Джоузеф Хелър
Залезът (25)

24
„Апокалипсис“

— И защо не? — попита Джери Гафни на летището в Чикаго. — С бомбардировача на Майлоу и тежката вода на свещеника, с двата ти развода, медицинската сестра Мелиса Макинтош, оня пациент, белгиеца, и онова изхвърляне с жената със съпруг би трябвало да знаеш, че представляваш интерес за другите.

— От Ню Йорк до Кеноша само за един ден? Как ще кара толкова бързо?

— Понякога нашите методи на работа са загадъчни, Джон.

— Тя бе в съня ми, Джери. Ти също.

— Не можеш да ни виниш за това. Сънищата ти все още са си твои. Сигурен ли си, че не ти се е сторило?

— Моят сън ли?

— Да.

— Точно така те разпознах, Гафни. Знаех, че съм те виждал и преди.

— Непрекъснато ти го повтарям.

— Когато миналата година бях в болницата. Беше един от онези типове, които ме наблюдаваха, нали?

— Не теб, Джон. Проверявах служителите, позвънили, че са болни. Един имаше стафилококова инфекция, друг — отравяне от салмонела от…

— От сандвич с яйца в кафенето на болницата, нали?

След като пристигна на летището, където заради полетите, отменени покрай непредсказуемите снежни бури в Айова и Канзас, цареше пълен хаос, Йосарян бързо забеляза мургав, спретнат и енергичен, среден на ръст мъж с донякъде ориенталски черти, който размахваше високо самолетен билет, за да привлече вниманието му.

— Господин Гафни? — попита Йосарян.

— Не е месията — изкиска се Гафни. — Хайде да седнем и да изпием по едно кафе. Разполагаме с един час. — Гафни му бе направил резервация за следващия полет до Вашингтон и му подаде билета и бордната карта. — Ще се зарадваш, като ти кажа — разкри му той с видимо задоволство, — че от цялата тази история ще излезеш по-богат. Горе-долу с половин милион долара. Заради работата с Нудълс Кук.

— Не съм работил с Нудълс Кук.

— Майлоу ще те накара. Започвам да мисля, че си направил нещо като пътешествие по Рейн.

— Аз също.

— Не може да е съвпадение. Но с по-щастлив край.

Гафни бе мургав, елегантен, изискан и хубав — от турски произход, разкри той, въпреки че по принцип бил от Бенсънхърст в Бруклин, Ню Йорк. Кожата му бе гладка. Отгоре бе оплешивял, имаше лъскаво теме, черна, късо подстригана отстрани коса и черни вежди. Очите му бяха кафяви и леко дръпнати и заедно с изпъкналите изящни скули придаваха на лицето му интригуващия вид на космополит от Ориента. Беше облечен безупречно, без едно петънце, в бежово едноредно сако рибена кост на тънки тъмночервени райета, кафяви панталони, бледосиня риза и вратовръзка в наситено ръждивокафяво.

— В съня ми беше облечен по същия начин — каза Йосарян. — Бил ли си вчера в Кеноша?

— Не, Йо-Йо.

— Същите дрехи бяха и в съня ми.

— Сънят ти е невъзможен, Йо-Йо, защото никога не се обличам по един и същи начин в два последователни дни. Вчера — продължи Гафни, като погледна в бележника си и облиза устни, очевидно съзнавайки ефекта — бях с вълнен костюм в по-тъмна гама с оранжеви нюанси, шоколадовокафяв панталон, бледорозова риза на тънки райета и фина вълнена вратовръзка в тъмнокафяво, кобалтовосиньо и кехлибарено. Може и да не знаеш, Джон, но аз вярвам в елегантността. Елегантността е от значение. Всеки ден се обличам по някакъв повод, за да съм готов за повода, когато той възникне. Както виждам от календара, утре ще бъда в сламеножълт ирландски лен и зелено, ако пътувам на юг, и в двуреден син блейзър с рогови копчета и сиви панталони, ако остана на север. Панталоните ще са вълнени. Само ти можеш да ми кажеш, Джон. Прави ли секс в съня си?

— Не е твоя работа, Джери.

— Изглежда, го правиш навсякъде.

— И това не е твоя работа.

— Когато пътувам сам, първата вечер винаги сънувам секс. Така че нямам нищо против да напускам града.

— Това е чудесно, господин Гафни, но не е моя работа.

— Когато пътувам с госпожа Гафни, няма нужда да сънувам. За щастие тя също обича да изпълнява сексуалния акт незабавно щом попадне в нова обстановка.

— И това е чудесно, но не искам да слушам за твоя секс, както не искам и ти да слушаш за моя.

— Трябва да те охраняват повече.

— Нали за това съм те наел, по дяволите. Следен съм от теб, следен съм от други, за които не зная нищичко, я престанете. Искам си личния живот.

— Тогава се откажи от военния свещеник.

— Той не е мой.

— Знам, Йо-Йо, но те не го знаят.

— Вече съм твърде стар за Йо-Йо.

— Приятелите ти викат Йо-Йо.

— Посочи поне един, глупак такъв.

— Ще проверя. Попаднал си обаче на подходящия човек, когато си избрал Гаф. Мога да ти кажа как те държат под наблюдение, мога да те науча и как да избегнеш наблюдението, а после мога да ти обясня и мерките, които взимат, за да попречат на човек като теб, научил се да осуетява наблюдението.

— Не си ли противоречиш?

— Да. Но междувременно засякох четирима, които те следят и са се дегизирали доста хитро. Ето на, задава се господинът, когото познаваме като нашия евреин, агент от ФБР, опитва се да хване самолет за Ню Йорк. Вчера беше в Кеноша.

— Забелязах го някъде, но не бях сигурен.

— Вероятно в съня ти. Как се разхожда по паркинга на мотела и си казва вечерните молитви. Колцина разпознаваш?

— Най-малко един — отвърна Йосарян, обзет от по-топли чувства към контраразузнаването, в което сега те и двамата явно обединяваха усилията си. — Дори не е нужно да поглеждам. Висок мъж с летен костюм, с лунички и оранжева коса. Вече е почти зима, а той още ходи с летен костюм. Нали? Обзалагам се, че е тук, облегнал се е на някоя стена или колона и пие сода от картонена чаша.

— Оранжада „Джулиъс“. Иска да бъде забелязан.

— От кого?

— Ще проверя.

— Чакай, нека аз! — заяви Йосарян. — Ще поговоря с това копеле, да се разберем веднъж завинаги. Ти ни дръж под око.

— Имам пистолет в кобура на глезена.

— И ти ли?

— Че кой друг?

— Един мой приятел, Макбрайд.

— В АУП ли?

— Познаваш ли го?

— Бил съм там — отвърна Гафни. — А тъй като сватбата е насрочена, скоро и ти ще идеш пак.

— Насрочена ли е?

Това бе ново за Йосарян.

Гафни отново изглеждаше доволен.

— Не го знае дори Майлоу, затова пък аз знам. Можеш да поръчваш хайвера. Позволи ми да му кажа, моля те. Дори Комисията за защита на конкуренцията трябва да даде одобрение. Не ти ли се струва странно?

— Чувал съм го и преди.

— Не се отпускай много пред агента. Може да е от ЦРУ.

Йосарян бе недоволен от себе си, защото не изпитваше никакъв гняв, докато крачеше към набелязаната жертва.

— Здрасти — каза мъжът учудено. — Какво има?

— Не ви ли забелязах да ме следите вчера в Ню Йорк? — попита троснато Йосарян.

— Не.

И това щеше да бъде всичко.

— Вие бяхте ли в Ню Йорк? — омекна доста Йосарян.

— Бях във Флорида. — Учтивото му държание приличаше на непроницаема маска. — Имам брат в Ню Йорк.

— Приличате ли си?

— Близнаци сме.

— Той федерален агент ли е?

— Не съм длъжен да отговарям на този въпрос.

— Ами вие?

— Не ви познавам.

— Аз съм Йосарян. Джон Йосарян.

— Покажете ми документ за самоличност.

— И двамата ме следите, нали?

— Защо да ви следим?

— Точно това искам да разбера.

— Не съм длъжен да ви отговарям. Нямате документ за самоличност.

— Нямам документ за самоличност — съобщи унило Йосарян на Гафни.

— Аз имам. Нека да опитам.

След по-малко от минута Джери Гафни и мъжът с летния костюм бъбреха спокойно и задушевно като много стари приятели. Гафни извади портфейл и му подаде нещо, което приличаше на визитна картичка, а когато към тях бързо се приближиха един полицай и четирима-петима цивилни, които също биха могли да са полицаи, Гафни раздаде такива картички и на тях, както и на неколцина зяпачи, спрели да ги погледат, и накрая на две млади чернокожи жени зад щанда, които продаваха хотдог, опаковани сандвичи, меки бисквити, поръсени с едра сол, и безалкохолни напитки, включително и оранжада „Джулиъс“. Най-после Гафни се върна, безкрайно доволен от себе си. Говореше тихо и само Йосарян знаеше за какво става дума, защото държанието му бе все така ведро, както преди.

— Не те следи, Джон — каза Гафни по начин, от който страничен наблюдател би си помислил, че говори за времето. — Следи някой друг, който следи теб. Иска да разбере колко са разбрали за теб.

— Кой? — настоя Йосарян. — Кой от всичките?

— Още не е разбрал — отвърна Гафни. — Бих могъл да съм и аз. На друг сигурно ще му се стори смешно, но както виждам, ти не се смееш. Джон, той мисли, че може би си от ЦРУ.

— Това е клевета. Дано си му казал, че не съм.

— Още не знам, че не си. Но няма да му кажа нищо, докато не ми стане клиент. Казах му само това. — Гафни побутна още една от своите визитни картички през масата. — И ти трябва да я имаш.

Йосарян я разгледа със сбърчено чело, тъй като от думите върху нея излизаше, че човекът, който му я е дал, е собственик на някаква агенция за недвижими имоти „Гафни“ с представителства в центъра на града, по крайбрежната ивица на щатите Ню Йорк и Кънектикът, както и в градовете Санта Моника и Сан Диего в Южна Калифорния.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Йосарян.

— Това е прикритие — поясни Гафни. — Нещо като примамка.

— Сега разбрах — ухили се Йосарян. — Само за фасада на детективската ти агенция. Нали?

— Обратното. Агенцията е фасада за сделките с недвижими имоти. В недвижимите имоти има повече пари.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

— Според теб се правя на интересен, така ли?

— Трудно е да се каже.

— Подмамвам го — обясни Джери Гафни. — Право в някоя от моите кантори, преструвам се, че го смятам за евентуален клиент, който си търси къща, а той пък се опитва да разбере кой всъщност съм аз.

— За да разбереш какво си е наумил ли?

— За да му продам къща, Джон. Ето оттам идват истинските ми доходи. Това би трябвало да те интересува. Предлагаме прекрасни къщи в Ийст Хамптън, които можеш да наемеш за следващото лято, за сезона, за цяла година или за кратко. А ако мислиш да купуваш, имаме чудесни имоти край брега.

— Господин Гафни — рече Йосарян.

— Пак ли почваш?

— Сега знам за теб по-малко, отколкото преди. Каза, че ще тръгна на това пътуване, и ето ме тук. Предрече, че ще има снежни бури, и ето, има снежни бури.

— Метеорологията е лесна работа.

— Сякаш знаеш всичко, което се случва на тази земя. Знаеш достатъчно, за да си Бог.

— В недвижимите имоти има повече пари — отвърна Гафни. — Именно оттам знам, че нямаме Бог. И той щеше да се впусне в недвижимите имоти. Шегата си я бива, нали?

— Чувал съм и по-лоши.

— Знам и друга, която може би е по-добра. Знам и много неща, които стават под земята. Аз също съм бил под АУП.

— Чу ли кучетата?

— Разбира се — каза Гафни. — Видях и материала за Килрой. Имам връзки и в БАССОП, електронни връзки — добави той и тънките му чувствени устни, които бяха наситено морави, отново се разтеглиха в онази негова загадъчна и някак незавършена усмивка. — Дори съм се срещал с господин Тилю — продължи той донякъде гордо.

— Господин Тилю ли? — повтори Йосарян. — Кой господин Тилю?

— Господин Джордж С. Тилю — обясни Гафни. — Човекът, построил стария увеселителен парк „Стийпълчейс“ в Кони Айланд.

— Мислех, че е мъртъв.

— Мъртъв е.

— Това ли е другата ти шега?

— Разсмях ли те?

— Само се усмихнах.

— Не можеш да кажеш, че не се старая — рече Гафни. — Хайде да тръгваме. Погледни назад, ако искаш. Това ще ги накара да ни последват. Ще се чудят дали да не изпускат от очи Йосарян, или да следят мен. Пътуването ще е спокойно. Приеми този епизод като антракт, като интермедия между Кеноша и твоя ангажимент с Майлоу и Нудълс Кук. Като музиката на Вагнер към пътешествието на Зигфрид по Рейн и траурния марш от „Залеза на боговете“, или оная интерлюдия с потракващите наковални в „Рейнско злато“.

— Слушах я снощи, в стаята в Кеноша.

— Знам.

— И научих нещо ново, което може да помогне на свещеника. Жена му смята, че вече е преживял едно чудо.

— Стара история, Джон — омаловажи нещата Гафни. — Всичко в Кеноша се подслушва. Но има нещо, което сигурно ще ти влезе в работа. Можеш да предложиш на Майлоу една обувка.

— Каква обувка?

— Военна. Или обувка с официалния щемпел „Правителство на САЩ“. Много е закъснял с цигарите. А армията винаги ще има нужда от обувки. Включително от дамски. А защо не и от сутиени. Моля те, предай много поздрави на годеницата си.

— Каква годеница? — рязко попита Йосарян.

— Госпожица Макинтош? — Гафни изви черни вежди почти като препинателни знаци.

— Госпожица Макинтош не ми е годеница — възрази Йосарян. — Тя ми е само медицинска сестра.

Гафни отметна глава, сякаш се смееше.

— Ти нямаш медицинска сестра, Йо-Йо — отсече той закачливо. — Повтарял си ми го безброй пъти. Ако искаш, ще проверя и ще преброя.

— Гафни, върви на север с ирландския си лен или на юг с твоя блейзър и вълнени панталони. И си вземи постоянните спътници.

— Всичко с времето си. Харесваш германските композитори, нали?

— Че други има ли? Освен ако не броиш италианската опера.

— Шопен?

— Ще го откриеш в Шуберт — отвърна Йосарян. — А и двамата — в Бетховен.

— Не съвсем. А какво ще кажеш за самите германци?

— Те не се обичат много един друг — отвърна Йосарян. — Не се сещам за друг народ, който да е толкова отмъстителен. Германците се мразят помежду си.

— Ами американците? — подсказа Гафни.

— Знаеш прекалено много, Гафни.

— Винаги съм се стремил да научавам нови неща — призна Гафни уж сдържано. — Оказа се полезно за работата ми. Я ми кажи, Джон — продължи той и се вторачи многозначително в Йосарян. — Чувал ли си някога за германския композитор Адриан Леверкюн?

Йосарян го погледна смаян и ужасен.

— Да, чувал съм, Джери — отвърна той и се взря изпитателно в приятното, непроницаемо мургаво лице пред себе си за някакво уточнение. — Чувал съм за Адриан Леверкюн. Написал е оратория, казва се „Апокалипсис“.

— Познавам го от една кантата, „Плачът на Фауст“.

— Не знаех, че е изпълнявана.

— О, изпълнявана е. От нея са безкрайно трогателния детски хор и адската част с глисандите, където гласове на възрастни се смеят кръвожадно. Смехът и тъжният хор винаги ми напомнят за снимките на нацистки войници по време на войната, твоята война, които откарват на смърт еврейските деца в гетата.

— Това е „Апокалипсис“, Джери.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Трябва да проверя. И не си забравяй обувката.

— Каква обувка?