Джоузеф Хелър
Залезът (29)

28
Болницата

— Режи — каза мозъчният хирург на последния етап от неговото пътешествие по Рейн.

— Ти режи — каза стажантът.

— Никакво рязане — каза Йосарян.

— Ти не се меси.

— Да продължаваме ли?

— Защо не?

— Никога не съм го правил.

— Същото ми повтаряше и моята приятелка. Къде е чукът?

— Никакви чукове — каза Йосарян.

— През цялото време ли ще приказва, докато ние се мъчим да се съсредоточим?

— Дай ми онзи чук.

— Остави онзи чук — разпореди се Патрик Бийч.

— Колко пръста виждаш? — попита Леон Шумахер.

— Един.

— А сега колко? — попита и Денис Тиймър.

— Пак един. Същият.

— Господа, той се забавлява — каза бившата театрална актриса Франсес Ролф, по баща Розенбаум, израсла дотам да се превърне в улегналата Франсес Бийч с лице, което отново изглеждаше според възрастта й. — Не виждате ли?

— Направихме го като нов!

— Гладен съм — каза Йосарян.

— Ще намаля дозата наполовина, докторе — разпореди се Мелиса Макинтош. — От халсиона се буди, от ксанакса е неспокоен. Прозакът го потиска.

— Добре те е опознала, нали? — изкудкудяка Леон Шумахер, след като дадоха на Йосарян да хапне още.

— Виждаме се често.

— Коя е нейната гърдеста русокоса приятелка?

— Казва се Анджела Кур.

— Охо. Винаги съм мечтал за нещо такова. По кое време ще дойде?

— След работа и преди вечеря, може пак да доведе приятеля си, строител. Сигурно ще дойдат и децата ми. Сега съм вън от опасност, може да поискат да се сбогуват с мен.

— Този твой син… — започна Леон Шумахер.

— От Уолстрийт ли?

— Единственото, което го интересуваше, бе последният ред. Щом няма да умираш, надали ще пожелае и занапред да инвестира време тук. Казах му, че няма да умираш.

— Аз пък му казах, че ще умреш, естествено — каза Денис Тиймър, по халат и пижама, по-жизнен като пациент, отколкото като лекар. Объркана, жена му обясняваше на приятелите им, че правел експеримент. — „На колко?“, настояваше да се обзаложим.

— Още ли смяташ, че е естествено? — възрази Йосарян.

— Да умрем ли?

— Да умра аз.

Тиймър извърна поглед.

— Смятам, че е естествено.

— А да умреш ти?

— И това смятам, че е естествено. Аз вярвам в живота.

— Обърка ме.

— Всичко, което е живо; живее от неща, които са живи, Йосарян. Ние с теб получаваме много. Трябва и да даваме.

— В самолета за Кеноша се запознах с един молекулярен физик, който твърдеше, че всичко, което е живо, се състои от неща, които не са живи.

— И аз го знам.

— А не те ли разсмива? Не те ли разплаква? Не те ли учудва?

— В началото бе словото — каза Тиймър. — И словото бе ген. Сега словото е кварк. Аз съм биолог, а не физик, и не мога да кажа „кварк“. Той принадлежи на невидимия свят на неживото. Така че аз държа на гена.

— Е, къде е разликата между живия ген и мъртвия кварк?

— Генът не е жив и кваркът не е мъртъв.

— Не мога дори да произнеса „кварк“, без да се разсмея.

— Кварк.

— Кварк.

— Кварк, кварк.

— Печелиш — каза Йосарян. — Но има ли разлика между нас и това?

— Нищо в живата клетка не е живо. И въпреки това сърцето тупти, а езикът говори. Знаем го и двамата.

— А знае ли го микробът? Знае ли го гъбата?

— Те нямат ли душа? — запита се хирургът на обучение.

— Душа няма — каза хирургът, който го обучаваше. — Всичко е в главата.

— Някой трябва да го каже на кардинала.

— Кардиналът го знае.

— Дори една мисъл, дори тази мисъл не е нищо друго освен електричество, което тече между молекулите.

— Да, но има добри мисли и лоши мисли — сряза го Леон Шумахер, — така че хайде на работа. Бил ли си някога във военноморския флот с човек на име Ричард Никсън? Той смята, че те познава.

— Не, не съм бил.

— Иска да дойде и да те изпишем.

— Не съм бил във флота. Моля те, не го пускай.

— А да си свирил на алтсаксофон в джазов оркестър?

— Не съм.

— А бил ли си в армията с Войника в бяло?

— Два пъти. Защо?

— Той е на долния етаж. Иска да се отбиеш, за да те поздрави.

— Щом е могъл да ти каже всичко това, не е същият.

— А бил ли си в армията с някой си Рабиновиц? — попита Денис Тиймър. — Луис Рабиновиц?

Йосарян поклати глава.

— Не, доколкото си спомням.

— Тогава сигурно греша. А с един мъж на име Са̀ми Сингър, негов приятел? Казва, че бил от Кони Айланд. Смята, че може би го помниш от войната.

— Сам Сингър ли? — приседна Йосарян на леглото. — Разбира се, бордовият стрелец. Ниско момче, дребно, кокалесто, с чуплива черна коса.

Тиймър се усмихна.

— Сега е почти на седемдесет.

— И той ли е болен?

— Приятел е на онзи пациент, за когото се грижа.

— Кажи му да се отбие.

— Салют, капитане — Сингър се здрависа с Йосарян, който му подаде ръка. Йосарян измери с поглед мъжа, зарадвал се, че го вижда, беше по-скоро нисък, със светлокафяви очи, леко изпъкнали върху приветливото лице. Сингър се смееше сподавено. — Радвам се, че те виждам отново. Чудех се какво става с теб. Лекарят казва, че си добре.

— Напълнял си, Сам — каза добродушно Йосарян, — малко си се сбръчкал и май мъничко си пораснал. Беше кокалест. Побелял си много и си оплешивял. Като мен. Разказвай, Сам. Какво стана през последните петдесет години? Нещо ново?

— Казвай ми Са̀ми.

— Казвай ми Йо-Йо.

— Ами много добре съм. Загубих жена си. Рак на яйчниците. Малко съм объркан.

— Аз се разведох, два пъти. И аз съм объркан. Сигурно трябва пак да се оженя. Така съм свикнал. Деца?

— Една дъщеря в Атланта — каза Са̀ми Сингър — и друга в Хюстън. Имам и внуци, вече следват. Предпочитам да не им се пречкам. Имам една допълнителна спалня, когато ми гостуват. Дълго работих в списание „Тайм“, но не като репортер — натърти Сингър. — Добре се оправях, не съм се лишавал от нищо, но после ме пенсионираха, за да вкарат млада кръв, която да поддържа списанието живо.

— И всъщност вече е мъртво — отбеляза Йосарян. — Сега работя в старата сграда на „Тайм Лайф“ в Рокфелеровия център. Гледа към ледената пързалка. Ходил ли си някога там?

— Разбира се — отвърна разчувстван Сингър. — Помня тази пързалка! Имам някои хубави моменти на нея.

— Сега това е новата сграда „М и М“ на „М и М, предприемачи“ и Майлоу Майндърбайндър. Помниш ли стария Майлоу?

— Как да не го помня — засмя се Са̀ми Сингър. — Добре ни хранеше пустият му Майлоу Майндърбайндър.

— Вярно е. По-висок жизнен стандарт, отколкото имах преди.

— И аз. После разправяха, че именно той бомбардирал онзи път ескадрилата ни.

— И това е вярно. Още едно от противоречията на капитализма. Странно нещо, Сингър. Последния път, когато бях в болницата, на свиждане ми дойде военният свещеник, изникна сякаш от небитието.

— Кой военен свещеник?

— Нашият. Свещеник Тапман.

— Вярно бе. Помня го този свещеник. Тих един, нали? Чудя се как не рухна, когато онези двата самолета се сблъскаха над Ла Специя, в единия беше Добс, Хъпъл в другия, а Нейтли и всички останали бяха убити. Помниш ли ги?

— Помня ги до един. Помниш ли Ор? Беше в моята палатка.

— Помня го. Разправят, че избягал със сал в Швеция, като го свалиха след Авиньон, точно преди да се приберем у дома.

— Бях веднъж в Кентъки и го срещнах — каза Йосарян. — Работеше като момче за всичко в един супермаркет, почти нямахме какво да си кажем.

— Бях в самолета, когато ни свалиха след първото нападение над Авиньон. Той се грижеше за всичко. Помниш ли онова време? Бях в лодката с челния стрелец сержант Найт.

— Помня го Бил Найт. Той ми разказа всичко.

— Точно тогава спасителните ни жилетки не искаха да се надуят, защото Майлоу беше задигнал бутилките с въглероден двуокис, за да прави в офицерския клуб сладолед с газирана вода. Беше оставил бележка. Такъв си беше Майлоу — изкикоти се Сингър.

— И на вас ви даваха всяка неделя сладолед с газирана вода, нали?

— Да, даваха ни. А после при второто нападение над Авиньон задигнал морфина от чантите за първа помощ. Вярно ли е?

— И това е вярно. И пак беше оставил бележка.

— Да не е въртял търговия с морфин?

— Нямаше как да разбера. Но съм сигурен, че търгуваше на черно с яйца, с пресни яйца. Помниш ли?

— Помня тези яйца. И досега не мога да повярвам, че яйцата са толкова вкусни. Често ям яйца.

— И аз ще почна — реши Йосарян. — Току-що ме убеди, Са̀ми Сингър. Глупаво е тепърва да се притеснявам за холестерола, нали?

— Значи помниш и Сноуден, Хауард Сноуден? При онзи полет над Авиньон.

— Сам, как бих могъл да го забравя? Щях да му дам всичкия морфин от чантата, като видях как се мъчи. Проклетият Майлоу. Много го ругах. Сега работя с него.

— Толкова често ли губех съзнание?

— Така ми се струваше.

— Сега ми се вижда странно. Целият беше в кръв. А и всичко останало. Той непрекъснато стенеше. Беше му студено, нали?

— Да, казваше, че му е студено. И умираше. По мен имаше какво ли не, Са̀ми, а накрая и собственият ми бълвоч.

— А после съблече всичко от себе си и известно време отказваше да се облечеш.

— Гадеше ми се от униформите.

— Видях те на погребението да седиш на едно дърво гол.

— Бях с гуменки.

— Видях и Майлоу да се катери при теб с оня памук, покрит с шоколад. Всички те уважавахме, Йосарян. Аз и досега те уважавам.

— Защо, Сам? — попита Йосарян и се поколеба. — Аз дори не съм истински асириец.

Сингър разбра.

— Не, не заради това. Не след армията. Там се сприятелих с неевреи. Ти вече ми беше приятел, когато онзи в Южна Каролина започна да ме бие. И не след годините в „Тайм“, където беше весело и предпочитах компанията на протестантите и на най-големите пияници, които познавам.

— Ние сме претопени. Още едно добро нещо, което е направила страната. Ако се държим като тях, може и да ни приемат.

— Там срещнах моята съпруга. Знаеш ли какво, Йосарян?

— Йо-Йо.

Сам Сингър поклати глава.

— След като се ожених, нито веднъж не съм изневерявал на жена си, а и не съм искал и това се струваше много странно на всички, на другите момичета също. Но не и на нея. Сигурно са ме мислели за обратен. Първият й мъж бил пълна противоположност. Женкар, какъвто винаги съм искал да бъда. Но когато се запознах с нея, тя предпочете мен.

— Липсва ти.

— Липсва ми.

— На мен ми липсва бракът. Не съм свикнал да живея сам.

— И аз не мога да свикна. Не съм много по готвенето.

— И аз не готвя.

Сам Сингър се замисли.

— Не, струва ми се, че в началото те уважавах, защото беше офицер, а по онова време, нали си бях хлапак, си въобразявах, че всички офицери ги бива повече от нас, останалите. Иначе и ние щяхме да сме офицери. Имах чувството, че винаги знаеш какво правиш, освен когато се загуби и ни поведе през Атлантическия океан. Дори когато вършеше щуротии, пак ми се струваше по-разумно от почти всичко друго. Ами когато те видяхме, че стоиш гол в строя, за да получиш онзи медал. Направо ни шашна.

— Не съм си придавал важности, Сам. През повечето време бях в паника. Понякога се събуждах сутрин и се опитвах да отгатна къде съм, а после се опитвах да разбера какво, по дяволите, търся там. И сега понякога се събуждам в същото състояние.

— Глупости — ухили се Сингър. — Освен това все ми се струваше, че чукаш жените наред, а при нас, останалите, не беше така.

— Не чак толкова, колкото си мислиш — засмя се Йосарян. — Повечето пъти само се занасях.

— Но когато заяви, че повече няма да летиш, всички стискахме палци. Бяхме направили седемдесетте полета и всички бяхме на същия хал.

— Защо тогава не излязохте и не тръгнахте с мен?

— Не бяхме толкова смели. Веднага след като те заловиха, ни върнаха вкъщи, така че ние само спечелихме. Аз също отказах, но вече ми бяха дали възможност за избор. А с теб какво стана?

— И мен ме върнаха вкъщи. Заплашваха, че ще ме убият, ще ме хвърлят в затвора ще ми съсипят живота. Произведоха ме майор и ме върнаха. Не искаха да се вдига шум.

— Повечето ти се възхищавахме. А и сега май знаеш какво правиш.

— Друг път! Вече не съм сигурен в нищо.

— Хайде, Йо-Йо. На нашия етаж шушукат, че дори си свалил една от сестрите.

Йосарян почти се изчерви от гордост.

— Чак там ли се е разчуло?

— Чуваме го дори от лекаря на моя приятел — продължи развеселен Сингър. — Помня, едно време и в Пианоза се бе сприятелил с една сестра, нали?

— Е, за кратко. Заряза ме като неблагонадежден. Сложното в това да завъртиш главата на някоя момиче е, че после трябва непрекъснато да го омайваш. А в любовта тия номера не минават.

— И това знам — каза Сингър. — Но ти и неколцина други бяхте с нея на плажа по бански, когато загина Кид Сампсън. Нали помниш Кид Сампсън?

— Помня го, и още как. Трудно ще забравя Кид Сампсън. Или Макуот, който беше в самолета, дето го разсече. Макуот беше любимият ми пилот.

— И на мен. Той беше пилот и при полета до Ферара, когато се наложи да се върнем повторно, за да бомбардираме, тогава загинаха Крафт и онзи командир, Пинкард.

— И тогава ли беше в самолета с мен?

— Разбира се, че бях. Бях в самолета и с Джоу Гладника, когато забрави да използва аварийния лост, за да спусне колесника. А те взеха, че го наградиха с медал.

— Моя медал ми го дадоха за полета над Ферара.

— Трудно ми е да повярвам, че всичко това наистина се е случило.

— Това чувство ми е познато — каза Йосарян. — Трудно ми е да повярвам, че се оставих да ме подложат на всичко това.

— На мен пък ми е познато това чувство. Но виж, още недоумявам за Сноуден. — Сингър се поколеба. — Не го познавах толкова добре.

— Никога не съм го забелязвал.

— А сега ми се струва, че е бил един от най-близките ми приятели.

— И аз имам същото чувство.

— Освен това чувствам — упорстваше Са̀ми, — че той е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Почти ме е яд, че го казвам така. Звучи неморално. Но имам случка, нещо драматично, за което да говоря и покрай което да не забравям, че войната наистина беше истинска. Хората отказват да повярват на повечето неща в нея, децата и внуците ми не се интересуват особено от такива стари истории.

— Доведи тук приятеля си и аз ще му кажа, че е истина. Той защо е в болницата?

— Правят му някакви изследвания.

— Тиймър ли?

Йосарян поклати глава.

— Познават се отдавна — поясни Сингър.

— Да — каза Йосарян със саркастично съмнение и Сингър разбра, че не го е убедил. — Е, Са̀ми, накъде поемаме оттук нататък? Никога не съм ставал за щурман, но явно се ориентирам по-добре. Познавам много жени. Току-виж, пак ми се приискало да се оженя.

— И аз познавам няколко, но почти всички са стари приятелки.

— Не се жени, освен ако не усетиш, че се налага. Ако не изпитваш потребност, няма да се справиш.

— Сигурно ще пътувам по-често — каза Сингър. — Приятелите ме съветват да направя околосветско пътешествие. Имам познати от времето, когато работех в „Тайм“. Имам добър приятел в Австралия, от доста отдавна боледува от някаква болест, казва се Гийен-Баре. Той също не е млад и вече се придвижва трудно с патериците. Иска ми се да го видя отново. Имам и друг приятел — в Англия, пенсионер е, и още един в Хонконг.

— На твое място сигурно щях да ида. Ще имаш с какво да си запълваш времето. А този тук? Пациентът на доктор Тиймър?

— Сигурно скоро ще го изпишат. Бил е военнопленник в Дрезден заедно с Курт Вонегът и с още един, казва се Швейк. Представяш ли си?

— Веднъж в Неапол ме строиха заедно с войник на име Швейк, запознах се и с един друг, казваше се Джоузеф Кей. Не бях чувал за Дрезден, докато не прочетох един роман на Вонегът. Изпрати ми приятеля си. Искам да ми разкаже за този Вонегът.

— Той не го познава.

— Няма значение, пак му кажи да се отбие, ако иска. Ще бъда тук до края на седмицата. Е, Са̀ми, да рискуваме ли? Как мислиш, можем ли да се видим пак извън болницата?

Сингър се изненада.

— Зависи от теб, Йосарян. Аз имам много време.

— Ще запиша телефонния ти номер, ако ми го дадеш. Може би си струва да опитаме. Защо да не си поговорим отново за Уилям Сароян? Едно време се опитваше да пишеш разкази като неговите.

— И ти. Какво стана?

— Скоро се отказах.

— И аз. Опитвал ли си някога в „Ню Йоркър“?

— Непрекъснато.

— И аз.

— Са̀ми твърди, че си му спасил живота — рече едрият мъж в халат и собствена пижама, който се представи като Рабиновиц жизнерадостно и безгрижно, с дрезгав уверен глас. — Кажи ми как го направи?

— Нека той ти разкаже подробностите. Бил си в Дрезден?

— Той ще ти разкаже подробностите. — Рабиновиц отново се загледа в Анджела. — Млада госпожице, приличате ми на една жена, която съм виждал някъде, но не помня къде. И тя беше страхотна. Виждали ли сме се някъде? Преди изглеждах по-млад.

— Не съм сигурна. Това е моят приятел Антъни.

— Приятно ми е, Антъни. Слушай ме внимателно, Антъни. Не се шегувам. Довечера бъди много мил с нея, защото, ако не си мил, аз ще разбера, ще започна да й изпращам цветя и ти ще останеш с пръст в устата. Нали, миличка? Лека нощ, мила. Ще прекарате чудесно. Антъни, казвам се Лу. Вървете да се забавлявате.

— На всяка цена, Лу — каза Антъни.

— Сега съм пенсионер, занимавам се по малко с недвижими имоти и със строителство заедно със зет си. А ти?

— И аз съм пенсионер — каза Йосарян.

— Работел си с Майлоу Майндърбайндър?

— На непълен работен ден.

— Имам един приятел, иска да се запознае с него. Ще го доведа. Аз съм тук, защото имам проблеми с теглото. Не бива да пълнея, понеже нещо не съм добре със сърцето, понякога пък отслабвам прекалено много. Искам да проверят тази работа.

— При Денис Тиймър ли?

— Познавам Тиймър отдавна. А блондинката изглежда страхотно. Сигурен съм, че съм я виждал някъде.

— Според мен трудно ще я забравиш.

— Точно затова съм сигурен.

— Болестта на Ходжкин — довери Денис Тиймър.

— По дяволите — рече Йосарян. — Не е искал да науча.

— Не иска никой да научава. Дори аз. А го познавам от близо трийсет години. Той поставя рекорди.

— Винаги ли е бил такъв? Женкар.

— И ти си такъв. С всяка срещната. Искаш всички тук да лудеят по теб. Той просто е по-прям. Ти си потаен.

— А ти си хитър и знаеш прекалено много.

В Рабиновиц Йосарян видя висок прям мъж с едро телосложение, който е свалил доста килограми. Темето му бе почти плешиво, той беше със златисти посребрени мустаци и беше агресивно внимателен с Анджела, държеше се с несъкрушима сексуална самоувереност, на фона на която нейната бледнееше. Йосарян я наблюдаваше развеселен как се навежда, за да прикрие гърдите си, как слага ръце върху скута си, за да придърпа надолу полата, как целомъдрено допира крака. Беше се натъкнала на излишък от властна игривост, на каквато не се поддаваше, но не можеше и да разгроми.

— Дори не е италианец — промърмори Йосарян.

— И ти не си италианец, но пак си ми симпатичен. Проблемът е, че наистина го познавам отнякъде.

— Охо, госпожице Мур, май се сетих — каза Рабиновиц с изпитателна усмивка, когато нахълта и я видя отново. — Напомняш ми една красива малка дама с добро сърце, с която се запознах веднъж, беше с един строител, с когото работехме заедно в Бруклин, близо до Шийпсхед Бей. Италианец, мисля, че се казваше Бени Салмери. Ти май си падаше по танците.

— Така ли? — отвърна Анждела и го погледна с премрежени гримирани очи. — Познавах един строител, който се казваше Салмери. Не съм сигурна дали е същият.

— Имала ли си съквартирантка медицинска сестра?

— Още я имам — отговори Анджела вече по-дръзко. — Одеве беше тук, имаше дежурство. Съквартирантката ми Мелиса.

— Онова хубаво създание с онова добро сърце?

— Грижи се за нашия приятел тук. Той за това е в болницата. Тя се чука със старци и ги докарва до инфаркт и инсулт.

— Бива ли да говориш такива неща на хората — укори я меко Йосарян, след като Рабиновиц си тръгна. — Ще й съсипеш бъдещето. Пък и не беше инфаркт, нито инсулт. Ще съсипеш и моето бъдеще.

— А бива ли да разправяш на хората, че се казвам Кур — рече Анджела.

Двамата се изгледаха.

— На кого съм казал?

— На Майкъл. На онзи доктор Шумахер. — Анджела Мур се поколеба, за да постигне желания ефект. — На Патрик.

— На Патрик ли? — Изненадан, Йосарян предусети отговора още преди да е задал въпроса. — Кой Патрик? Патрик Бийч ли?

— Патрик Бийч.

— О, по дяволите — рече той, след като преодоля изненадата. — Да не се срещаш с Патрик?

— Той се обади.

— Ще се наложи да ходиш на разходка с яхта. Едва ли ще ти е приятно.

— Вече ходих. Не ми е неприятно.

— Той май има проблеми с простатата.

— В момента няма. Точно затова вече не стъпва тук. Бил си близък с жена му. Смяташ ли, че тя ще разбере?

— Франсес Бийч знае всичко, Анджела.

— Аз не съм първата.

— И това вече го знае. Ще се досети.

— Между теб и онази медицинска сестра май наистина има нещо — досети се Франсес Бийч. — Почти надушвам съвкупление в този застоял въздух.

— Издавам ли се с нещо?

— Не, скъпи, но тя се издава. Трепери ти повече, отколкото се полага. И когато не си сам, се държи прекалено благовъзпитано. Посъветвай я да не е толкова напрегната.

— От това ще стане още по-напрегната.

— И още не си се отървал от просташкия навик, дето изобщо не мога да го търпя. Обърне ли се някоя жена, всяка жена, ти й оглеждаш задника, а нейния го гледаш с гордост. С гордостта на собственика. Зяпаш и моя, нали?

— Знам, че винаги го правя. И не се гордея с това. А ти още хващаш око.

— Надали щеше да мислиш така, ако нямаше спомени.

— Имам и друг лош навик, който ще ти се стори още по-противен.

— Обзалагам се, че ще отгатна. Защото и аз го правя.

— Кажи го тогава.

— И ти ли вече си стигнал до онова гадно състояние, когато не можеш да погледнеш сериозно някое човешко лице и да не си го представиш как ще изглежда, когато остарее?

— Не проумявам как си разбрала.

— Открай време си приличаме.

— Правя го само с жените. Това ми помага да изгубя интерес.

— А аз го правя с всяко лице, по което вече се откриват издайнически следи. Това е злобно и болезнено. Тази обаче ще остарява красиво.

— Казва се Мелиса.

— Предай й, че може спокойно да ми се довери. Нищо, че съм богата, обличам се по последната мода и едно време като актриса съм имала лоша слава. Радвам се, че не се жениш за пари.

— Кой мисли за женене?

— Навремето с Патрик при мен ставаше дума далеч не само за пари. Одобрявам. Макар че приятелката й не ми е симпатична. Патрик пак се пристрасти към ветроходството. И май пак си развява байрака. Какво друго можеш да ми кажеш?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Аз пък не искам да научавам нищо и този път. Ще се чувствам много гузна, ако Патрик си помисли, че го подозирам. Нямам намерение да потъпквам ничие щастие, най-малко неговото. И на мен ми се иска да получавам повече, но ми знаеш годинките. Нашата приятелка Оливия вероятно е единственото изключение. Отказва да ми гостува често, но задръства стаята с цветя. И подписва всяка картичка с „Оливия Максън“, сякаш това е английска титла и познаваш хиляда Оливии. Имаш страхотна фирма за организиране на тържества.

— На Майлоу Майндърбайндър е.

— Два тона хайвер — божествено!

— Можехме да минем и с един, но е по-сигурно да имаме повече. Тази сватба на автогарата е може би най-голямото забавление, което виждам в бъдещето си.

— А за мен може би единствено. О, Джон, Джони, как можа да ми причиниш това — възкликна Франсес Бийч. — Когато научих, че си болен, за първи път най-после се почувствах стара. Ти ще се оправиш, но аз — никога. Тук има някой. Да, влезте. Вие се казвате Мелиса, нали?

— Да. Още някой ти е дошъл на свиждане.

— Казвам се Рабиновиц, госпожо, Луис Рабиновиц, но приятелите ме наричат Лу. Ето още един господин, Марвин Уинклър, току-що пристига от Калифорния, за да засвидетелства уважението си. Къде е нашата красива приятелка Анджела? Марвин, това е господин Йосарян. Той ще ти помогне. Уинклър иска да се срещне с Майлоу Майндърбайндър по повод едно страхотно ново изделие, което притежава. Казах му, че ще го уредим.

— Какво изделие?

— Лу, остави ме да поговоря насаме с него.

— Е, Уинклър?

— Погледнете крака ми. — Уинклър бе среден на ръст, с внушителна гръдна обиколка. — Нищо ли не забелязвате?

— Какво да му гледам?

— Обувката ми.

— Какво й е на обувката?

— Артистична е.

Йосарян се взря в него.

— Шегувате ли се?

— Никога не се шегувам, когато става дума за работа — отвърна Уинклър, като изричаше думите напрегнато, сякаш въздишаше от мъка. Гласът му беше нисък и гърлен, почти не се чуваше. — Твърде отдавна се занимавам с това. След войната произвеждах и продавах излишъци от армейски филми. Произвеждах и сладкарски изделия, бях прочут с най-вкусните понички с мед в Ню Йорк, Кънектикът и Ню Джърси. Всичко, с което съм се захващал, е било артистично. И досега произвеждам шоколадови великденски зайчета.

— Правили ли сте някога голям удар?

— Все не улучвам подходящия момент. По едно време доставях храна по домовете и в неделя сутрин предлагах закуска, та хората да си отспят. Фирмата ми „Грийнейкър Фармс“ беше в Кони Айланд, само аз й бях собственик.

— Аз пък й бях клиент. Никога не сте доставяли нищо.

— Не беше рентабилно.

— Уинклър, ще ви уредя срещата. Не мога да устоя. Но искам да ми разкажете за нея.

— Няма да пропусна и дума.

— Тъкмо мислехме за обувка, която да продадем на правителството — призна Майлоу.

— Тогава безспорно искате моята. Тя е артистична.

— Какво й е артистичното?

— Няма по-добра, господин Майндърбайндър, няма и основателна причина правителството да избере друга. Погледнете отново крака ми. Виждате ли колко е мека? Започнете ли да я носите, изглежда нова, щом остарее, изглежда износена. Ако е охлузена, можете да я лъснете, да я оставите такава, каквато е, или, да я носите протрита, ако искате. Можете да я боядисате по-светла, по-тъмна, дори да й смените цвета.

— И какво от това?

— Точно по мярка ви е и пази чорапа сух и чист. Помага кожата на ходилото да се предпази от порязване, одраскване и другите болезнени неудобства на това да стъпваш по земята. С нея можете да вървите, да тичате или просто да седите и да разговаряте, както правя аз сега с вас.

— И си променя цвета. Как, казахте, става това?

— Просто слагате тази вълшебна пластмасова подложка отзад във форта, после ги носите на обущаря и му казвате да ги боядиса в какъвто цвят пожелаете.

— Прилича на чудо.

— Бих казал, че наистина е чудо.

— А можете ли да произвеждате и дамски?

— Кракът си е крак, господин Майндърбайндър.

— Едно не разбрах, господин Уинклър. Има ли нещо, което вашата обувка прави, а обувките, които нося в момента — не?

— Прави пари и за двама ни, господин Майндърбайндър. Моята е артистична. Обърнете внимание на разликата.

— Започвам да разбирам. Много ли сте богат?

— Все не улучвам подходящия момент. Но повярвайте, господин Майндърбайндър, аз съм човек с опит. Захващате се с човека, който е изобретил и още произвежда артистично великденско шоколадово зайче.

— С какво толкова е по-различно от другите?

— Направено е от шоколад. Може да се опакова, превозва, излага на витрини и най-вече да се изяде като бонбон.

— Това не важи ли и за другите великденски зайчета?

— Важи, но моето е артистично. Пишем го върху опаковката. Хората не желаят второкачествени великденски шоколадови зайчета, а нашето правителство не желае второкачествена обувка.

— Разбирам, разбирам — оживи се Майлоу. — Знаете ли нещо за шоколада?

— Всичко, каквото има да се знае.

— Ще ви питам нещо. Заповядайте, опитайте от тези.

— Разбира се. — Уинклър си взе бонбон, очарован от възможността да го изяде. — Какво е това?

— Памук с шоколадово покритие. Какво ще кажете?

Внимателно, сякаш хващаше нещо рядко, чупливо и гадно, Уинклър извади веществото от устата си, без да престава да се усмихва.

— Никога не съм опитвал по-хубав памук с шоколадово покритие. Артистичен е.

— За съжаление явно съм неспособен да го пласирам.

— Не виждам защо. Имате ли големи количества?

— Цели складове. Имате ли някакви идеи?

— Нямам равен в идеите. Ще измисля нещо, а вие ще занесете моята обувка на вашия посредник във Вашингтон.

— Това определено ще бъде направено.

— После обмислете това: махате шоколада от памука. Тъчете от памука тънък плат за ризи и чаршафи. Днес ние градим, разграждайки. Досега вие сте изграждали. Днес ние растем, смалявайки се. Ще ми продадете шоколада за моите зайчета на чудесна цена срещу парите, които ще получа от вас за обувката.

— Колко обувки имате?

— В момента само чифта на мен и още един в шкафа вкъщи. Но ще ускоря нещата, така че да произвеждам милиони веднага щом получа договор и прибера авансово всички пари, необходими, за да покрия производствените си разходи. Обичам парите, платени авансово, господин Майндърбайндър. Само така работя.

— Звучи справедливо — каза Майлоу Майндърбайндър. — И аз работя по същия начин. За беда сега във Вашингтон имаме Министерство на етиката. Но нашият адвокат ще го поеме веднага щом излезе от затвора. Междувременно работим с наши посредници. Ще получите договора, господин Уинклър, сделката си е сделка.

— Благодаря ви, господин Майндърбайндър. Мога ли да ви изпратя зайче за Великден? Мога да ви включа в нашия списък за поздравления.

— Да, ако обичате. Изпратете ми хиляда дузини.

— А на кого да изпратя сметката?

— Все някой ще плати. И двамата разбираме, че няма безплатен обяд.

— Благодаря за обяда, господин Майндърбайндър. Тръгвам си с добри новини.

— Идвам с добри новини — извика весело Анджела и връхлетя ликуваща в болничната стая. — Но Мелиса смята, че може да се ядосаш.

— Намерила си е нов приятел.

— Не, още не.

— Върнала се е при предишния.

— Изключено. Тя закъснява.

— За какво?

— С мензиса. Смята, че е бременна.

Мелиса заяви предизвикателно, че иска детето, а и времето, през което могат да имат дете, не е неограничено и за двамата.

— Но как е възможно — завайка се Йосарян в края на своето пътешествие по Рейн. — Ти каза, че са ти прекъснали тръбите.

— Ти пък каза, че са ти направили вазектомия.

— Шегувах се.

— Не знаех. И аз се шегувах.

— Хм, хм, извинете — каза Уинклър, който вече не издържаше. — Имаме да довършваме една работа. Йосарян, дължа всичко на теб. Колко искаш?

— За какво?

— Че уреди срещата. Аз съм ти длъжник. Кажи какво искаш.

— Нищо не искам.

— Звучи справедливо.