Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

15
М 2

— Майкъл ти е симпатичен, нали?

— Да, Майкъл ми е симпатичен — отвърна М 2.

— Давай му работа, когато можеш.

— Това и правя. Смятам да работя повече с него върху видеоекраните на автогарата. Ще му платя още една година от следването в колежа по право.

— Не съм сигурен, че иска. Но ти не се отказвай, опитвай.

Всички родители с големи деца, които познаваше, имаха поне едно, за чието мъгляво бъдеще непрекъснато се тревожеха, а мнозина имаха и по две. Майлоу имаше М 2, той — Майкъл.

Раздразнението му се смеси с недоумение, докато преглеждаше новите съобщения от Джери Гафни от агенция „Гафни“. В първото той го съветваше да избере телефонния си секретар вкъщи, имало добри вести от медицинската му сестра и лоши от неговия син за първата му жена. Добрата новина от медицинската сестра бе, че била свободна да излязат вечерта, можели да вечерят или да идат на кино, и че пациентът белгиец в болницата се възстановявал от тежката дизентерия, причинена от добрите антибиотици, предписани му за тежката пневмония, последица от отстраняването на една гласна струна, наложило се заради неуморните усилия, дотук успешни, да му спасят живота. Вторият факс съобщаваше, че той бил одобрен за ипотеката. Йосарян нямаше представа какво означава това.

— Как изобщо е разбрал, че съм тук? — чу се той да разсъждава на глас.

— Мисля, че господин Гафни знае всичко — отговори убедено М 2. — Той наблюдава и нашия факс.

— Плащате ли му за това?

— Все някой го прави, мисля.

— Кой?

— Нямам представа.

— Не те ли интересува?

— Защо да ме интересува?

— Не можеш ли да провериш?

— Трябва да проверя дали мога да проверя.

— Изненадан съм, че нямаш желание да научиш.

— Защо да имам желание?

— М 2, Майкъл ти казва Майлоу. Кое име предпочиташ?

Единственият син на Майлоу се вкисна.

— Предпочитам Майлоу — отговори той задъхан, — въпреки че това е името на баща ми. Но е и мое име, както знаеш. Той ме е кръстил така.

— Защо не си споменавал? — попита Йосарян, обиден от обвинението, подхвърлено му, за да се чувства гузен.

— Срамежлив съм. Майка ми казва, че съм имал заешка душа. Сестрите ми също. Непрекъснато ми натякват да си променя характера, за да съм силен, когато дойде време да поема нещата.

— За да приличаш повече на баща си ли?

— Нямат високо мнение за баща ми.

— На кого тогава? На Уинтъргрийн?

— Него го мразят.

— На мен?

— И теб не те обичат.

— На кого тогава?

— Не се сещат за човек, който да е достатъчно добър.

— Нека да те питам — рече Йосарян, — още ли притежавате онази фирма за организиране на тържества?

— Май да. Тя е и твоя. Всички имат дялове.

Фирмата за организиране на тържества „М и М“ беше най-старата от този род в историята на страната, водеше началото си от усилията на Майлоу като завеждащ офицерския стол на ескадрилата през Втората световна война, когато той бе измислил плодотворната неразгадаема финансова стратегия да купува в Малта пресни италиански яйца от Сицилия за седем цента едното и да ги продава в офицерския стол в Пианоза по пет цента с добра печалба, която, както твърдеше, увеличавала основните запаси на ескадрилата, където всеки имал дял, подобрявала качеството на живота и жизненото равнище на всички, или пък купуваше шотландско уиски за Малта от производител в Сицилия, като заобикаляше посредниците.

— М 2 — каза Йосарян и си спомни, че е забравил. Нямаше желание да го наскърбява. — Как искаш да те наричам, когато си тук с баща си? Двама Майлоувци сигурно ще се окажете с един повече, а може би и с двама.

— Трябва да проверя.

— Наистина ли не знаеш, дори това?

— Не мога да реша — гърчеше се М 2. Ръцете му станаха алени от стискане. Очите му също почервеняха. — Не мога да взема решение. Помниш последния път, когато се опитах.

Едно време, доста отдавна, точно преди Йосарян да иде и да моли Майлоу да отърве Майкъл от войната във Виетнам, много по-младият М 2 се бе опитал да вземе самостоятелно решение по въпрос от съдбоносна важност. Смяташе хрумването си за великолепно — да се отзове на повика на това, което, както му втълпяваха, било негова родина, и да иде доброволец в армията, за да избива азиатски комунисти в Азия.

— И дума да не става! — отсече майка му.

— Можеш да служиш на своята държава и по-добре — отвърна по-предпазливо баща му, — като провериш кого наборните комисии не набират, така ще разбереш от какви хора наистина има нужда. Ние ще имаме грижата.

Двете години и половина, които М 2 бе прекарал в богословското училище, бяха оставили отпечатък за цял живот и му бяха натрапили патологично отвращение към всичко духовно, както и страх и недоверие към всички мъже и жени, които не пушат, не пият, не псуват, не носят грим, не се разхождат поне малко разголени, не правят мръсни шеги, усмихват се прекалено дори когато не е казано нищо смешно, усмихват се, когато са сами, и проявяват дълбока блажена вяра в тази добродетел, хигиената и в чувството за собствено достойнство, на каквото според тях имат право само те и което според М 2 беше злонамерено и отблъскващо.

Така и не се ожени, а жените, с които общуваше, бяха горе-долу все на негова възраст, обличаха се скромно в плисирани поли и официални блузи, почти не употребяваха грим, бяха свенливи, безцветни и бързо си отиваха.

Колкото и да се мъчеше, Йосарян все не можеше да се отърве от подлото подозрение, че М 2 спада към категорията самотни отмъстителни мъже, от които, общо взето, се състоеше по-малко шумната от двете основни категории постоянни клиенти на проститутки, мяркащи се в неговия жилищен небостъргач — качваха се с асансьорите, за да търсят сексуална утеха в пищния храм на любовта горе, или слизаха долу в утробата на сградата, където имаше три-четири не толкова престижни салона за масаж, разположени в сутерена, под няколкото неспециализирани кина на първия подземен етаж, точно под тротоара.

Майкъл вече бе подхвърлил игриво на Йосарян как му се струвало, че М 2 притежава всички типични черти на серийния сексуален убиец — бил бял.

— Когато ходихме на автогарата — сподели той, — М 2 зяпаше само жените. Според мен не ги различава от травеститите. И баща му ли е такъв?

— Майлоу знае какво е проститутка и не одобряваше, че се влачим след тях. Винаги е бил целомъдрен. Съмнявам се, че знае какво е травестит или че ако разбере, ще види някаква разлика.

— Защо ме попита дали още притежаваме фирмата за организиране на тържества? — поинтересува се М 2.

— Може да се отвори работа. Ето тази сватба…

— Добре, че я спомена. Щях да забравя. Мама иска да говоря с теб за нашата сватба.

— Това не е твоя сватба — поправи го Йосарян.

— Сватбата на сестра ми. Мама иска тя да се омъжи, и то в музея за изобразително изкуство „Метрополитън“. Очаква да го уредиш. Знае, че си в АКАКАММА.

Йосарян бе искрено учуден.

— И венчавката ли?

— Правено ли е досега?

— Самата венчавка ли? Не, доколкото знам.

— Кой познава членовете на Управителния съвет?

— Аз съм в АКАКАММА. Но може да се окаже невъзможно.

— Мама няма да се примири. Тя казва — чета факса й, — че ако не можеш да се справиш с това, значи не те бива за нищо.

Йосарян поклати добродушно глава. Беше всичко друго, но не и обиден.

— Ще струва пари, а и трябва време. Мен ако питаш, като начало би трябвало да направите на музея дарение от десет милиона долара.

— От два долара ли? — попита М 2 сякаш наизуст.

— Десет милиона долара.

— Стори ми се, че чух два.

— Казах десет. За построяването на още едно ново крило.

— Можем да го уредим.

— И без връзки.

— С връзки ли?

— Казах, без връзки, макар че, естествено, ще има връзки. Баща ти е специалист по връзките. Всъщност не сте кореняци нюйоркчани, а онези там не приемат просто така десет милиона от всеки срещнат.

— Не можеш ли да ги убедиш да ги приемат?

— Мисля, че ще мога. Но пак няма гаранция.

— Има сигурна гаранция ли?

— Няма никаква гаранция — поправи го пак Йосарян. — Май вие с баща ти чувате избирателно.

— Старателно?

— Да. И трябва да бъде екстравагантно.

— Арогантно?

— Да. Екстравагантно. Трябва да е много разточително и със замах, за да попадне във вестниците и в списанията за висша мода.

— Мисля, че те искат точно това.

— Може да се отвори възможност, за която още не знаят — заяви накрая Йосарян. — Сватбата, за която ти споменах, ще бъде на автогарата.

М 2 подскочи, точно както бе очаквал Йосарян.

— Какво е хубавото там? — заинтересува се той.

— Оригинално е, Майлоу — отвърна Йосарян. — Музеят вече не задоволява някои хора. А автогарата е точно място като за Максънови.

— Максънови ли?

— Оливия и Кристофър.

— Големият индустриалец?

— Който не е стъпвал във фабрика и който никога не е виждал изделие, произведено от някоя негова фирма, с изключение може би на кубинските пури. Помагам на Максънови в материално-техническото осигуряване — поясни небрежно той. — Естествено, всички медии ще го отразят. Ако не успеем да наемем музея, автогарата става ли?

— Трябва да питам мама. Така изведнъж…

— Щом е добро за Максънови — подмамваше го Йосарян, — а покрай тях и за кмета, кардинала, дори може би за Белия дом…

— Това би могло да промени нещата.

— Разбира се, вие няма да сте първите.

— А може ли да бъдем?

— Не може да бъдете първи, освен ако сестра ти не се омъжи за онази племенница на Максънови или пък не решите да направите двойна сватба. Ако майка ти иска, ще поговоря с Максънови.

— А какво ще правиш с проститутките на автогарата? — попита М 2 и го погледна под око.

Бялото пламъче, проблеснало в сивите очи на М 2, докато той изричаше думата „проститутки“, за миг преобрази лицето му и той се превърна в ненаситен мъж, преливащ от желание да обладава.

Йосарян отговори, както според него бе най-уместно.

— Използвай ги и не се помайвай — отвърна небрежно той. — Колкото ти душа иска. Полицията ще ти бъде задължена. Възможностите са безкрайни. Но на музея гледам трезво. Баща ти продава разни неща, Майлоу, а това не е изискано.

— Мама го мрази заради това.

— Но живее в Кливланд. Кога ще се омъжва сестра ти?

— Когато кажеш.

— Това ни дава простор. За кого ще се омъжва?

— За когото трябва.

— Това може да го разшири.

— Мама ще иска ти да съставиш списъка на поканените. Не познаваме никого тук. Всичките ни най-близки приятели живеят в Кливланд и повечето не могат да дойдат.

— Защо не го направите в музея в Кливланд? Тогава най-близките ви приятели ще могат да дойдат.

— По-скоро ще поканим вашите непознати. — М 2 внимателно се настани пред компютъра. — Ще изпратя факс на мама.

— Не можеш ли да й се обадиш по телефона?

— Тя не разговаря с мен по телефона.

— Провери дали е съгласна на някой от Максънови — посъветва го Йосарян, беше му хрумнала нова дивотия. — Може да им се намира някой в излишък.

— Ще приемат ли някой от Майндърбайндърови?

— Ще се ожениш ли за някое момиче на Максънови, ако разполагат само с момиче?

— А те дали ще ме искат? С тази адамова ябълка.

— Има голяма вероятност да те одобрят дори с тази адамова ябълка, щом се бръкнеш с десет милиона за още едно ново крило.

— Как ще го нарекат?

— Крило „Майлоу Майндърбайндър“, разбира се. А може би „Храмът на Майлоу“, ако ти харесва повече.

— Сигурен съм, че ще предпочетат това — предположи М 2. — Пък и ще бъде подходящо. Нали знаеш, през войната баща ми е бил халиф на Багдад.

— Знам — каза Йосарян. — И имам на Дамаск. Бях с него и където и да отидехме, го приветстваха.

— Какво ще сложат в това крило на музея?

— Каквото им дадеш или нещо от хранилището. Имат нужда от повече пространство за по-голяма кухня. Със сигурност ще сложат няколко от чудесните статуи на баща ти в онези каменни жертвеници, аленеещи от човешка кръв. Чакам да ми съобщиш тези дни.

А когато М 2 заудря малко по-бързо по клавишите, Йосарян се отправи към кабинета си, за да уреди по телефона някои свои неща.