Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The First Counsel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Първият съветник

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-43-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15586

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Излизам от кабинета си, прекосявам малкото преддверие и се насочвам към кабинета на Пам. Вратата й винаги е отворена, но въпреки това проявявам учтивостта да почукам.

— Има ли някой вкъщи?

Когато казва „влез“, аз вече съм вътре. Офисът й е огледален на моя, включително и неработещата камина. Както винаги, различията са по стените, където, на мястото, където са знаците на моето его, Пам е сложила две свои неща — снимка на президента, когато говори на един рок концерт в Кливланд, родния й град и огромно американско знаме, подарък от майка й, по повод на назначаването й. Колко типично за Пам, мисля си. Американка до мозъка на костите си.

Седнала с лице към компютъра, сложен на масичка, перпендикулярна на бюрото, с гръб към мен, Пам пише нещо с бясна скорост. Както обикновено, когато е в работен режим, русата й коса е прибрана назад и е защипана с червена шнола.

— Какво има? — подхвърля, без да се обърне.

— Искам да те попитам нещо.

Тя започва да търси нещо конкретно сред купчина книжа. Когато го намира, казва:

— Слушам.

— Имаш ли доверие на Карълайн?

Пам веднага престава да пише и се обръща към мен. Едната й вежда се повдига нагоре.

— Какво не е наред? Нещо с Нора ли?

— Не, не Нора. Няма нищо общо с Нора. Просто имам един въпрос във връзка с това, върху което работя.

— И очакваш да ти повярвам?

Достатъчно умен съм, за да не споря с нея.

— Просто ми кажи за Карълайн.

Тя прехапва устни и ме гледа съсредоточено.

— Моля те — добавям. — Важно е.

Пам клати глава и си давам сметка, че съм успял.

— Какво искаш да знаеш?

— Лоялна ли е?

— Първата дама смята така.

Кимвам при препратката. Карълайн бе отдавнашна приятелка на госпожа Хартсън. Двете се бяха запознали в Националната паркинсонова фондация в Маями, където Първата дама я бе насърчила да учи право вечерно. След това я бе завела във Фондацията за юридическа защита на детето, в предизборната кампания и, най-накрая, в Белия дом. Продължителните битки създават най-трайните връзки. Просто искам да знам колко силна е тази.

— Ако й кажа нещо жизненоважно, мога ли да разчитам, че ще го запази в тайна?

— Помогни ми със смисъла на „жизненоважно“.

Сядам на стола пред бюрото й.

— Голямо е.

— Колкото първа страница във вестник или колкото корицата на „Нюзуик“?

— „Нюзуик“.

Пам дори не трепва.

— Карълайн отговаря за наблюдението над големите клечки. Членове на кабинета, посланици и така нататък. Тя отваря гардеробите им и проверява дали ще можем да живеем със скелетите в тях.

— Значи смяташ, че е лоялна?

— Разполага с мръсотия буквално за всеки от изпълнителната власт. Тъкмо затова Първата дама я е сложила на този пост. Ако не е лоялна, всички ние сме трупове.

Мълча, подпрял лакти на коленете си. Истина е. Преди някой да получи назначение, който и да е той, минава минимум през един сеанс на откровения с Карълайн. Тя знае най-лошите неща за всеки — кой пие, кой е вземал наркотици, коя е правила аборт, кой крие от жена си, че има вила за летните месеци. Всеки си има тайни. Аз също. Което означава, че ако искаш да се свърши някаква работа, не можеш да дисквалифицираш всички.

— Значи не бива да се безпокоя? — питам я.

Пам става, заобикаля бюрото и сяда до мен. Гледа ме право в очите.

— Загазил ли си?

— Не, не, няма такова нещо.

— Свързано е с Нора, нали? Какво е направила?

— Нищо — отговарям аз и се отдръпвам леко. — Мога да се справя.

— Сигурна съм, че можеш. Винаги можеш. Ако все пак имаш нужда от някаква помощ…

— Знам… Ти си на линия.

— С фанфари, приятелю. Мога да взема дори и дайре.

— Пам, това означава повече, отколкото си мислиш. — Давам си сметка, че колкото повече стоя при нея, толкова повече ще любопитства, така че ставам и тръгвам към вратата. Знам, че не трябва да казвам нищо повече, но не мога да се сдържа. — Значи смяташ, че Карълайн е окей?

— Не се безпокой за нея — отвръща Пам. — Ще направи каквото трябва.

 

 

Каня се да отида при Карълайн, но чувам, че телефонът в кабинета ми звъни. Втурвам се вътре и поглеждам цифровия дисплей, за да видя кой е. Номерът от предишния път. Нора. Вдигам слушалката.

— Ало? — казвам.

— Майкъл? — Гласът й звучи различно. Сякаш не й достига въздух.

— Добре ли си? — питам я.

— Говори ли вече с нея?

— С Карълайн ли? Не, не още. Защо?

— Нали няма да й кажеш, че съм била с теб? Струва ми се… Не мисля, че би трябвало…

— Нора, вече ти казах, че няма да…

— Също и за парите. Няма да й кажеш, че ги взех, нали? — Гласът й е изпълнен със страх.

— Разбира се, че няма.

— Добре, добре… — Сега е по-спокойна. — Исках само да съм сигурна. — Чувам въздишката й. — Съжалявам… Не биваше да изкудкудяквам така. Просто се изплаших.

— Няма значение — казвам й, все още объркан от изблика й. — Не се безпокой. Няма да позволя да пострадаш от тази история.

 

 

Отиването до кабинета на Карълайн, по коридора, е лесно. Също и чукането на вратата й. Влизането е нищо и половина, затръшването на вратата почти не ми прави впечатление. Когато обаче виждам Карълайн, седнала зад бюрото си, с катраненочерната й, боядисана коса, спускаща се над черния вълнен блейзър, цялата конструкция, която съм издигнал и крепя изправена, изведнъж се срутва. До основи. Страхът ми има лице. И преди да успея да кажа „здравей“, тилът ми плувва в пот.

— Седни, седни — кани ме тя, малко преди да се просна на пода пред бюрото й. Отпускам се на единия от двата стола отпред. Мълчаливо я наблюдавам как изсипва четири пликчета захар в празна чаша за кафе. Къса ги една по една. Кафето тъкмо започва да ври и най-накрая разбирам откъде черпи енергията си.

— Как вървят нещата? — пита ме тя.

— Много работа — отговарям. — Наистина много.

Зад раменете на Карълайн виждам стената на нейното его: четирийсет рамки с благодарности, написани от някои от най-мощните играчи на Вашингтон. Държавен секретар. Секретар по отбраната. Посланик във Ватикана. Главен прокурор. Всички те са там горе, на всичките Карълайн е дала зелена светлина.

— Кой е любимецът ти? — питам я, с надеждата да позабавя нещата.

— Трудно е да се каже. Все едно да те питат кое от децата си обичаш най-много.

— Първото — отбелязвам. — Освен ако не замине някъде и престане да се обажда. Тогава става това, което живее най-близо.

В работата си Карълайн всеки ден трябва да провежда неприятни разговори с хората. В резултат е виждала всички прояви на притеснението, които могат да съществуват. И, ако се съди по изражението й, пускането на шегички е най-долнопробната от тях.

— С какво мога да ти бъда полезна, Майкъл?

Очите ми са приковани в бюрото й, покрито с купчини книжа и папки. Виждам два пепелника с президентския печат. В ъгъла на стаята има портативно устройство за пречистване на въздуха, но въпреки това кабинетът й вони на застояли фасове. Пушенето, наред със събирането на благодарствени писма, е най-очевидният й навик. За да ми помогне, тя сваля очилата си и ме гледа втренчено. Опитва се да ми вдъхне увереност, да ми подскаже, че мога да й се доверя. Когато обаче вдигам глава, не мога да мисля за друго, освен за факта, че сега я виждам истински за първи път от две години. Без очилата, очите й, с форма на бадеми, не изглеждат така страшни. И въпреки че сбърченото чело и присвитите устни й придават професионален вид, долавям, че искрено се интересува от проблемите ми. Не както Пам, а като жена, наближаваща петдесетте, непозната, която е истински загрижена.

— Искаш ли чаша вода? — пита тя.

Клатя глава. Край на протакането.

— По какъв повод? Във връзка с работата на отдела или етичен проблем?

— И двете — отговарям. Това е най-трудната част. Умът ми работи трескаво, търси съвършените думи. И макар че съм обмислил всичко предварително, сега въобще не съм в състояние да махна предпазната мрежа и да го направя наистина. Докато се готвя да тръгна по изпънатото въже, повтарям мислено историята още веднъж, с надеждата да се натъкна на легитимна причина един висш съветник в Белия дом да оставя пари в гората посред нощ. Не мога да открия такава.

— Става дума за Саймън — казвам най-накрая.

Разпознава тона още в първия миг — положението е сериозно.

— Изчакай малко — спира ме тя, бърка в най-горното чекмедже и вади малък диктофон и съвсем нова касета.

— Не мисля, че това е необ…

— Не се притеснявай. Правя го заради собствената ти сигурност. — Грабва молив и написва името ми върху касетата. Слага я в диктофона и през прозорчето го виждам: Майкъл Гарик. Карълайн натиска „Запис“ и поставя машинката на бюрото пред мен.

Знае какво си мисля, но вече й се е случвало много пъти.

— Майкъл, това е важно. Трябва да го документираме както трябва. А сега, моля те, започни от самото начало.

Затварям очи и се мъча да си внуша, че все още има предпазна мрежа.

— Случи се снощи — започвам.

— Снощи беше четвъртък, трети — обявява тя.

Кимвам. Карълайн сочи устните си.

— Точно така — казвам бързо. — Както и да е. Карах по Шестнайсета улица, когато…

— Преди да стигнем дотам, имаше ли някой с теб?

— Това не е същественото…

— Нищо. Просто отговори на въпроса.

Отговарям колкото мога по-бързо:

— Не. Бях сам.

— Значи с теб нямаше никой?

Не ми харесва начина, по който ме пита. Нещо не е наред. Отново усещам как тилът ми се облива в пот.

— С мен нямаше никой — настоявам.

Тя не изглежда убедена.

Протягам ръка и изключвам диктофона.

— Има ли някакъв проблем?

— Никакъв. — Опитва отново да включи машинката, но ръката ми й пречи.

— Няма да направя този запис — казвам й. — Рано е.

— Успокой се, Майкъл. — Обляга се назад и ме чака да продължа. Диктофонът остава изключен.

— Знам, че е трудно. Разкажи ми за какво става дума.

Права е. Моментът не е подходящ да ме прекъсва. За втори път намирам достатъчно спокойствие в една дълбока въздишка и се утешавам с факта, че няма да има запис.

— Така. Карах по Шестнайсета улица и изведнъж отпред забелязах позната кола. Приближих се и видях, че е на Саймън.

— Едгар Саймън, съветникът на президента.

— Точно така. Не знам по каква причина, може би защото беше късно, или защото бяхме в онзи квартал, реших, че има нещо странно. Изостанах и започнах да го следя. — Постепенно й разказвам всичко. Саймън спира на пътя през парка. Слиза от колата с книжен плик в ръка. Прескача мантинелата и изчезва в гората. И, най-важното, след като си тръгва, намирам плика. Единствено не споменавам Нора. И ченгетата. — Когато видях парите, имах чувството, че ще получа инфаркт. Помисли си само… тъмно като в рог, минава полунощ, а аз държа в ръцете си четирийсет хиляди долара, някакво тайно плащане на шефа ми. Освен това можех да се закълна, че някой ме наблюдава. Имах чувството, че този някой е зад гърба ми. Казвам ти, през живота си не съм се страхувал толкова. Това е. Реших, че преди да вдигна шум, трябва да поговоря с някого. Затова дойдох при теб.

Чакам реакцията й, но такава няма. След малко ме пита:

— Свърши ли?

Кимвам.

— Да.

Тя се навежда напред и взема диктофона. Палецът й увисва над бутона за запис. Нерви.

— Е? — подканям я. — Какво мислиш?

Тя си слага очилата. Никак не й е забавно.

— Това е интересна история, Майкъл. Единственият проблем е, че преди петнайсет минути в този кабинет дойде Едгар Саймън и разказа съвсем същото за теб. В неговата версия ти си бил човекът с парите. — Тя кръстосва ръце на гърдите си и се обляга на стола. — Е, искаш ли да започнеш отначало?