Ние със Са̀ми отидохме доброволци в армията в един и същи ден. Бяхме общо четирима. И четиримата ни изпратиха в Европа. И четиримата се върнахме, въпреки че мен ме плениха, Са̀ми го свалили в морето, а друг път кацнал принудително с един разсеян пилот, Джоу Гладника, който забравил да дръпне аварийния лост и да свали колесника. Никой не бил ранен, разправя Са̀ми, а пилотът Джоу Гладника получил медал. Прякор като този остава. Тогава Майлоу Майндърбайндър бил началник на офицерския стол, а не голям герой от войната, за какъвто се пише. Са̀ми имал командир на ескадрила на име майор Майор, който никога не бил там, където имали нужда от него, и един командир на бомбардировач, който според него щял да ми допадне, Йосарян, та той махнал униформата си, след като едно момче от техния самолет умряло от загуба на кръв, и дори отишъл на погребението гол, и седял на едно дърво, казва Са̀ми.

Отидохме с метрото да се запишем доброволци в големия наборен център на спирка Гранд Сентръл в Манхатън. Повечето от нас не бяха стъпвали в тази част на града. Имаше медицински преглед, знаехме за него от по-големите момчета, които вече бяха ходили. Въртяхме глави, кашляхме, опъвахме пишките си, навеждахме се, разтваряхме задните си бузи и не спирахме да се чудим какво търсят ония там. Бяхме чували за хемороиди от нашите чичовци и лели, но нямахме представа какво е това. Един психиатър разговаря с мен насаме и попита дали ми харесват момичетата. Толкова много ми харесват, че ги чукам, отвърнах.

Явно ми завидя.

И Са̀ми ги харесваше, но не знаеше как.

Бяхме минали осемнайсет и ако сме изчакали да навършим деветнайсет, сме щели да получим повиквателни, каза онзи от наборния център и точно тази причина изтъкнахме пред родителите си, които не бяха много щастливи, че заминаваме. Четяхме за войната по вестниците, слушахме за нея по радиото, виждахме я пищно представена по холивудските филми — изглеждаше и звучеше много по-привлекателно, отколкото да стоим вкъщи, във вехтошарския магазин на баща ми или като Са̀ми в архива на застрахователната компания, където той работеше, или като Уинклър в магазина за пури, прикритие на залаганията, които баща му тайно правеше. В крайна сметка наистина се оказа по-добре за мен и за повечето от останалите.

След като се записахме, се върнахме в Кони Айланд, хапнахме по някой хотдог, за да отпразнуваме, и се отбихме за малко на увеселителните влакчета „Торнадо“, „Циклон“ и „Мълния“. Повозихме се на голямото „Колело на чудесата“, ядохме пуканки с карамел и гледахме отвисоко Грейвсенд Бей в едната посока и океана в другата. Потапяхме подводници и сваляхме самолети на игралните автомати в галериите за по едно пени, изтичахме за малко и в „Стийпълчейс“, търкаляхме се в бъчвите и се въртяхме във „Въртопа“ и на „Човешката билярдна маса“, бяхме и на голямата въртележка, най-голямата в квартала. Возихме се на плоскодънка в „Тунела на любовта“ и крещяхме и пищяхме нарочно, за да разсмиваме околните.

Знаехме, че в Германия има антисемитизъм, но не знаехме какво означава това. Знаехме, че правят разни неща на хората, но не знаехме какви.

По онова време не познавахме добре Манхатън. Когато все пак се случеше да идем дотам, бе главно в кино „Парамаунт“ или „Рокси“, за да слушаме големите оркестри и да гледаме големите нови филми, които щяха да се появят в нашия квартал половин година по-късно, в „Кони Айланд“ на Лоу или при Тилю. Тогава големите кина в Кони Айланд бяха безопасни, доходни и удобни. Днес са фалирали и не работят. Понякога по-големите ни взимаха в събота вечер с колите си до Манхатън и ни водеха в джазклубовете на Петдесет и втора улица или в Харлем, в залите за танци и в кината на цветнокожите, или да си купят марихуана, да ядем евтини ребра, да хванат някое момиче да им направи минет или да го изчукат за един долар, ако им се прииска, но аз не си падах много по тези неща, дори по музиката. Щом избухна войната, мнозина започнаха да правят пари, ние също. Скоро след войната тук, в Кони Айланд, можехме да си осигурим същите онези минети и всичко останало от бели момичета еврейки, пристрастени към хероина и омъжени за други местни боклуци, също без пари, но цената вече бе два долара и те печелеха най-много от бояджии, мазачи и други работници, които не бяха от нашия квартал, не бяха ходили на училище с тези момичета и затова не им пукаше. Някои от моята компания като Са̀ми и Марвин Уинклър Готиния, малкия син на събирача на облози, започнаха да пушат марихуана още преди войната и човек можеше да усети сладникавата миризма на трева по местата за пушене в кината на Кони Айланд веднага щом се научеше да я разпознава. Аз не участвах и в това, а моите приятели никога не пушеха в мое присъствие, макар и да им казвах да си пушат, ако искат.

— За кой дявол? — току пъшкаше Уинклър със зачервени притворени очи. — Ти ме скапваш.

Един тип на име Тилю, може вече и да е умрял, ме изпълни с уважение, щом разбрах що за човек е бил. Когато всички бяхме бедни, той притежаваше цяло кино, притежаваше и голям увеселителен парк — „Стийпълчейс“, и собствена къща през улицата, но аз така и не свързвах всичко това с неговото име, докато наскоро Са̀ми не ми го каза при едно от милостивите си посещения у дома, когато всичките тези неща вече са си отишли, включително и самият Джордж С. Тилю. Са̀ми започна да се отбива често, след като жена му почина от рак на яйчниците и той се чудеше какво да прави през почивните дни, особено след като и аз излизах за пореден път от болницата и също нямах кой знае какво да правя, освен да се мотая насам-натам и да се възстановявам след още една серия облъчвания или химиотерапия. Между отделните постъпвания в болницата отново се чувствах бодър като кукуряк и здрав като бик. Когато нещата се влошаваха, ходех в една болница в Манхатън при онколога Денис Тиймър заради лечението, което прилагат там. Когато се чувствах добре, бях страхотен.

Сега обаче нещата вървят зле. И всички знаят, че съм болен от нещо, от което другите понякога си отиват. Никога не го назоваваме по име или пък го споменаваме като нещо прекалено голямо, за да има име. Ние с Клер не изричаме името му дори пред лекарите. Нямам желание да питам Са̀ми, но не ми се вярва, че сме го заблудили и за миг с всичките ми лъжи през годините — с всичките мои лъжи, както би ме поправил той, както и често става, ако му позволя. Понякога се сещам, но напук му говоря както си искам.

— Тигре, наясно съм — казвам му и се смея. — Още ли ме мислиш за глупак? Будалкам те, защото така искам, дано някой ден го схванеш.

Са̀ми е умен и забелязва дребните неща, например името Тилю, както и белега на устната ми, преди да си пусна рунтавите мустаци, за да го скрия, или когато си пуснах по-дълга малкото коса, която ми е останала, за да покрие разрезите отзад или синкавите белези от изгорено върху жлезите отстрани на врата. Може би съм пропуснал много в този живот, защото не съм бил в колеж, но никога не съм имал желание да следвам и не смятам, че съм пропуснал нещо, което да е от значение за мен. С изключение може би на колежанките. Но пък никога не са ми липсвали момичета. Никога не съм се плашел от тях, знаех как да ги свалям, да им говоря, да им се радвам, дори на по-големите. Са̀ми ми каза, че винаги съм бил разпасан.

— Разбрал си го, тигре — отвърнах. — А сега ми обясни какво означава това.

— Беше само кур — каза той, сякаш му бе приятно да ме обижда, — без всякакви противоречия.

— Противоречия ли?

— Никога не си имал проблеми.

— Никога не ми е пукало.

Никога не съм имал колебания. Първото ми момиче бе по-голямо от мен, живееше на съседната улица и се казваше Блосъм. И втората беше по-голяма, викахме й Изстисквачката. Друга свалих в застрахователната компания, където работеше Са̀ми, тя също беше по-голяма, знаеше, че съм по-малък, но все не можеше да ми се насити и за Коледа ми купи две ризи. Мисля, че в ония дни го правех с всяко момиче, което пожелаех. Установих, че момичетата, дори в армията, както и всички останали, ако им кажеш какво искаш да направиш и изглеждаш сигурен, че ще го направиш, най-вероятно ще ти позволят. Още когато бях ефрейтор в Европа, сержантът скоро ме остави да взимам решенията и за двама ни. Никога обаче не съм спал с колежанка като ония, дето ги дават по филмите. Преди войната никой от познатите ни не ходеше в колеж, дори и през ум не им минаваше. След войната пък всички тръгнаха. Момичетата, с които се запознах чрез Са̀ми в списание „Тайм“, преди той да се ожени, а и след това, не бяха очаровани от мен, колкото очаквах, та престанах да се срещам с тях, за да не го притеснявам, пък в началото и жена му Гленда не беше луда по мен и Клер, за разлика от хората, с които се виждахме в Бруклин и Ориндж Вали. Клер си беше наумила, че Гленда се прави на снобка, защото не е еврейка и не е от Бруклин, но се оказа, че не е права. Щом започнахме да боледуваме, първо аз, после и Гленда, станахме много близки, даже преди това, когато се самоуби момчето им, Майкъл. Ние бяхме най-близкото семейство, към което можеха да се обърнат, а Клер бе жената, с която Гленда можеше да споделя най-много.

В Кони Айланд, в Брайтън Бийч и навсякъде другаде винаги имах момичета, щом ми се приискаше, а покрай себе си уреждах и други, дори Са̀ми. Особено в армията, в Джорджия, Канзас и Оклахома, също и омъжени, чиито мъже отсъстваха. По-късно жени от тоя тип винаги малко ме разочароваха, но това никога не ме е възпирало да си прекарам добре, когато мога. „Не го вкарвай“, опитваха се понякога да ме накарат да обещая, преди да го вкарам и да направя и двама ни щастливи. В Англия, преди да ни прехвърлят на континента, жени имаше колкото искаш. През войната всеки американец в Англия, дори самият Айзенхауер, можеше да си намери жена, понякога и във Франция, в село или ферма, докато напредвахме с бойната линия, после се наложи да се оттеглим, тогава ме плениха заедно с мнозина други в сражение, което, както разбрах по-късно, било Битката за Ардените. Жени нямаше само в Германия, може би с изключение на Дрезден, където като военнопленник работех във фабриката за течни витамини, произвеждаше сиропи за бременните германки, които имаха нужда от храна, но нямаха какво да ядат. Беше към края на войната, мразех германците повече от всякога, но не можех да го покажа. Дори там насмалко да се уредя — все се шегувах с надзирателите, с полякините и другите жени, които работеха принудително във фабриката, и може би наистина щях да придумам приятелски настроените надзиратели — всичките бяха или старци, или войници, тежко ранени на руския фронт — да си затворят очите, докато се вмъкна в някоя стая или килер с някоя от работничките. На жените не им беше до секс, но не личеше и да имат нещо против мен — до оная нощ на голямата бомбардировка, когато всичко бе пометено за броени часове заедно с всички жени. Другите момчета си мислеха, че не съм с всичкия си, та не ме свърта, но това ни даваше още нещичко, с което да се занимаваме, докато войната свърши и се приберем у дома. Англичаните пък от военнопленническия отряд изобщо не можеха да ме разберат. И надзирателите бяха уморени и също започнаха да се забавляват с мен. Знаеха, че съм евреин. Подчертавах го навсякъде.

— Herr Reichsmarschall — непрекъснато се шегувах с редниците германци и се обръщах по този начин към тях всеки път, когато трябваше да им превеждам или да моля за нещо.

„Проклет Фриц“, си казвах наум, вече без да се шегувам. Или „Нацистко зелево копеле“.

— Herr Rabinowitz — отговаряха те уж с уважение.

— Mein Name ist Lew — връщах им винаги от сърце. — Моля, наричайте ме така.

— Рабиновиц, ти си луд — ми каза моят помощник Вонегът от Индиана. — Така ще те пречукат.

— Не искаш ли да се забавляваме? — Непрекъснато се опитвах да повдигам духа на всички. — Как издържате на тая скука? Обзалагам се, че мога да организирам и танци, ако успеем да ги убедим за малко музика.

— Без мен — рече старият приятел на име Швейк. — Аз съм добър войник.

Тези двамата знаеха немски повече от мен, но Вонегът бе свит и стеснителен, а Швейк, който вечно се оплакваше от хемороиди и болки в краката, не искаше да се забърква.

После една седмица видяхме, че в града пристига цирк. Бяхме забелязали афишите, докато марширувахме към фабриката от спалните помещения в един железобетонен сутерен — приземен склад на кланицата, когато все още е имало животни за клане. По онова време охраната се страхуваше повече и от нас. Нощем чувахме над главите си самолетите откъм Англия на път за военните обекти в околността. И понякога с радост слушахме тътена на стотиците бомби, които избухваха някъде наблизо. Знаехме, че руснаците идват от изток.

Когато зърнах афишите, ми хрумна нещо велико.

— Хайде да поговорим с началника, може пък да ни пусне. Заедно с жените. Имаме нужда от почивка. Ще поговоря с него. — Бях развълнуван от тази възможност. — Да идем и да опитаме.

— Без мен — заяви добрият войник Швейк. — Може да си докарам достатъчно неприятности и само като изпълнявам заповедите.

Жените, с които работехме, бяха също толкова бледи, изпити и мръсни, пък и не мисля, че у някого от нас имаше жива полова жлеза. Бях отслабнал и през повечето време ме мъчеше диария, но с това по-късно щях да дразня Клер, а сега — да се хваля. Можех и да излъжа, но не обичам лъжите.

С Клер се оженихме още преди да се уволня от армията, веднага щом във Форт Дикс ме оперираха от двойната херния, която бях донесъл от Европа и от лагерите в Германия, а веднъж, още докато бяхме сгодени, почти откачих при вида на двама германски военнопленници в Ню Джърси, които се хилеха похотливо, говореха нещо на немски и я гледаха как ме чака за свиждане.

Видях за първи път немски военнопленници в Оклахома и не повярвах на очите си. Бяха излезли навън с лопати, имаха по-добър вид от нас и изглеждаха по-щастливи в онази голяма армейска база. Това ли беше войната? Не и според мен. Смятах, че военнопленниците трябва да са затворени, а не да се забавляват навън и да се подиграват с нас. Побеснях, докато ги гледах. Охраняваха ги двама разпасани редници, лениви и отегчени, а и пушките, които носеха, изглеждаха прекалено тежки. Зелките уж работеха нещо, но всъщност се мотаеха. Имаше и американски пленници дезертьори, караха ги да копаят дупки заради самото наказание, после да ги запълват и те винаги работеха много повече, от швабите. Докато ги наблюдавах, все повече се ядосвах и един ден, без дори да съзнавам какво върша, реших да поупражнявам с тях своя немски и се запътих право към групата.

— Хей, войнико, това е забранено — обади се постовѝят, застанал най-близо до двамата, при които отидох, и скочи нервно към мен — говореше с един от онези южняшки акценти, с които тъкмо бях започнал да свиквам.

Дори понечи да вдигне пушката.

— Приятел, имам роднини в Европа — казах му, — няма нищо нередно. Само слушай и ще разбереш. — Още преди да ми е отговорил, започнах направо с моя немски, колкото да опитам, но той не разбра. — Bitte. Wie ist Ihr Name? Danke schön. Wie alt sind Sie? Danke vielmals. Wo Du kommst hier? Danke!

Приближиха се още неколцина, дори други двама от охраната, и започнаха да слушат и да се подсмихват, сякаш се забавляваха на някое от представленията на ООЗВ^[1]. Това също не ми хареса. Какво е това, по дяволите, помислих си, война или мир? Продължих да говоря на немски. Когато не можеха да ме разберат, изменях начина, по който изговарях думите, докато схванат, после всички кимаха и се смееха, а аз се правех, че се разтапям от щастие, като виждам как ми пишат добри бележки. „Bitte schön, bitte schön“, отвръщаха те на моето „Danke, danke“ за тяхната оценка, че съм „Gut, gut“. Но преди да свършим, направих всичко възможно да им покажа, че между тях има един човек, който не се забавлява много, и че този човек съм аз.

— So, wie geht jetzt? — попитах и махнах към базата. — Du, gefällt es hier? Schön, ja? — Когато ми казаха, че там им харесвало, както и че всички сме си упражнявали немския, им зададох следния въпрос: — Gefällt hier besser wie zuhause mit Krieg? Ja? — Бях сигурен, че при нас им харесва повече, отколкото у тях в Германия през войната. — Естествено — казах им на английски, те престанаха да се усмихват и се смутиха. Взрях се в лицето на първия, с когото бях говорил. — Sprechen Du? — Пронизвах го с поглед, докато в отговор той започна да кима едва-едва. Когато го видях как се свива, ми идеше да се изсмея, макар че не намирах нищо смешно. — Dein Name ist Fritz? Dein Name ist Hans? Du bist Heinrich? — После им разказах за себе си. — Und mein Name ist Rabinowitz. — Повторих го, както би го казал германец. — Rabinowitz. Ich bin Lew Rabinowitz, LR, von Coney Island in Brooklyn, New York. Du kennst? — А после обърнах на идиш. — Und ich bin ein Yid. Farshstest? — А после на английски. — Аз съм евреин. Разбираш ли? — А после пак на моя никакъв немски. — Ich bin Jude. Verstehst? — Те вече не знаеха къде да гледат, но мен определено не искаха да ме гледат. Имам сини очи, които могат да се превръщат в ледени шишове, все ми казва Клер, а също и бяла, европейска кожа, която бързо става алена, когато се заливам от смях или побеснея, и не бях сигурен, че ми вярват. Затова разкопчах опърпаната униформа, измъкнах личния знак и им показах буквата „Е“, ударена с щемпел до кръвната ми група. — Sehen Du? Ich bin Rabinowitz, Lew Rabinowitz, und ich bin Jude. Разбрахте ли? Добре. Danke — казах саркастично и започнах да се взирам поред в очите им, докато всички погледи се сведоха. — Danke schön, danke vielmals, für alles, че и bitte и bitte schön също. Заклевам се в живота на майка си, че ще ви платя за всичко. Благодаря, приятел — казах на ефрейтора, преди да си тръгна. — Радвам се, че и на теб ти беше забавно.

— За какво беше всичко това?

— Просто си упражнявах немския.

Във Форт Дикс с Клер обаче не се упражнявах. Когато ги видях да се хилят и да подмятат нещо за нея, моментално побеснях, бях готов да ги смажа и по-бесен, отколкото съм бил дори в сражение, тръгнах право към тях. Гласът ми беше тих и много спокоен, онази жила на врата и челюстта ми цъкаше като часовников механизъм на бомба, която всеки момент ще избухне.

— Achtung — казах тихо и бавно, провлачих думата колкото може по-дълго и спрях пред тях — бяха застанали с лопатите на тревата до непавираната алея, която прокопаваха.

Двамата се спогледаха с едва прикрита усмивка, сигурно си мислеха, че няма да се разсърдя.

— Achtung — повторих и натъртих на втората сричка, сякаш водех любезен разговор с някой недочуващ чичо в гостната на майката на Клер в северната част на щата Ню Йорк. Почти натиках лице в техните. Устните ми бяха изпънати, сякаш всеки миг щях да се разсмея, но дори не се усмихвах, а те, изглежда, все още не загряваха. — Achtung, aufpassen — казах по-ясно.

Понеже не го изкрещях, те застинаха. Започнаха да усещат, че не се шегувам. И тогава цялото им самодоволно безгрижие изчезна и те изпаднаха в някакво недоумение, сякаш не ме разбраха. Чак по-късно видях, че съм стискал юмруци, разбрах го, когато забелязах кръв по дланите си, където се бяха забили ноктите ми.

Сега вече не бяха толкова нахакани, за разлика от мен. Войната в Европа бе приключила, но още бяха военнопленници и бяха тук, а не там. Беше лято, бяха голи до кръста и загорели от слънцето, какъвто навремето, преди войната бях и аз на плажа в Кони Айланд. Изглеждаха силни, мускулести, а не като стотиците хиляди пленници, които бях виждал в Европа. Тия бяха пристигнали с първите, като пленници се бяха възстановили и заякнали с американска храна, докато заради мокрите чорапи и обувки в окопите аз вечно бях с премръзнали крака и бях целият в гадини, каквито никога преди не бях виждал — въшки. Сигурно бяха пленени рано, бяха от едрите побойници щурмоваци от началото на войната, от онова поколение, което вече бе попаднало в плен, бе избито или ранено, а за моя вкус изглеждаха твърде добре и твърде охранени, само че съществуваше Женевска конвенция за военнопленниците и ето ги тия тук. Двамата, пред които стоях, бяха по-едри и по-възрастни от мен, но не се съмнявах, че ако се наложи, ще ги смажа, колкото и да бях изнемощял от операцията и измършавял от войната, и вероятно грешах. Докато бях пленник, мен не ме хранеха толкова добре.

— Wie gehts? — попитах небрежно и ги огледах един по един така, та да разберат, че не съм толкова дружелюбен, колкото изглеждам. Дотук моят немски излезе добър. — Was ist Dein Name?

Единият се казвал Густав, другият — Ото. Помня имената. — Wo kommst Du her?

Единият бил от Мюнхен. Никога не бях чувал родното място на втория. Говорех властно и забелязах, че се притесняват. Не ме надвишаваха по чин. Не можеше да са офицери, щом ги бяха пратили да работят, дори сержанти, освен ако не бяха излъгали, както направих аз, само и само да се измъкна от последния пленнически лагер и да отида някъде на работа.

— Warum lachst Du wenn Du siehst Lady hier? Ти също — посочих другия. — Защо се смеехте току-що, докато гледахте това момиче, и какво му каза за него, та той се смя?

Последното забравих да го кажа на немски и го изрекох на английски. Те разбираха за какво говоря, това добре, но не бяха много сигурни за думите. Не ми пукаше. Беше трудно да се оправяш на чужд език, но знаех, че ще схванат, ако се напъна.

— Warum hast Du gelacht wenn Du siehst mein приятелка тук?

Сега всички видяхме, че са разбрали, защото не искаха да отговарят. Войникът с пушката не загряваше какво става, нито знаеше как да постъпи. Изглеждаше по-уплашен от мен, отколкото от тях. Знаех, че нямам право дори да ги заговарям. Клер явно искаше да млъкна. Нямах такова намерение. Нищо не можеше да ме спре. Някакъв млад офицер с военни отличия бързаше към нас, но спря, когато зърна лицето ми.

— По-добре стойте настрана — чух Клер да го предупреждава.

Аз също носех военни отличия, дори „Бронзова звезда“, с която ме бяха наградили във Франция, понеже заедно с едно момче на име Дейвид Крейг унищожихме танк „Тигър“. Мисля, че офицерът отгатна мислите ми и излезе достатъчно умен да не ми се пречка. Приличах на офицер и говорех грубо. Моят немски беше отблъснал всички настрани, а и аз се стараех да говоря високо.

— Antworte! — казах. — Du verstehst was ich sage?

— Ich verstehe nicht.

— Wir haben nicht gelacht.

— Keiner hat gelacht.

— Ото, ти си лъжец — казах му на немски. — Ти разбираш и освен това се смееше. Gustav, sag mir, Gustav, was Du sagen — посочих аз Клер — über meine Frau hier? Beide lachen, was ist so komisch? — Още не бяхме женени, но нямах нищо против да вмъкна, че ми е съпруга, просто за да затегна още малко хватката. — Тя ми е жена — повторих на английски, за да чуе и офицерът. — Какви гадости говорехте за нея?

— Ich habe nichts gesagt. Keiner hat gelacht.

— Sag mir! — изкомандвах аз.

— Ich habe es vergessen. Ich weiss nicht.

— Gustav, Du bist auch ein Lügner, und Du wirst gehen zu Hölle für Deine Lüge. И двамата ще се пържите в ада заради лъжата си и мръсотиите по адрес на тази млада дама, дори да се наложи лично да ви пратя там. Готови. Schaufeln hinlegen!

Посочих. Те покорно оставиха лопатите и зачакаха. Аз също чаках.

— Schaufeln aufheben! — казах без усмивка.

Огледаха се, бяха жалки. Вдигнаха лопатите и застанаха, без да знаят какво да правят с тях.

— Dein Name ist Gustav? — казах след още половин минута. — Dein Name ist Otto? Jawohl? Du bist von München? Und Du bist von… Ach wo! — Изобщо не ми пукаше откъде, по дяволите, е онзи. — Mein Name ist Rabinowitz. Луис Рабиновиц. Ich bin Lewis Rabinowitz, от Кони Айланд, Западна двайсет и пета улица между Рейлроуд авеню и Мърмейд авеню, bei Karussell, въртележката при плажа. — Чувствах как пулсът ми тупти в пръстите, когато извадих личния си знак, за да им навра в очите оная буква „Е“ и още веднъж да се уверя, че ще разберат какво им говоря на идиш: — Und ich bin ein Yid. — А после на немски: — Ich bin Jude, jüdisch. Verstehst Du jetzt? — Те вече не изглеждаха толкова загорели и не бяха толкова яки. Чувствах се спокоен, доколкото бе възможно, и по-самоуверен от всякога като ЛР, Луи Рабиновиц от Кони Айланд. Вече не се налагаше да се бия с тях. Говорех с отвратителната си усмивка, която според Клер била по-неприятна и от хилене на череп и приличала на мъртвешка гримаса. — Jetzt… noch einmal. — Те изпълниха с лопатите „при нозе“, след като им наредих, а после „на рамо“, сякаш ги бях дресирал. Посочих Клер. — Hast Du schlecht gesagt wie als er hat gesagt wie Du gesehen Dame hier?

— Nein, mein Herr.

— Hast Du mitgelacht als er hat gesagt schlecht?

— Nein, mein Herr.

— И двамата пак лъжете, но с това вадите страхотен късмет, защото щях да ви пречукам, ако ми бяхте казали, че сте й се смели или сте дрънкали нещо лошо. Geh zur Arbeit. — Отвърнах се с погнуса от тях. — Ефрейтор, отново са ваши. Благодаря за възможността.

— Лу, това беше грозно — обади се Клер първа.

После се намеси и офицерът.

— Сержант, нямате право да го вършите. Нямате право да разговаряте с тях по този начин.

Почтително отдадох чест.

— Познавам Женевската конвенция, капитане. Бях военнопленник там.

— За какво беше всичко това?

— Те заглеждаха годеницата ми и говореха мръсотии. Току-що се връщам от Европа. Все още не съм наред с главата.

— Лу, наистина не си наред с главата — подхвана Клер веднага щом останахме сами. — Представи си, че не бяха изпълнили каквото им каза?

— Успокой се, малката. Изпълниха го. Нямаше къде да ходят.

— Защо? Ами ако постовѝят те беше спрял? Или онзи офицер?

— Не можеха.

— Откъде знаеш?

— Просто го разбрах.

— Защо да не могат?

— Казвам ти и трябва да ми вярваш. Някои неща стават, както казвам аз. Не ме питай защо. За мен е просто. Те обидиха теб, с това обидиха и мен и трябваше да им покажа да не го правят. Нямат право. — По това време вече бяхме сгодени. — Ти си моя годеница, n’est-ce pas? Моята Fräulein. Ще побеснея срещу всеки, който те заглежда и подхвърля неприлични забележки, така щяха да постъпят и баща ми, и братята ми, ако видеха някой да се хили така на теб или на някоя от сестрите ми. Стига сме дрънкали, скъпа. Хайде да се връщаме в болницата. И да кажем довиждане на Херман Германеца.

— Лу, престани вече с този Херман. Ако мислиш, че трябва да повториш същото с него, ще те почакам долу и ще изпия една сода. Не ми е забавно.

— Може да не ми вярваш, мила, но и на мен не ми е забавно. Не за това се занимавам с него.

Проблемът с Клер тогава бе, както Са̀ми и Уинклър видяха и ми обясниха, че тя наистина имаше огромни цици. А бедата при мен бе, че бях много ревнив и бях готов да убия всеки, който се загледа в тях, включително Са̀ми и Уинклър.

И така, онзи ден четиримата отидохме да се запишем доброволци в армията, после се върнахме пак четиримата. Само че Ървинг Кайзер от съседния блок бе убит при артилерийски обстрел в Италия и повече не го видях, Сони Бол бе убит по същия начин пак там. Фреди Розенбаум загуби крак, Мани Шварц още ходи с изкуствената ръка на куки, но вече не си прави майтапи с нея, Соли Мос бе прострелян в главата и оттогава недочува и недовижда, а както Са̀ми веднъж се отдаде на спомени и отбеляза, щом има толкова много жертви само между две преки от една малка част на един малък квартал, сигурно навсякъде другаде също има много убити и ранени. И аз мислех така. Но в деня, когато заминахме, ние четиримата не мислехме, че наистина може да има опасности и жертви.

Отивахме на война, а не знаехме какво е това.

Повечето се оженихме млади. И тогава никой от нас нямаше представа що е развод. Той беше за неевреите, за богатите, за които четяхме по вестниците и които ходеха в Рино, щата Невада, за месец и половина, защото там ставало по-лесно. Както и за хора като Гленда на Са̀ми и нейния първи съпруг развейпрах, който умирал да кръшка и пет пари не давал дали някой ще научи. Сега дори една от дъщерите ми се разведе. Когато за първи път чух за този разпаднал се брак, ми идеше да хукна при бившия си зет и с голи ръце да уредя имуществените въпроси. Клер обаче ме хвана и ме заведе на Карибите да се охладя. Са̀ми Сингър е единственият, за когото знам, че изчака, а после се ожени за своята shiksa с три деца и светлокестенява, почти руса коса. Но Са̀ми Сингър винаги си е бил малко различен, дребен и различен, кротък и много разсъдлив. Беше особен и отиде в колеж. Аз бях достатъчно умен, по Закона за правата на гражданите, служили в армията, щяха да платят и за мен, но вече бях женен, имах по-интересни занимания от това пак да ходя на училище и много бързах да успея. Ето още една причина да не харесвам Джон Кенеди и хората около него, когато той скочи в центъра на вниманието и започна да се държи като актьор, който се забавлява ужасно. Мога да позная, когато някой бърза. Примигах веднъж, когато го застреляха, лошо, казах си, върнах се същия ден на работа и се приготвих да започна да не харесвам Линдън Джонсън, когато ми хрумна да си направя този труд. Не обичам лайнари и хора, които приказват много, а президентите правят точно това. Вече почти не чета вестници. Още навремето недоумявах защо такъв умен човек като Са̀ми Сингър ще иска да ходи в колеж само за да учи неща като английска литература, която би могъл да чете и в свободното си време.

Когато бях тринайсетгодишен, влязох в Бруклинското техническо училище, което не беше лесно по онова време — вървяха ми математиката и машинното чертане, и някои от научните предмети, с които не се и съмнявах, че ще се справя. Но щом завърших, забравих всичко освен смятането и се хванах на работа във вехтошарския магазин на баща си заедно с брат ми и един от зетьовете, който живееше с най-голямата ми сестра в приземния апартамент на големия тухлен блок с четири апартамента и с веранда, който вече беше наш. Използвах смятането главно когато играех на пинакъл, при обявяването и разиграването, и се представях отлично в игрите на плажа с почти най-добрите евреи от Стария свят — от Русия, Унгария, Полша и Румъния — които дори когато играеха, говореха и говореха за карти, за еврейските вестници, за Хитлер, когото намразих рано, както и те, за Сталин, Троцки, Мусолини и Франклин Делано Рузвелт, когото те харесваха, затова го харесвах и аз. Готов съм да се обзаложа, че в Кони Айланд никога не е имало и един-единствен евреин, гласувал за републиканец, с изключение на зет ми Фил, той вечно бе и още е против всичко, което някой друг подкрепя.

Баща ми не оценяваше по достойнство гения ми в картите. Когато не работехме и го питах какво да правя, за да си запълня времето, той не знаеше. А когато не знаеше нещо, не искаше да говори за него. В армията нямаше истински пинакъл, та припечелвах на двайсет и едно, покер и зарове. Почти винаги печелех, защото винаги бях сигурен, че ще спечеля. Рядко играех, ако нямах това усещане. Когато губех, не беше много. Начаса можех да кажа дали играчите са добри колкото мен, дали им върви, и умеех да чакам колкото трябва. Сега използвам математиката, за да изчислявам търговски отстъпки, разходи, данъчни облекчения и печалби, и мога да смятам, без дори да усещам, че мисля, както моят счетоводител или касиерките с техните сметачни машини и почти толкова бързо. Невинаги съм точен, но почти никога не греша. Все ми се струваше, че нещо куца и с идеята за брояч за мазута за битово отопление, дори след като измислих брояч, който да върши работа на строителите и предприемачите. С такъв брояч нямаше да има нужда от резервоар с гориво във всяка новострояща се къща и фирмата, която го притежава, би могла да продава и горивото. Но имах усещането, че трудно ще убедя онези в големите нефтени компании да ме вземат насериозно — опитах и наистина ударих на камък. Когато се срещнахме, не бях на себе си. Носех костюм с жилетка и имах някакъв чужд облик, защото чувствах, че няма да харесат моя. Те обаче не обърнаха особено внимание и на новия. Не бях в свои води и го разбрах в мига, в който се опитах да навляза в техните. Съществуват граници и веднага усетих, че там не ми е мястото.

Войната се оказа много полезна дори за мен с огромното строителство и дефицита на строителни материали. Направихме пари от събарянето на сгради и от първия пожар в лунапарка веднага след войната, когато ми оперираха херниите и се върнах във вехтошарския магазин на баща си, отново силен като бик. Открих, че тежкият къртовски труд заедно с братята ми, зетя и баща ми продължава да ме привлича. Смоуки Рубин и чернокожия вече ги нямаше, но когато се налагаше, взимахме други, а освен нашите два камиона наемахме и трети за цяла седмица. Мразех обаче прахта, греста и боклуците, вонята на гнило от океана, от старите вестници в кофите по плажа, които чистачите товареха на ръчни колички и докарваха да ни продават. Страхувах се от мръсотията и от въздуха, който дишахме. Страх ме е от гадини. Понякога в старите вестници имаше умрели раци, гроздове миди с пясък и водорасли, портокалови кори и други отпадъци, а ние ги пъхахме в средата на големите бали хартия, които продължавахме да връзваме ръчно с тел и клещи. Имало машини, които балират вестници, съобщи ни Уинклър като глас на просвещението в един от дните, когато нямаше какво да прави и идваше да зяпа как си съдираме задниците от работа, мотаеше се наоколо и чакаше да приключа. Уинклър можеше да открие машини за всичко, включително и употребявани. Наричаше ги артистични машини. Не знаех какво има предвид.

Бе открил свои си артистични машини, които разрязваха излишъците от военни филми за самолетни снимки на размери, подходящи за любителски фотоапарати, и очакваше от това първите си милиони, докато от „Истман Кодак“ не го усетиха, не запретнаха ръкави в името на цялата нация и не си възвърнаха пазара. Хората се женеха, раждаха им се деца и те искаха снимки на тези деца.

— Остави ги тия машини, не ти ща машините — ръмжеше старият срещу Уинклър, скърцаше с ченета и говореше със силен полско-еврейски акцент, какъвто Клер почти не бе чувала, преди да започне да излиза с мен и да преспива в стаята на другата ми сестра.

Никой нямаше да ни позволи да легнем заедно под този покрив. Тя бе еврейка от северната част на щата, където нещата бяха по-различни, отколкото в Кони Айланд, и майка й, и баща й бяха родени в страната, а това също бе друго. Запознахме се едно лято, когато те се настаниха под наем в Сий Гейт заради плажа и океана — имахме един от най-хубавите плажове и океанът бе добър за плуване, стига да не бе пълно с презервативи и други неща от тоалетните на големите презокеански кораби, които почти всеки ден минаваха през пристанището, и от канализацията. Наричахме презервативите „бялата риба на Кони Айланд“. Наричахме боклука и другите плаващи предмети „Писта!“. Имахме и друго име за презервативите. Наричахме ги „капути“. Сега наричаме така ония негодници във Вашингтон. Например Нудълс Кук, а може би и онзи, новия, в Белия дом.

— Имам си мои машини, ей ги тук, цели две — обясняваше баща ми, свиваше мускули и се усмихваше. Имаше предвид ръцете и раменете си. — И още три. — Имаше предвид мен, брат ми и зет ми. — Пък и моите машини са живи и не ми струват много. Тегли, тегли — провикваше се той. — Не стой такъв, не го слушай. Имаме да режем тръби, после ще носим котли.

Той и трите му живи машини подхващахме наново работа с куките, дългите клещи и тънките стоманени пръти, които промушвахме през балите и ги стягахме, като си пазехме очите и главите да не би телта да се скъса. Прекатурвахме балата върху долната, двете се тресяха и клатеха, а Клер ми призна, че тия движения й се стрували възбуждащи, сякаш някой огромен мъжага като мен се е тръшнал върху момиче като нея.

Старият хареса Клер от самото начало, още откакто тя започна да идва във вехтошарския магазин, за да гледа и да помага да свърша по-рано и да излезем, ако имахме среща, а и често си говореше с майка ми, с която вече невинаги бе лесно да се говори. Опаковаше в хубава хартия малките подаръци, които носеше на рождени дни и празници. Да се опаковат подаръци ли? Клер беше първата, която виждахме да го прави. Преди да се появи Клер, кой в нашето голямо семейство, а и в целия свят на Кони Айланд бе чувал да се опаковат подаръци? Ами чашите със столчета? Никой в семейството нямаше представа какво е това, но аз бях сигурен, че ще ми хареса, щом й харесва на Клер, и споменах за нашите „чаши със столчета“ на едно по-интелигентно италианче, Роки, от което купувах разни неща. Бях му симпатичен, и Клер му беше симпатична, защото му казваше нещата право в очите, а когато и двамата се преместихме и всеки от нас започна да купува парцели и да строи къщи, понякога си помагахме. Роки си падаше по момичетата, по русите и червенокосите с много грим, високи токчета и големи гърди, но беше почтителен към съпругите, например към Клер и своята.

Баща й беше починал, а моят още в самото начало категорично ми забрани да спя у тях дори когато майка й си е вкъщи.

— Слушай, Луи — рече Морис, баща ми, — слушай ме добре. Това момиче е сираче. Няма баща. Или се ожени за нея, или я остави на мира. Не се шегувам.

Реших да се оженя за нея и когато се замислих, открих, че искам жена ми да е девствена. Бях изненадан, но се оказа, че съм точно такъв. Трябваше да си призная, че всеки път, когато уговарях някоя да излезе с мен, после някак по-малко мислех за нея, макар че обикновено ми се искаше да го правим пак. Дори шест години по-късно, когато Са̀ми се ожени за Гленда с нейните три деца, все още не можех да се начудя как човек като него или като мен може да се ожени за момиче, което се е чукало с друг, особено ако той още е жив, и то повече от веднъж, и то не само с него. Знам, че е странно, но се оказах точно такъв.

И още съм такъв, защото има неща, свързани с двете ми дъщери, за които ние с Клер вече дори не се опитваме да спорим. Не искат да ми повярват, че майка им е била девствена до сватбата. А и Клер ме накара да се закълна, че занапред няма да го казвам на никого.

Обикновено отстъпвах пред характера на Клер, но никога от страх. Не съм изпитвал страх в армията или във военнопленническите лагери, при преграден артилерийски огън, когато настъпвахме през Франция и Люксембург към германската граница, дори когато след голямата декемврийска изненада вдигнах лице от снега, видях германските войници с лъскави пушки и хубави нови бели униформи и цялата ни група бе пленена.

Но се страхувах от плъховете в нашия вехтошарски магазин. И не понасях мръсотията, особено след като се върнах от войната. Даже една мишка в ъгъла е достатъчна да повърна и да треперя цяла минута, както сега, щом усетя вкуса на мамините зелени ябълки в устата си или само си го спомня. А когато накрая започнах собствена търговия в града на повече от два часа и половина път от родната ми къща в Бруклин и най-доброто място, което успях да намеря, бе сградата на една фалирала фабрика за капани за мишки близо до товарната рампа на гарата, там също беше пълно с мишки.

Ден след ден се отвращавах от мръсотията под ноктите си и се срамувах. Всички се срамувахме. След работа се жулехме със студена вода от маркуча, той бе всичко, с което разполагахме. Отнемаше около час. Дори през зимата се търкахме с луга и твърди промишлени четки и се поливахме с маркуча. Не искахме да излизаме на улицата и да се прибираме вкъщи с цялата мръсотия по нас. Мразех черното под ноктите. По време на военната служба в Атланта открих маникюра — наред с коктейла от скариди и филето миньон — открих го отново в Англия, а докато прекосявахме Франция, използвах всяка възможност да си правя маникюр. Когато се прибрах в Кони Айланд, много държах на него. И винаги съм имал маникюр. Дори в болницата, когато се чувствам отвратително, все още се грижа за чистотата си и маникюрът е едно от нещата, за които искам да съм сигурен, че няма да ми липсва. Клер вече познаваше маникюра. След сватбата той беше част от любовната игра. Тя обичаше и педикюра, да й чешат гърба, да й масажират ходилата, а аз обичах да държа пръстите на краката й.

Веднага щом събрах пари, си взех хубава кола, после събрах още пари, купих втора хубава за Клер и вече нямаше нужда да ходим по срещи с пикапа на фирмата, а след като открих костюмите по поръчка, не исках да облека нищо друго. Когато Кенеди стана президент, се оказа, че и двамата си правим костюмите в един и същи магазин в Ню Йорк, но трябва да призная, че макар и в такъв костюм, не можех да се меря с него по елегантност. Са̀ми все казваше, че не знам как да се обличам, Клер повтаряше същото и може би бяха прави, защото никога не обръщах внимание на такива неща като цветове и стил и оставях на шивачите да ги избират вместо мен. Но ми стигаше да знам, че се чувствам страхотно да се разхождам с ушит по поръчка костюм, който струва над триста долара с данъка, а би могъл да струва и петстотин. Сега са над хиляда и петстотин, стигат и до две хиляди, но вече ми е все едно, имам повече костюми, отколкото някога ще имам време да износя, защото постоянно дебелея и отслабвам между кризите, а искам всеки път, когато се обличам и излизам, да съм много спретнат, в костюм и с маникюр.

Нося памучни ризи, само памук. Никакъв найлон, никакъв полиестер, никакви немачкаеми дрехи. Но не искам и да чувам за египетски памук, никога, особено след Израел и войната от 1948 година. Когато Майлоу Майндърбайндър и неговите „Предприятия «М и М»“ затънаха до ушите в този египетски памук, аз се отказах от тоалетни чинии и мивки на „М и М“ в моите водопроводни инсталации и от техни строителни материали в складовете си. Уинклър знае, че не ми е приятно, но продължава да купува от Майндърбайндър какао на зърна, за да произвежда шоколадовите си великденски зайчета, ние обаче ги изхвърляме, когато ни ги изпраща като подарък.

С моето откриване на Карибите открих и сиренето, френското сирене. Обичам френските сирена от деня, в който попаднах на тях. А Мартиника, Гваделупа, по-късно и Сейнт Бартс станаха наши любими места на Карибите за почивка през зимата. Заради сирената. Не се запалих по Европа. Ходих веднъж във Франция, веднъж в Италия и Испания, но никога не ми е минавало през ум да се върна на място, където не говорят родния ми език и не могат да схванат що за човек съм, така както си го представям аз. Та един ден на Сейнт Бартс с Клер прекарвахме чудесно, аз тъкмо бях избрал два хубави парцела в Сен Мартен на цена, която бях сигурен, че ще се окаже много изгодна, изядох парче сирене, което винаги съм обичал, с парче хляб, който също обичах, мисля, че беше сирене от Сент Андре, и след малко почувствах, че в устата ми нахлува оня вкус на зелени ябълки, от който така и не успях да се отърва, парещ, кисел вкус, който помня от много отдавна, когато съвсем малък боледувах и се плашех, че вътре в мен може би става нещо лошо. Вратът ми се втвърди, сякаш се подуваше. Сега ми е смешно. Беше нещо повече от лошо храносмилане. Дотогава почти никога не ми се беше гадило, все едно колко съм ял и пил, и въобще не си спомням като възрастен да съм се чувствал зле. Много пъти съм премръзвал в армията, целият съм бил в мръсотия, умирал съм за сън и по-човешка храна, но винаги съм се чувствал невредим и здрав и никога не съм допускал, че ще ме сполети нещо лошо и необикновено. Дори когато оня снайперист улучи ефрейтор Хамър в главата, докато си говорехме почти един до друг при проклетия джип. Тъкмо ми докладваше, че градът изглежда чист и той е сигурен, че можем да влезем. Не бях изненадан, че улучиха него, а не мен. Нямах чувството, че е просто късмет. Усещах, че е трябвало да се случи.

— Скъпа, хайде утре да се приберем — казах на Клер, когато усетих как се надига старият гаден вкус на зелени ябълки, а по-късно в стаята пак се чукахме и после й хвърлих малко прах в очите. — Сетих се за нещо, което мога да свърша в Нюбърг, току-виж, излязло доста интересно за нас.

Чувствах се добре след любенето с Клер, дори след като се прибрахме вкъщи. Но за всеки случай се отбих при лекаря. Емил ме прегледа и не откри нищо. Все още не знам не трябваше ли да ме прегледа по-сериозно и дали това щеше да промени нещо. Емил лесно би повярвал, че онова, което получих на острова, не е същото, което имам сега.

От хората не ме е страх, но все повече се страхувам от зелени ябълки. Когато за първи път през живота си се разболях, мама ми каза, че съм болен, защото съм изял няколко зелени ябълки, които държеше в една купа, за да ги опече или да приготви нещо с тях. Дори не знам дали наистина съм ги изял. Но всеки път, когато се разболеех така, когато ми се гадеше и повръщах, от заушки, от дребна шарка, веднъж от грип, тя хвърляше вината върху същите ония зелени ябълки и след известно време започнах да й вярвам, макар да не бях ял никакви зелени ябълки, защото вкусът при повръщането винаги бе еднакъв. И досега вярвам в това. Защото всеки път, щом ми прилошее на стомаха, преди облъчването или химиотерапията, по време на облъчването или химиотерапията и след облъчването или химиотерапията, усещам вкус на зелени ябълки. Усетих вкуса на моите зелени ябълки при операцията от двустранна херния. А когато една неделя се прибирахме с колата от къщата на Са̀ми на Файър Айланд с двама негови весели приятели от „Тайм“ и за първи път ми прилоша сериозно, почувствах как вратът ми се подува, не можех да извия глава, за да продължа да карам, после припаднах върху волана, повърнах до колата и започнах да бълнувам в полусъзнание, съм бълнувал за зелени ябълки, каза ми Клер. Децата отзад в колата, тогава имахме само три, казаха същото. Обяснихме на хората, които се чудеха защо сме се прибрали толкова късно, че е било само разстроен стомах, защото така мислехме. По-късно казахме, че е ангина. После мононуклеоза. После туберкулоза на жлезите. Седем години след това получих първия истински припадък, постъпих в болница, Клер каза истината на Гленда и се оказа, че те със Са̀ми вече знаят или се досещат. Гленда имаше известен опит от предишния си съпруг с някакъв друг вид рак, а Са̀ми, както знаехме, беше умен, нали всяка седмица четеше списание „Тайм“.

Клер никога не бе попадала на семейство като нашето, с бруклинския и еврейския акцент на мама и татко, нито беше излизала с момче като мен, което я е отнело от друг на случайна среща, в състояние е да направи каквото си иска и чието бъдеще е в отпадъците. Мисълта за последното не ми харесваше, но докато не се оженихме, изобщо не го показах.

— В отпадъците няма бъдеще, защото са прекалено много — поучаваше ни Уинклър преди първия си провал като предприемач. — Луи, излишъкът е лошо нещо. Икономиката се нуждае от дефицит. Това им е хубавото на монополите — ограничават снабдяването с необходими на хората стоки. Купувам почти без пари от „Истман Кодак“ излишъците армейски филм за самолетни снимки, който никой не иска, защото е прекалено много, и го превръщам в съвсем редовен цветен филм за фотоапарати, какъвто никой няма. Всички се женят и имат деца, дори и аз, и всички искат цветни снимки, а не могат да намерят достатъчно филми. „Истман Кодак“ е безпомощен. Филмът е техен, значи не могат да оплюят качеството. Използвам името на „Кодак“, а те не могат да свалят цената до моята. Първата поръчка, която получих, след като разпратих рекламните си картички, беше от „Истман Кодак“ за четири ролки филм и така откриха какво правя.

И той, и „Кодак“ скоро откриха, че армейският филм за самолетни снимки, добър на три километра височина, оставя зърнести петна по бебета и булки, и тогава Уинклър се върна при нас да кара камион в дните, когато имахме нужда от него, после започна да прави понички, намазани с мед и покрити с шоколад, в една пекарна, смени я с друга, а накрая се премести в Калифорния и там купи първата от фабриките си за шоколадови бонбони, от които също не излезе нищо. Вече двайсет години му давам от време на време пари и никога не казвам на Клер. Вече двайсет години Клер им изпраща пари, когато закъсат, и никога не ми казва.

Преди да напусна армията, Клер бе още хлапачка и най-сериозно ме убеждаваше да остана на служба, защото й харесваше да пътува.

— Сигурно се шегуваш — отвърнах й, тъкмо се бях върнал от Дрезден и лежах по гръб в болницата след операцията. — Казвам се Луи, а не Лудия. Къде ще пътуваш? Джорджия? Канзас? Форт Сил, Оклахома? Няма да стане.

Клер помагаше във вехтошарския магазин, вдигаше телефона и водеше търговските книги, когато голямата ми сестра Айда трябваше да стои вкъщи при мама. А когато Айда бе в магазина, помагаше на мама. С Клер тя се усмихваше повече, отколкото с нас. Старата ставаше все по-особена и по-особена, според лекаря от втвърдяване на артериите в главата, естествено за възрастта, каза ни той, а сега мислим, че вероятно е било болестта на Алцхаймер и може би също я мислим за естествена, както Денис Тиймър мисли за рака.

Клер и досега не е много добра в сметките и това вече ме тревожи. Може да събира и да изважда, особено ако й дадеш ръчен калкулатор, дори умножава и дели по малко, но я няма никаква в простите и десетичните дроби, и процентите и не разбира аритметиката на покачване и намаляване на цените и лихвите. Във воденето на счетоводството обаче бе доста полезна тогава, а това беше почти всичко, което старият искаше от нея след онзи път, когато я видя да пъха парчета месинг и мед в последната бала хартия, за да ни помогне да свършим по-бързо. Старият не повярва на очите си, изпъшка така, че чак разлюля стените и вероятно накара всички плъхове, мишки и хлебарки да хукнат панически по Макдоналд авеню.

— Опитвам се да помогна — извини се тя. — Мислех, че искате балите да са по-тежки.

Аз се изсмях.

— Не с месинг.

— А с мед? — попита брат ми и също се изсмя.

— Tchotchkeleh, къде си ходила да учиш? — попита я старият и скръцна с ченета, но с различен звук, от който личеше, че е весел. — Медта и месингът вървят по трийсет цента килото. За вестниците плащат bubkes, за цяло кило не взимам почти нищо. Кое е по-скъпо? Не е нужно да учиш в Харвард, за да го пресметнеш. Ела, tchotchkeleh, седни тук, миличка, пиши цифри и казвай кой трябва да ни плаща и на кого имаме да плащаме ние. Не се тревожи, сега отивате на танци. Луи, ела тук. Къде намери това малко съкровище? — Сграбчи ме за ръката, както само той умееше, и ме дръпна в един ъгъл да ми говори насаме, лицето му бе червено, а луничките — големи. — Луи, слушай внимателно. Ако не ми беше син, а тя бе моя дъщеря, нямаше да я пусна да излиза с tummler като теб. Само да си посмял да й причиниш болка, все едно каква.

Не беше толкова лесно да я излъжеш, както си мислеше той, макар че аз вероятно бих могъл да направя с нея каквото поискам. Беше чула от една своя братовчедка близо до нас за момчетата от Кони Айланд и за техните клубове, че докато танцувате, те избутват в задната стая с врата и дивани и бързо ти свалят част от дрехите, за да не можеш да излезеш, без да те е срам, докато не им дадеш поне част от това, което искат. Когато първия път ми каза, че няма да дойде с мен отзад, просто я вдигнах във въздуха, както танцувахме, и я въртях чак до коридора и задната стая, колкото да й покажа, че това невинаги е вярно, не и с мен, не и тогава. Не й казах само, че преди около час вече съм ходил там с друго момиче.

Тя определено беше слаба в сметките, но скоро открих, че е по-добре да оставям търговските въпроси в нейни ръце вместо в ръцете на братята или съдружниците си, а аз винаги съм се доверявал на братята и съдружниците си. Никой от тях никога не ме е мамил, поне аз не знам, не мисля и някой от тях да е искал, защото винаги съм избирал щедри мъже, които обичат да се смеят и да пият колкото мен.

Клер имаше хубави крака и онзи красив бюст, и все още ги има. Преди мен забеляза, че почти всички строители италианци, с които работехме, винаги идват на обектите с лъскави руси или червенокоси приятелки, и когато започнах да я водя с мен на някои по-важни места, почти се изруси. Окичваше се с бижута и умееше да разговаря с всички — и с мъжете, и с момичетата — на техния език.

— Винаги нося това, когато съм с него — казваше тя с малко уморена насмешка за сватбената халка, която носеше на показ, и за дълбокото остро деколте на роклята или костюма, който бе избрала, и всички се смеехме. — Не нося брачното свидетелство, за да ви докажа — отвръщаше всеки път, щом някой питаше дали наистина сме женени. Оставях тези отговори на нея и им се наслаждавах, а понякога, ако сделката беше добра, а обядът се проточеше, отсядахме в местния мотел да си починем следобед и винаги си тръгвахме, преди да се стъмни. — Той трябва да се прибира — обясняваше Клер. — И без това не издържа да стои по цяла нощ.

В ресторанти, нощни клубове и на курорт винаги с голям успех завързваше разговори в дамската тоалетна и намираше мадами за всички младежи с нас, които бяха сами и си търсеха момиче. И още преди мен загря какво започвам да си мисля за онова жизнерадостно, преливащо от енергия същество, приятелката на един от строителите италианци, изумителна висока австралийка, руса, с бели сенки за очи и високи токове, която също имаше чифт страхотни цици, не можеше да стои мирно, понеже й се танцуваше, макар и да нямаше музика, и постоянно говореше мръсотии за неприличните играчки, измислени от нея за производителите на играчки, при които работела.

— Има съквартирантка — обърна се момчето към мен, без да движи устни. — Медицинска сестра е и е изумителна. И двете бутат. Можем да излезем заедно.

— Аз искам това сладурче — казах, за да ме чуе тя.

— И така става. Ще си опитам късмета с медицинската сестра — рече той и аз разбрах, че не желая да имам вземане-даване с него.

Не можа да схване, че моето забавление се състои в това да й завъртя главата, а не да я получа наготово.

Клер усети всичко.

— Не, Лу, само това не — заяви просто тя веднага щом се качихме в колата. — Никога повече не го прави, особено пред очите ми.

Приех упрека и оттогава никога не съм го правил пред очите й, доколкото си спомням.

А в болницата във Форт Дикс укроти с поглед злобата ми към Херман Германеца. След като се успокоих и спрях да дивея, осъзнах, че е права.

— Кой се грижи тук за теб? — попита тя при едно от неделните свиждания. — Какво правиш, когато имаш нужда от нещо? Кого викаш?

Уверих я, че ще бъда щастлив да й покажа. После изкрещях: „Херман!“ Още преди да изрева втори път, чух уплашените стъпки на санитаря и моят Херман Германеца вече стоеше пред мен слаб, плах, запъхтян, притеснен, прехвърлил петдесетте, всичко друго, но не и арийски герой и свръхчовек, никакъв Übermensch, нищо подобно.

— Mein Herr Rabinowitz? — започна в миг, както му бях казал, че искам от него. — Wie kann ich Ihnen dienen?

— Achtung, Херман — заповядах нехайно. След като тракна с токове и застана мирно, издадох нова заповед и той я разбра. — Anfangen! — Започна да разказва за себе си. А аз се обърнах към Клер. — Е, миличка, как беше пътуването? Къде си отседнала? В същия хотел ли?

Тя гледаше стреснато, докато мъжът разказваше, не можеше да повярва на очите си. И нямаше доволен вид. Смаяното й изражение почти ме разсмя. Херман докладва името си, званието, номера, после датата и мястото на раждане, образованието, трудовата квалификация, произхода и семейното си положение, и всичко останало, което му бях казал, че искам от него всеки път, щом изкомандвам „мирно“, след което той трябва да започне отново. Продължавах да бъбря с Клер, сякаш не го забелязвам и въобще не ме интересува.

— Та да ти кажа какво си мислех. Нямам намерение да оставам в армията, така че си го избий от главата. Старият може би ще има нужда от мен във вехтошарския магазин още известно време.

Клер не можеше да реши на кого да обърне внимание. Моето лице остана безизразно. Стаята потъна в тишина. Херман бе свършил, стоеше, примигваше и се потеше.

— О, да — рекох, без да се обръщам, сякаш току-що си бях спомнил за него. — Noch einmal.

И той започна отново:

— Mein Name ist Hermann Vogeler. Ich bin ein Soldat der deutschen Armee. Ich bin Bäcker. Ich wurde am dritten September 1892 geboren und ich bin dreiundfünfzig Jahre alt.

— Лу, спри… стига толкова — намеси се накрая Клер, беше ядосана. — Престани! Спри го!

Не обичах да ми говори така, все едно дали пред Херман или пред някой друг. Жилата на бузата и врата ми започна да трепка.

— Затова смятам да започна пак при стария — казах сякаш на друг. — Просто за да имам някакъв доход, докато се опитвам да реша какво искаме да правим двамата с теб.

— Лу, остави го да си върви — заповяда тя. — Говоря сериозно!

— Баща ми отглеждаше крави и продаваше мляко — редеше Херман на немски. — Аз ходех на училище. След това кандидатствах в университета, но не ме приеха. Не бях умен.

— Всичко е наред — рекох й невинно, а Херман продължаваше покорно, както първия път. — Той е обучен. Обучили са го да пече хляб. Аз го обучих да прави това. Щом свърши, ще го накарам да го направи още няколко пъти, та никой от нас никога да не го забрави. Можем да живеем известно време при нашите в апартамента на най-горния етаж. Най-млади сме и ще ни накарат да изкачваме стълбите. Не мисля, че имам желание да си губя времето по колежи, особено ако се оженим. Ти искаш ли да се оженим?

— Лу, искам да го оставиш да си върви! Това искам! Предупреждавам те.

— Накарай ме.

— Ще те накарам. Не ме принуждавай.

— Как?

— Ще си сваля дрехите — реши тя и видях, че не се шегува. — Ей тук. Ще се съблека. Стига вече! Ще сваля всичко, ще се метна в леглото върху теб, още сега, ако не го спреш. Ще седна отгоре ти въпреки твоите шевове, нека се отворят. Ще му покажа всичко, което ти си виждал, ще му го покажа, кълна се. Отпрати го.

Знаеше как се чувствам, тази хитруша. Когато дойде модата на банските костюми от две части, нямаше нужда да й казвам да не носи такъв, а накрая се отказах от опитите да убеждавам дъщерите си и просто престанах да ходя на плажа, когато те са там.

Тя започна да се разкопчава. Продължи да се разкопчава надолу. И когато видях белия комбинезон с дълбокото деколте и дантелата, и под тях издутината на ония наистина големи цици, които не исках никой друг мъж на света дори да зърва, трябваше да се примиря. Представих си как отваря ципа и сваля полата си пред него, после как вдига комбинезона, страхувах се от това, просто не можех да понеса тази мисъл, трябваше да спра Херман и го направих, като че ли съм ядосан на него, вместо на нея, сякаш цялата вина бе негова, а не нейна или моя, и се наложи да го отпратя.

— Добре, стига, закопчай се. — Бях бесен и на нея. — Добре, Херман. Genug. Fertig. Danke schön. А сега излез! Schnell! Mach schnell! Върви по дяволите.

— Danke schön, Herr Rabinowitz. Danke vielmals.

Той трепереше и аз се притесних. Оттегли се с поклони.

— Не беше забавно, Лу, поне на мен — заяви Клер, докато се закопчаваше.

— Не го направих за забавление.

Аз също се чувствах противно.

— Тогава защо?

Не знаех защо.

Когато дойде време да си тръгва, всъщност имах слабост към бедното момче и преди да го качат на парахода за онова, което наричаха репатриране, се хвърлих да му пожелавам щастие.

Вече го съжалявах. Беше слаб. Дори в сравнение с останалите германци бе слаб, а на неговата възраст изобщо не би могъл да е силен. По някакъв начин ми напомняше бащата на Са̀ми, мил, кротък старец със сребриста коса, който цяло лято, щом се върнеше от работа, отиваше да плува дълго в океана. Майката на Са̀ми изпращаше него, брат му или сестра му да държат под око баща си и да му напомнят да се прибере навреме за вечеря. И двамата със Са̀ми бяхме късметлии. И двамата имахме по-голяма сестра, която да се грижи за родителите ни в края на дните им. Бащата на Са̀ми четеше всички еврейски вестници и всички у тях обичаха да слушат класическа музика по радиото. Са̀ми му запазваше в библиотеката на Кони Айланд книги, преведени на идиш, главно романи и главно от руснаци. Баща му беше приветлив. Моят не беше. В семейството ми почти не четяха. И аз не успях да намеря време. Когато Са̀ми започна да се опитва да пише разкази и забавни статии, за да ги продава на списанията, първо ги изпробваше върху мен. Все не знаех какво да кажа и се радвам, че престана да ме използва.

Са̀ми имаше стара снимка на баща си в униформа от Първата световна война. Беше смешен на вид младеж, като всички войници от онова време, с прекалено голям шлем за малката му глава, с противогаз и манерка на колана. Старият Джейкъб Сингър бе дошъл в страната, за да избяга от военните оттатък океана, но тук бе попаднал на други. Очите му бяха благи, усмихнати и гледаха в твоите. Са̀ми не те гледа винаги в очите. Когато бяхме малки и започнахме да играем на целувки, трябваше да го караме да гледа в момичето, което прегръща, а не настрани. Са̀ми е на шейсет и осем и вече е по-възрастен, отколкото беше баща му, когато почина. Аз вече знам, че няма да живея, колкото живя моят.

Със Са̀ми живеехме на различни улици и нашите родители така и не се запознаха. С изключение на роднините, които живееха другаде и идваха през летните почивни дни на плаж, никой от нас никога не канеше чужди семейства на обяд или на вечеря.

Моят старец не беше особено дружелюбен към хора извън семейството и приятели като Са̀ми и Уинклър не се чувстваха много удобно, когато идваха у дома и той беше вкъщи. Аз му бях любимец и баща ми си бе наумил, че ще поема търговията, когато той остарее прекалено, и ще се погрижа винаги да има препитание за него и за всички братя и сестри, и техните деца, които имат нужда и не могат да намерят нищо друго. Рабиновиц водеха затворен живот. Сред тях аз бях и най-общителният, най-бъбривият, schmeichler, търговецът, schmoozer, симпатягата — обикалях наред старите сгради, за да омая някой беден, нещастен портиер, който хвърля въглища в пещта в мазето или търкаля кофи с боклук, и учтиво го питах той ли е „шефът“. Обяснявах, че търся „господина“, който отговаря за нещата, и му намеквах за всички начини, по които можем да си бъдем полезни един на друг. Оставях му от визитните картички, които Уинклър ми беше направил евтино при свой познат печатар, и опитвах да се сближа с него дотам, че да приберем старите тръби, мивките, тоалетните казанчета, ваните, парните котли и бойлерите от сградата, понякога дори преди да са повредени. Познавахме хора, които поправяха всичко. Което не можеше да се поправи, го продавахме като отпадъци. Винаги ще има отпадъци, твърдеше баща ми оптимистично, докато ние с Клер се опитвахме да потиснем усмивките си, и винаги някой ще ти плаща да ги прибираш, и ще ти плаща да ги продаваш. Когато се върнах от армията, все гледаше с Клер да сме заедно, когато говори за пари. Вече не съм бил дете и щял да ми увеличи заплатата на шейсет долара седмично, почти двойно. И на шейсет и пет, когато се оженим. И, разбира се, можели сме да живеем в апартамента на последния етаж, докато съберем пари за собствен.

— Слушай, Морис, слушай ме добре — казах му, щом свърши. В банката имах почти четири хиляди от комар и от заплатите в армията. — Ще ти направя услуга. Друг път ти ще ми направиш услуга. Една година ще работя безплатно. Но после аз ще определям заплатата си. И аз ще казвам къде, кога и как искам да работя.

— Безплатно ли?

Хареса му. Скоро след това се преместихме в старата фабрика за капани за мишки в Ориндж Вали, щата Ню Йорк, и ни хрумна да продаваме използвани строителни материали, водопроводни части, бойлери и радиатори там, където тези неща липсваха, а бяха необходими бързо.

Клер беше по-добър шофьор от всички ни — идваше от северната част на щата и имаше шофьорска книжка от шестнайсетгодишна — затова караше камиона напред-назад из Бруклин, когато бях много зает. Беше упорита, умна, можеше да говори нахакано, когато трябва, и знаеше как да използва прелестите си пред ченгета и в сервизите на бензиностанциите, за да получи помощ, когато нещото се случи, без да дава никакви обещания или да се забърква в неприятности. Спомням си първата реклама за местния вестник, която Са̀ми ни помогна да напишем и над която още се смеем. РЕЖЕМ ТРЪБИ ХУДОЖЕСТВЕНО.

— Какво означава това? — попита той.

— Каквото пише — обясних аз.

Тези три думи ни докараха повече и по-разнообразни клиенти, отколкото някой, освен мен, очакваше.

Така се появи складът за дървен материал, след него и фирмата за водопроводни части с десет хиляди заем от баща ми, при висока лихва. Тревожел се за старостта си, така казваше. Главата му трепереше, откакто получи лек удар, за който никой никога не споменаваше, с изключение на него.

— Луи, кажи ми, ама честно. Не ти ли се струва, че малко ми треперят главата и ръката?

— Не, татко, не повече от моите.

Помня, че когато майка ми съвсем оглупя, тя пак искаше да вчесват и да избелват косата й с лосион и да махат космите от лицето й. Сега познавам това усещане, желанието да изглеждаш възможно най-добре. И вече почти трийсет години се крия от хорските погледи, докато си възвърна хубавия здрав вид.

— Ти си добро момче, Луи — казваше той уж с отвращение. — Лъжеш както винаги, но аз пак те обичам.

Наехме къща в нашия нов квартал и ни се родиха две деца, после си купихме къща и се роди трето, после построих къща за продан, после още няколко, една по една, първите със съдружници, и всичките ги продадох, за печалба. Подбудата винаги беше печалбата. Започнах да обядвам и да пия с хора, които ходеха на лов и гласуваха главно за републиканците, издигаха националното знаме по празници и живееха с убеждението, че по този начин служат на страната. Всеки път, когато Белия дом водеше война, закачаха жълти ленти и се държаха като героични воини, които я изнасят на плещите си. Защо жълти, подигравах ги, това националният цвят на страхливостта ли е? Но те имаха доброволна пожарна команда, която винаги бе на място, и спешна медицинска служба, която се наложи да ползвам втория път, когато внезапно получих гадене и останах без сили, а Клер изпадна в паника и се втурна да ме кара в болница. Тогава ме прехвърлиха обратно в болницата в Манхатън при Денис Тиймър, който отново ме вдигна на крака и ме изпрати вкъщи, щом се оправих. Станах член на Американския легион още с преместването, за да завъдя приятели и да има място, където да ходя. Те ме научиха да ловувам, на мен ми хареса, харесваха ми и хората, с които бях, чувствах се чудесно, когато улучех. Донесях ли гъска, ме хвалеха, а веднъж ударих елен. Наложи се да го изкормят вместо мен. Не можех дори да гледам. „Това е християнски обичай“, казах и всички се смяхме. Когато започнах да водя големия си син, винаги бяхме с други хора, та някой да го прави вместо нас. Той не се запали по лова и скоро аз също спрях да ходя.

После ни приеха в голф клуба на един близък град. Там завързах още приятелства, мнозина бяха от големия град, но се местеха насам, в отдалечените предградия, ходехме на различни места и ядяхме и пиехме с други семейства.

Научих повече за банките, също и за банкерите. В началото те ни показваха, дори касиерките, че не им е много приятно да обслужват клиенти с имена като Рабиновиц. Признавам, това се промени. Но аз не. С разрастването на района свикнаха с мен и с мнозина други. Уважаваха ме повече, когато взимах заеми, отколкото когато внасях пари. Докато внасях, бях поредният работяга, който се трепе на дребно. Щом станах достатъчно силен да взимам заеми, се превърнах в господин Рабиновиц, после в Лу за служителите, а за господин Клинтън и господин Харди — в клиент, богат и уважаван, аз пък започнах да ги водя като гости в моя голф клуб веднага щом влязох в него, представях ги като Ед Клинтън и Хари Харди, моите банкери, и те бяха толкова доволни, че се изчервяваха. Открих и фалитите. Когато за пръв път видях как ми го зачукват, не можах да повярвам, че има такива закони.

Открих какво представлява параграф 11 от един строителен предприемач на име Хансън и неговия адвокат, а те откриха какво представлявам аз. Една сутрин излизаха за работа, аз вече бях изскочил от колата и ги хванах на вратата.

— Лу? — Хансън бе толкова изненадан, че го изби на усмивка, но само докато видя, че аз не се усмихвам. Беше висок, косата му бе късо подстригана отстрани, както ни караха да се подстригваме в армията, а това дори тогава не го приемах. Другият с него ми бе непознат. — Как си?

— Хансън, дължиш ми четири хиляди и двеста долара — отсякох. — За дървен материал, дъски, мивки, тоалетни чинии, казанчета и тръби. Изпратил съм ти сметките, говорихме по телефона, а сега ти казвам право в лицето, че си искам парите днес, тази сутрин. Веднага. Дошъл съм да си ги прибера.

— Лу, това е новият ми адвокат. А това е Рабиновиц.

— А, да — отвърна новият адвокат с една от ония усмивки, които вечно цъфват по лицата на адвокатите и с тях изглеждат такива лицемери, та ти иде да ги удушиш на място. — Моят клиент попада в параграф 11, господин Рабиновиц. Сигурно го знаете.

— Предайте на клиента си, господин… как се казвате? Той май не спомена името ви.

— Брустър. Ленард Брустър.

— Уведомете клиента си, господин Брустър, че параграф 11 е за него и неговите адвокати, за съда и вероятно за другите, на които дължи пари. Но не и за мен. Този параграф не важи за Рабиновиц. Хансън, ние с теб сме сключили сделка. Ти получи от мен материал, използва го, не си се оплаквал от доставката или качеството. А сега трябва да си платиш. Така работя аз. Чуй ме добре. Искам си парите.

— Не можете да ги получите, господин Рабиновиц — намеси се Брустър, — освен чрез съда. Нека ви обясня.

— Мога да ги получа, Хансън.

— Лу… — започна Хансън.

— Обясни на адвоката си, че мога да ги получа. Нямам време за губене по съдилища. Ако се наложи, ще ги изстискам от порите ти, капка по капка, в случай че ме принудиш. Я виж каква къща си вдигнал. Но няма да е с моите четири хиляди и двеста. Ще я съборя тухла по тухла. Слушаш ли ме внимателно?

— Лени, нека поговорим вътре.

Когато излязох, Брустър обясни със сведен поглед.

— Налага се да ги получите в брой — измънка той под нос. — Не можем да издаваме фактури.

— Ще го преживея.

Вече имах малко повече доверие в банките, но не чак толкова, и държах парите си в сейф, защото не исках да се доверявам дори на моя счетоводител. На Клер й призля, когато й казах къде съм бил.

— Откъде си бил сигурен, че ще платят?

— Ако не бях, нямаше да ходя. Не си пилея времето. Не ме питай откъде знам. Хората правят каквото искам. Не си ли забелязала? Не си? И понеже е ден за разплащане, да караме нататък — какво става с оня gonif Мелман?

— Същата история.

— Обади му се. Ще си поговоря и с него.

— Колко да му искам?

— Колко е шест по седем?

— Не ме обърквай. Още ли ползва намаление?

— Можеш ли да го изчислиш?

— Плаща ли лихва? Кажи ми само това! Не ме връщай отново в училище.

Клер не си поплюваше с мухльовците, които се опитваха да протакат с парите, каквато и религия да изповядваха, точно както и аз навремето, когато се скъсвахме от работа, тя ми помагаше на телефона, складът за дървен материал бе още малък и Клер нямаше грижата да изпраща децата на училище или да тича вкъщи, за да ги посрещне. По-късно, когато разполагаше с повече време и имахме повече пари, направи нещо като картинна галерия, от която не очаквахме и не спечелихме пари, после й купих дори половината от едно художествено училище в Лука, Италия, за да й помогна да се поразсее, когато тук вече невинаги имаше хубави неща, за които да си мисли. Щом Мелман се обади, грабнах слушалката от нея. Тя бе прекалено учтива, сякаш не той, а ние трябва да се извиняваме.

— Мелман, ти си лъжец — започнах направо, без дори да знам какво е казал. — Чуй ме добре. Ако ме принудиш да го доказвам, ще си отрежеш клона, защото вече няма да има кого да молиш, няма да има кого да лъжеш и ще те направя за срам. Мелман, знам, че си много набожен, затова ще ти го обясня в религиозна светлина. Ако до четвъртък по обед не си получа парите, в shabbos ще се влачиш до shul на колене и всеки в храма ще разбере, че Рабиновиц ти е строшил краката, понеже според него си лъжец и мошеник.

Не знаех дали Мелман лъже, или не. Но парите бяха мои и си ги получих.

По-късно, разбира се, станах много по-снизходителен към параграф 11, тъй като и аз бях принуден да фалирам, но пък моите кредитори не бяха хора. Бяха все корпорации. Хората се гордееха с мен и ме потупваха по гърба.

Тогава обаче бях по-възрастен и от болестта се бях укротил. Вече не бях такъв работяга, не виждах и защо да се меря с новаците, които бяха по-млади и ненаситни и им се работеше къртовски, както на нас едно време. Щеше ми се да задържа склада и търговията с водопроводни части, за да ги предам на децата, ако решат да продължат, или да ги продам, ако не желаят. И двамата чувствахме, че цената е прекалено висока и не си струва риска.

По онова време духът бе излязъл от бутилката. Всички в семейството бяха наясно, че съм болен. Децата знаеха, но се чудеха как да постъпят, а три от тях вече не бяха толкова малки. Отначало сигурно са си мислели, че не знам. Цели два дена дори Клер не смееше да ме погледне в очите и да ми каже това, което вече знаех и не исках тя да научава — че имам болестта на Ходжкин и че е сериозно. Не знаех как ще го приеме. Не знаех и аз как ще приема да ме гледа болен и слаб.

Издържах по-дълго, отколкото очакваха всички. Сега броя. Деля живота си на седемгодишни отрязъци.

— Чуй ме сега — рекох й през първата седмица в болницата. — Не искам никой да научава.

— Да не смяташ, че аз искам?

— Ще измислим нещо.

Когато разпродадохме всичко и оставихме само земята и сградата, вече всички знаеха и ние най-после можехме да престанем да се преструваме непрекъснато, че имам ангина пекторис, та затова често съм на легло и повръщам, или пък рецидив на мононуклеозата, или неприятно дребно възпаление, което след като помислих, реших да нарека туберкулоза на жлезите, от която при лечение остават малките белези и синкавите петна от изгаряне по врата, устните и гръдния кош. Мускулите ми бързо се възстановяваха, апетитът — също. Между пристъпите поддържах наднормено тегло, за всеки случай, и още изглеждах едър.

— Слушай, Емил, хайде без детинщини — казах на лекаря в болницата след изследванията, когато забелязах, че смехът му е неестествен. Често преглъщаше и кашляше. Знаех, че стисна ли ръката му, тя ще е безжизнена. — Слушай ме добре, Емил. Не е от зелените ябълки, за които ти говорих, защото не ям зелени ябълки и вече изобщо не помня вкуса им. Вратът ми е отекъл и ме боли. Щом не е алергия, а ти надали ще седнеш да твърдиш, че е хранително отравяне, значи е нещо друго, нали?

— Болестта на Ходжкин — отвърна Емил и това бе последният път през последните двайсет и осем години, когато някой я е назовавал по име пред мен. — Така се казва — добави той.

— Рак? — И на мен ми бе трудно да изговоря думата. — Всички се страхуваме от това.

— Вид рак.

— Боях се да не е левкемия.

— Не, не е левкемия.

— Не знам симптомите, но се опасявах да не е това. Не искам да го чувам, Емил, но сигурно се налага. Колко ми остава? И без лъжи, поне засега.

Той ме погледна облекчен.

— Може би доста. Не искам да гадая. Много зависи от биологията на човека.

— Не разбирам.

— Клетките са твои, Лу. Невинаги можем да кажем как ще се държат. Зависи много от теб. Колко си в състояние да понесеш. Колко силна е твоята издръжливост.

Бях го хванал за ръката, без да съзнавам, и я стиснах добродушно, а той леко пребледня. Позасмях се и го пуснах. Все още бях много силен.

— По-издръжлив от мен, Емил, не си виждал.

— Е, тогава всичко ще е наред още дълго, много дълго. И ще се чувстваш добре през повечето време.

— Точно това смятам да направя — уведомих го аз, сякаш взимах делово решение. — Но не казвай на Клер. Не искам да научава истината.

— Тя знае, Лу. И двамата сте зрели хора. Но не иска да научаваш ти.

— Тогава не й казвай, че си ми казал. Нека я погледам как ме лъже.

— Лу, ще пораснеш ли някога? Това не е шега работа.

— Знам, знам.

Емил си свали очилата.

— Има един човек в Ню Йорк, иди при него. Казва се Тиймър, Денис Тиймър. Ще постъпиш в неговата болница. Той знае за тия неща повече от всички.

— Няма да ви искам линейка.

Отидохме с лимузина, дълга перленосива лимузина с тъмни стъкла, така че ние виждахме, но никой не виждаше нас, бях се проснал отзад, бе толкова широко, че можеше да се побере ковчег, че и два.

— Понякога я използваме и за това — каза шофьорът, който вече ни бе обяснил, че бил от Венеция и брат му бил гондолиер там. — Седалките се разгъват, задницата се отваря.

Клер му остави огромен бакшиш. Винаги даваме бакшиш, но този път беше за късмет.

Кабинетът на Тиймър бе на Пето авеню, срещу музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, с чакалня със смълчани пациенти. След една пресечка, по посока на жилищните квартали и болницата, се намираше погребално бюро „Франк Камбъл“ — виж ги ти, наричаха го „бюро“ — и аз се шегувах сам със себе си колко удобно е разположено. Сега, чуя ли за шумните светски събирания, които правят в музея и на други такива места, имам чувството, че съм с главата надолу в един преобърнат свят. В центъра на града има големи нови сгради, които дори не разпознавам. На мястото на Рокфелерови и Морганови сега има нови мултимилионери, а аз нямам представа откъде са се взели и с какво се занимават.

След първия преглед в кабинета на доктор Тиймър никога вече не позволих на Клер да влиза с мен. Ходеше в музея отсреща, след прегледа я намирах, разглеждахме картини, ако тя още имаше желание, после обядвахме някъде и се прибирахме. В онази чакалня никой никога не се смее, пък и аз никога не съм в настроение да се опитвам да развеселявам другите. Тиймър все е тъй слаб и дребен, вечно намусен и когато въпреки всичко ме ободрява, го прави така, че ми иде да ревна.

— Сигурно ще ви е интересно да научите, господин Рабиновиц — започна той първия път, — че вече не го смятаме за неизлечимо.

В миг се почувствах много по-добре.

— Ще удуша Емил. Не ми спомена.

— Невинаги може да се каже със сигурност.

— Значи има лек? А?

Тиймър поклати глава и дъхът ми секна.

— Не, не бих се изразил така. Не го разглеждаме като лек.

Идеше ми да го ударя.

— Слушам ви внимателно, доктор Тиймър. Заболяването вече е лечимо, но вие нямате лек?

— Въпрос на терминология — продължи той. — Разполагаме с методи на лечение. — Правеше всичко възможно да е деликатен, но май преиграваше. — Лечението обикновено действа. Ще ви го приложим, но не сме сигурни доколко успешно ще бъде. И колко ще продължи. Всъщност не можем да ви излекуваме напълно. Но можем да потиснем заболяването. Не е същото като лекарство. Никога не сме сигурни, че веднъж завинаги сме се отървали от заболяването, защото генезисът му, източникът, винаги е във вас.

— Колко дълго можете да го потискате?

— Доста дълго при успешно лечение. Възникват усложнения, но ще се справим с тях. В периоди на ремисия ще се чувствате съвсем нормално. Когато симптомите се появят отново, пак ще ви лекуваме.

— Сигурен ли сте, че ще се появят?

— По всяка вероятност.

Не било от азбеста, с който съм работел. Лекарят бил почти сигурен, доколкото някой може да е сигурен, опре ли се до гените, които винаги били много егоистични, подчерта той, а и късопаметни.

— И няма да направят каквото им кажа? — почти се изсмях нервно. — Уж са мои, а не дават пет пари за мен?

— Те и не подозират за вас, господин Рабиновиц — леко се усмихна той. — Може да е от всичко. Тютюн, радиация.

— От какво?

— Радий, електричество, уран, дори тритий.

— Какво е това тритий?

— Радиоактивен газ, получава се от тежка вода. Може да го има дори в часовника и будилника ви.

— Радиацията го предизвиква, радиацията го лекува, пардон, потиска го — вметнах на шега.

— Също и химикалите — каза лекарят. — Или… почти неприятно ми е да ви го кажа, някои хора не обичат да го чуват… може би това е вашата естествена биологична съдба, а не непременно нещо зловещо.

— Естествена ли? И вие наричате това естествено?

— В света на природата, господин Рабиновиц, всички болести са естествени. — По онова време ми се стори смислено, но не ми беше приятно да го чуя. — Достатъчно ви потиснах. А сега да ви помогна. Ще постъпите в болницата. Имате ли кола? Жена ви смята ли да остане?

Първия път Клер отседна в хотел, а следващия, седем години по-късно, когато и двамата мислехме, че ще ме загуби, отиде у Са̀ми и Гленда, защото имаше нужда да си говори с някого. Последния път Гленда я нямаше, затова Клер отново отиде на хотел с по-голямата дъщеря, но се хранеха със Са̀ми и той идваше всеки ден. Тиймър бе лекувал и Гленда.

След три дни бях по-добре, а след пет се прибрах вкъщи. Но в деня, когато разбрах, че ще прескоча трапа, се почувствах ужасно зле, защото вече знаех, че ще умра.

Винаги съм знаел, че ще умра. Но тогава наистина го разбрах. След нощта, когато го проумях, се събудих с насълзени очи, една от сестрите нощна смяна го забеляза, но не каза нищо, а и аз не споменах на никого освен на Клер. След закуска се прибирахме вкъщи.

— Нощес си поплаках — признах аз.

— Да не мислиш, че аз не съм?

* * *

Това се случи преди малко повече от двайсет и осем години и през по-голямата част от първите седем се чувствах добре, както дотогава. Не можех да повярвам колко добре се чувствам и лека-полека започнах да си мисля, че ми се е разминало. Призлееше ли ми, ходех при Тиймър веднъж седмично за половин ден. Когато бях добре, играехме голф или карти с Емил горе-долу един път на седмица и така поддържах връзка с него. Веднъж диафрагмата паднала и Клер откри, че пак е бременна — решихме да не прави аборт и без да промълви и дума, тя роди нашия малък Майкъл, а аз се чувствах направо чудесно. Това бе начин да проявим увереността си. Кръстихме го на баща ми. Викахме му Мики, и сега му казваме така на шега. Усещах, че пращя от здраве и мога да имам още сто деца. Еврейското му име е Мойше — еврейското име на баща ми. По онова време и старият вече не беше между живите и можехме да вземем името му, без другите да си мислят, че искаме да го прокълнем. Ние, евреите от Изток, не кръщаваме децата си на родители, които още са живи. Но сега се тревожа за Майкъл, за малкия Мики, защото, ако не броим парите, не знам какво още му оставям като гени и каква е неговата „естествена биологична съдба“, тревожа се и за другите си деца, и дори може би за внуците. Проклети гени. Уж са мои, пък не искат да ме слушат. И таз добра.

Не съм се привързал кой знае колко към Тиймър, но вече не се страхувам от него и неговите болести, а когато Са̀ми имаше нужда от специалист за Гленда, му препоръчах него вместо другия, при когото бе започнала да се лекува, и те ходеха при Тиймър през краткото време, когато това все още бе нужно. Сега обаче се страхувам още повече от ония зелени ябълки, страхувам се от тях непрекъснато, от зелените ябълки в налудничавата теория на майка ми, че хората се разболявали именно от зелени ябълки. Защото сега повече от всичко се страхувам от гаденето. Направо се поболявам, щом усетя, че ми се повръща.

— Голяма работа си, Лу — похвали ме Са̀ми, когато дойде последния път на свиждане.

После разбрах шегата.

Са̀ми си реши косата назад и на страничен път, тя е прошарена и оредяла, както навремето и на баща му. Са̀ми почти няма с какво да си убива времето, откакто почина жена му, после го принудиха да напусне списание „Тайм“ и да се пенсионира, та често идва при мен. Не искам да виси тук в болницата, но той пак отскача сегиз-тогиз с Клер и си бъбрим, докато забележи, че ми е писнало. Говорим за доброто старо време в Кони Айланд, а сега то наистина ни се струва добро, за лунапарка и за „Стийпълчейс“, и за голямото старо кино на Тилю и как всички си отидоха, изчезнаха, както се изразяваха мама и тате, в d’rerd, в пръстта, под земята. Той пристига с автобус и когато не преспива тук, вечерта се връща с автобус до автогарата, този нереален град, както го нарича, и оттам — в модерния си апартамент, който е наел в огромния небостъргач, където има какво ли не, включително няколко страхотни манекенки и момичета на повикване, там Са̀ми се озова сам-самичък в пусто пространство, което вече не желае. Още не знае какво да прави, а ние не знаем какво да направим, за да му помогнем. Засега като че ли не му се живее с другиго, макар и да разправя, че искал. Най-голямата ми дъщеря го запозна с някои свои неомъжени приятелки, същото направи и най-голямата дъщеря на Гленда, но не се получава нищо. Били си „симпатични“, но толкоз. Неомъжените приятелки на Клер са твърде стари. Така решихме, без дори да го обсъждаме. Все още му се чука и го правел, поне това се опитва да ми намекне, когато го занасям. Смеем се, почне ли да ми разправя за времето, когато се изпразвал в гащите — на мен не ми се е налагало — както и за първите няколко пъти, когато най-после се престрашил да хване момиче и да го оправи — момичетата си падали по него, но той не знаел какво да ги прави. И за вечерта, когато го обрали на автогарата, задигнали му парите и портфейла, нямал дори дребни да се прибере, задържали го и го тикнали в полицейския участък там. Тогава се обади по телефона именно на мен. Гарантирах за Са̀ми, после наругах ченгето и настоях да ме свържат със сержанта, наругах и него и го пратих за шефа, наругах и капитана, казваше се Макмахън, и му се заканих да му стоваря гнева на Американския легион, на Националната гвардия и Пентагона, зарекох се и че аз, сержант от запаса Луис Рабиновиц от славната Първа армейска дивизия, ще му почерня живота, ако не прояви разум и не даде на Са̀ми пари за такси да се прибере. Са̀ми още не може да се начуди колко ме бива за такива неща.

— Та този капитан Макмахън се бе излегнал на леглото в една килия в дъното на участъка — кълнеше се той, — обзаведена като спалня, приличаше ми на болен. Съседната килия пък беше с бюра и играчки, сякаш е малка класна стая или детска градина, но ченгетата седяха вътре с пепелници и играеха на карти. В една от килиите над тях висяха механизирани бебешки играчки, от онези, дето се въртят, едната беше с черно-бяла крава, която прескача луната, всички бяха флуоресциращи, отразяваха светлината и проблясваха в тъмното — обясняваше Са̀ми, — като старите часовници с радий, които носехме, докато разберем, че били опасни. Имаше още някакъв мъж, казваше се Макбрайд, бършеше прах и разместваше всичко, та той ми даде пари да се прибера. Пратих му чек, за да му върна парите, а той взе, че ми написа благодарствено писмо. Представяш ли си?

Когато момчето, техният Майкъл, превъртя от дрогата и изчезна на север около година преди да се обеси, аз направих същото по телефона, макар че, ако се наложеше, щях начаса да ида в Олбъни, но не се наложи. Обадих се в канцеларията на губернатора, на шефа на Националната гвардия и в щатското управление на полицията. Знаех, че това е семейна работа, но не бях кой да е, бях сержант Рабиновиц, ветеран от славната Първа дивизия, Великата първа червена, и въпросът бе на живот и смърт. Откриха го в някаква болница в Бингхамтън и уредиха да го прехвърлят с държавна кола в болница в Ню Йорк за сметка на щата. Са̀ми и досега недоумява колко ме бива и за такива неща.

— Измислял съм и по-смешни шеги — казах му, когато той се засмя при думите, че се поболявам, задето ми се повръща. — А и не исках да съм забавен.

— Казва се „повдига ми се“ — поправи ме той.

— Какво?

Нямах представа какво ми говори.

— Казва се „повдига ми се“, а не „повръща ми се“ — обясни Са̀ми. — На хората им се повдига. Не им се повръща.

Повече ми харесваше, както си го казвах аз.

— Са̀ми, я не се прави на интересен. На теб може да ти се повдига. На мен и занапред ще ми се повръща, щом искам. Помниш ли? Не е минало много време, откакто пипнах онова хлапе с откраднатия портфейл. Сграбчих го, вдигнах го във въздуха и го тръшнах върху капака на една кола толкова силно, та да разбере, че си има работа с Лу Рабиновиц. „А си мръднал, а съм ти счупил врата“, предупредих го и го държах, докато дойдат ченгетата. Кой ще повярва, като ме види сега? Имам чувството, че не мога да вдигна и пакетче масло.

Не възстановявам теглото си достатъчно бързо и Тиймър и Емил обмислят дали да не опитат нещо друго. И апетитът ми не се е оправил. През повечето време изобщо нямам апетит и вече се чудя дали този път не се е появило нещо ново, за което още не знам. Са̀ми май ни е изпреварил всички, защото изглежда разтревожен, макар и да не го казва. Казва с тънката си усмивка само:

— Щом си толкова слаб, Лу, дали да не си премерим силите на канадска борба?

— Пак ще те бия — заядох се аз. Досмеша ме. — Ще те бия и на бокс, ако някога пак решиш да се пробваш.

И той се смее и дояждаме сандвичите с риба тон. Но аз знам, че изглеждам слаб. Апетитът не ме връхлита както след предишните пъти и сега май започвам да осъзнавам — не ми се е случвало по-рано — този път май започвам да осъзнавам, че този път мога да се готвя за смъртта.

Не казвам на Клер.

Не споделям със Са̀ми.

Наближавам седемдесетте, живеем през деветдесетте и този път започвам да усещам, точно както е усещал баща ми, когато остаря, точно както е усещал и брат му, че този път нещата навлизат в своя край.

Бележки

[1] Отдел за отдих и забавление на военнослужещите. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джоузеф Хелър Залезът (12)

Метаданни

Данни

Залезът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта книга

11Лу

Джоузеф Хелър
Залезът (12)

11
Лу