Брад Мелцър
Първият съветник (2)

Глава 2

Нужни са две пресечки скоростно каране, за да видя отново колата на Саймън и номера му от Милуоки с надпис „Спасете залива Чесапийк“.

— Сигурен ли си, че е той? — пита Нора.

— Категорично е той. — Намалявам скоростта и оставям помежду ни една пресечка разстояние. — Познавам стикера от служебния паркинг.

След няколко минути Саймън е минал през Адамс Морган и се насочва към Шестнайсета улица. Все още на пресечка зад него, влизаме в Рилиджън Роу и минаваме покрай десетките храмове, джамии и църкви, които са част от пейзажа.

— Не трябва ли да се приближим? — обажда се Нора.

— Не, ако искаме да не ни види.

Отговорът ми сякаш я забавлява.

— Сега знам как са се чувствали Хари и Дарън — казва тя. Говори за двамата агенти от Сикрет Сървис.

— Като стана дума за това, смяташ ли, че ще пуснат сигнал за издирване? Няма ли да се обадят, за да кажат, че са те изпуснали?

— Ще се обадят на нощния дежурен и на шефа на екипа за Белия дом, но мисля, че ще минат поне два часа, преди да се разчуе.

— Толкова дълго? — питам и поглеждам часовника си.

— Зависи какво се е случило. Ако ти беше зад волана, когато се отскубнахме, вероятно щяха да го обявят за отвличане, което е първостепенната заплаха за член на първото семейство. Останалото обаче зависи от човека. Челси Клинтън разполагаше с половин час най-много. Пати Дейвис разполагаше с дни. Аз имам около два часа. След това побесняват.

Чутото не ми харесва.

— Какво означава „побесняват“? Тогава ли ще изпратят черните хеликоптери, за да ни хванат?

— Вече опитват да ни хванат. След два часа ще ни пуснат в компютрите на полицията. Ако това стане, утре сутринта ще си в новините и всички клюкарски издания ще искат да разберат какви са били намеренията ти.

— Няма начин… Никакъв шанс. — Откакто се познаваме, срещите ми с Нора се броят на пръсти — един прием за набиране на средства, церемония по подписване на закон, рождения ден на заместник-съветника — мероприятия на екипа на Белия дом. При първото събитие се запознахме, при второто разговаряхме, при третото ме покани да излезем заедно. Мисля, че на света има само десетина души, които биха отказали тази покана. Не съм сред тях. Това обаче не означава, че съм готов да ме гледат под лупа. Както вече съм виждал да става многократно, в момента, в който те осветят прожекторите на публичността, подпалват и задника ти.

Поглеждам часовника си. Почти дванайсет без четвърт е.

— Значи имаш около час и половина, преди да те направят на пържола.

— Всъщност, теб ще направят на пържола.

Права е. Ще ме изядат жив.

— Още ли се безпокоиш за работата си? — пита ме тя.

— Не — отвръщам, без да отделям очи от колата на Саймън. — Само за шефа ми.

Саймън дава мигач, завива вляво и стига до пътя през парка „Рок Крийк“, чиито сенчести алеи са любимо свърталище на велосипедистите и бягащите за здраве. В натоварените часове този път е задръстен от коли на хора, които пътуват от и до предградията. В момента е напълно пуст — което значи, че Саймън може да ни види много лесно.

— Изгаси фаровете — казва Нора. Приемам предложението й и се навеждам напред, за да виждам едва различаващия се в тъмнината път. Веднага в стомаха ми се образува някаква сюрреалистична празнина.

— Предлагам да се откажем и…

— Наистина ли си такъв страхливец? — пита Нора.

— Това няма нищо общо със страха. Просто е абсолютно безсмислено да си играем на частни детективи.

— Майкъл, казах ти вече… Това изобщо не е игра за мен. Не играем на нищо.

— Играем и още как. Ние…

— Спри колата — прекъсва ме тя. Виждам, че стоповете на колата на Саймън пред нас светват. — Спри колата! Той намалява!

Наистина, Саймън отбива вдясно и спира. Ние сме на около петдесет метра зад него, но заради извивката на пътя не попадаме пряко в линията на видимостта му — ако погледне в огледалото, ще види само пуст парк.

— Изгаси двигателя! Ако ни чуе… — Гася двигателя и ме изненадва пълната тишина. Това е тишината, която човек чува под вода. Вторачени в колата на Саймън, продължаваме да плуваме безпомощно, в очакване нещо да се случи. Кола профучава в противоположната посока и моментално ни изважда на сушата.

— Може да е спукал гума или…

— Шшшшт!

Присвиваме очи, за да видим какво става. Колата му не е много далеч от уличната лампа, но въпреки това ни е нужно време, докато очите ни свикнат с тъмнината както трябва.

— Имаше ли някой с него в колата? — питам.

— Стори ми се, че е сам, но ако е имало някой, сигурно е легнал на задната седалка…

Хипотезата на Нора остава недоизказана, защото Саймън отваря вратата си. Без дори да се замисля, спирам дишането си. Пак сме под водата. Очите ми са приковани към малката бяла светлинка, която виждам през задното стъкло на колата му. Силуетът му тършува нещо на мястото до него. След малко слиза.

Когато застанеш лице в лице с Едгар Саймън, не можеш да не забележиш колко е голям. Не на ръст, а като присъствие. Подобно на много висши служители от Белия дом, гласът му е зареден със самоувереността на успеха. За разлика от шефовете му, обаче, които непрекъснато са бесни заради поредната криза, Саймън излъчва спокойствие, произтичащо от дългогодишния му опит като съветник на президенти. Това непоклатимо самообладание започва от широките като гардероб рамене, минава през никога негризаните му нокти и достига съвършенството си в идеално оформената сива коса. На петдесет метра пред нас обаче, в тъмнината, всичко това се губи.

Застава до колата си, стиснал в ръка нещо, което прилича на голям, книжен пощенски плик. Поглежда нещо надолу, после затръшва вратата. Светлината в купето угасва и става още по-трудно да го виждаме. Саймън се обръща към гората край пътя, прекрачва металната мантинела и се насочва нагоре по склона.

— До тоалетната ли отива? — казвам.

— С този плик в ръка? Взема си нещо за четене?

Не отговарям.

Нора започва да нервничи. Откопчава предпазния колан.

— Може би трябва да отидем да проверим…

Сграбчвам я за ръката.

— Оставаме тук.

Тя е готова да се съпротивлява, но преди да започне, виждам някаква сянка — човешка фигура прекрачва мантинелата и излиза на платното.

— Познай кой се върна — прошепвам аз.

Нора се обръща светкавично.

— Пликът не е в него! — възкликва тя.

— По-тихо… — Млъквам, защото Саймън поглежда към нас. Двамата с Нора замръзваме. Той веднага пак се обръща към колата си.

— Видя ли ни? — шепне Нора. В гласа й се прокрадва безпокойство, което е ново за мен.

— И да ни е видял, не го показа — шепна в отговор.

Саймън отваря вратата и се качва в колата си. След трийсет секунди натиска рязко педала и изфучава напред, като изхвърля към нас облак прахоляк.

— Да карам ли след него? — питам.

— По-добре да останем при плика.

— Какво смяташ, че има в него? Документи? Снимки?

— Пари?

— Мислиш, че е шпионин? — подхвърлям скептично.

— Нямам представа. Може да продава информация на пресата. Всъщност този вариант не би бил чак толкова лош. Това тук може да е пощенската му кутия.

— Несъмнено е пощенска кутия — кимва Нора и поглежда назад през рамо, за да се увери, че сме сами. — Искам да разбера какво ще дойдат да вземат.

Преди да успея да я спра, тя е навън.

Протягам ръка, за да я задържа, но е твърде късно — вече тича напред по пътя, към склона.

— Нора! Върни се веднага! — Дори не се преструва, че й пука.

Паля колата и я настигам. Крачи бързо. Решително.

Ще ме намрази заради това, но не мога да не го направя.

— Нора! Качвай се в колата! Тръгвам си!

— Тръгвай си.

Стискам зъби и осъзнавам най-очевидното — тя няма нужда от мен. Въпреки това, правя още един опит.

— За твое добро е, качвай се в колата. — Никакъв отговор. — Моля те, Нора, не е никак смешно. Получателят на този плик вероятно ни наблюдава и в момента! — Нищо. — Хайде, няма причина да…

Тя заковава на място и аз натискам спирачката. Обръща се към мен и слага ръце на кръста си.

— Щом искаш да си тръгваш, тръгвай си. Аз трябва да разбера какво има в този плик.

Веднага след това прекрачва мантинелата и започва да се изкачва по склона.

Седя в колата и я следвам с поглед, докато мога.

— Довиждане! — викам през прозореца.

Не ми отговаря.

Давам й още няколко секунди, за да промени решението си. Не го променя. Добре, казвам си най-накрая. Това ще й е за урок. Мисли си, че като е първа дъщеря, може да… Ето пак! Тази скапана титла! Не, казвам си. Не го прави заради това. Забрави титлата и мисли за човека. Веднага обаче си давам сметка, че не мога да отделя едното от другото. За добро или лошо. Нора Хартсън е дъщеря на президента. Освен това е едно от най-интригуващите същества, които съм виждал от доста време насам. И колкото и да ми е неприятно да го призная, наистина я харесвам.

— Дявол да го вземе! — крещя и удрям волана. Къде, по дяволите, е гръбнакът ми?

Отварям жабката, грабвам фенерчето и изскачам от джипа. Изкачвам се на четири крака по склона и откривам Нора да обикаля наоколо в тъмното. Осветявам лицето й и първото нещо, което виждам, е онази усмивка.

— Тревожеше се за мен, нали?

— Ако те бях изоставил, маймуните щяха да ме убият.

Тя идва до мен и дръпва фенерчето от ръката ми.

— Все още е рано, сладур.

— Тъкмо заради това се тревожа.

Някъде на склона над нас чувам шумолене в храсталаците и веднага си давам сметка, че Саймън може да се е срещнал с някого. Който все още е там. И ни наблюдава.

— Мислиш ли, че…

— Хайде да намерим плика. — Нора е съгласна с всичко.

Тръгваме заедно, предпазливо, на зигзаг нагоре по склона, обилно обрасъл с храсти и дървета. Вдигам глава и виждам само тъмнина — клоните на дърветата скриват всичко — от небето, до лампите край пътя долу. Единственото, което мога да направя, е да си кажа, че сме сами. Но не вярвам в това.

— Освети ето там — казвам на Нора, която върти фенерчето във всички посоки. Когато лъчът прорязва нощта, разбирам, че ще трябва да действаме малко по-систематично. — Започвай от основата на всяко дърво, после осветявай нагоре — предлагам.

— Ами ако го е качил много високо?

— Саймън прилича ли ти на човек, който се катери по дърветата? — Няма как да не се съгласи. — Давай малко по-бързо — добавям. — Този, за когото го е оставил… дори и да не е тук, ще се появи всеки момент.

Нора насочва фенерчето към дънера на най-близкото дърво и отново потъваме във водната тишина. Продължаваме да се изкачваме и дишането ми става все по-тежко. Взирам се, за да открия плика, но не мога да не поглеждам назад, през рамо. Не вярвам в телепатия или други необясними паранормални явления, но вярвам в животинската, необяснима способност на човека да разбира, когато го наблюдават. Докато се изкачваме нагоре по склона, не мога да се освободя от това чувство — не сме сами.

— Какво ти става? — пита Нора.

— Просто искам да се махаме оттук. Можем да дойдем утре заедно с…

Изведнъж го виждам. Ето го. Очите ми се разширяват и Нора проследява погледа ми. На няколко метра пред нас, в основата на едно дърво, върху което е издълбано сърце, е подпрян големият книжен плик.

— Кучи син — казва тя и се втурва напред. Действа мигновено. Взема го и го разкъсва.

— Не! — крещя. — Не го пипай… — Твърде късно. Отворила го е.

Нора осветява вътрешността на плика.

— Не мога да повярвам! — възкликва тя.

— Какво? Какво има вътре?

Обръща го наопаки и съдържанието пада на земята. Една, две, три. Четири пачки банкноти. По сто долара. С бандероли от банка Фърст ъв Америка.

— Пари?

— Много пари.

Вземам една пачка, свалям бандерола и започвам да броя. Същото прави и Нора.

— Колко? — питам я, когато приключи.

— Десет хиляди.

— И при мен — казвам. — Значи общо са четирийсет хиляди. Всичките са номерирани последователно.

Споглеждаме се неспокойно. Мислим едно и също нещо.

— Какво да правим? — пита тя накрая. — Да ги вземем ли?

Каня се да отговоря, когато виждам нещо да се движи в големия храст вдясно от мен. Нора насочва фенерчето. Няма никой. Въпреки това, не мога да се отърва от усещането, че някой ни наблюдава.

Дръпвам плика от ръцете на Нора и напъхвам четирите пачки банкноти отново вътре.

— Какво правиш? — пита ме тя.

— Хвърли ми фенерчето.

— Кажи ми защо.

— Веднага! — викам. Тя се подчинява и ми го хвърля. Осветявам плика и гледам дали има нещо писано по него. Няма нищо. В тила си чувствам пулсираща болка. Челото ми е плувнало в пот. Имам усещането, че ще припадна и бързо връщам плика в основата на дървото. Не само закъснялата лятна топлина ме кара да се потя.

— Добре ли си? — пита Нора, защото вижда изражението ми.

Не отговарям. Вместо това протягам ръка и късам малко листа от дървото. Оставям фенерчето настрана, смачквам листата и започвам да трия ръбовете на плика.

— Майкъл, не можеш да изтриеш отпечатъци от пръсти. Не става така.

Не обръщам внимание на забележката й и продължавам да трия.

Тя коленичи до мен и слага ръка на рамото ми. Докосването й е силно и въпреки всичко, което става, трябва да призная, че ми е приятно.

— Губиш си времето — добавя.

Естествено, права е. Отново хвърлям плика до дървото. Зад нас се чупи клонка и двамата моментално се обръщаме. Не виждам жива душа, но усещам нечий поглед.

— Да се махаме оттук — казвам.

— Но тези, които ще дойдат да вземат пакета…

Оглеждам се още веднъж в тъмнината.

— Честно казано, Нора, мисля, че те вече са тук.

Нора се озърта, усеща, че нещо не е наред. Прекалено тихо е. Космите на ръката ми са настръхнали. Това място никак не е безопасно. Грабвам Нора за ръката и започваме да се спускаме по склона. След десетина крачки ходенето ни се превръща в тръс. След това в спринт. След като едва не се спъвам в някакъв камък, моля Нора да запали фенерчето.

— Мислех, че е у теб — отвръща тя.

Обръщаме се назад едновременно. Някъде там, по-нагоре по склона, виждаме светлината на фенерчето. Точно там, където го оставих.

— Запали колата — казва Нора. — Аз ще го донеса.

— Не, аз ще го…

И този път действа твърде бързо. Преди да успея да я спра, вече се изкачва нагоре. Ще ми се да извикам нещо, но се безпокоя, че не сме сами. Докато я гледам как подтичва, забелязвам дългите й, гъвкави ръце. Само след секунди обаче изчезва в тъмнината. Каза ми, да запаля колата, но просто няма начин да я оставя сама. Тръгвам нагоре, приближавам се достатъчно, за да мога да я виждам. Тя ускорява крачка, аз също. Постепенно започвам да тичам. Докато я виждам, всичко ще бъде наред.

В следващия момент усещам страхотен удар по челото. Политам назад и се строполявам с тъпо тупване. Усещам как влагата на тревата прониква в панталоните ми, после вдигам глава, за да видя нападателя. Опирам се на лакът и чувствам лепкава мокрота по челото си. Кръв. Тогава виждам какво ме е съборило — дебел, нисък клон на един дъб. Идва ми да се разсмея на случилото се, но бързо си спомням защо не гледах къде ходя. Ставам на крака, присвивам очи и се мъча да открия Нора.

Не виждам нищо. Слабият лъч на фенерчето е на старото си място, но не виждам някой да се приближава към него. Търся с очи сенки, силуети, ослушвам се да чуя шумолене на съчки и отдавна изсъхнали листа. Там няма никой. Няма я. Загубил съм дъщерята на президента.

Краката ми се огъват, когато правя опит да си представя последствията. Тогава, ненадейно, нещо там помръдва. Все пак има някой. После, като рицар със светещ меч, силуетът се обръща и започва да се спуска към мен. Фигурата приближава, лъчът на фенерчето ме заслепява. Обръщам се и тръгвам през тъмната гора, с протегнати ръце, за да не се блъсна в още нещо. Чувам стъпките зад гърба си, приближават. Изведнъж се блъскам в гъсталак, плътен като стена. Обръщам се към врага си и лъчът на фенерчето ме заслепява.

— Какво, по дяволите, е станало с челото ти?! — пита Нора.

Успявам само да се засмея нервно. Все още не сме в безопасност.

— Нищо ми няма — настоявам. Кимвам й окуражително и продължаваме към колата.

— Може би трябва да останем тук, за да видим кой ще го вземе.

— Не — казвам и я улавям здраво за ръката. — Тръгваме.

Спускаме се по гористия склон с пълна скорост. Стигаме до мантинелата, аз я прескачам и хуквам към джипа, малко по-нататък по пътя. Ако бях сам, вероятно вече щях да съм стигнал до него, но не желая да се отдалечавам от Нора. Забавям крачка, издърпвам я пред себе си, за да съм сигурен, че всичко е наред.

Тя стига първа до джипа ми, скача вътре и затръшва вратата. След секунда съм при нея. Двамата едновременно натискаме бутоните, за да заключим вратите. Когато чувам щракването на усамотението, въздъхвам прекалено дълбоко.

— Хайде, карай, карай! — казва тя и аз паля двигателя. Гласът й звучи изплашено, но ако видиш пламъчето в очите й, ще си помислиш, че се забавлява.

Настъпвам педала, завъртам волана и потеглям. При острия обратен завой гумите изпищяват, после се понасяме към изхода на ъгъла на „Картър Барън“ и Шестнайсета улица. Докато летим напред, очите ми са залепени за огледалото. На Нора също.

— Няма никой — отбелязва тя, но в гласа й има повече надежда, отколкото увереност. — Всичко е наред.

Гледам в огледалото и се моля да е права. С надеждата да наклоня везната още малко в наша полза, настъпвам газта допълнително. Излизаме на Шестнайсета улица и политаме. Неравната настилка отново започва да ни подхвърля. Този път обаче ми е все едно. Най-накрая сме в безопасност.

— Как се справих? — питам Нора, която се обръща назад и гледа през задното стъкло.

— Не лошо — признава тя. — Хари и Дарън биха останали доволни.

Усмихвам се в момента, в който чувам свирене на гуми зад нас. Обръщам се към Нора, която все още гледа назад. Лицето й е озарено от фаровете на колата, която ни настига.

— Карай бързо! — вика тя.

Оглеждам района. Намираме се в доста западнал квартал на Шестнайсета улица, недалеч от Рилиджън Роу. Можем да свием по много пресечки, но видът на това място никак не ми харесва. Твърде много изоставени коли и опожарени апартаменти. Улиците са мръсни. И най-лошото — пусти.

Настъпвам педала и свивам вляво, само за да видя дали колата ще ни последва. Тръгва след нас и сърцето ми се свива. Сега е на половин пресечка и бързо ни настига.

— Възможно ли е да са от Сикрет Сървис?

— Не. Нашите нямат такива фарове и са с шевролети.

Поглеждам фаровете в огледалото. Карат на дълги, така че е трудно да се види, но формата и височината на колата показват, че не е джип.

— Наведи се — казвам на Нора. Които и да са онези, няма да поема никакви рискове.

— Не е колата на Саймън, нали? — пита тя.

Получаваме отговор под формата на сини и червени светлини, които обливат задното ни стъкло.

— ОТБИЙТЕ ВДЯСНО! — реве басов глас от говорител, монтиран на покрива.

Не мога да повярвам. Ченгета.

— Всичко е наред. Ченгета са.

Докато намалявам скоростта, забелязвам, че на Нора не й е никак приятно. Не може да стои спокойно, трескаво поглежда в страничното огледало, после през рамо, после пак към огледалото. Очите й шарят във всички посоки, докато откопчава предпазния колан.

— Какво има? — питам, когато джипът е на място.

Тя не отговаря. Вместо това се навежда към издутата си ръчна чанта, която е на пода в краката й. Започва да тършува вътре и ме облива студена пот. Не мога да премълча.

— Имаш ли наркотици? — питам я.

— Не! — настоява тя. В страничното огледало виждам да приближава униформен полицай.

— Нора, не ме лъжи. Това е… — Полицаят почуква на стъклото ми. Точно, когато се обръщам, чувам, че жабката се затваря.

Свалям стъклото и се насилвам да се усмихна.

— Добър вечер — казвам. — Нещо нередно ли направих?

Държи фенерче над рамото си и осветява Нора. Тя все още е с бейзболната шапка и прави всичко възможно да не я познаят. Не иска да погледне ченгето в очите.

— Всичко наред ли е? — питам, с надежда да отвлека вниманието му.

Полицаят е набит мъж, със старомодни, възголеми мустаци. Когато се навежда към прозореца, виждам само косматите му ръце. Използва брадичката си, за да посочи жабката.

— Какво скрихте там? — пита той Нора.

По дяволите. Видял я е.

— Нищо — шепне Нора.

Ченгето преценява отговора й.

— Моля, слезте от колата — нарежда.

Намесвам се:

— Няма ли да ни кажете…

— Излезте от колата. И двамата.

Поглеждам Нора и разбирам, че сме загазили. Когато бяхме в гората, беше неспокойна. Сега обаче… Нора има изражение, което до този момент не съм виждал. Очите й са широко отворени, устните — леко отворени. Опитва да мушне кичур коса под ръба на шапката, но ръката й трепери. Моят свят престава да се движи.

— Хайде! — пролайва полицаят. — Слизайте!

Нора изпълнява нареждането му бавно. Докато обикаля отпред, за да застане откъм моята страна, приближава вторият полицай. Той е нисък чернокож, с арогантна походка на ченге.

— Всичко наред ли е? — пита.

— Още не знам. — Първото ченге се обръща към мен. — Разкрачи се.

— Да се разкрача… какво съм направил?

Сграбчва ме за яката и ме блъсва към джипа.

— Разкрачи се!

Подчинявам се, но продължавам да протестирам.

— Нямате никаква основателна причина да предполагате, че съм…

— Адвокат, а? — пита ченгето.

Не трябваше да се обаждам.

— Да — потвърждавам колебливо.

— Тогава ме осъди. — Бута ме напред и забива остър палец в ребрата ми. — Трябваше да й кажеш да се успокои. Сега утре няма да отиде на работа.

Не мога да повярвам. Не я е познал. Нора застава до мен и се подпира на ръце върху капака на джипа. Държи главата си наведена. Вторият полицай я опипва, за да провери за оръжие, но не й обръща особено внимание. Също като мен, Нора следи със стаен дъх мустакатия, който тръгва към жабката.

От мястото си виждам как отваря вратата. Когато сяда на седалката, се чува дрънчене на белезници и ключове. След това тихо щракване. Устата ми пресъхва и ми става все по-трудно да дишам. Поглеждам към Нора, но тя е решила да гледа другаде. Очите й са вперени в асфалта. Това няма да продължи дълго.

— Джакпот! — обявява мустакатият. Гласът му звучи доволно и нагло. Затръшва вратата и обикаля джипа. Държи едната си ръка отзад.

— Какво има? — пита вторият.

— Виж сам.

Вдигам поглед. Очаквам да видя кафявото шишенце от лекарство с рецепта на Нора. Или пакетче кокаин. Ченгето обаче държи пачка стодоларови банкноти.

По дяволите. Взела е парите.

— Така. Някой от двама ви сега ще ми обясни ли защо носите по това време толкова пари?

И двамата мълчим.

Поглеждам Нора. Бяла е като сняг. Няма я наперената жизненост, с която профучаваше покрай стоповете, с която изхвърча от бара и обикаляше из гората. Изражението й продължава да е онова, което се появи, когато ни спряха. Страх. Изписал се е на лицето й, а ръцете й все още треперят. Тя просто не може да бъде хваната с тези пари. Въпреки че не е незаконно да ги притежава, въпреки че не могат да я арестуват, няма да е никак лесно да обясни съществуването им. В тази част на града. Толкова много. Само приказките за наркотици ще досъсипят колкото репутация й е останала. Списание „Ролинг Стоун“ ще е най-малкият й проблем.

Обръща се към мен и пак ми показва уязвимата си страна. Обикновено твърдият й поглед е премрежен от сълзи. Моли за помощ. И, независимо дали ми харесва или не, аз съм единственият, който може да й помогне. С няколко прости думи мога да й спестя болката и опозоряването. След това тя и президентът… Спирам се. Не. Не е заради това. Както вече казах. Не заради баща й. Или „титлата й“. Правя го заради нея. Нора. Нора се нуждае от мен.

— Зададох ви въпрос — изръмжава полицаят и размахва пачката пари. — Чии са?

Поглеждам Нора още веднъж. Нямам нужда от повече. Връщам самоувереността в гласа си, обръщам се към полицая и казвам само две думи:

— Мои са.