Карълайн ли?

Грабва снимката от ръката ми.

— Не съм малоумен, Майкъл.

— Какво? Мислиш, че го познавам?

— Няма да отговоря на този въпрос.

Започвам да се потя. Крие нещо. Саймън ли е наел този тип? Може би иска да го използва, за да ме посочи с пръст. Шумът в залата затруднява мисленето ми.

— Да не би някой да ти е казал нещо?

— Зарежи това, Майкъл. Да продължаваме нататък.

— Не искам да продължавам. Кажи ми какво те кара да смяташ, че го познавам. Да не би да има нещо общо с баща ми? Това ли е? Или защото този тип е от Детройт? Защото и двамата сме от Мичи…

— Ако ти кажа, че е бил окошарван два пъти за пласиране на наркотици? — прекъсва ме Аденауер. — Звучи ли ти познато?

Започва да не ми харесва посоката, в която се движи.

— Трябва ли да ми звучи?

— Ти ми кажи. Два ареста за наркотици тук, съдебен процес за убийство в Мичиган, преди две години. Познаваш ли такъв човек?

Мисля за наркотиците, мъча се да не мисля за отговора.

— Между другото — продължава Аденауер с усмивка, — видя ли статията за Нора в „Хералд“ тази сутрин? Наричат я „Първа гратисчийка“. Какво ще кажеш за това?

Опитвам се да остана спокоен.

— Моля?

— Имах предвид, след като излизаш с нея и така нататък, трудно ли е винаги да се налага да я делиш с останалия свят по този начин?

Изкушавам се да кажа нещо, но решавам да изчакам.

— След като излизаш с Първата дъщеря, предполагам, че можеш да разкажеш интересни неща. — Кръстосва ръце на гърдите си и чака реакцията ми. Предоставям му пълна стая с безжизнен въздух. Срещите ми с Нора са факт, но няма да позволя да ме разиграва с Вон и слуховете, че тя взема наркотици. Доколкото мога да преценя, това са слухове, основаващи се на материала в „Ролинг Стоун“. Или чисто и просто старата вендета срещу Хартсън.

— Е, от колко време сте заедно? — пита накрая.

— Не сме заедно — ръмжа в отговор. — Просто сме приятели.

— О, грешката е моя.

— И какво общо има това с всичко останало?

— Нищо. Абсолютно нищо — отвръща Аденауер. — Просто разговарям за някои текущи събития със служител на Белия дом. Тези неща дори не са вписани в дневника ми за разпитите. — Като ме наблюдава внимателно, той прибира снимката на Вон в папката и я затваря. — А сега да се върнем към показанията ти. Преди да намериш трупа на Карълайн, сте се карали с нея, така ли е?

— Да… тя беше… — Млъквам. Кучият му син. Не съм му казвал, че сме се карали. Разиграва ме както си иска.

Като истински южняк от Вирджиния обаче, не дава пет пари.

— Както вече ти казах, не съм тук, за да те обвинявам — обяснява. — Някой в коридора те е чул да крещиш. Просто искам да знам какъв е бил поводът. — Преди да отговоря, добавя: — Този път истината, Майкъл.

Няма как да го избегна. Погледът ми е прикован към червената папка пред Аденауер. Както и първия път, той не ме гледа, а чете репликите ми във въздуха над мен. Въздъхвам дълбоко, с надеждата да заглуша монотонния шум и му разказвам за баща ми, криминалното му досие и конфликта на интереси във връзка с медицинското осигуряване.

Аденауер слуша, без да ме прекъсва.

— Не мисля, че съм направил нещо незаконно, но според Карълайн трябвало да си направя отвод. Смяташе, че има конфликт на интереси.

Той ме изучава и търси пробойна в разказа ми.

— Само това ли се случи? След като се оказа, че тя не иска да те чуе, ти се ядоса и се върна в кабинета си?

— Точно така. Когато се върнах след това, беше мъртва.

— След колко време се върна?

— Десет минути. Най-много петнайсет.

— Да си се отбивал някъде междувременно?

Клатя глава отрицателно.

— Сигурен ли си? — пита подозрително Аденауер. И пак имам чувството, че знае нещо повече.

— Случи се само това — настоявам аз.

Гледа ме продължително, дава ми възможност да променя версията си. Не го правя и той става. Взема папката.

— Кълна се! Не лъжа! Това е самата и…

— Майкъл? Карълайн шантажираше ли те?

— Какво? — питам аз и се насилвам да се разсмея. — Това ли си мислиш?

— Не ти трябва да знаеш какво си мисля — отвръща той. — А сега ми помогни да разбера нещо. Това не е първият път, когато вади досието ти, нали?

Тялото ми е сковано.

— Не знам за какво говориш.

— Ето го тук! — крещи той и сочи папката. Отваря я и ми показва формуляра с датите на излизане от архива, прикрепен за корицата с телбод. От двата подписа в колона „изнесени“ става ясно, че Карълайн е вземала досието ми два пъти — миналата седмица и шест месеца, след като съм започнал работа.

— Искаш ли да ми кажеш за какво я е взела първия път?

— Нямам представа.

— Колкото повече лъжеш, толкова повече ще боли.

— Казвам ти! Нямам представа!

— И очакваш да повярвам?

— Вярвай каквото искаш… казвам ти истината. Ако съм я убил, защо не съм взел папката? Или поне парите?

— Слушай, синко, веднъж имах заподозрян, който промуши собствения си бял дроб с кухненски нож, два пъти, само за да свали подозренията от себе си. Когато трябва да се скрие нещо, няма разумни граници.

— Не прикривам нищо! — крещя. — Получила е инфаркт! Защо не приемеш поне това!

— Защото е умряла с трийсет хиляди в брой в сейфа си. И, по-важно, защото не е било инфаркт.

— Моля?

— Лично видях доклада от аутопсията. Било е мозъчен кръвоизлив.

Стискам челюсти и си придавам най-смелия вид, на който съм способен.

— Това още не означава, че е била убита.

— Но означава, че не е умряла от инфаркт — подчертава Аденауер и изучава реакцията ми. — Не се безпокой, Майкъл. Когато получим доклада от токсикологията, ще знаем какво е причинило смъртта.

— Но трупа… Погребението…

— Всичко, от което се нуждаем, е в лабораторията. Сега резултатът е само въпрос на време.

Ето какво е крил. Искал е да види какво ще му кажа. Сега не е сигурен, че е била убита, но не е сигурен и че не е била.

— Ами пресата? — питам аз.

— Зависи от теб. Естествено, няма да им позволя да се набъркат в разследването… особено, като вземем предвид колко близо сме до истината. — Хвърля ми още един загрижен поглед. — Не бихте ли се съгласили ти и твоята приятелка?

Поглеждам го, но шумът ме поглъща. Главата ми пулсира. Ако докладът съдържа лоши новини и информацията излезе навън… Когато ни осветят прожекторите… През цялото това време се безпокоях, че могат да опитат да ме накиснат за убийство. Само че както се заяждаше с мен за Нора… И както я свърза с Вон… Не мога да не мисля, че е вдигнал мерника си към нещо по-голямо.

Полагам всички усилия да не изпадна в паника и правя единственото, което е възможно — само това, знам със сигурност, не може да бъде свързано с мен.

— Проверихте ли банковите сметки на Саймън?

— Защо да го правим?

— Проверете ги — казвам с надеждата да спечеля малко време.

— Да искаш да ми кажеш още нещо? — пита Аденауер.

— Не. Това е всичко. — Трябва да се махна оттук. Оставям Аденауер, където си е, ставам на крака и тръгвам към вратата.

— Ще ти се обадя, когато получа доклада от токсикологията — подвиква той.

Дори не се обръщам. Колкото по-малко го гледам, толкова по-добре. Единственото, което искам да разбера сега, е дали има връзка между Нора и Патрик Вон.