Джоузеф Хелър
Залезът (10)

9
АУП

Носачите по тротоара се взряха ледено през него, когато се появи без багаж. Вътре в автогарата нещата изглеждаха както обикновено. Пътници се носеха към целта, заминаващите слизаха надолу към автобусите, които ги откарваха във всички посоки, или се качваха нагоре, на второ, трето и четвърто ниво, към други автобуси, които ги откарваха във всички други посоки.

— Ще те оправя за един никел, господине — стеснително го заговори слабо момче на около четиринайсет.

Никел означаваше пет долара, а на Йосарян не му даде сърце да каже на хлапето, че според него едва ли струва толкова.

— Ще те оправя за един никел, господине — каза веднага след момчето плоскогърдо момиче, няколко години по-голямо, но без заоблените очертания на напъпила женска зрялост, докато някаква дебелана с гримирани клепачи, руж по страните и гънки тлъстина около месестите колене, открити от тясната пола, го гледаше и се усмихваше на себе си.

— Ще ти оближа топките — предложи тя и кокетно завъртя очи, докато Йосарян я подминаваше. — Можем да го направим на аварийното стълбище.

Той се напрегна от обида. На шейсет и осем съм, каза си. Какво у него караше тези хора да мислят, че е дошъл на автогарата, за да го оправят или да му оближат топките? Къде, по дяволите, беше Макмахън?

Капитан Томас Макмахън от полицейския участък при Управлението на пристанището беше в кабинета си с цивилния заместник-директор Лорънс Макбрайд и двамата наблюдаваха как Майкъл Йосарян рисува с молив върху голям лист — гледаха го с благоговение, каквото някои хора без опит изпитват спрямо обикновеното умение на артистичната личност, липсващо на тях самите. Йосарян можеше да им каже, че Майкъл сигурно няма да довърши скицата и ще я зареже. Имаше склонност да не довършва нещата и благоразумно не се захващаше с много.

Сега се бе заел да рисува свой мрачен автопортрет с белезници, с които бе прихванат за халката върху стената, както го бе заварил Йосарян, когато бе нахълтал като фурия в участъка в деня на арестуването му. С едри щрихи бе превърнал правоъгълните форми на затворническата килия в пълна с кал яма с въртящи се стени, където, гледана под ъгъл, неговата вдървена кльощава фигура, която току-що бе скицирал, стоеше унила и самотна.

— Оставете го там, където е! — беше изкрещял Йосарян по телефона преди половин час на полицая, който се бе опитал да установи самоличността на Майкъл, защото секретарката в архитектурната фирма, където чертаеше фасади, не знаеше, че е нает на граждански договор. — Да не сте посмели да го тикнете в килия!

— Един момент, господине, един момент, господине! — прекъсна го обиденото ченге с писклив глас. — Искам само да установя самоличността. Тук си имаме ред.

— Майната му на вашия ред! — изкомандва Йосарян. — Разбрахте ли? — Беше достатъчно бесен и достатъчно уплашен, чувстваше се достатъчно безпомощен, за да убие човек. — Прави каквото ти казвам или ще ти пръсна задника! — изрева грубо той, убеден, че е способен да го направи.

— Ей, ей, ей, чакай малко, приятел, чакай малко! — Младото ченге пищеше почти истерично, като обезумяло. — Ти за какъв се мислиш?

— Аз съм майор Джон Йосарян от „М и М“ и разработвам проект за Военновъздушните сили на Пентагона — отвърна Йосарян с твърд строг тон. — Нахален минетчия. Къде ти е началникът?

— Капитан Макмахън на телефона — каза по-възрастен мъж с безстрастна изненада. — Какъв е проблемът, господине?

— Аз съм майор Джон Йосарян от „М и М“ и разработвам проект за Военновъздушните сили на Пентагона, капитане. Задържали сте сина ми. Не го докосвайте, не го местете, не го оставяйте с хора, които да му навредят. Включително и с вашите ченгета. Разбрахме ли се?

— Аз ви разбрах — отвърна хладно Макмахън. — Но не мисля, че вие ме разбирате. Кой казахте, че сте?

— Джон Йосарян, майор Джон Йосарян. Ако продължавате да ме мотаете, вашият задник също ще пострада. След шест минути ще бъда при вас.

Подаде на шофьора на таксито стодоларова банкнота и каза учтиво, макар да чувстваше блъскането на сърцето си:

— Моля, подминавайте всеки светофар, където е безопасно. Ако ви спре ченге, ще ви дам още сто и ще измина пеша останалия път. Детето ми е в беда.

Нямаше значение, че въпросното дете е на трийсет и седем години. Важното бе, че е беззащитно.

Майкъл обаче все още беше в безопасност, бе прихванат за стената с белезници, сякаш ако не бяха те, ще се строполи на пода, и бе блед като призрак.

Участъкът беше с главата надолу. Навсякъде се блъскаха и крещяха хора. Килиите гъмжаха от ръце, от потни лица, от блеснали очи и уста, коридорът също, въздухът вонеше на какво ли не, полицаите и надзирателите също се потяха и сновяха навсякъде, трудеха се до изнемога, хващаха, теглеха, бутаха и вдигаха арестуваните, които изтикваха навън към камионетките, за да ги откарат и предадат в други ръце в центъра на града. От всички присъстващи само Майкъл и Йосарян показваха усещане за нещо необичайно. Дори арестантите сякаш бяха приспособени отлично към неспокойното обкръжение и насилието. Мнозина бяха отегчени, други се забавляваха и гледаха с презрение, някои дърдореха като луди. Няколко млади жени се смееха гръмогласно, безсрамно сипеха мръсотии с подигравателна разпасаност и тормозеха и вбесяваха разстроените надзиратели, принудени да търпят и да се справят с тях, без да си отмъщават.

Макмахън и дежурният сержант го чакаха с каменни лица.

— Капитан… как беше? — започна Йосарян направо, със суров поглед, вперен в светлосините стоманени очи на Макмахън. — Свикнете с тази мисъл! Няма да го бутнете в ония килии. И не искам да го виждам в камионетка с останалите. Може патрулна кола, но държа и аз да пътувам с него. Ако предпочитате, ще наема автомобил, а вие можете да пратите и неколцина от вашите полицаи, които да ни придружават.

Макмахън слушаше със скръстени ръце.

— Това ли е всичко? — попита той спокойно. Беше слаб, изпънат, висок над метър и осемдесет и пет, с кокалесто лице и дребни черти, а високите му скули бяха леко порозовели, сякаш предвкусваше назряващия конфликт. — Повторете, господине. Кой казахте, че сте?

— Майор Джон Йосарян. Работя в „М и М“ по проект на Военновъздушните сили на Пентагона.

— И смятате, че това превръща вашия син в изключение?

— Той е изключение.

— Така ли?

— Сляп ли сте? — избухна Йосарян. — Погледнете по-добре, за Бога. Той единствен тук е със сух чатал и сух нос. Й е единственият бял.

— Не, не е, капитане — плахо се намеси сержантът. — Имаме отзад и други двама бели, пребили са едно ченге по погрешка. Търсели са пари.

Сега всички съзерцаваха Йосарян, все едно е някакво чудо невиждано. А когато той най-сетне разбра защо — беше застанал пред тях с вдигнати ръце, в глупава боксьорска поза, сякаш готов да се бие — му идеше да захленчи от иронично самосъжаление. Бе забравил на колко години е. Майкъл също го наблюдаваше учудено.

Точно в този миг на безсилно себеоткриване се появи Макбрайд и едновременно строг и доброжелателен, попита любезно:

— Какво има, момчета?

Йосарян видя среден на ръст як мъж със зачервено лице и костюм от полиестер в блудкаво светлосиво, с гръден кош, така издут напред и надолу, че между врата и кръста приличаше на вълнолом.

— Кой сте вие, по дяволите? — изпъшка отчаяно Йосарян.

Макбрайд отговори меко, с безстрашната увереност на човек, вещ в потушаването на размирици.

— Здравейте, аз съм заместник-началник Лорънс Макбрайд от Автогарата при Управлението на пристанището. Здравей, Томи. Какво става?

— Мисли се за голяма работа — отвърна Макмахън. — Казва, че е майор. И си въобразява, че може да ни нарежда какво да правим.

— Майор Йосарян — представи се Йосарян. — Той е задържал сина ми, господин Макбрайд, и го е приковал към стената.

— Арестували са го — обясни любезно Макбрайд. — Какво искате да направят с него?

— Искам да го оставят там, където е, докато решим какво ще правим. Това е всичко. Той няма криминално досие. — Йосарян ревна заповеднически към полицая, застанал най-близо до Майкъл: — Отключете белезниците веднага. Ако обичате, веднага.

Макмахън се позамисли и кимна.

Йосарян продължи дружелюбно:

— Кажете къде искате да го закарате. Няма да избягаме. Не искам неприятности. Да наема ли кола? Прекалявам ли с приказките?

Майкъл бе огорчен.

— Те дори не ме запознаха с правото ми да мълча.

— Може би не са ви питали нищо — обясни Макбрайд. — Разпитваха ли ви?

— А от тия ръкавели боли адски! От белезниците де, проклети да са. Това е варварство.

— Томи, в какво е обвинен? — попита Макбрайд. Макмахън наведе глава.

— Бил е без билет в метрото.

— О, глупости, Томи — рече умолително Макбрайд.

— Къде е Гонсалес? — попита Макмахън сержанта.

— Точно той ме довлече тук — обади се Майкъл.

Сержантът се изчерви.

— Върна се при изхода на метрото, капитане, изпълнява си нормата.

— Така си и помислих, тия имат някаква скапана норма! — викна Майкъл.

— Майоре, не можете ли да усмирите сина си, докато се разберем? — помоли Макмахън.

— Томи — рече Макбрайд, — защо не му връчиш призовка и не го пуснеш? Сигурни сме, че ще дойде.

— Какво според теб щяхме да направим, Лари? — отвърна Макмахън. После се обърна към Йосарян за помощ, сякаш бяха съюзници: — Чувате ли, майоре? Аз съм капитан, той беше сержант, а сега ми казва как да си гледам работата. Наистина ли сте майор, господине?

— От запаса — призна Йосарян и порови във визитните картички, които носеше, докато откри своята. — Моята картичка, капитане. И една за вас, господин Макбрайд… Макбрайд бяхте, нали?… Дано имам възможност да ви върна услугата. Изпрати ви провидението.

— Ето моята, майоре — рече Макбрайд, после подаде още една на Майкъл. — И една за вас, ако някога отново имате неприятности тук.

 

 

Когато излязоха с Макбрайд, Майкъл бе унил.

— Хубаво е, че още те има, за да се грижиш за мен, нали? — обвини той намусено. Йосарян сви рамене. — Чувствам се като някакъв скапан мухльо.

Макбрайд се намеси.

— Хей, момче, ти постъпи както трябва. — Той се подсмихна, после избухна в смях. — Как би могъл ти да ни убедиш, че ще ни спукаш от бой, след като беше с белезници?

— Аз това ли направих? — попита уплашено Йосарян.

Макбрайд се засмя отново.

— Знае ли човек? Нали, майор Йосарян?

— Наричайте ме Йо-Йо, за бога — каза весело Йосарян. — Сигурно съм забравил на колко години съм.

— Определено — потвърди Майкъл. — Бях се уплашил, по дяволите. А вие се смеете. Беше страхотен, татко — продължи язвително той. — А аз дори нямам силен глас. Преди ченгето да ме спре, ръцете ми трепереха така, че той се уплаши да нямам сърдечна криза и почти ме пусна да си вървя.

— Всички сме така, когато сме ядосани или уплашени, Майкъл. Аз откачам и прекалявам с приказките.

— Не можах дори името си да напиша като хората, та да ми повярват. А ти кога си бил майор, по дяволите?

— Искаш ли визитна картичка? — изкикоти се лукаво Йосарян и се обърна към Макбрайд. — За около минута и половина — обясни той. — Повишиха ме за малко накрая, защото не знаеха какво друго да ме правят. После ме изпратиха у дома, върнаха ми постоянното звание и ме освободиха с почести от военна служба. Получих медали, получих привилегии, получих дори „Пурпурно сърце“.

— Вие сте раняван? — извика Макбрайд.

— Да, бил е също и луд — отвърна гордо Майкъл. — Веднъж тръгнал да се разхожда гол.

— Разхождали сте се гол? — извика Макбрайд.

— А те му дали медал — похвали се Майкъл, вече напълно спокоен. — Медал за храброст.

— Имате медал за храброст? — извика Макбрайд.

— Но не могли да му го закачат.

— Защото е бил гол ли?

— Да, все още е бил гол.

— Не се ли смущавахте? Те не направиха ли нещо?

— Бил е луд.

— За какво получихте медала, майоре? Как ви наградиха с „Пурпурно сърце“? Защо сте се разхождали гол?

— Стига с това „майоре“, Макбрайд — каза Йосарян, понеже не му се говореше за втория стрелец, южняка, убит над Авиньон, и за дребния заден стрелец Са̀ми Сингър от Кони Айланд, който припадаше всеки път, щом се съвземеше и видеше как другият стрелец умира, а Йосарян повръща върху себе си, бинтова го и напразно се опитва да го спаси.

Картината бе толкова чудовищно гротескна, че понякога му се струваше смешна. Раненият втори стрелец бе премръзнал, болеше го, а Йосарян не успяваше да стори нищо, за да го стопли. Когато Сингър се свестяваше, виждаше, че Йосарян пак прави нещо — повръща, завива мъртва плът, реже с ножици — от което припадаше отново. Умиращият стрелец зъзнеше на пода в петно средиземноморска слънчева светлина, Са̀ми Сингър продължаваше да припада, а Йосарян бе съблякъл всичките си дрехи, тъй като от вида на повръщано и кръв по бойната униформа му се повдигаше отново и той усещаше с гнуслива увереност, че никога вече няма да може да облече каквато и да било униформа, никога вече, а когато се приземиха, лекарите не знаеха кого от тримата да вкарат най-напред в линейката.

— Нека поговорим за вас.

Сега Йосарян вече знаеше, че жената на Макбрайд го е изоставила, превърнала се е почти за една нощ в гневен образ на чистия бяс, тласкана от злоба, за която мъжът й дори не подозирал, че може да съществува, че дъщеря му се е преместила с приятеля си в Калифорния, където работела като физиотерапевт, и той живеел сам. За Макбрайд неочакваното разпадане на брака му бе поредната смазваща жестокост и той не можеше да я проумее в свят, в чийто варварски кипеж бе свидетел на множество други жестокости. Бившият детектив сержант Лари Макбрайд от полицейския участък при Управлението на пристанището бе на петдесет и имаше топчестото момчешко лице на самовглъбен Серафим, който преживява трудни времена. Като ченге така и не успял да превъзмогне съчувствието, което изпитвал към всяка срещната жертва — дори днес го терзаела мисълта за еднокраката жена, която живеела на автогарата — и винаги след приключването на някой случай в свой емоционален ущърб започвал да се измъчва от състрадание към престъпниците, независимо колко закоравели, жестоки или тъпи били, независимо колко гадно било престъплението. Изпитвал към тях съжаление, сякаш са деца. И щом се появила възможност да се пенсионира с пълен размер на пенсията и да стане шеф с добра заплата на автогарата — на която всъщност в една или друга роля на пазител бил прекарал целия си трудов живот — Макбрайд с радост се възползвал.

Краят на един според него задоволителен брак бил удар, от който в началото му се струвало, че няма да се съвземе. Сега, докато Майкъл се приготвяше да чака, Йосарян се чудеше какво ново иска да му покаже Макбрайд.

— Познай — отвърна тайнствено Макбрайд.

Предния път бе споделил плановете си за „майчина“ килия — смятал да преустроят една от двете резервни клетки в дъното, които никога досега не били използвани, в стая за майки, които не си искат децата и най-често се отървават от новородените, като ги оставят по улички и коридори или ги захвърлят в кошчета за отпадъци, кофи за боклук или на бунищата. Вече бил пренесъл на свои разноски някои излишни мебели от апартамента си. Докато слушаше, Йосарян кимаше, всмукваше леко бузи, после пак кимаше. Можеше да му отвърне, че никой не иска тези бебета, че никой не дава пет пари за майките и те само правят услуга на обществото, като ги захвърлят.

В другата клетка, продължи Макбрайд, си бил наумил да направи целодневен детски дом за множеството невръстни хлапета, които живеят постоянно в автогарата, за да предостави на майките им чисто, безопасно място, където да оставят рожбите си, докато обикалят навън да просят и да търсят наркотици, пиене и храна, както и за избягалите деца, които непрекъснато идват в това сърце на големия град, докато установят добри връзки с подходящ наркопласьор или сводник.

Йосарян се намеси тъжно:

— Макбрайд?

— Смяташ ме за откачен ли? — побърза да се защити Макбрайд. — Знам, Томи ме смята за откачен. Но можем да осигурим на малките игри, плюшени играчки, книжки за оцветяване. А за по-големите — телевизори, видеоигри, а защо не и компютри, разбира се, дори текстови редактори, какво им пречи да се научат?

— Макбрайд? — повтори Йосарян.

— Йосарян? — Макбрайд несъзнателно бе възприел нещо от начина, по който говореше Йосарян.

— Игри и текстови редактори за деца, които искат наркотици и секс?

— Само докато се мотаят из автогарата и си уреждат работите. Тук ще са на по-сигурно място, отколкото другаде, нали? Какво лошо има? Йосарян, какво лошо има?

Йосарян въздъхна уморено, чувстваше се отчаян.

— Ти ми говориш за детски център за подрастващи проститутки в полицейски участък. Лари, хората ще нададат вой до небесата. Аз също.

— Какво по-добро би направил? Те така или иначе идват тук, нали?

Макбрайд не отвори повече дума за тези човеколюбиви начинания и Йосарян предположи, че някой ги е осуетил или забранил.

Днес Макбрайд му бе подготвил още изненади и двамата с Йосарян излязоха в огромната сграда на автогарата, където оптимистично кипяха всевъзможни дейности. Хората се движеха забързано, непрекъснато прииждаха нови, носеха се машинално като духове в посока, различна от онази, която биха избрали, ако бяха свободни да избират. Мнозина ядяха вървешком шоколадови блокчета, ябълки, хотдог, пица, сандвичи, пържени картофи и ръсеха трохи и опаковки. Джебчиите бяха запретнали ръкави и прилагаха какви ли не номера, най-способните се озъртаха превъзбудено и търсеха най-подходящите обекти, други се блъскаха грубо в минувачите, за да откраднат каквото им падне, трети, мъже и жени, бели и черни, се щураха с празни погледи, в тъжен унес и изглеждаха не толкова хищници, колкото осакатени жертви.

— Джебчии — каза Макбрайд и посочи с брадичка група от трима мъже и две момичета, всички с приличен вид и латиноамерикански черти. — Бива ги повече от нас. Дори знаят по-добре законите. Погледни.

Неколцина весели травестити се возеха на ескалатора към горния етаж с лица, лъснали от козметика, всичките хермафродити с превзети физиономии и предизвикателно облекло, до един игриви и готови за флирт като съзряващи момичета, които ги е ударил хормонът.

Макбрайд поведе Йосарян през празното пространство под колоните, подпиращи мецанина с наблюдателната стъклена кабина, където неколцината души персонал се тъпчеха с наркотици, докато следяха шейсетте екрана в Диспечерския център на автогарата. Стотиците синеоки неми видеокамери тикаха плоските си муцуни във всеки процеп на всяко ниво от хаотично построения седеметажен комплекс, заел пространството между три пресечки в големия град, пъхаха безсрамно носове дори в мъжките тоалетни и на прословутите аварийни стълбища, където повечето обитатели на автогарата се промъкваха през нощта, за да потърсят сън, приятелство и апатичен секс. Майлоу и Уинтъргрийн вече обмисляха как да превърнат Диспечерския център в доходно предприятие, като увеличат броя на екраните и единиците време, продадено на зажаднели зрители и актьори, които да заменят чиновниците от Управлението на пристанището с техните заплати, високи медицински осигуровки, отпуски и вноски за пенсии. Хората щяха да се тълпят да гледат и да играят на ченгета и воайори. Щяха да го нарекат „Нещо истинско“. Когато престъпленията намалееха, щяха да ги инсценират и така да осигуряват достатъчно секс и насилие, за да задоволят и най-кръвожадните платежоспособни тълпи.

Можеха да включат и японски туристически групи. Рано или късно можеха да пробутат цялото начинание на някоя японска киностудия.

Макбрайд подмина една будка на индуси с вестници и цветни списания като „Тайм Уикли Нюзмагазин“, извели като заглавия на първа страница рухването на руския социализъм, величието на американския капитализъм, най-новите фалити, броя на безработните, продажбата на поредната национална търговска светиня на чужденци, и двамата с Йосарян стигнаха входа на едно от аварийните стълбища. Йосарян нямаше желание още веднъж да прави такава обиколка.

— Само един етаж — обеща Макбрайд.

— Нещо страшно ли?

— Не бих си позволил.

Отгоре отекваха безгрижни медени гласове. Стълбището всъщност бе пусто, подът — почти чист. Но миризмите в тази цивилизация бяха силни, въздухът смърдеше на дим, на некъпани тела и техните нечистотии, носеше се воня на гниене и падение, безкрайно противна и отвратително нетърпима за всички, освен за множеството, което всекидневно я произвеждаше. Към полунощ бе трудно да се открие празно местенце и до всяко тяло бе търколено друго, още по-безпътно и зловонно. Хората се караха. Имаше викове, кавги, наръгвания с ножове, изгаряния, секс, наркотици, пиянство и счупени стъкла, на разсъмване имаше ранени и купища какви ли не отпадъци, освен промишлени. Нямаше вода и клозет. Боклукът не се събираше чак до сутринта, когато местните обитатели ставаха и се отправяха към мивките и тоалетните, за да се подготвят за предстоящата през деня работа, и въпреки разлепените забрани се къпеха и перяха в умивалниците.

По това време на деня хората от служба „Чистота“ с техните предпазни маски и маркучи вече бяха изчистили купчините изпражнения, боклук и хранителни отпадъци от предишната нощ, изгорелите кибритени клечки, празните ампули от дрога, кутиите от газирана вода, иглите, винените бутилки, употребяваните презервативи и старите ивички лейкопласт. Стипчивата миризма на разяждащ дезинфекционен разтвор се стелеше във въздуха като карболов предвестник на безпощадно разложение.

Макбрайд пое надолу по стълбите покрай двама вулгарни, нагли и отегчени мъже, които пушеха марихуана, пиеха вино и замълчаха одобрително, след като го измериха с поглед и някак обективно признаха скритата власт и сила, които излъчваше. До най-долните стъпала спеше самотен мъж, облегнал гръб в перилата.

Стъпиха на бетонната площадка, без да го безпокоят, и внимателно, на пръсти заобиколиха еднокраката жена, която някакъв мъж с мършав белезникав задник и морави тестиси изнасилваше, а на една крачка едра мулатка си бе свалила кюлотите и полата и си бършеше задника и подмишниците с влажни пешкири, наредени върху вестници заедно с няколко сгънати сухи кърпи до два кафяви пазарски плика. Имаше прилични на петна лунички около подпухналите очи и катраненочерни бенки по шията и тила, които навеждаха Йосарян на мисълта за рак. Взря се поред в двамата и им кимна с делова любезност. Увисналите гърди под розовия й комбинезон бяха огромни, а подмишниците — тъмни и обрасли с гъсти косми. Йосарян се постара да не гледа към разголената й вагинална област. Не знаеше коя е, но бе сигурен, че няма за какво да си говори с нея.

На стъпалата преди последната площадка седеше само някаква слаба блондинка с насинено око и дрипав червен пуловер, която унесено кърпеше разпраната си мръсна бяла блуза. Най-долу, където стълбите свършваха и беше изходът към улицата, някой вече се бе изсрал в ъгъла. Двамата извърнаха поглед и продължиха, без да вдигат глава, сякаш с ужасното предчувствие, че навлизат в нещо греховно. Вместо да излезе навън, Макбрайд сви под стълбището, продължи в непрогледния мрак почти до края на най-долната площадка и стигна при една врата без цвят, която Йосарян като че ли помисли за невидима.

Запали мъждива жълтеникава лампа. В малкото помещение, където влязоха, имаше само един метален шкаф с ръждясали врати на счупени панти, изправен до стената. Макбрайд блъсна силно вратите и влезе в похабената вехтория. Тя нямаше гръб. Напипа резе и с натиск отвори врата в стената.

— Намери я един наркоман — измърмори той припряно. — Оставих го да мисли, че само му се е сторило. Влизай.

Йосарян ахна от изненада в тясното преддверие, преградено от широка огнеупорна врата само на няколко педи пред него. Гладката повърхност бе в защитно зелено, а на височината на очите с големи букви бе изписано предупреждение — никой, който знае да чете, не би могъл да го пропусне.

АВАРИЕН ВХОД

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Тежката врата изглеждаше нова, а боята на буквите — прясна.

— Влизай. Искам да ти покажа нещо.

— Забранено е.

— За мен също.

— Къде е ключът?

— Къде е ключалката? — ухили се победоносно Макбрайд и отметна глава. — Идвай.

Натисна дръжката, масивната врата се отвори с лекота, сякаш се движеше от противотежести и се въртеше върху безшумни лагери.

— Направили са я да се влиза лесно, нали? — каза тихо Йосарян.

Макбрайд се отдръпна, за да принуди Йосарян да мине пръв. Йосарян отскочи от уплаха, защото се озова на мъничка площадка от ковано желязо близо до тавана на тунел, който изглеждаше много по-висок, отколкото бе в действителност, заради острия ъгъл, по който стълбата, където той бе стъпил, се спускаше надолу. Инстинктивно сграбчи парапета. Тук рамото на стълбата бе късо и рязко завиваше около малка елипсовидна площадка от метални решетки, за да се скрие от погледа под същия почти отвесен ъгъл. Краят на стъпалата не се виждаше в бездната на подземието, чийто тъмен под като че наскоро бе покрит с гумирана настилка. Загледан надолу през плетеницата от ковано желязо с форми на виещи се лозови листа, които сякаш се подиграваха с тежката си конструкция, кой знае защо, Йосарян изведнъж се сети за една от отвесните пързалки в старовремски увеселителен парк, където човек се качваше, лягаше по гръб, със скръстени ръце в тъмнината на цилиндъра и политаше спираловидно надолу все по-бързо, за да бъде изхвърлен накрая върху плоска кръгла арена от полирано дърво с дискове, които се въртяха в противоположни посоки и го понасяха насам или натам, за удоволствие на случайните зяпачи, а после го мятаха встрани, върху неподвижния наклонен парапет, ограждащ кръглата сцена на въпросната атракция. Най-ясно Йосарян помнеше атракцията, наречена „Човешка билярдна маса“, в стария парк „Стийпълчейс“ на Джордж С. Тилю в Кони Айланд. По железния парапет около нея течеше електричество и когато някой от разпоредителите в парка в червена униформа и зелена жокейска шапка решеше, че моментът е подходящ, непредпазливите посетители усещаха как ги жилва ток с безопасен волтаж. Внезапният прилив на боцкащи иглички, които се впиваха в дланите и ръцете, бе нетърпим и незабравим и всички, които наблюдаваха тази мигновена уплаха и паническото объркване на жертвите, се смееха, жертвите също се смееха, но след това. От високоговорителите също гърмеше смях. През няколко пресечки имаше представления с уроди, в които участваха хора с малки глави.

Сега Йосарян бе застанал при върха на нещо, високо почти два етажа, до някаква странна подземна улица с внушителна ширина и неясно предназначение, със сводест таван, изолиран с набраздени и надупчени акустични плочи с цвят на праскова, между които имаше тънки фуги в ябълковозелено. Високите гладки каменни стени бяха тъмночервеникави. Бяха с бели цокли като подземните спирки на метрото. Странната галерия бе широка колкото градски булевард, но без тротоари и бордюри. Би могла да служи и за гара, но не се виждаха релси или перони. Близо до цокъла на отсрещната стена Йосарян съзря дълга червена фосфоресцираща стрелка, която в първия миг му заприлича на огнен пенис, а в следващия — на пламтящ снаряд, политнал ослепително наляво и после хлътнал отвесно надолу към думи в черно, които възвестяваха:

Подземия А — Я

Над стрелката, където белите плочки свършваха, и може би десетина метра вдясно, видя голямо луминесцентно кехлибарено „С“ върху лъскав черен квадрат. Очевидно се намираха в старо бомбено скривалище, реши той, после близо до земята забеляза метална врата със същия маслиненосив оттенък като вратата зад него, с бял надпис, който му се стори невероятен дори след като сложи трифокалните си очила, за да вижда по-ясно надалеч.

ОПАСНО

НИКАКВИ ВЗРИВНИ ВЕЩЕСТВА

— Това би могло да означава най-малко две различни неща, нали? — каза той.

Макбрайд кимна мрачно.

— И аз си помислих същото. — Той неочаквано се изсмя, сякаш бе горд със себе си. — А сега погледни тази плоча.

— Коя плоча?

— С тъмните букви. Вградена е в стената, близо до вратата, и гласи, че тук е бил Килрой^[1].

Йосарян го погледна въпросително.

— Килрой ли? Така ли пише? Тук е бил Килрой?

— Познаваш ли Килрой?

— Бях с Килрой в армията.

— Може да не е същият Килрой.

— Точно той е.

— Който е бил в Европа?

— Навсякъде. По дяволите, вече би трябвало да го познавам. Където и да отидех, и той беше там. Винаги го виждах написано на стената. Когато ме арестуваха и ме тикнаха за една седмица в затвора, той вече бе лежал там. След войната, в колежа, когато отидох в хранилището на библиотеката, вече беше минал и оттам.

— Би ли могъл да го намериш?

— Никога не съм го срещал. Никога не съм срещал човек, който да го е срещал.

— Аз бих могъл да го намеря — каза Макбрайд. — Чрез Закона за свобода на информацията. Ще открия номера на обществената му осигуровка и ще го спипам. Ще дойдеш ли с мен да поговорите?

— Още ли е жив?

— Защо да не е жив? — попита Макбрайд, който бе едва петдесетгодишен. — Искам да зная повече за това, искам да зная какво е правил тук. Искам да зная какво, по дяволите, е това тук.

— Колко е дълбоко?

— Не знам. Няма го в плановете.

— Защо те притеснява?

— Сигурно защото още съм си детектив. Слез няколко стъпала — разпореди се Макбрайд. — Опитай още едно.

Йосарян замръзна, когато чу звука. Беше животно, надигащият се гняв на нещо живо, зловещото гъргорене на някакъв ядосан опасен звяр, тътнещо клокочене, преминаващо на талази в протяжно ръмжене. Последва рев, гърлен и ужасяващ, и възбудено потръпване на събудена мощ, сноване на нервни лапи някъде долу, където не се виждаше нищо. Присъедини се и втори звяр, може би бяха три.

— Слез още едно стъпало — прошепна Макбрайд.

Йосарян поклати глава. Макбрайд го побутна с лакът. С върха на пръстите Йосарян докосна следващото стъпало и чу дрънчене, сякаш метал стържеше в камък и метал звънтеше в метал, шумът бързо нарастваше в демоничната кулминация на някакво бедствие и внезапно, сякаш без предупреждение, въпреки че предупрежденията бяха безчет, избухна взрив, експлозия, див вцепеняващ хаос от пронизителен лай, оглушителен рев и тревожно блъскане на силни лапи, които удряха с необуздана свирепост, после милостиво спряха, прекъснати от клокочещ грохот на вериги, от който Йосарян подскочи уплашено, а след това премина в екот от огромна маса дълбоко в сгъстяващия се мрак в двата края на подземната зала, където се намираха. Оглушителната какофония долу гръмна още по-яростно, зверовете гневно беснееха срещу грубите ограничения и се зъбеха с цялата си свръхестествена мощ. Ръмжаха, ревяха, виеха, блъскаха. А Йосарян продължаваше да стои, наострил уши с неистово, безразсъдно желание да слуша още и още. Имаше чувството, че никога повече няма да се помръдне. Веднага щом успя да се раздвижи, отстъпи безшумно назад, затаил дъх, докато застана на площадката до Макбрайд, хвана го за ръката и я стисна. Бе премръзнал и усети, че се поти. Зави му се свят от страх, че сърцето му ей сега ще се свие и ще спре, че някоя артерия в главата му ще се пръсне. Беше сигурен, че може да се сети поне за още осем начина да умре на място, ако не умре, преди да ги изброи. Грубата ярост в жестоките страсти долу сякаш постепенно утихваше. Дивите чудовища разбраха, че са го изтървали, и той с облекчение заслуша как невидимите опасности стихват, а хищните същества, които живееха долу, се теглят и влачат веригите си към тъмните леговища, откъдето бяха излезли. Накрая се възцари тишина, последните звънтящи шумове се стопиха в звук, толкова нежен, че приличаше на камбанен звън, сляха се в глъхнещо ехо, нелепо напомнящо на натрапчивата тътнеща карнавална музика на далечна самотна въртележка, която също изчезна в тишината.

Йосарян си помисли, че вече знае какво чувства човек, разкъсван на парчета. Потрепери.

— Как ти се струва? — попита Макбрайд полугласно. Устните му бяха побелели. — Винаги са тук, така става всеки път, щом докоснеш онова стъпало.

— Запис — каза Йосарян.

За миг Макбрайд остана безмълвен.

— Сигурен ли си?

— Не — отвърна Йосарян и сам се изненада от спонтанното прозрение, което току-що бе изразил. — Само че е прекалено точен. Нали?

— Какво искаш да кажеш?

Сега не му се обясняваше за Данте, Цербер, Вергилий или Харон, нито за реките Ахерон и Стикс.

— Може би е сложен само за да ни уплаши и да се махнем.

— Оня наркоман наистина бе уплашен до смърт — каза Макбрайд. — Беше сигурен, че халюцинира. Оставих всички освен Томи да мислят същото.

Тогава доловиха новия шум.

— Чуваш ли? — рече Макбрайд.

Йосарян чу как се движат колела и погледна към цокъла на отсрещната стена. Някъде иззад нея долиташе глухото търкаляне на колела върху релси, притъпено от разстоянието и преградите.

— Метрото?

Макбрайд поклати глава.

— Твърде далече е. Дали не е — продължи замислено той — увеселително влакче?

— Да не си луд?

— Също може да е запис, нали? — настоя Макбрайд. — Защо да е налудничаво?

— Защото не е увеселително влакче.

— Откъде знаеш?

— Смятам, че мога да го различа. Стига си се правил на детектив.

— Кога за последен път си се возил на такова влакче?

— Преди милион години. Но това тук върви прекалено равномерно. Няма ускорение. Какво още искаш? Не ме разсмивай. Нека го наречем влак — продължи Йосарян, щом возилото се изравни с тях и зави наляво.

Би могло да е подземната железница от Бостън за Вашингтон, но Макбрайд щеше да знае. А когато се сети за увеселителното влакче, наистина избухна в смях, защото си спомни, че вече е живял много по-дълго, отколкото някога се е надявал.

Йосарян спря да се смее, когато по протежение на стената, на около метър от земята видя тясно мостче с парапет, което се губеше в обвития с бяла мъглица златист здрач на загражденията от двете страни.

— През цялото време ли беше там долу? — Бе озадачен. — Помислих, че халюцинирам, когато току-що го забелязах.

— Там си беше — потвърди Макбрайд.

— Тогава сигурно съм халюцинирал, когато ми се стори, че го няма. Хайде да изчезваме.

— Искам да сляза там долу — каза Макбрайд.

— Няма да дойда с теб — рече Йосарян.

Никога не бе обичал изненадите.

— Не ти ли е любопитно?

— Страх ме е от кучетата.

— Ти каза, че било само запис.

— Той може да ме уплаши още повече. Иди с Том. Това му е работата.

— Тук не е районът на Томи. А аз изобщо не трябва да съм тук — призна Макбрайд. — От мен очакват да прилагам забраните, а не да ги нарушавам. Сега забелязваш ли нещо? — добави той, докато се изкачваха обратно по стълбите.

От вътрешната страна на металната врата Йосарян видя две масивни ключалки, едната с пружина, другата с резе. А над ключалките, под лакиран правоъгълник, съгледа бял надпис върху ален фон, обграден с тънка сребърна рамка, който гласеше:

АВАРИЕН ИЗХОД

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

ВРАТАТА ДА СЕ ИЗПОЛЗВА САМО ЗАКЛЮЧЕНА И ЗАЛОСТЕНА

Йосарян се почеса по главата.

— От тази страна изглежда, сякаш искат хората да не влизат, нали?

— Или да не излизат?

Докато излизаха, предположи как би предположил, че това е старо бомбено скривалище, което не е отбелязано в старите планове. Не можеше да обясни надписите, призна той, а Макбрайд тихо затвори огнеупорната врата и добросъвестно загаси лампата, за да остави всичко, както го бяха намерили. А кучетата, лаят на стражевите кучета убийци?

— За да плашат хората и те да се махнат, както оня наркоман, както ние с теб. Защо искаше да го видя?

— За да знаеш. Имаш вид на човек, който знае всичко.

— Това не го знам.

— Пък си и човек, на когото вярвам.

По гласовете, които идваха отгоре, разбраха, че сега на стълбата е доста оживено. Ясно чуваха пошлия смях, вялите поздрави и цинизми, надушваха пушека от кибрит, наркотици и подпалени вестници, чуха как се троши бутилка, как един етаж по-горе нещо се плиска — пикаеше мъж или жена, миризмата също стигна до тях. На първата площадка видяха еднокраката жена, беше бяла и пиеше вино с един мъж и две жени, и тримата черни. Лицето й бе безизразно, тя говореше замаяно и мачкаше розовото бельо с ръка, отпусната в скута й. Дървените й патерици, стари, очукани, сцепени и мръсни, лежаха на стълбата до бедрото й.

— Има инвалидна количка — вече бе обяснил Макбрайд — и все някой я краде. Тогава приятелите й открадват друга количка от другиго. После някой пак я открадва.

Този път Макбрайд тръгна към изхода и Йосарян се озова на тротоара, при автобусите на подземните рампи, където тътнещите ауспуси и виещите двигатели се чуваха по-силно, а въздухът вонеше на дизелови изпарения и гореща гума, после двамата минаха покрай спирки с автобуси за дълги разстояния, за Ел Пасо и Сейнт Пол с връзка за още по-далеч — на север чак до Канада и на юг през цяло Мексико до Централна Америка.

Макбрайд бе изпълнен с предприемаческо задоволство, че автогарата е толкова удобна — почти петстотин площадки за качване, шест хиляди и осемстотин автобуса и около двеста хиляди пътници, пристигащи и заминаващи всеки обикновен работен ден, лееше се плавно от устата му. Работата все още вървяла, побърза да изтъкне той, автогарата действала и това било важното, нали?

Йосарян не беше сигурен.

Върнаха се с ескалатора на първия етаж. Минаха покрай Диспечерския център и притеснено хвърлиха поглед към тълпите мъжки и женски проститутки, които вече се събираха на средоточията за продан на плът и щяха да продължават да се трупат все повече и повече в коварни сърцераздирателни легиони, като молекули материя в човешка форма, неусетно привличани към основната маса, от която няма да искат да се освободят. Подминаха съсухрена негърка, застанала до стълб между щандове на държавната лотария и лото — беше с развързани гуменки, протягаше мръсна мукавена чашка и глухо припяваше: „Петнайсет цента. Ще дадете ли петнайсет цента? Някаква храна? Някакви отпадъци?“. Белокоса подпухнала жена със зелена барета, зелен пуловер и пола, с язви по изпоцапаните крака пееше с дрезгав глас фалшиво и блажено ирландска песен до заспал на пода мръсен хлапак и висок слаб мъж с шоколадова кожа и див поглед, безукорно чист, само кожа и кости, който с карибски акцент проповядваше християнско избавление на дебела негърка, която кимаше, и на кльощав бял южняк със затворени очи, който току го прекъсваше с развълнувани гръмогласни потвърждения. Щом наближиха полицейския участък, Йосарян със злобен каприз се сети за желанието си да изкопчи нещо съвсем конкретно от своя опитен водач.

— Макбрайд?

— Йосарян?

— Говорих с едни приятели. Смятат да вдигат сватба тук, на автогарата.

Макбрайд пламна целият.

— Разбира се, чудесна идея. Да, Йо-Йо. Ще се запретна и ще помогна. Можем да им направим хубава сватба, мисля, че можем. Все още държа празна онази килия за децата. Можем да я превърнем в параклис. А точно до нея, хм, там още пазя леглото — за първата брачна нощ. Можем да им дадем в някоя от закусвалните голяма сватбена закуска и да им купим билети от лотарията за щастие. Какво смешно има? Защо да не я използват?

На Йосарян му трябваше цяла минута, за да спре да се смее.

— Не, Лари, не — обясни той. — Говоря за голяма сватба, пищна, с висше общество, стотици гости, лимузини до автобусните рампи, журналисти и камери, дансинг с голям оркестър, може би дори два дансинга и два оркестъра.

— Ти луд ли си, Йо-Йо? — Сега пък Макбрайд се засмя. — От Управлението никога няма да позволят!

— Моите хора познават членовете на Управлението. Те ще бъдат поканени като гости. И кметът, и кардиналът, може би дори новият президент. Също и хора от тайните служби, и сто полицаи.

— Ако дойде президентът, ще ни позволят да слезем долу и да погледнем. Тайните служби ще настояват да го направим.

— Разбира се, и на теб също ще ти хареса. Ще бъде сватбата на годината. Твоята автогара ще се прочуе.

— Ще се наложи да разчистим всичко живо оттук! Да спрем всички автобуси!

— Не — поклати глава Йосарян. — Автобусите и тълпите могат да бъдат част от веселбата. Вестниците ще го отразят. Може да излезе твоя снимка с Макмахън, ако ви наглася както трябва.

— Стотици гости ли? — повтори пискливо Макбрайд. — Оркестър и дансинг? И лимузини?

— А защо не и хиляда и петстотин! Ще използват автобусните рампи и ще паркират горе в гаражите. Доставчици, цветари, келнери и бармани. Ще се придвижват по ескалаторите в такт с музиката. Мога да го уредя с оркестрите.

— Невъзможно! — заяви Макбрайд. — Всичко ще се провали. Ще бъде катастрофа.

— Чудесно. Значи няма да се отказвам. Ще бъдеш ли любезен да провериш от мое име? Махни се от пътя ми!

Излая последното към мазен латиноамериканец точно пред него, който с подкупваща усмивка и обидно фамилиарничене изкусително размахваше открадната кредитна карта на „Америкън Експрес“ и щастливо припяваше: „Току-що открадната, току-що открадната. Не излизай от къщи без нея. Можеш да я осребриш, да я осребриш“.

В участъка нямаше съобщения за нови мъртви бебета, а дежурният се натрапи на Макбрайд със закачлива безочливост:

— Няма и никакви живи.

— Мразя го това копеле — промърмори Макбрайд и се изчерви от неудобство. — Смята, че и аз съм откачен.

Макмахън бе излязъл по спешно повикване, а Майкъл, вече завършил незавършената си рисунка, попита небрежно:

— Къде бяхте?

— В Кони Айланд — отвърна Йосарян самодоволно. — И познай какво. Там беше Килрой.

— Килрой ли?

— Нали, Лари?

— Кой е Килрой? — попита Майкъл.

— Макбрайд?

— Йосарян?

— Веднъж във Вашингтон отидох да потърся едно име върху Мемориала в памет на жертвите от войната във Виетнам с имената на всички убити в нея. Там беше Килрой, някой си Килрой.

— Същият ли?

— Отде да знам, по дяволите?

— Ще проверя — обеща Макбрайд. — Хайде да поговорим пак за онази сватба. Може и да успеем да я направим, смятам, че ще успеем. И това ще проверя.

— Каква сватба? — сопнато попита Майкъл, когато двамата с Йосарян излязоха от участъка и си тръгнаха през автогарата.

— Не моята — засмя се Йосарян. — Твърде стар съм да се женя пак.

— Твърде стар си да се жениш пак.

— Точно това казах. А ти още ли си твърде млад? Един брак може да не е добър, но невинаги е лош.

— Прекаляваш с приказките.

Йосарян имаше свой изпитан начин да се провира между просяци — от сгънатата в джоба дневна дажба подаваше еднодоларови банкноти на стеснителните и на онези, които изглеждаха опасни. Едър мъж с възпалени очи и парцал в ръка предложи да му избърше очилата срещу един долар или да ги направи на сол, ако откаже. Йосарян му даде два долара и си махна очилата. В упадъчната епоха на свободното предприемачество нищо изненадващо вече не изглеждаше необичайно. Йосарян знаеше, че е осъден на смърт, но се опита да съобщи новината на Майкъл по-меко.

— Майкъл, искам да продължиш да следваш право — заяви сериозно той.

Майкъл се дръпна.

— О, стига, татко. Нямам такова желание. Пък е и скъпо. Някой ден — продължи той след мрачна пауза — бих искал да работя нещо, което си струва.

— Знаеш ли какво? Аз ще платя следването.

— Не искаш да разбереш какво имам предвид, но нямам желание да се чувствам паразит.

— Напротив, разбирам те. Точно затова зарязах стоките, сделките с валута, сделките с акции, арбитража и инвестициите. Майкъл, давам ти още седем години добро здраве. Най-много толкова мога да обещая.

— Какво ще стане после?

— Питай Арлин.

— Коя Арлин?

— Жената, с която живееш. Не се ли казваше така? Онази с кристалите и картите таро.

— Тя се казва Марлин и се изнесе. Какво ще стане с мен след седем години?

— С мен, глупак такъв. Ще бъда на седемдесет и пет. Майкъл, вече съм на шейсет и осем. Гарантирам ти още седем години, през които аз ще съм здрав, а ти трябва да се научиш да живееш без мен. Ако не успееш, ще пропаднеш. След това не ти обещавам нищо. Не можеш да живееш без пари. След като веднъж си ги опитал, се пристрастяваш. Хората крадат, за да се сдобият с тях. Ще оставя на всеки от вас най-много по около половин милион, след като се платят данъците.

— Долара? — грейна Майкъл. — Това е цяло състояние!

— При осем процента — продължи безизразно Йосарян — ще получаваш четирийсет хиляди годишно. Най-малко една трета ще отива за данъци, значи ти остават двайсет и седем хиляди.

— Хей, това е нищо! Не мога да живея с толкова!

— И това знам. Затова прекалявам с приказките. Къде е бъдещето ти? Виждаш ли го изобщо? Дръпни се.

Махнаха се от пътя на млад мъж с маратонки, бягащ на живот и смърт от шестима полицаи, които тичаха също толкова бързо и го пресрещаха от различни страни, защото току-що бе убил с нож човек в друга част на автогарата. Сред тях думкаше с тежките си черни обувки Том Макмахън, полужив от напрежение. Пъргавият младеж внезапно се изплъзна, кривна рязко и потъна в същото аварийно стълбище, в което Йосарян бе влязъл с Макбрайд, и вероятно, представи си той, никога вече нямаше да чуят за него или, още по-добре, той пак бе излязъл на техния етаж и ни лук ял, ни лук мирисал, сега вървеше с маратонките зад полицаите. Подминаха мъж, който спеше, седнал на пода в локва собствено производство, после един хлапак, съвсем вцепенен, накрая пътя им препречи мършава жена около четирийсетте със сплъстена руса коса и белезникава пришка на устните.

— Ще те оправя за един никел, господине — предложи тя.

— Извинете — каза Йосарян, докато я заобикаляше.

— И двамата ще ви оправя за по един никел. И двамата ще ви оправя едновременно за по един никел. Татенце, и двамата ще ви оправя само за един никел.

Майкъл притича покрай нея с крива усмивка. Тя се вкопчи в ръкава на Йосарян и продължи:

— Ще ти оближа топките.

Йосарян се отскубна унизен. Лицето му пламтеше. А Майкъл бе изумен, че вижда баща си толкова потресен.