Джоузеф Хелър
Залезът (6)

5
Джон

Извън болницата всичко си продължаваше постарому. Мъже полудяваха и ги награждаваха с медали. Декораторите на жилища бяха почитани като титани на културата, а модните дизайнери стояха по-високо в обществото от своите клиенти.

— Защо не? — отвърна Франсес Бийч на забележката на Йосарян със съвършено произношение, заради което околните често се замисляха как е възможно някой да говори английски толкова безукорно, без да звучи така, сякаш го болят сливиците. — Забравил ли си как изглеждаме голи?

— Джон, ако мъж каже подобно нещо — рече мъжът й Патрик Бийч, за пореден път доволен от нея, — жив ще го одерат.

— Скъпи, казват го и мъжете — каза Франсес — за пролетните и за есенните си колекции и печелят милиарди, като ни обличат.

Все още бе пълно с бедни.

Йосарян погледна подозрително тълпата, изпълнила тротоара пред болницата, докато крачеше към бордюра и дългата лимузина с тъмни стъкла, която го чакаше, за да го откара в луксозния му апартамент в небостъргача в другия край на града, където сега бе неговият дом. Беше дал поръчка за обикновена кола, а пак му бяха пратили лимузината, без да му искат допълнителна такса. Небостъргачът, в който живееше, минаваше за луксозна сграда, защото наемите там бяха високи. Стаите бяха тесни. Таваните бяха ниски, нямаше прозорци в двете бани, нито място за маса или стол в кухнята.

На десетина преки оттам бе Автогарата при Управлението на пристанището на Ню Йорк, здание, натъпкано с площадки и високо седем етажа. На партера имаше полицейски участък с три големи килии, които постоянно бяха пълни и преливаха от нови арестувани по няколко пъти на ден и където преди една година Майкъл Йосарян бе прибран при опит да излезе от метрото, а после да се върне обратно, понеже се сетил, че е слязъл прекалено рано — пътувал към центъра, към архитектурната фирма, за която правеше чертежи.

— Този ден — още си спомняше той — ти ми спаси живота и погуби духа ми.

— Да не искаше да стоиш в една килия с онези?

— Щях да умра, ако се бе случило. Но не ми беше леко да гледам как ругаеш и баламосваш ченгетата, за да ме измъкнеш. И да знам, че никога не бих могъл да го направя.

— Майкъл, ядосваме се толкова, колкото сме принудени. Нямах кой знае какъв избор.

— Това ме потиска.

— Имаш по-голям брат, който те тормозеше. Може би това е разликата.

— Защо не го спряхте?

— Не знаехме как. Не искахме да го тормозим.

Майкъл отвърна с горчив смях.

— Беше страхотна гледка, нали? — завистливо го обвини той. — Имаше публика. Дори ти ръкопляскаха.

После и двамата се умърлушиха.

В автогарата живееха хора, едно постоянно население от мъже и жени, своенравни момчета и момичета, повечето от които през нощта спяха в по-тъмните ъгли и всеки ден излизаха, все едно отиват на работа, за да свършат кой каквото има да върши.

В тоалетните на различните нива имаше топла и студена вода, гъмжеше от проститутки и хомосексуалисти за всеки вкус, имаше множество магазинчета за най-необходимите неща като дъвка, цигари, вестници и понички. Тоалетната хартия беше безплатна. Многодетни майки, избягали от идеализирани родни градчета, прииждаха непрекъснато с невръстните си рожби и се настаняваха тук. Автогарата бе чудесно свърталище за проститутки, просяци и младежи, избягали от къщи. Хиляди хора, които всеки ден отиваха на работа, наред със стотиците други пътуващи се опитваха да не им обръщат внимание, когато минаваха покрай тях всяка сутрин на път за службата, а после на връщане към къщи в края на деня. Не бяха богати, защото никой, който е богат, не ходи на работа с автобус.

От високите панорамни прозорци в луксозния си апартамент Йосарян разполагаше с чудесен изглед към друг луксозен жилищен небостъргач, по-висок и от неговия. Между тези гиганти минаваше широк булевард, който гъмжеше все по-чудовищно от гневни кланове войнствени отвратителни просяци, проститутки, наркомани, наркопласьори, сводници, джебчии, търговци на порнография, извратени типове и побъркани психопати, прилагащи престъпните си умения на улицата сред все по-гъстите потоци от изпаднали мръсни хора, които пък наистина живееха на улицата. Между бездомните вече се мяркаха и бели, те също пикаеха по стените и серяха в страничните улички, където други като тях нощем спяха.

Йосарян знаеше, че и в по-приличен квартал на Парк авеню могат да се видят жени, клекнали да се облекчат в грижливо поддържаните лехи с цветя по пешеходните алеи в средата на шосето.

Беше трудно човек да не ги намрази всичките.

И това бе Ню Йорк, Голямата ябълка^[1], Великия град на Великия щат, финансовото сърце, умът и мускулите на страната, градът с най-голямата слава, който може би засенчваше Лондон в културния живот на земното кълбо.

Волю-неволю Йосарян често си спомняше, че никога през живота си, дори във военновременните Рим и Пианоза, дори в разрушените Неапол и Сицилия, не се е сблъсквал с подобна ужасяваща мизерия, която избуяваше около него в тези прочути владения на упадъка. Нито дори — добавяше неведнъж той цинично пред Франсес Бийч, с която навремето бе ходил — на безполовите благотворителни обеди и официални вечерни приеми, които посещаваше много по-често, отколкото би желал, като единствения представителен висш служител на „М и М, предприемачи и съдружници“, като мъжкар, който хваща окото, и човек, способен да бъбри с лекота за неща извън сделките с добре осведомени събеседници, егоистично въобразили си, че влияят върху световните събития само като ги обсъждат.

Естествено, никой не беше виновен.

— Божичко, какво е това? — викна Франсес Бийч, когато двамата си тръгнаха с нейната лимузина под наем и с нейния шофьор под наем от поредното вяло тържество с чай и вино за попечителите и приятелите на попечителите на Нюйоркската градска библиотека, които все още бяха в града и след продължително колебание бяха решили, че наистина държат да се появят там.

— Автогарата — обясни Йосарян.

— Ужасна е, нали? За какво служи, по дяволите?

— За автобуси. За какво мислиш, че може да служи, по дяволите? Знаеш ли, Франсес — заяде се с любезен тон Йосарян, — защо не организираш следващото си модно ревю тук? Или може би някой от блестящите си благотворителни балове. Познавам се с Макбрайд.

— Какви ги дрънкаш? Кой е този Макбрайд?

— Бивше ченге, сега работи тук. А защо не и сватба? — продължи той. — Някоя тежка сватба, а? Ще бъде истинска сензация. Правила си ги…

— Не съм.

— … в музея и в операта. Автогарата е по-живописна.

— Светска сватба в тази автогара? — отвърна тя и се ухили самодоволно. — Сигурно си полудял. Знам, че се шегуваш, така че ме остави да помисля. На Оливия и Кристофър Максън може би скоро ще им трябва ново място. Я ги виж тия! — изпъна се внезапно тя на седалката. — Това мъже ли са или жени? А онези там — защо трябва да го правят направо на улицата? Не могат ли да изтраят, докато се приберат у дома?

— Много от тях нямат дом, скъпа Франсес. — Йосарян й се усмихна добродушно. — А опашките пред тоалетните на автогарата са дълги. За върховите часове се налага да се правят резервации. Без резервация е невъзможно да се добереш вътре. В ресторантите и хотелите има табели, че тоалетните са само за клиенти. Забелязала ли си, скъпа Франсес, че мъжете, които пикаят по улиците, пикаят много дълго?

Не, не била забелязала, осведоми го тя ледено.

— Напоследък си много язвителен. Преди беше по-забавен.

Преди години, когато и двамата не бяха женени, бяха изживели нещо, което днес може да се нарече връзка, въпреки че тогава никой от тях не би и помислил да употреби подобна благопристойна дума за нещата, които вършеха така пламенно и ненаситно, но без никакви обещания или сериозна загриженост за общо бъдеще. После той бързо се отказа от перспективната работа като начинаещ в борсовите игри и инвестиционното банково дело, за да се отдаде отново на преподаването, а след това се върна в рекламата, сетне в обществените връзки, стана и писател на свободна практика и изобщо започна да върши всичко освен едно — да създава нещо, което може да се види, докосне, използва или консумира, нещо, което да заема място и от което да има нужда. С любознателност, напористост и известен вроден талант тя пък откри, че е привлекателна за театрални режисьори и други господа, които можеха да й бъдат полезни на сцената, на екрана и в телевизията.

— А ти — припомни й Йосарян — беше много по-състрадателна. Забравила си миналото.

— Ти също.

— И радикална.

— Ти също. А сега отричаш всичко — отбеляза тя почти с безразличие. — И все се заяждаш, нали? Нищо чудно, че хората невинаги се чувстват удобно с теб. Към всичко се отнасяш пренебрежително и те никога не са сигурни, че наистина си съгласен с тях. Освен това флиртуваш непрекъснато.

— Не флиртувам.

— Флиртуваш, и още как — настоя Франсес Бийч, без дори да извърне глава, за да подсили твърдението. — Почти с всички, само не с мен. Знаеш кой флиртува и кой не. Патрик и Кристофър не знаят. Ти знаеш. Винаги си го знаел.

— Така се шегувам.

— Някои жени мислят, че имаш любовница.

— Любовница ли? — Йосарян се заля в гръмогласен кикот. — Това би ме довършило.

Франсес Бийч също се засмя и нотките на напрежение в гласа й изчезнаха. И двамата бяха прехвърлили шейсет и пет. Той я познаваше от времето, когато я наричаха Франи. Тя го помнеше още когато му викаха Йо-Йо. Оттогава не бяха подновявали старата връзка, дори между браковете никой не беше обладаван от желание да опита удобствата в живота на другия.

— Изглежда, такива хора има навсякъде и те стават все повече — измърмори тя хрисимо и с отчаяние, за което обаче даде да се разбере, че може лесно да овладее. — Правят какво ли не, и то на обществени места. Патрик го нападнаха точно пред входната ни врата, ден и нощ по ъглите ни има проститутки, противни, в грозни дрехи, като тези там, при онази сграда.

— Остави ме при нея — рече Йосарян. — Сега живея там.

— Там ли? — Когато той кимна, Франсес добави: — Премести се.

— Току-що се преместих. Какво й е на сградата? На върха на моята вълшебна планина има два салона за масаж, единият е храм на любовта. В партера има девет киносалона, два за филми, забранени за лица под осемнайсет години, един за хомосексуалисти, имаме кантори на борсови агенти, юридически фирми и рекламни агенции. Всевъзможни лекарски кабинети. Има банка с банкови автомати, също и огромен супермаркет. Предложих да направят и старчески дом. Ако ме послушат, ще се преместя там до края на дните си и изобщо няма да си подавам носа навън.

— За Бога, Джон, спри да се шегуваш с всичко. Премести се в добър квартал.

— Къде да го намеря? В Монтана? — Той пак се засмя. — Франсес, този квартал е добър. Да не мислиш, че ще ида в лош?

Лицето на Франсес изведнъж стана уморено и отчаяно.

— Джон, едно време знаеше всичко — каза тя, изоставила преструвките на изтънчената реч. — Какво може да се направи?

— Нищо — услужливо я успокои той.

Защото положението е добро, напомни й, и според официалните критерии рядко е било по-добро. Само дето този път бедните са много по-бедни, а нуждата от нови килии в затворите е много по-голяма от нуждите на бездомните. Проблемите са безнадеждни — прекалено много хора, които се нуждаят от храна, и прекалено големи запаси от храна, за да могат тези хора да бъдат хранени изгодно. Това, от което има нужда, добави Йосарян с тънка усмивка, е повече дефицит. Не спомена, че сега и той е представител на заможната средна класа и не умира от желание да му повишават данъците, за да се облекчи мъката на онези, които изобщо не плащат данъци. Предпочиташе повече затвори.

 

 

Йосарян беше на шейсет и осем и бе доста суетен, защото изглеждаше по-млад от много мъже на шейсет и седем и по-добре от всички жени на неговата възраст. Втората му жена още се развеждаше с него. Той не мислеше, че ще има трета.

Всичките му деца бяха от първата.

Дъщеря му Джилиан, съдийката, се развеждаше с мъжа си, който въпреки че имаше доста по-висок доход от нея, не постигаше кой знае какво и нямаше изгледи да стане нещо повече от благонадежден съпруг, баща и глава на семейството, който си храни децата.

Синът му Джулиан, самохвалкото и най-големият, бе някаква малка голяма клечка на Уолстрийт все още с недостатъчни доходи, за да се пресели величествено в Манхатън. Заедно с жена си живееха в отделни крила на достолепна старовремска къща извън града, докато адвокатите им подготвяха делата за развода и тяхното обжалване и се опитваха, без изгледи за успех, да се договорят за подялба на имуществото и децата, която да задоволи напълно и двамата. Съпругата му бе хубава противна жена с модни вкусове, произхождаше от семейство, което безразсъдно пилееше пари, бе не по-малко свадлива от Джулиан и също толкова деспотична, а дъщеря им и синът им също бяха непоносими и скандално необщителни.

Йосарян надушваше назряващия конфликт и в брака на другия си син, Ейдриън, химик, който така и не се бе дипломирал — работеше за производител на козметика в Ню Джърси и прекарваше по-голямата част от работното време в търсене на формула за сива боя за коса. Жена му го бе ударила на образователни курсове за възрастни.

Йосарян се тревожеше най-много за Майкъл, който явно все не можеше да се насили да пожелае нещо конкретно и бе сляп за опасностите, заложени в тази липса на цел. Веднъж Майкъл се бе пошегувал, че смята да спести пари за развода си още преди да започне да пести за сватбата, а Йосарян се сдържа и не каза, че шегата му не е шега. Майкъл не съжаляваше, че никога не е правил истински опит да успее като художник. Тази роля също не го привличаше.

Жените, особено онези, които вече се бяха омъжвали веднъж, харесваха Майкъл и живееха с него, защото беше кротък, отзивчив и непретенциозен, но бързо им дотягаше да живеят с него точно защото бе кротък, отзивчив и непретенциозен. Категорично отказваше да влиза в спорове и при караници потъваше в мълчание и тъга. Изпълнен с уважение, Йосарян подозираше, че мълчаливият Майкъл наистина знае какво върши и с жените, и с работата си. Но не и с парите.

За пари Майкъл работеше като художник на свободна практика с агенции и списания, случваше се да се хване на договор и с някоя студия, с чиста съвест приемаше според нуждите си помощ от баща си и не искаше да повярва, че неминуемо ще дойде ден, когато тези поръчки на свободна практика ще секнат, а Йосарян може би няма да иска вечно да го предпазва от евентуални финансови трагедии.

Общо взето, заключи Йосарян, това бе типично съвременно семейство от края на двайсети век, в което не всичко вървеше по вода и единствена майката обичаше останалите или поне намираше основателна причина да го прави, а всички други, подозираше Йосарян, бяха като него — тайно и периодично тъжни и изпълнени с угризения.

Семейният му живот бе съвършен, обичаше да се оплаква той. Подобно на Густав Ашенбах, героя на Томас Ман, Йосарян нямаше семеен живот.

Още го наблюдаваха. Не можеше да каже колко души. В края на седмицата имаше дори един правоверен евреин, който се разхождаше напред-назад по тротоара срещу небостъргача, и съобщение на телефонния секретар на Йосарян, оставено от сестра Мелиса Макинтош, за която той съвсем беше забравил — известяваше, че я местят за известно време нощна смяна, в случай че смята да я заведе на вечеря — както и в Париж и Флоренция за бельо, напомни му тя с язвителен смях — и че колкото и да е невероятно, белгиецът още е жив, но го мъчели болки и температурата му била спаднала почти до нормалната.

Йосарян бе готов да заложи живота си, че онзи вече е умрял.

От всички, които го следяха, можеше да опише само неколцина: наетите от адвоката на отблъснатата му съпруга и от отблъснатия сприхав съпруг на една жена, майка на пораснали деца, с която веднъж, не много отдавна, бе спал на пияна глава. Помисли си без особен ентусиазъм, че не би имал нищо против да преспи с нея още няколко пъти, стига някога отново бъде благословен с желанието да легне с жена, чийто съпруг изпраща детективи по петите на всеки мъж, когото тя познава, в манията си да събере доказателства за изневяра, та да неутрализира доказателствата за изневяра, които тя вече е събрала срещу него.

С мисълта за чуждите мъки и след още няколко пристъпа на все по-голямо огорчение Йосарян хвана бика за рогата и се обади в службата.

— Нещо ново? — попита той сина на Майлоу.

— Нищо, доколкото знам.

— Истината ли казваш?

— Доколкото мога.

— Да не криеш нещо?

— Нищо, доколкото мога да кажа.

— Щеше ли да ми кажеш, ако криеше?

— Да, стига да можех.

— Когато баща ти се обади днес, M 2 — рече Йосарян на Майлоу Майндърбайндър II, — кажи му, че ми трябва добър частен детектив. Лично е.

— Той вече се обади — каза Майлоу младши. — Препоръча един, Джери Гафни от агенция „Гафни“. В никакъв случай не споменавай, че го е препоръчал баща ми.

— Вече ти е казал ли? — Йосарян бе възхитен. — Откъде е знаел, че ще го моля?

— Не ми е възможно да кажа.

— Как се чувстваш, М 2?

— Не съм съвсем сигурен.

— В общи линии. Ходи ли пак до автогарата да видиш телевизионните монитори?

— Трябва да ги разгледам още малко. Искам да отида още веднъж.

— Мога пак да го уредя.

— Майкъл ще дойде ли с мен?

— Ако му платиш за деня. Нещата наред ли са?

— Нима нямаше да ти кажа, ако са?

— И ще ми кажеш ли?

— Зависи.

— От какво?

— Дали мога да ти кажа истината.

— А ще ми кажеш ли истината?

— А знам ли каква е тя?

— Би ли ме излъгал?

— Само ако знаех истината.

— Честен си с мен.

— Баща ми държи на това.

— Господин Майндърбайндър спомена, че ще ме потърсите — каза жизнерадостният любезен глас, притежаван от мъжа на име Джери Гафни, когато Йосарян му се обади.

— Странно. Кой от двамата?

— Господин Майндърбайндър старши.

— Тогава е много странно — отвърна по-остро Йосарян. — Защото Майндърбайндър старши настоявал да не споменавам името му, като ви се обадя.

— Това беше проверка дали умеете да пазите тайна.

— Не ми дадохте възможност да я издържа.

— Имам доверие в клиентите си и държа всички те да знаят, че винаги могат да имат доверие на Джери Гафни. Когато липсва доверие, какво остава? Аз казвам всичко направо. Сега ще ви дам доказателства. Трябва да знаете, че този телефон се подслушва.

Йосарян затаи дъх.

— Как, по дяволите, сте разбрали?

— Това е моят телефон и аз искам той да се подслушва — обясни разумно господин Гафни. — Е, виждате ли? Можете да разчитате на Джери Гафни. Аз съм единственият, който записва.

— А моят подслушва ли се? — Йосарян реши, че трябва да попита. — Имам много делови разговори.

— Нека проверя. Да, подслушват ви от службата. Апартаментът ви може би също се подслушва.

— Господин Гафни, откъде знаете всичко това?

— Наричайте ме Джери, господин Йосарян.

— Откъде знаете всичко това, господин Гафни?

— Знам го, защото именно аз го подслушвам, пък съм и сред хората, които може би са сложили подслушвателните устройства, господин Йосарян. Нека ви дам един съвет. Всяка стена може да има уши. Ако искате разговорът ви да е поверителен, пускайте водата. Ако ви се люби, правете секс само в банята или в кухнята, или под климатичната инсталация с вентилатор, насочен нагоре към… Точно така! — похвали го той, след като Йосарян влезе в кухнята с преносимия телефон и пусна докрай двата крана, за да говори поверително. — Нищо не улавяме. Почти не ви чувам.

— Не съм казал нищо.

— Научете се да разбирате по устните.

— Господин Гафни…

— Наричайте ме Джери.

— Господин Гафни, значи подслушвате телефона ми и сте сложили подслушвателни устройства в моя апартамент?

— Може и да съм сложил. Ще пратя някой от хората си да провери. Не крия нищо. Господин Йосарян, имате домофон за връзка с портиера долу във входа. Сигурен ли сте, че в момента не е включен? И че няма видеокамери, които ви следят?

— Кой би го направил?

— Аз например, ако са ми платили. Сега, когато знаете, че говоря истината, виждате, че можем да станем близки приятели. Само така се работи. Мислех, че знаете — телефонът ви се подслушва, в апартамента ви може би има подслушвателни устройства, а вашата поща, пътувания, кредитни карти и банкови сметки може би се наблюдават.

— Майната му, не знам какво знам.

Йосарян попи неприятната информация с дълга въздишка.

— Гледайте оптимистично на нещата, господин Йосарян. Винаги. Доколкото знам, скоро ви предстои поредното брачно дело. Можете да го смятате за уредено, стига основните действащи лица да имат пари да ни платят.

— И с това ли се занимавате?

— До голяма степен и с това. Но само за фирмата. Защо се тревожите какво чуват в „М и М“, щом никога не казвате нищо, което не искате да чуят? Съгласен ли сте?

— Не.

— Не? Господин Йосарян, имайте предвид, че записвам всичко, въпреки че бих се радвал да изтрия колкото и каквото пожелаете. Как можете да имате съмнения в „М и М“, щом допринасяте за напредъка на фирмата? Нали всички допринасят?

— Тези неща никога не ги документирам, господин Гафни, няма да го направя и сега. Кога можем да се срещнем, за да започнем?

— Аз вече съм започнал, господин Йосарян. Сеньор Гафни е от стара коза яре. Поръчах да ми изпратят официалното ви досие в съответствие със Закона за свобода на информацията и получавам данните за вас, с които разполага една от най-добрите агенции за проучване на потребителското доверие. Имам и номера на обществената ви осигуровка. Дотук харесва ли ви?

— Не ви наемам да разследвате мен!

— Искам да разбера какво знаят за вас хората, които ви следят, преди да разбера кои са те. Колко казахте, че са?

— Не съм казвал нищо. Преброих поне шестима, но двама или четирима може би работят по двойки. Забелязах, че карат евтини коли.

— Икономични коли — педантично го поправи Гафни, — за да не бият на очи. Вероятно затова сте ги забелязали. — На Йосарян му се стори, че Гафни е безкрайно точен. — Значи шест. Шест е добро число.

— За какво?

— За делови цели, разбира се. В числата има сигурност, господин Йосарян. Например ако един-двама решат да ви убият, вече имаме свидетели. Да, шест е много добро число — продължи щастливо Гафни. — А би било още по-хубаво да ги увеличим до осем или десет. Засега забравете за среща с мен. Не бих искал някой от тях да разбере, че работя за вас, освен ако не се окаже, че те работят за мен. Обичам да разполагам с решенията, преди да съм се сблъскал с проблемите. Моля ви, спрете тази вода, освен ако не правите секс. Почти пресипнах от викане, а и лошо ви чувам. Всъщност нямате нужда от тия чешми, когато говорите с мен. Вашите приятели ви наричат Йо-Йо, нали? А някои — Джон?

— Само близките, господин Гафни.

— Моите ми викат Джери.

— Трябва да ви кажа, господин Гафни, че разговорът с вас ме вбесява.

— Надявам се това да се промени. Ще прощавате, но бе насърчително да чуя доклада на вашата сестра.

— Каква сестра? — сопна се Йосарян. — Нямам сестра.

— Казва се госпожица Мелиса Макинтош, господине — поправи го Гафни с покашляне, в което прозвуча укор. — Медицинската сестра.

— Подслушвали сте и телефонния ми секретар?

— Това го направи вашата фирма. Аз съм само изпълнител. Не бих си позволил, ако не ми плащаха. Пациентът се връща към живот. Няма признаци за инфекция.

— Мисля, че това е невероятно.

— Щастливи сме, че сте доволен.

* * *

А военният свещеник още не се появяваше — бе задържан някъде за проучване и разпит, след като бе издирил Йосарян в болницата чрез Закона за свобода на информацията и отново бе цъфнал в живота му с проблем, с който не бе в състояние да се справи.

Предишния път военният свещеник го бе намерил в болницата: Йосарян лежеше по гръб и чакаше с възмутена враждебност, понеже не отвърна на плахото почукване, но въпреки това вратата на стаята леко се открехна и той видя блага конска физиономия с изпъкнало чело и редеещи кичури сламеноруса коса, изсветляла до матовосребристо. Очите бяха с розови клепачи и се озариха в мига, когато човекът го съгледа.

— Сигурен бях! — ахна възторжено собственикът на лицето. — И бездруго исках да се видим отново. Знаех си, че ще те открия! Знаех си, че ще те позная. Колко добре изглеждаш! Колко съм щастлив, че и двамата още сме живи! Иде ми да викна „ура“!

— Кой си ти, да те вземат мътните? — попита студено Йосарян.

Отговорът бе мигновен.

— Военен свещеник Тапман, военен свещеник Албърт Тапман, военният свещеник? — забърбори разгорещено военният свещеник Албърт Тапман. — Пианоза? Въздушната ескадрила? Втората световна война?

Йосарян най-после си позволи лъч просветление.

— Ей, проклет да съм! — заговори той по-сърдечно, когато най-после оцени, че след повече от четирийсет и пет години при него отново е военният свещеник Албърт Т. Тапман. — Влизай. И ти изглеждаш добре — подхвърли великодушно на мъжа, който изглеждаше отслабнал, недохранен, измъчен и остарял. — Седни, за Бога.

Свещеникът седна покорно.

— Но, Йосарян. Съжалявам, че те намирам в болница. Много ли си зле?

— Изобщо не съм зле.

— Значи си добре, така ли?

— Да, добре съм. А ти как си?

Изведнъж свещеникът се смути.

— Не съм добре, започвам да си мисля, да, може би не съм много добре.

— Значи си зле — рече Йосарян, радостен, че почти веднага са си дошли на думата. — Е, отче, казвай какво те води насам? Ако пак е за среща на стари бойни другари, сбъркал си адреса.

— Не е среща.

Свещеникът изглеждаше отчаян.

— Какво тогава?

— Неприятности — рече направо той. — Мисля, че може да се окаже сериозно. Не го разбирам.

Естествено, ходил на психиатър, който му обяснил, че е много подходящ кандидат за депресия на третата възраст и вече е прекалено стар, за да очаква нещо по-добро.

— Това вече го имам.

Подметнали му, че може би само си внушава. Военният свещеник си внушил, че не си внушава, че си внушава.

Това поне било сигурно.

След като никой от неспирния поток застрашителни новопристигащи в Кеноша, материализирали се с официалната задача да го разпитат за проблема му, не изглеждал склонен да му помогне поне да разбере какъв е този негов проблем, той се сетил за Йосарян и за Закона за свобода на информацията.

Според този закон, обясни свещеникът, държавните учреждения се задължавали да предоставят цялата информация, с която разполагат, на всеки, който я поиска официално, с изключение на информацията, с която разполагат, но не желаят да предоставят.

Точно заради този параграф в Закона за свобода на информацията, както Йосарян по-късно установи, на практика никой не бе длъжен да предоставя каквато и да било информация. Всяка седмица стотици хиляди страници поемаха редовно към молителите и в тях бе зачеркнато всичко с изключение на препинателните знаци, предлозите и съюзите. Според експертното становище на Йосарян това бе един чудесен параграф, защото според него властите не бяха задължени да огласяват никаква информация за информацията, която са преценили да не огласяват, и бе невъзможно да се разбере дали някой спазва толкова либералния федерален Закон за свобода на информацията.

Най-много ден-два след като свещеникът се прибрал в Уисконсин, неколцина здравеняци — тайни агенти — се изтърсили у тях без предупреждение, за да го отведат. Заявили му, че задачата им е толкова деликатна и важна за държавата, че дори нямат право да му съобщят кои са, без да изложат на риск секретността на институцията, за която работят. Нямали заповед за арестуване. Законът не ги задължавал да имат. Кой закон? Същият, според който им било забранено да се позовават на него.

— Много странно, нали? — отсъди Йосарян.

— Странно ли? — рече изненадано жената на свещеника, докато разговаряха по телефона. — Защо?

— Продължете, ако обичате.

Прочели правата му и му обяснили, че няма права. Нима искал да създава неприятности? Не, не иска да създава неприятности. Тогава да си държал устата затворена и да тръгвал с тях. Нямали заповед и за обиск, но се запретнали да обискират къщата. След това същите и други агенти идвали още няколко пъти, придружавани от цели екипи специалисти със значки и бели престилки, с ръкавици, гайгерови броячи и хирургически маски, които взимали проби от почвата, мазилката, дървенията, водата и почти всичко останало и ги слагали в стъкленици, епруветки и други специални съдове. Разкопали от край до край двора. Съседите недоумявали.

Проблемът на свещеника бил тежката вода.

Той я пикаел.

— Опасявам се, че е истина — довери Леон Шумахер на Йосарян, след като получи всички резултати от изследването на урината. — Откъде взе тази урина?

— От онзи приятел, дето беше миналата седмица при мен, видя го, когато се отби. Беше наш военен свещеник в армията.

— А той откъде я е взел?

— Предполагам, от пикочния си мехур. Защо?

— Сигурен ли си?

— Как мога да бъда сигурен? — каза Йосарян. — Не съм му светил. Откъде другаде, по дяволите, може да я вземе?

— От Гренобъл, Франция. От Джорджия, Тенеси или Южна Каролина. Произвеждат я главно там.

— Кое произвеждат главно там?

— Тежката вода.

— Леон, какво означава всичко това? — продължи да пита Йосарян. — Съвсем сигурни ли са? Да няма грешка?

— В това, което чета тук, няма. Почти веднага се вижда, че е тежка. Двама души едва повдигнаха капкомера. Разбира се, че са сигурни. Във всяка водородна молекула вода има по един допълнителен неутрон. Знаеш ли колко молекули има само в една десета от литъра? Този твой приятел сигурно тежи двайсет и пет кила повече, отколкото изглежда.

— Слушай, Леон — рече тихо и предпазливо Йосарян. — Няма да издавате тайната, нали?

— Разбира се, че няма. Тук е болница. Няма да кажем на никого, освен на федералните власти.

— На властите? Нали точно те го тормозят! Той се страхува най-много от тях!

— Длъжни са, Джон. — Леон Шумахер заговори механично, като с болен. — От лабораторията я изпратиха в радиологията, за да се уверят, че е безопасна, а оттам трябваше да уведомят Комисията за контрол на атомната енергия и Министерството на енергетиката. Джон, няма страна на света, която да допуска притежаването на тежка вода без разрешение, а тоя тип произвежда по един литър няколко пъти на ден. Тази тежка вода е все едно динамит, Джон.

— Опасна ли е?

— От медицинска гледна точка ли? Кой знае? Да ти призная, досега не съм чувал подобно нещо. Но той би трябвало да разбере. Може би се превръща в ядрена електроцентрала или в атомна бомба. Предупреди го незабавно.

Когато Йосарян се обади на военния свещеник Албърт Т. Тапман от Военновъздушните сили на САЩ, вече в запас, за да го предупреди, намери единствено госпожа Тапман, истерична и разплакана. Преди броени часове военният свещеник бил изчезнал безследно.

Оттогава нямаше вест от него, въпреки че съвсем редовно, всяка седмица госпожа Карън Тапман била посещавана и уверявана, че мъжът й е добре, и получавала сума, доста надвишаваща дохода, който той би внасял вкъщи, ако бе на свобода. Агентите греели от въодушевление, когато тя им казвала през сълзи, че няма вест от него. Това било потвърждението, което търсели — че Тапман не контактува с никого навън.

— Ще продължа да го търся, госпожо Тапман — обещаваше Йосарян при всеки разговор. — Въпреки че вече направо не знам къде да питам.

Адвокатите, към които жената се обърнала за съвет, не й повярвали. Полицаите в Кеноша също били скептични. И децата й се съмнявали, макар и да не надавали ухо на полицейските твърдения, че баща им, както мнозина други, водещи се безследно изчезнали, бил избягал с друга жена.

Всичко, което Джон Йосарян успя да научи оттогава, бе, че колкото и важен да е свещеникът за своите официални похитители, тази важност е единствено финансова, военна, научна, промишлена, дипломатическа и международна.

Узна това от Майлоу.

Най-напред отиде при влиятелни добри приятели във Вашингтон — адвокат, специалист по набиране на средства, журналист от вестник и специалист по връзки с обществеността — които заявиха, че не желаят и да чуват за това, а после не му се обадиха повече по телефона и не го искаха вече за приятел. Един лобист и един съветник по връзки с обществеността поискаха тлъсти хонорари и гарантираха, че не гарантират, че могат да свършат нещо, за да си заслужат парите. Неговият сенатор бе безполезен, неговият губернатор — безпомощен. Американският съюз за граждански права също се отдръпна от „Случая с изчезналия военен свещеник“ — споделяше становището на полицията в Кеноша, че вероятно е избягал с друга жена. Най-накрая, отчаян, Йосарян отиде при Майлоу Майндърбайндър, който захапа горната, после долната си устна и каза:

— Тежка вода ли? По колко върви тежката вода?

— Различно, Майлоу. Доста. Проверих. Има един газ, който се отделя от нея, той струва още по-скъпо. Сигурно в момента върви около трийсет хиляди долара грамът. Но не това е важното.

— Колко е един грам?

— Една хилядна от килограма. Но не това е важното.

— Трийсет хиляди долара за една хилядна от килограма? Почти колкото наркотиците. — Майлоу втренчи замислено разногледи очи в пространството, всеки кафяв ирис сочеше в различна посока, сякаш двата заедно обхващаха на хоризонта всичко видимо за човечеството. Всяка половина на мустаците му потрепваше с различен ритъм, рижите косми се поклащаха закачливо като сензори, приемащи електронни сигнали. — Има ли голямо търсене на тежка вода? — заинтересува се той.

— Всички държави я търсят. Но не това е важното.

— За какво се използва?

— Главно за атомна енергия. И за ядрени бойни глави.

— Това изглежда по-добро и от наркотиците — продължи Майлоу възхитен. — Нима тежката вода е доходна, колкото и незаконните наркотици?

— Не бих нарекъл тежката вода доходна — отвърна кисело Йосарян. — Майлоу, ти не слушаш какво ти говоря. Искам да разбера къде е той.

— Кой?

— Тапман. Този, за когото ти говоря. Беше военен свещеник с нас на фронта.

— На фронта съм бил с много хора.

— Той ти даде препоръка, когато загази, защото насмалко да бомбардираш собствената ни въздушна база.

— Получавам много препоръки. Тежка вода значи. Така ли се нарича? Какво е тежка вода?

— Тежка вода.

— Ясно. А какъв е този газ?

— Тритий. Но не това е важното.

— Кой произвежда тежка вода?

— Свещеник Тапман например. Майлоу, искам да го открия и да го върна, преди да му се е случило нещо.

— А аз искам да помогна — обеща Майлоу, — преди Харолд Стрейнджлъв, „Дженеръл Електрик“ или някой от другите ми конкуренти да го е сторил. Не знам как да ти се отблагодаря за новината, Йосарян. Цената ти е равна на килограмите, но в злато. Я ми кажи, кое е по-скъпо, златото или тритият?

— Тритият.

— Тогава цената ти е равна на килограмите, ама в тритий. Днес съм зает, но трябва да открия този военен свещеник и да внедря човек сред учените, които го разпитват, за да взема патента.

— Как ще го уредиш?

— Просто ще кажа, че е от национален интерес.

— Как ще го докажеш?

— Като го кажа два пъти — отвърна Майлоу и взе самолета за Вашингтон за второто представяне на новия секретен бомбардировач, който бе замислил и който щеше да бъде безшумен и невидим.