Джоузеф Хелър
Залезът (17)

16
Гафни

— Тя иска още пари — изтърси Джулиан без заобикалки.

— Няма да ги получи — отвърна Йосарян не по-малко безцеремонно.

— На колко? — заяде се синът му.

— Джулиан, нямам намерение да се обзалагам с теб.

— Ще я посъветвам да заведе дело — намеси се дъщеря му, съдийката.

— Ще го загуби. Щеше да има достатъчно пари, ако не бе наемала онези частни детективи.

— Кълне се, че не ги е наемала — каза другият син, Ейдриън, козметикът химик без диплома, чиято жена бе посещавала образователните курсове за възрастни, обучавани на агресивен подход към живота, а след това бе стигнала до извода, че всъщност не е толкова щастлива, колкото си е мислела.

— Но може да ги е наел нейният адвокат, господин Йосарян — каза господин Гафни, когато Йосарян му се обади да го осведоми за последните новини.

— Нейният адвокат твърди, че не е.

— Господин Йосарян, адвокатите са известни с това, че лъжат. От осемте души, които ви следяха, Йо-Йо…

— Казвам се Йосарян, господин Гафни. Господин Йосарян.

— Очаквам това да се промени — каза Гафни, без да променя дружелюбния си тон, — след като вече се познаваме и бързо се сприятелихме. Между другото, господин Йосарян — липсваха угоднически нотки, — имам добри новини за вас, много добри новини и от двете служби за проверка на дълговете. Справяте се чудесно с изключение на един закъснял чек за издръжката на първата ви жена и случайно закъснял чек, пак за издръжка, на втората ви жена, но има една неплатена сметка за осемдесет и седем долара и шейсет и девет цента в магазина на дребно за покойници, по-рано известен като „Елегантната жена“, който е или е бил включен в параграф 11.

— Дължа осемдесет и седем долара на магазин с името „Елегантната жена“?

— И шейсет и девет цента — каза господин Гафни, винаги стремящ се към точност. — Жена ви Мариан може да ви потърси отговорност за този разход, когато спорът се изясни окончателно.

— Жена ми не се казва Мариан — уведоми го Йосарян, след като помисли, за да е сигурен, че не греши. — Нямам жена на име Мариан. Нито една.

— Опасявам се, че грешите, господин Йосарян — отвърна гальовно господин Гафни. — Хората често се объркват в съпружеските си спомени.

— Изобщо не съм се объркал — сопна се Йосарян настръхнал. — Не съм имал жена на име Мариан Йосарян. Ако не вярвате, можете да проверите. Има ме в „Кой кой е“.

— Според мен Законът за свобода на информацията е много по-надежден източник и непременно ще проверя, ако не за друго, то за да разведря атмосферата помежду ни. А през това време… — Настъпи мълчание. — Мога ли вече да ви наричам Джон?

— Не, господин Гафни.

— Всички останали съобщения са от финансово естество, можете да получите ипотеката, когато пожелаете.

— Каква ипотека? Господин Гафни, не искам да проявявам неуважение, но категорично заявявам, че нямам представа за какво говорите. Каква ипотека?

— Живеем в тежки времена, господин Йосарян, и понякога случайността ни връхлита твърде бързо.

— Говорите като собственик на погребално бюро.

— Говоря, разбира се, за заем за недвижима собственост срещу ипотека. За къща в провинцията или на океана, а защо не за много по-хубав апартамент тук, в центъра на града.

— Нямам намерение да си купувам къща, господин Гафни — отвърна Йосарян. — Не съм се замислял и за апартамент.

— Тогава може би е време да се замислите, господин Йосарян. Понякога сеньор Гафни знае най-добре. Цените на недвижимите имоти само ще растат. Земята на планетата няма да става повече, както повтаряше баща ми, а в края на краищата той направи пари. Всичко, което ни е нужно за молбата, е проба от вашата ДНК.

— Моята ДНК ли? — повтори Йосарян с озадачен мозък. — Признавам, че съм смаян.

— Това е вашата дезоксирибонуклеинова киселина, господин Йосарян, и в нея се съдържа пълният ви генетичен код.

— Знам, по дяволите, че това е дезоксирибонуклеиновата ми киселина! Знам и какво прави тя.

— Никой не е в състояние да я фалшифицира. Тя доказва, че вие сте вие.

— Кой друг бих могъл да бъда?

— Напоследък институциите, които отпускат заеми, са много внимателни.

— Господин Гафни, откъде ще взема проба от моята ДНК, за да я представя заедно с молбата за заем за къща, за която нямам представа, че съм искал да купувам?

— Дори в Ийст Хамптън ли? — започна да го съблазнява Гафни.

— Дори в Ийст Хамптън.

— Там цените сега са изгодни. И ще се заема вместо вас с ДНК.

— Как ще я вземете?

— Чрез Закона за свобода на информацията. ДНК е вписана в досието заедно с вашата сперма и номера на обществената ви осигуровка. Мога да получа заверено фотокопие…

— От спермата ми ли?

— От вашата дезоксирибонуклеинова киселина. Клетката на спермата е просто средство за пренасяне. Важни са само гените. Ще взема фотокопие на вашата ДНК, когато сте готов с молбата. Оставете на мен, аз ще уредя всичко. Всъщност имам още добри новини. Един от господата, които ви следят, не е.

— Няма да се поддам на шегите ви.

— Не виждам никакви шеги.

— Искахте да кажете, че не е господин или че не ме е следил?

— Пак не виждам шега. Не следи вас. Следи един или неколцина от другите, които ви следят.

— Защо?

— Ще трябва да отгатнем. Точно този пасаж е зачеркнат в досието, получено според Закона за свобода на информацията. Вероятно за да ви предпазят от отвличане, мъчения, убийство или може би просто за да установят какво установяват другите за вас. Има хиляди причини. А правоверният евреин — извинете, вие евреин ли сте, господин Йосарян?

— Асириец съм, господин Гафни.

— Да. Та правоверният евреин, дето се навърта пред вашата сграда, наистина е правоверен евреин и живее в квартала ви. Но освен това е от ФБР и не му убягва нищо. Така че бъдете предпазлив.

— Какво иска от мен?

— Питайте него, ако желаете. Сигурно просто се разхожда, ако не е там със задача. Знаете що за хора са. Може пък да не е заради вас. В сградата ви има тайна квартира на ЦРУ, замаскирана като тайна квартира на ЦРУ, има бюро на Управлението за обществено осигуряване, да не говорим за публичните домове, проститутките и другите търговски служби. Опитайте се да се придържате към номера на обществената си осигуровка. Никога не е излишно да сме предпазливи. Предпазливостта, както сеньор Гафни казва на своите приятели, е по-добрата страна на храбростта. Не се страхувайте. Сеньор Гафни ще ви държи в течение. Много е услужлив.

Йосарян поиска да вземе отношение.

— Господин Гафни, кога мога да ви видя? Боя се, че настоявам.

За миг по линията се чуха сподавен смях и кискане, примесени с едва доловимо самодоволство.

— Вече сте ме виждали, господин Йосарян, но не сте забелязали, нали?

— Къде?

— На автогарата, когато слязохте долу с господин Макбрайд. Гледахте право към мен. Бях с бежово едноредно вълнено сако рибена кост на тъмночервени тънки райета, с кафяви панталони, светлосиня швейцарска риза от много тънък египетски памук, вратовръзка в наситено червеникавокафяво и чорапи в същия цвят. Имам лек слънчев загар, темето ми е плешиво, а отстрани имам черна коса, подстригана много късо, много тъмни вежди и очи. Имам благородно чело и добре очертани скули. Не ме познахте, нали?

— Как бих могъл да ви позная, господин Гафни? Никога не съм ви виждал.

Отново се чу тихият смях.

— А, виждали сте ме, господин Йосарян, и то неведнъж. Пред ресторанта на хотела, след като бяхте вътре с господин и госпожа Бийч, подир сбирката на АКАКАММА в музея за изобразително изкуство „Метрополитън“. Пред погребалното бюро „Франк Камбъл“ от другата страна на улицата. Помните ли червенокосия мъж с бастуна и зелената раница на гърба, до униформения пазач на входа?

— Вие червенокосият с раницата ли бяхте?

— Не, униформеният пазач.

— Били сте дегизиран?

— И сега съм дегизиран.

— Май не ви разбирам, господин Гафни.

— Може да е шега, господин Йосарян. В моята професия това често се използва. Следващата сигурно ще бъде по-сполучлива. И ако питате мен, трябва да се обадите на вашата медицинска сестра. Днес тя е дневна смяна и е свободна за вечеря. Може да доведе и приятелката си.

— Съквартирантката ли?

— Не, не госпожица Кур.

— Казва се госпожица Мур — укори го ледено Йосарян.

— Вие я наричате госпожица Кур.

— Вие ще я наричате госпожица Мур, ако искате и занапред да работите за мен. Господин Гафни, не се бъркайте в личния ми живот.

— Тъжно ми е да ви го кажа, но вече никой живот не е личен.

— Господин Гафни, кога ще се срещнем? — настоя Йосарян. — Искам да ви погледна в очите и да видя с кого, по дяволите, си имам работа. Трудно се оправям с вас, господин Гафни.

— Убеден съм, че нещата ще се променят.

— Не съм сигурен. Мисля, че не сте ми симпатичен.

— И това ще се промени, след като поговорим в Чикаго.

— В Чикаго ли?

— Когато се срещнем на летището и разберете, че съм човек, на когото можете да се доверите, че съм верен, полезен, внимателен и приятен. Така по-добре ли е?

— Не. Няма да ходя в Чикаго.

— Сигурен съм, че ще отидете, господин Йосарян. Вече можете да направите резервациите.

— Какво ще правя в Чикаго?

— Ще смените самолета.

— Закъде?

— За да се върнете. От Кеноша, щата Уисконсин, след като посетите госпожа Тапман. Вероятно ще решите да продължите направо за Вашингтон, за да се срещнете с господин Майндърбайндър, с господин Уинтъргрийн, а може би и с Нудълс Кук.

Йосарян въздъхна.

— Значи вече знаете всичко за мен?

— В работата си чувам разни неща.

— За кого другиго работите, когато чувате разни неща за мен?

— За всеки, който ми плаща, господин Йосарян. Не дискриминирам никого. Вече имаме закони против дискриминацията. Нямам любимци. Винаги съм обективен и не правя разлика между хората. Отвратително е да правиш разлика. А и несправедливо.

— Господин Гафни, аз още не съм ви плащал. Не съм получавал сметки, не сме обсъждали и възнаграждение.

— Доверието във вас е стабилно, ако може да се вярва на агенциите, проучващи доверието, и вие можете да получите ипотеката, когато пожелаете. Предлагат се чудесни вили с парцели на брега на езера в Ню Йорк, Кънектикът и Ню Джърси, освен това има добри имоти край брега в Санта Барбара, Сан Диего и Лонг Айланд. Ако искате, ще ви помогна с формулярите за ипотеката, както и с ДНК. Сега времето е подходящо за ипотеки и още по-подходящо за купуване.

— Не искам ипотеки и не искам да купувам имоти. А каква беше тази приятелка, за която споменахте преди малко?

— На вашата медицинска сестра ли?

— Нямам медицинска сестра, по дяволите. В чудесно здраве съм, ако още следите разговора, и тя вече ми е само приятелка. Мелиса.

— Медицинска сестра Макинтош — възрази сухо господин Гафни. — Аз чета досиетата, господин Йосарян, а досиетата никога не лъжат. В тях може да има грешки, те може да са остарели, но никога не лъжат. Неодушевени са, господин Й.

— Не смейте да ме наричате така!

— Те не могат да лъжат, винаги са официални и достоверни, дори когато грешат или си противоречат. Нейна приятелка е медицинската сестра в залата за следоперативно възстановяване и вие изразихте желание да се запознаете с нея. Казва се Уилма, но хората са склонни да я наричат ангелче или сладурче, особено пациентите, излезли от упойка след операция, а и двама-трима лекари, които от време на време имат интересната амбиция да й бръкнат в гащите, както се изразяват те, а не аз. Сигурно е някакъв медицински термин. Може би ще дойде и госпожица Мур.

— Госпожица Мур ли? — Йосарян бе зашеметен, струваше му се, че става все по-трудно да продължи. — Коя е тази госпожица Мур, по дяволите?

— Вие я наричате Кур — напомни му Гафни, като понижи укорно тон. — Извинете, че ви разпитвам, господин Йосарян. Но от известно време нашите подслушвачи не са засекли звуци на сексуална активност във вашия апартамент. Добре ли се чувствате?

— Правя го на пода — поясни спокойно Йосарян, — под климатичната инсталация, както ме посъветвахте, и във ваната под течаща вода.

— Успокоихте ме. Бях започнал да се тревожа. А сега наистина трябва да се обадите на госпожица Макинтош. В момента телефонът й дава свободно. Тя получи тревожни новини за кръвната картина на белгиеца, но, изглежда, гори от желание да ви види. Дори бих предрекъл, че независимо от разликата във възрастта…

— Господин Гафни?

— Извинете. А Майкъл почти приключва и се готви да се връща, в случай че забравите.

— И това ли виждате?

— Виждам, господин Йосарян. Това е и жизненоважно за моята работа. Облича си сакото и скоро ще се прибере с първите рисунки на новото крило на Майлоу Майндърбайндър. Нали ще позволите на сеньор Гафни тази малка шега? Според мен ще ви се стори по-смешна от първата.

— Признателен съм ви… Джери — каза Йосарян, вече без капка съмнение, че с господин Гафни си е сложил таралеж в гащите.

Запази враждебния сарказъм за себе си.

— Благодаря… Джон. Радвам се, че вече сме приятели. Ще се обадиш ли на сестра Макинтош?

— Още ли няма скъпо бельо? — заяде се Мелиса, когато той й се обади. — Няма ли Париж, Флоренция?

— За довечера използвай твоето — пошегува се на свой ред Йосарян. — Трябва още известно време да проверяваме дали ставаме един за друг, преди да поемем на пътешествие. И доведи съквартирантката си, ако иска.

— Можеш да я наричаш Анджела — каза язвително Мелиса. — Знам какво си правил с нея. Каза ми всичко.

— Много лошо — рече той, донякъде изненадан. Разбра, че с тези двечките трябва да внимава. — Тя пък ми разказа всичко за теб — премина в контраатака Йосарян. — Сигурно е същински кошмар. Защо не отидеш в манастир? Антисептичните ти страхове са почти невероятни.

— Не ме е грижа — отвърна Мелиса с нотка на фанатична решителност. — Работя в болница и гледам болни. Няма да рискувам повече с херпеси, СПИН и дори хламидии, вагинит, стрептококи в гърлото и всичко останало, което вие, мъжете, обичате да разнасяте. Знам това-онова за болестите.

— Прави каквото искаш. Но доведи другата си приятелка. Онази, дето работи в залата за следоперативно възстановяване. Сигурно ще започна да се сприятелявам с нея.

— Уилма ли?

— Викат й ангелче и сладурче, нали?

— Само докато се възстановяват.

— Значи и аз ще се възстановявам. Мисля за бъдещето.