Джоузеф Хелър
Залезът (31)

30
Са̀ми

Когато Гленда била малка, баща й неизвестно защо не я обичал особено, а щом пораснала и се омъжила, не показвал с нищо, че я одобрява. Към сестра й и брат й се отнасял по-приятелски, но пак не кой знае колко любвеобилно.

Била най-голямото от трите деца. Майка й била по-мила, но не можела да стори нищо, за да разведри атмосферата вкъщи, където властвал сдържаният и отчужден баща. Били лутерани и живеели в Уисконсин, недалеч от щатската столица Медисън, където зиме дните са къси, нощите — непрогледни и дълги, а брулещите хали — мразовити. „Винаги си е бил такъв — обяснявала майка й в негова защита. — Познаваме се от черквата и от училище“. Били на една възраст, и двамата не познавали плътската любов, докато не се оженили. „Нашите родителите ни бяха избрали един за друг. По онова време нещата ставаха така. Съмнявам се някога да е бил истински щастлив“.

Имал малко магазинче за селскостопански инвентар на дребно, бил го наследил и разширил и се шегувал по-свободно с продавачите и доставчиците, които го обичали, отколкото вкъщи. Чувствал се по-добре с чуждите хора. Нямал нищо против самата Гленда, непрекъснато я уверявала майка й, защото като малка тя била много послушна. Но след смъртта на баща й, и той починал от рак на белите дробове, научили, че изобщо не я е включил в завещанието си, въпреки че бил оставил на трите й деца същото наследство, каквото получавали общо брат й и сестра й, а нея възнаградил с умерената власт на попечителка. Тя изобщо не била изненадана.

— Какво друго можех да очаквам? — казваше Гленда, когато отвореше дума за това. — Не мисли, че е престанало да ме боли.

Като млад бащата лутеранин нямал вкус към музиката и усет към танците и другите лекомислени забавления, за разлика от майка й, която правела маски за празника на Вси светии и обичала маскените балове, затова пък проявявал вродена дарба да рисува и любопитство към конструкциите на сградите и сложната архитектура, които много го вълнували. Но тези скрити способности били подминавани в строгите условия на провинциалната среда, наложени от баща му, по-строг дори отколкото щял да стане той един ден, и от ограниченията, още по-големи и от неговите, в които живеели родителите му. И през ум не им минавало да го пратят да следва или да учи живопис и потискането на тези наклонности вероятно е било решаващо при изграждането на мрачния му характер, белязан от неизразима мъка. Едва след време Гленда го проумяла и понякога дори изпитвала съжаление към него. Бил пестелив, харчел внимателно и пресметливо, но от рано дал да се разбере, че ще направи възможното, за да осигури висше образование на всичките си деца и ще е доволен, ако те се възползват. Но единствена Гленда се възползвала от проявената за пръв и последен път щедрост, а баща й дори не направил опит да прикрие разочарованието си от сестра й и брат й, сякаш те нарочно са го унижили или са му направили напук. Бил доволен от успехите й в началното училище, но я хвалел с половин уста, някак укорно, и тя не се радвала особено. Ако донесяла вкъщи петица на контролното по алгебра или геометрия, може би единствена с такава висока оценка, баща й я поздравявал с половин уста, а после питал защо е сбъркала една от десетте задачи. Ако имала шест минус, се заяждал за минуса, а шестицата го карала да се муси, че няма плюс отзад. Говорел сериозно, изобщо не се шегувал, разказваше горчиво тя след време.

Беше същинско чудо, че е пораснала весела и, общо взето, самоуверена, че си разбираше от работата и бе решителна, а на мен ми трябваше тъкмо това.

В гимназията с известна помощ от страна на майка си и с огромната подкрепа на по-малката си сестра успяла да си извоюва място в групата, даваща сигнал на викачите по спортни състезания. Но още била свита и доста затворена по характер и другите момичета така и не я допуснали във веселите си компании, не я взимали и когато ходели при спортните звезди на училището и грубияните, навъртащи се около тях. Имало много купони и сбирки, на които не присъствала. Била с пет-шест сантиметра по-ниска от повечето си връстници, с трапчинки, кафяви очи и коса с цвят на мед, като момиче била слаба, но с добре оформени гърди. Не ходела много по срещи главно защото невинаги се чувствала добре на тях, а това било поредният повод баща й хем да се цупи, хем да я поучава. Сърдел се, когато излизала сама, сякаш върши нещо непристойно просто като излиза от къщи, но останела ли си в събота или неделя вечер у дома, говорел така, сякаш са унизили него и не са го пуснали да излезе. Пророкувал мрачно, предупреждавал я как цял живот ще има да пати, ако още отсега започне да наблюдава живота отстрани, както бил склонен да мисли, че е станало с него, убеден, че на младини е пропилял шансовете си. Сред любимите му изрази бил „да наблюдаваш живота отстрани“. Обичал да употребява и думата „личност“ — бил стигнал до мрачния извод, че човек трябва да се стреми да е по-изявена личност. И тя, и брат й, и сестра й не помнеха някога да ги е прегръщал.

По онова време не си падала по секса. Веднъж на предната седалка в колата на някакъв футболист, по-голям от нея, му позволила да й смъкне бикините, а после осъзнала какво става и се вцепенила от ужас. Извадила му пениса, но не искала да го целуне. Тогава за пръв път видяла сперма, за която съученичките й се кикотели и я обсъждали като врели и кипели, спомняше си притеснено, щом я попитах. Докато я разпитвах надълго и нашироко за миналото й, разигравах преситено хладнокръвие, но всъщност бях раздвоен между мъката и желанието. След футболиста, отидела ли на среща, си отваряла очите на четири и внимавала да не се усамотява с по-големи момчета, нахакани и опитни. Докато не срещнала в колежа Ричард. Харесвало й да я галят и, естествено, се възбуждала, но мразела да я насилват и да се държат грубо с нея и доколкото успях да разбера, почти докато навършила двайсет, потискала с чиста религиозна целомъдреност доста силните си еротични пориви и мощните романтични блянове, които си оставали несбъднати.

В първи курс в колежа имала огромния късмет да се сприятели с две еврейки от Ню Йорк и с една красива руса специализантка музиколожка от Топанга Каниън в Калифорния. Била учудена и очарована от онова, което възприемала като умения, знания и опит, от шумните им гласове и напереното самочувствие, от непринудения им хумор и смелите, безсрамни откровения. Било им приятно да я обучават. Така и не свикнала и все се притеснявала от небрежния начин по който говорели за секс и който в университета минавал за нещо нормално. Но не им отстъпвала по ум и интелигентност, а също в чистото, вярно приятелство. Когато била втори курс, четирите вече живеели доста безгрижно в голяма къща, която били наели заедно. И после поддържаха връзка, и трите дойдоха да я видят в онзи последен месец. И на трите им пращали от къщи повече пари, отколкото на Гленда, но те си ги поделяли щедро с нея.

Първият мъж, с когото спала, бил Ричард и двамата останали доволни, понеже той се справил умело и гордо. Бил с две години по-голям, вече в горните курсове, бил спал най-малко по веднъж с всяка от останалите три, но в ония дни никой не обръщал внимание на това. После се срещали и в Чикаго, където тя ходела да припечелва през лятото, защото той вече работел там и можел да я запознае и с други хора от няколко взаимно преливащи се обществени слоеве. Работел в местния клон на голяма застрахователна компания със седалище в Хартфорд, печелел добре и бързо се наложил като пробивна ярка личност. И двамата обичали да се черпят вечер след работа, често и през обедната почивка, и обикновено си прекарвали чудесно. Знаела, че той си има в Чикаго и други момичета, но установила, че й е все едно. И тя излизала с други, както правела и в колежа, понякога и с мъже от службата, за които знаела, че са женени.

Малко след като се дипломирала, се преместила в Ню Йорк, където Ричард се бил прехвърлил в друга фирма, с много по-висок пост, и не след дълго си купила малък апартамент и започнала интересна работа като репортерка в списание „Тайм“. И скоро решили да опитат брака.

Тя била готова за промени, а той — не. Пак се държал чаровно с майка й, дори прекалявал, успявал да разсмее и баща й, а Гленда започнала да се дразни от обичайното му приятелско отношение и да го смята за унизително. Той често ходел в командировки и се прибирал късно дори когато бил в Ню Йорк, а щом третото дете, Рут, се родило с конюнктивит, причинен от инфекция от трихомона, Гленда вече знаела достатъчно за медицината и методите на медицински изследвания, за да разбере, че това е венерическа болест, познавала достатъчно и мъжа си, за да е наясно откъде е дошла заразата. Един ден, без да му каже и дума, отишла при гинеколога, за да й прекъснат тръбите и да не може да ражда, и едва след това му заявила, че не иска повече деца от него. Главно заради детето, което се било родило току-що, се разделили след още цели две години. Била прекалено принципна, за да взима по-голяма издръжка, но скоро разбрала, че прави ужасна грешка, защото той и така закъснявал непоправимо с парите за децата, за които се били споразумели, давал малко, а когато започнал да излиза с новите си приятелки, съвсем взел да нехае.

Не можели да говорят дълго, без да се скарат. Когато се появих на сцената, и на двамата им бе по-лесно да ме оставят да им говоря от името на другия. Майка й дошла от Запад, за да й помага в големия апартамент под наем с множество големи стаи на Уест Енд авеню и така тя пак тръгнала на работа с добра заплата в отдел „Реклама и пласмент“ на „Тайм Уикли Нюзмагазин“, където се запознах с нея. Седеше с лице към ниска междинна стена, аз се облягах на нея и бъбрехме, когато и двамата нямахме работа. Тя беше по-умна от шефа си, по-отговорна и взискателна, но в ония години в редакцията това не бе преимущество за една жена — беше изключено жена да стане редактор, да пише в някое от изданията или да оглави отдел. Без мен Гленда едва ли щеше да се оправи с разходите и вероятно щеше да е принудена да напусне града с майка си и трите деца. Наоми и Рут нямаше да имат време и пари да завършат колеж. Нямаше да има пари и за частните училища в Манхатън, а по-късно, въпреки доброто здравно осигуряване в „Тайм Инкорпорейтед“ — за скъпата индивидуална психотерапия на Майкъл, която в края на краищата се оказа безполезна.

Гленда ми липсва много, както отбеляза Йосарян, докато си приказвахме в болницата, и не се опитвам да го крия.

Липсва ми страшно много и малкото жени все на моя възраст, с които се срещам сега — моята приятелка, богатата вдовица с хубавата вила във Флорида, две други, които познавам от службата и които така и не си уредиха личния живот, знаят, че тя винаги ще ми липсва и че само отбивам номера. Не че ми липсват забавления — играя бридж, ходя на курсове за възрастни, имам абонамент за концертите в центъра „Линкълн“ и Еврейската младежка асоциация, от време на време пътувам, срещам се със стари приятели, когато идват в града, продължавам да организирам кампании по пощата за събиране на средства за борба с рака. Но всъщност само отбивам номера. За разлика от Йосарян не очаквам да ми се случи почти нищо ново и добро и ми е все по-криво, откакто накрая Лу „се остави“ да умре, както се изразява Клер. Роднините му са силни хора и на погребението нямаше сълзи, ако не се броят по-възрастният му брат и сестра му. Аз обаче си поплаках вкъщи, след като Клер ми разказа за последните му дни и за последните му думи, които били за мен и за околосветското ми пътешествие.

Очаквам с нетърпение това пътешествие, което вече обмислям, иска ми се да разгледам забележителностите навсякъде, но най-вече да се видя, разбира се, с познатите в Австралия, Сингапур и Англия, а и в Калифорния, където и досега живеят Марвин и жена му, един племенник със семейството си и някои други познати от някогашния Кони Айланд. Вече е решено, започвам с кратък престой в Атланта и Хюстън, за да погостувам на Наоми и Рут, на зетьовете и внуците. Двете момичета отдавна ме възприемат като роден баща. Ричард не възрази да ги осиновя законно. Още в началото се хванах, че психологически се държа с тях като със свои деца, и не съжалявам, че нямам истински. Но не се сближихме повече. Както в повечето семейства на мои познати, и на нас само в началото ни е приятно да сме заедно и бързо започваме да се дразним взаимно. Ричард никога не е ревнувал, задето толкова бързо сме намерили общ език, и веднага щом му позволяваше приличието, престана да се преструва на грижовен баща. Само след година-две вече си имаше нови съпруги, а от последната — и дете.

С голямо нетърпение очаквам да разбера повече и за тази смехотворна сватба на автогарата, „Сватбата на залеза на века“, както сега я наричат Йосарян и други, на която, докато сумтях подигравателно, той ми заяви, че съм щял да бъда поканен.

— Веднъж ме обраха на тази автогара — казах му.

— Сина ми го арестуваха там.

— Мен също — отвърнах аз.

— Защото те обраха ли?

— Защото вдигнах врява, вдигнах врява до небесата, когато видях, че полицията стои със скръстени ръце.

— Заключили го с белезниците за верига на стената.

— Мен също — съобщих му — и надали някога ще стъпя отново там.

— Дори на сватба ли? На сватба като тази? С два тона най-хубав хайвер от моруна?

Не ми се ходи. Има някои компромиси, които просто не искам да правя. Въпреки че Естер, вдовицата, с която най-често се срещам, „умира“ да присъства, само и само да не изтърве нещо и да зяпа другите.

Когато се запознах с Гленда, бурните й дни вече бяха отминали. От време на време се чувствах малко ограбен, защото съм изпуснал разгара на бохемския й период, та и аз да й се порадвам в леглото, както други — повече, отколкото й се искаше да признае, без да се черви, да се порадвам и на нейните съквартирантки и на другите й приятелки. Мисълта за свободата, с която четирите бяха живели, продължаваше да ме възбужда и измъчва. И аз имах своите бурни години на безразборен полов живот със студентки от следването ми в университета в Ню Йорк и Гринич Вилидж, а после с колежки и с момичета, с които се запознавах покрай хората в службата, та дори и с една-две първокурснички всеки семестър през двете години, когато преподавах в колежа в Пенсилвания. И въпреки това за кратко, след като се оженихме, усещах как отвътре ми ври и кипи, как дълбоко в себе си ревнувам и се дразня от цялото й любовно минало, как мразя всички мъже, младоците, онзи футболист от гимназията, а после и всички останали, изиграли развратната роля на нейни любовници. Особено ненавиждах онези, за които си представях, че са успявали винаги, с лекота да я докарват до главозамайващи оргазми. Проявите на потентност сякаш не я интересуваха, затова пък бяха важни за мен и към келешите, за които бях чувал нещо или имах някаква причина да си измислям, волю-неволю трябваше да причисля и мъжа й Ричард. В тези унизителни драми си го представях като рицар завоевател, като враг, на когото не може да се устои, и това продължи да ми се струва истина дори след като проумях колко досаден и суетен е, колко кух и плиткоумен, как вечно крои някакви грандиозни, неподплатени с нищо планове, дори след като и Гленда също вече го смяташе единствено за скучен и дразнещ. Това, че дълго си бе падала по типове като него, бе срамен спомен, твърде потискащ и за двама ни, за да се връщаме към него.

И досега се чудя как човек с меланом е в състояние да продължава да работи, да се издига в службата, да завъжда нови приятелки и дори няколко съпруги. Да, но Ричард го правеше. Винаги съм си мислел, че Лу може да ми каже, но не исках да се досети за онова, което бях разбрал за себе си — че така и не съм пораснал, дори с Гленда, опреше ли до начина, по който един мъж се държи с една жена.

Първата нова приятелка на Ричард, която видяхме, бе медицинската сестра в кабинета на неговия онколог. Беше весело момиче, знаеше всичко за болестта му, но въпреки това скоро вече спеше с него и вдигаше телефона в апартамента му, сякаш е неин. После Ричард се хвана с най-добрата й приятелка, на която медицинската сестра го преотстъпи, без да унива — тя също бе наясно с неговите злокачествености, но пак се омъжи за него. Докато този брак се разпадаше, имаше цяла върволица момичета, някои от които се застъпваха, сетне се появи стройната интелигентна жена от добро семейство, за която Ричард се ожени, преуспяла адвокатка в голяма фирма в Лос Анджелис, град, където той се пресели, хвана се на още по-добра работа, създаде дом и избяга още по-далеч от задълженията си на баща тук. И това бяха само жените, с които стигаше до крайности, та да е сигурен, че ще научим за тях, хубавите, които викаше да го взимат от апартамента ни, ако случайно решеше, както е по закон, да си види децата, пак да оспорва издръжката или да се поинтересува от проблемите с Майкъл, които, колкото повече растеше той, толкова повече се изостряха. Ричард вече бе заминал на запад, когато чухме ужасяващата дума шизофрения, а после се престрашихме и научихме от библиотеката на „Тайм“ и научните списания какво се смята за гранично състояние. На Гленда й бе неприятно, че благоговея пред Ричард.

— За Бога, той е най-обикновен търговски пътник и фукльо — възкликваше с упрек тя, щом ме чуеше да му завиждам. — Ако свали сто жени, със сигурност ще открие сред тях няколко, дето ще решат, че е по-добре да имат него, отколкото нищо или глупаците, с които вече са се хванали. Ричард го бива да говори, не може да му се отрече.

Знаехме, че той притежава неоспорим чар, но не и за нас. В моменти, когато Гленда увесваше нос, внасях яснота със същите доводи, които двамата използвахме веднъж над сутрешния вестник за тогавашния стопанин на Белия дом, вече не помня кой — че той е подъл, себичен, суетен, двуличен подлец, защо тогава да очакваме от него да се държи по друг начин? И до днес не знам дали малкият негодник, който сега е в Белия дом, е по-голям малък негодник от предишните двама малки негодници, но определено изглежда доста голям, след като Нудълс Кук му е довереник, а онзи ненаситен белокос кърлеж С. Портър Лъвджой, току-що излязъл от затвора по силата на поредната президентска амнистия, му е нравствен съдник.

Винаги се справях ловко с ролята си на посредник с Ричард. С мен той се чувстваше длъжен да се държи мило и благоразумно, а аз не го оставях да се почувства сигурен, че е успял.

— Направи така, че да се съберем на обяд — предложих скоро след като ние с Гленда започнахме да споделяме и по купоните се усамотявахме, за да си приказваме. — Ще му поговоря за теб.

— На кой? — попита тя.

— На кого — изтървах се, без да искам.

— О, Божичко! — извика тя отново в подстъпите на мрачното настроение. — Как може да си такъв педант? Сингър, ти си чудесен умен мъж, но си страхотен педант.

Това бе първият път, когато чух някой да изрича думата „педант“. Май пак тогава, сигурно точно в този момент, съзнателно започнах да приспивам съпротивата си срещу всяка по-трайна връзка с жена, каквито избягвах дори с жените, по които съм се увличал много. Страхувах се не да не се обвързвам, а да не се хвана в капан. Но с жена, казах си, която употребява думата „педант“, която нарича бившия си мъж „двуличник“ и „самовлюбен тип“ и описва заместник главния редактор, на когото бяхме подчинени и двамата, като „троглодит“, чувствах, че с такава жена мога да си говоря, а може би дори да поискам и да живея с нея въпреки трите й деца, първия мъж и това, че е една година по-възрастна от мен. На всичко отгоре и християнка. Момчетата от Кони Айланд решиха, че съм се побъркал, когато научиха за кого най-накрая ще се жени Са̀ми Сингър — за жена с три деца, нееврейка и една година по-голяма. И дори не богата!

Гленда имаше и друга черта, за която не съм споменавал на никого, докато не почина, тогава казах само на Лу веднъж, както си пийвахме, аз както винаги скоч с лед, той вечния си коктейл от „Карстеърс“ и кола — тя беше страстна и дръзка, когато бе на градус и в настроение, бе палава и забавна, след сватбата дори още повече, и нейната непринуденост и вдъхновените изненади сякаш нямаха край, докато не се разболя и не помръкна. Неведнъж, докато се прибирахме от някой купон с хора, които почти не познавахме, започваше да ме гали на задната седалка, да ме опипва и да се търка, отиваше все по-далеч, а аз се мъчех как ли не да поддържам спокоен разговор със семейството отпред, да пускам прекалено шумни шеги, за да обясня по някакъв начин защо се смея и говоря така силно и задъхано, а Гленда подскачаше при всяко остроумие, отговаряше и на въпросите и отново се навеждаше и се заемаше с мен, докато се увереше, че съм свършил, а аз се мятах като риба на сухо и хич не ми беше до това да внимавам за гласа си. Знаеше, че имам страхотни оргазми, още ги имам. Идват трудно, но започнат ли, край нямат. Лу споделил с Клер, че когато съм разказвал тази, последната част, в очите ми е имало сълзи, съобщи ми го тя последния път, когато се видяхме и обядвахме в един ресторант малко след неговата смърт, когато й предстоеше да иде за пръв път в Израел с надеждата да купи на морския бряг вила, където да почиват тя и някое от децата, ако пожелаят да дойдат.

Ние с Гленда никога не сме се ухажвали и това е една от причините бракът ни да е такъв. Един следобед ме заведе да се пързаляме с кънки на ледената пързалка долу, в Рокфелеровия център. Като дете бях цар на ролковите кънки, играехме на улицата нещо като хокей и аз се научих да карам зимни кънки толкова добре, че Гленда не можеше да се начуди. Една неделя през пролетта взех кола под наем и я заведох с децата в Кони Айланд, никога не бяха ходили там. Разведох ги из „Стийпълчейс“. Всички се повозиха в „Бъчвата на смеха“ и се скъсаха да се смеят на преобразените си отражения в кривите огледала, после ги преведох през булеварда, за да им покажа двуетажната къща на Тилю, основоположник на всичко това. Показах им името, издълбано върху отвесната страна на най-долното стъпало, което продължаваше да се самопогребва в тротоара и почти бе потънало. Те не ми повярваха, че и къщата хлътва и по-рано е била по-висока. След седмица, пак в неделя, наех по-голяма кола и заведох и майка й, после вечеряхме рано в голям ресторант за морски деликатеси в Шийпсхед Бей, казваше се „Лънди“. Когато този път се целунахме с Гленда за довиждане, последва и втора целувка, при която се притиснахме един към друг и разбрахме, че е започнало. Изпитвах силна сантиментална привързаност към майка й. Беше ми мъчно за моята. Живеех в центъра, Гленда живееше на другия край на града, една вечер, след работа, след почерпката на рождения ден на едно момиче, която прерасна в дълъг гуляй, а после същите десетина души продължихме в клуб с джазов оркестър и дансинг в Гринич Вилидж, доста закъсняхме, на Гленда не й се пътуваше до къщи и аз й предложих да спи при мен. Тя се съгласи. Освен леглото имах дълго канапе.

— Не сме длъжни да правим нищо — обещах успокояващо, когато влязохме. — Наистина.

— Напротив, длъжни сме — отсече тя, усмихната и категорична. — И не ми се прави на света вода ненапита. Виждала съм ти номерата.

След това рядко ходехме някъде, без да включим в програмата възможността да останем сами и да не ни гледа никой. Ходехме на кино, на театър и на екскурзии през почивните дни. Веднъж тя пожела да заведем момичетата на „Кралят и аз“.

— Имаш предвид „ние с краля“, нали? — казах аз.

Тя се изненада, после видя, че се шегувам, и прихна.

— Божичко! — извика невярващо и одобрително. — Ама ти наистина си педант! Как ти хрумна! Но предпочитам да съм омъжена за педант, отколкото за негодник, още повече за педант, който ме разсмива. Крайно време е, Сам. Премести се при мен. И без това всъщност живееш тук, има място. Нямаш нищо против децата ми и прекарваш с тях повече време, отколкото някога Ричард. Водиш ги в Кони Айланд, и да гледат „нас с краля“, разбираш се с Майкъл по-добре, отколкото всички ние. Наоми и Рут се прехласват по теб. Разбираш се и с майка ми по-добре от мен, когато съм неразположена. Недей да спориш. Просто се премести и да опитаме. Не си длъжен да се жениш за мен.

— Знаеш, че не е така. Знаеш, че е лъжа.

— В момента не е.

Не бях сигурен, че искам да я виждам всеки ден.

— Сега ме виждаш всеки ден в службата. И през почивните дни сме заедно.

— Знаеш, че е различно.

— А когато напусна работа и ти започнеш да ме издържаш, ще прекарваш в редакцията повече време без мен, отколкото сега.

Като домакиня не можеше да се сравнява с майка ми, и в готвенето не я биваше. Дори майка й готвеше по-добре, а нея също не я биваше. Категорично отказах да се местя.

Но продължихме да излизаме в събота и неделя и аз започнах да оставям мои дрехи в апартамента й, а когато вечер закъснеехме, беше по-лесно да преспивам там, а когато преспивах, скоро стана по-лесно и накрая най-лесно да спим заедно. И в моя апартамент имаше нейни дрехи и един несесер с диафрагма. Никой от семейството й не смяташе за необичайно моето присъствие. Само Майкъл проявяваше понякога любопитство, измърморваше нещо тайнствено или забавно, но Майкъл най-неочаквано проявяваше интерес към почти всичко и после бързо се отегчаваше. Случваше се да изгуби интерес към това, което говори, и да смени темата насред изречението. Останалите си мислеха, че се заяжда. Той се преструваше, че наистина им прави напук, но аз го възприемах сериозно и започнах да усещам, че има още нещо.

Домочадието съзаклятничеше, за да улесни срещите ни — не след дълго всекидневната се превърна в наша запазена територия, стига времето да напреднеше и да затворехме вратата. И добре, че стана така, защото, ако бяхме на градус, понякога започвахме направо там с нехайна прегръдка, после свършвахме пак там и един Господ знаеше накъде ще се разхвърчат дрехите ни. И в началото, и дълги години след това рядко имаше вечер, когато сме били сами, дори когато сме се прибирали по никое време, рядко имаше сутрин, че и следобед, ако пътуваме, да не се любим поне веднъж, дори в дните, когато тя бе в мензис. По-късно намалихме темпото и пропускахме възможности доста често, защото тя изпадаше в дълбоки депресии и мрачни настроения покрай тревогите и грижите, които ни създаваше Майкъл. Вече бяхме отписали от нашия живот Ричард като безполезен. Гленда говореше натъжено и плачеше тихо в прегръдките ми, докато не започнехме да се целуваме, за да се утешим взаимно, и дори тогава, щом тя видеше, че съм възбуден, се любехме с друго усещане, внимателно и нежно. Сдържах се дълго, за да се възбуди и тя, после се отпусках и свършвах, а тя понякога свършваше, друг път — не, но бе радостна, че съм задоволен, и благодарна, че съм й помогнал още веднъж да се отърси от смазващото бреме на проблемите ни с Майкъл, сега не по-малко мои, отколкото нейни. И днес съм убеден, че не съм срещал през живота си по-безкористен, по-добросърдечен и по-малко себичен човек от нея, който да иска толкова малко и да не създава главоболия, не мога дори да си представя жена, по-подходяща за мен като съпруга и приятелка. И така беше през всичките години, когато бяхме женени, дори през периода, когато Майкъл съвсем откачи и накрая неизбежно се самоуби, чак до времето, когато на нея започна твърде често да й призлява, да я боли стомахът и да има проблеми с червата и след изследванията лекарите бяха единодушни, че има рак на яйчниците, чак тогава свърши и нашият меден месец.

А това са най-хубавите, наистина най-хубавите години в моя живот, в тях няма и минута, за която да съжалявам. Беше по-хубаво, отколкото през войната. Йосарян би разбрал какво имам предвид.

Тя си отиде за трийсет дни, както бе предрекъл Тиймър, стопи се от болестта, почти без силни болки, както той бе обещал, и продължавах да се чувствам задължен, когато отново го срещнах в болницата — грижеше се за Лу и аз развеселен научих, че сам се е пратил в психиатричното отделение, за да потърси помощ срещу жестокия стрес от особената „теология на биологията“, която формулираше и която се бе оказала прекалено сложна, за да се справи без чужда помощ. През деня пак ходеше на работа, но спеше в болницата, сам. Жена му можеше да живее там с него, но предпочиташе да не го прави.

Тиймър, целеустремен, работлив, тъжен, беше и по-възрастен и, както го описваше Йосарян, бе осакатена жертва на своята война срещу рака. Сега светогледът му се свеждаше до твърдението, че разгаданите живи ракови клетки и отмиращите общества са проявление на едно и също състояние. Навсякъде виждаше рак. Каквото виждаше в една клетка, го виждаше уголемено в организма, каквото ставаше при човека, той го откриваше пресъздадено и в групите. Поддържаше озадачаващото убеждение, убеждение според него здравословно и жизнено в растежа си като типично злокачествените заболявания, в които се бе специализирал: убеждението, че всички гибелни крайности, които по думите му се множали неудържимо навсякъде, са нормални и неизбежни в нашия начин на живот, както размножените злокачествени клетки, които наблюдавал в животинския свят и при растенията.

Денис Тиймър обичаше да прави мрачната парадоксална шега, че погледне ли цивилизацията, вижда света просто като микрокосмос на една-единствена клетка.

— Има още две неща за тия ракови клетки, които сигурно ще искаш да научиш. В лабораторни условия те живеят вечно. И не могат да се владеят.

— Хммммм — рече Йосарян. — Я ми кажи, Тиймър, живее ли раковата клетка толкова дълго, колкото здравата клетка?

— Раковата клетка е здрава клетка — гласеше отговорът, който не хареса на никого от нас, — ако критерий са издръжливостта, растежът и подвижността.

— Живее ли колкото една нормална клетка?

— Раковата клетка е нормална клетка — гласеше смразяващият отговор — такава, каквато е. От гледна точка на биологията защо очаквате тя да се държи по-различно? Те могат да живеят вечно…

— Вечно ли?

— В лабораторни условия, за разлика от другите ни клетки. Множат се неудържимо. Не ви ли показва това, че са здрави? Местят се, установяват се на друго място и се разпространяват. От гледна точка на биологията защо очаквате в света на живите организми да няма клетки, които да са по-агресивни от останалите?

— Хммммм.

— А биологията винаги прави това, което трябва да прави. Не знае защо и пет пари не дава. Няма избор. Но за разлика от нас не търси причините.

— Работиш с много големи мисли — казах му неопределено.

— Надявам се да спре — каза жена му.

— Това е моето удоволствие — рече Тиймър с нещо, което можеше да мине и за усмивка. — Облъчването, операциите и химиотерапията са моята работа. Не ме потиска работата. Потиска ме това, че съм потиснат.

— Надявам се да се прибере — продължи госпожа Тиймър.

Имаше честта неговите колеги в психиатрията да го възприемат сериозно — смятаха го за луд, но според тях не било толкова важно.

Новата среща с Йосарян отприщи порой от скъпи спомени за войната и дори за ужасяващи събития, отвратителни и гибелни, например за ранения Сноуден, който умираше от студ, и Йосарян, който повръщаше направо върху себе си. Или как припадах всеки път, щом дойдех в съзнание и видех, че пак става нещо, което нямам сили да гледам: Йосарян натъпква разкъсаната плът в раната върху бедрото, реже бинтове, повръща, използва сребристия плат на парашута на Сноуден за завивка, та да го стопли, а после за саван. След това как се разбихме с Ор, как липсваха бутилките с въглероден двуокис, отмъкнати от Майлоу за сладолед с газирана вода, който офицерите получаваха всеки ден, а ние, войниците, само в неделя. При разследването се установи логически, че може да има или спасителни жилетки, или сода, но не и двете едновременно. Избраха содата, защото тези, които ще й се наслаждаваме, бяхме повече от хората, на които някога ще им потрябват спасителни жилетки. Или аварийното кацане с Джоу Гладника. Наградиха го с медал, задето е върнал самолета и безсмислено го е разбил. Медал имаше и за Йосарян, задето се е върнал над моста при Ферара заедно с Макуот, който само повтаряше при уредите: „Е, какво пък, дявол да го вземе“. Йосарян видя, че кръстът на мерника играе, знаеше предварително, че няма да улучи, и не хвърли нахалост бомбите. Бяхме единствените останали самолети с някаква възможност да поразим целта и целият противовъздушен огън щеше да се стовари върху нас.

— Май трябва да се върнем пак, а? — чухме Макуот да казва по микрофона, когато мостът остана непокътнат.

— Май да — отвърна Йосарян.

— Така ли? — каза Макуот.

— Да.

— Е, какво пък, дявол да го вземе — изтананика Макуот.

Върнахме се, уцелихме моста и видяхме как Крафт, нашия втори пилот в Щатите, го убиха в самолета до нас. След това и Кид Сампсън — самолетът на Макуот го сряза на две, докато той се лигавеше на лодката, закотвена край брега. „Е, какво пък, дявол да го вземе“ — изтананика Макуот на диспечерската кула, а после се наведе лениво, зави и се заби в планината. И, разбира се, отново и отново Хауи Сноуден, вкочанен, целият в кръв, който, както кървеше само на няколко крачки от мен, най-неочаквано изкрещя:

— Почва да ме боли!

Едва тогава разбрах, че се мъчи. Дотогава не знаех, че може да боли. Видях и смъртта. Затова оттам нататък се молех в началото на всеки полет на Господа Бога, въпреки че не вярвах в никакъв Бог и нямах вяра на молитвите.

Никой вкъщи не се интересуваше особено от тази война, моята война, освен Майкъл, чието внимание се задържаше само за кратко. За момичетата това бе просто измислица, нещо като разказ за пътешествие. Майкъл слушаше съсредоточено една-две минути, после се отплесваше в по-лични неща. Нали съм бил бордови стрелец, се обръщах назад, коленичех или сядах неподвижно, все едно на седалка от велосипед. Майкъл си го представял отлично, заявяваше той на бърза ръка, защото имаше велосипед със седалка и ходеше с него на плажа да гледа вълните и къпещите се, и можел ли съм да гледам право напред, както съм обърнат назад. Майкъл, хич не е било смешно, караха му се момичетата. Той се усмихваше, сякаш се шегуваше. Не, отвръщах, можех да гледам само право назад, но челен стрелец като Бил Найт можеше да върти картечницата накъдето си иска.

— Е, и аз мога да въртя — казваше Майкъл. — И да връткам.

Момичетата си умираха от смях. Гленда също. Според мен невинаги се опитваше да бъде забавен, въпреки че ако другите го натовареха с тази роля, той услужливо се вживяваше в нея. Наричахме го Шерлок Холмс, защото забелязваше подробности и звуци, на които ние, останалите, не обръщахме внимание, и се вживяваше и в тази роля със същото превзето комично театралничене. Затрудняваше се с пословици, нещо, за което дори не бях подозирах, че е възможно. Разбираше, че е добре девет пъти да мериш, преди да отрежеш, но не виждаше как това може да се отнася за нещо извън шиенето. Веднъж направо се смрази, когато Гленда го посъветва нещо с думите да си отварял очите на четири, не проумяваше как така две очи ще се отварят на четири. Също като майка си навремето, бе послушно дете и се подчиняваше на всички. Помагаше с чиниите, ако го помолехме. А когато съучениците му кажеха да се дрогира, се дрогираше. Когато настоявахме да спре, спираше. Започваше отново, ако някой му пуснеше мухата. Нямаше близки приятели и явно се измъчваше. Щом навърши петнайсет, разбрахме, че няма да изкара колеж. Тайно умувахме какво да работи, без да се налага да общува с другите — лесничей, нощен пазач, пазач на фар, такива бяха най-мрачните ни шеги и най-налудничавите ни хрумвания. Щом навърши деветнайсет, вече се чудехме какво да правим с него. Майкъл реши вместо нас. Гленда го откри първа, бе излязла с коша с прането. В задния двор на къщата, която бяхме наели на Файър Айланд, имаше само едно малко дръвче, както ни обясниха, ниско шотландско борче, и той се бе обесил на него.

Да ти се свие сърцето от снимките на Майкъл, които имахме. Гленда не каза нищо, като ги скрих в шкафа, където държеше снимките си като ученичка, как по спортните състезания дава знак на викачите, и снимките на баща си, търговеца на селскостопански инвентар. В същия шкаф, където са медалът ми от авиацията, отличителните ми знаци на стрелец, сержантските нашивки и старата снимка, на която седим със Сноуден и Бил Найт върху купчината бомби, а Йосарян наднича отзад, и другата, още по-стара снимка на баща ми с противогаз и шлем през Първата световна война.

Не след дълго Гленда, дотогава здрава като камък, започна да се оплаква от някакви неясни симптоми, които не се поддаваха на проверка — синдрома на Райтер, вируса на Епщайн-Бар, отклонения в кръвната картина, лаймска болест, хронична умора, изтръпване на крайниците и накрая — смущения в храносмилането и една болест, която вече бе съвсем ясна.

Запознах се с доктор Тиймър чрез Лу, който ми предложи поне да се посъветваме с онколога, лекуващ неговия Ходжкин. Тиймър прегледа резултатите от изследванията и не възрази. Първоначалните новообразувания в яйчника вече не били основният проблем. Разсейките можели да се окажат по-сериозни.

— Зависи от конкретната биология на туморите — обясни уклончиво Тиймър първия път, когато говорихме. — Лошото е, че тези в яйчниците проличават едва след като са дали разсейки. Според мен…

— Разполагам ли с една година? — прекъсна го рязко Гленда.

— Една година ли? — заекна Тиймър, бе изненадан.

— Имам предвид една пълноценна година, докторе. Можете ли да ми обещаете това?

— Не мога да ви обещая — отвърна Тиймър мрачно и състрадателно, нещо, което, както научихме скоро, му било присъщо.

Гленда, която бе задала въпроса с престорено весела самонадеяност, бе стъписана от отговора.

— А можете ли да ми обещаете половин година? — попита вече по-тихо. — Пълноценна?

— Не, не мога да ви обещая.

Тя се насили да се усмихне.

— А три месеца?

— Не зависи от мен.

— Няма да ви питам за по-малко.

— Мога да ви гарантирам един, но и той няма целият да е пълноценен. Затова пък няма да ви боли много. Трябва да изчакаме.

— Сам. — Гленда въздъхна тежко. — Заведи момичетата у дома. Не е зле да обмислим нещата.

Умря най-неочаквано в болницата точно след трийсет дни от коронарна емболия, докато изпробвали върху нея някакво ново лекарство, и винаги съм подозирал, че без да ми казват, са се разбрали да го направят от човечност. Йосарян, който познава добре Тиймър, смята, че е напълно възможно.

Йосарян, наедрял, с корем и вече побеляваща коса, не се оказа такъв, какъвто си го бях представял. И аз не се оказах такъв, какъвто вероятно е очаквал да ме види. Сигурно е смятал, че съм адвокат или професор. Изненадах се, когато разбрах, че е свързан с Майлоу Майндърбайндър, той също не изпадна във възторг, че съм работил в рекламата на „Тайм“. Но бяхме единодушни, че е чудесно, дето по силата на късмета и естествения подбор и двамата все още сме живи и здрави и сме сполучили в живота.

Изглеждаше логично, че и двамата сме преподавали известно време, а после сме се прехвърлили в рекламата заради по-високите заплати и веселите компании, че и двамата сме имали амбиции да пишем проза, за да се издигнем до елита на прочутите и богатите, а също снобски пиеси и киносценарии.

— Сега вече харесваме лукса и го наричаме сигурност — отбеляза той с едва доловима тъга. — Колкото повече остаряваме, Самюъл, толкова повече сме изложени на опасността да се превърнем в хора, каквито навремето, като млади, казвахме, че презирахме. Как си представяше, че изглеждам сега?

— Капитан от военновъздушните сили, все още ненавършил трийсет, който е бил малко смахнат и който винаги е знаел какво прави.

— И безработен? — отвърна той със смях. — Нямаме кой знае какъв избор, нали?

— Веднъж влязох в онази стая в Рим — споделих аз, — стаята, където живеехме през една отпуска със Сноуден, и те заварих върху закръглената прислужница, дето не отказваше на никого, стига да я пожелаехме, и не се разделяше с лимонените си гащи.

— Помня тази прислужница. Всичките ги помня. Беше отзивчива. Питал ли си се някога как изглежда сега? Аз го правя непрекъснато. И никога не греша. Виж, в обратната посока не ме бива. Сега не мога да погледна жена и да кажа как е изглеждала като млада. Много по-лесно ми е да предсказвам бъдещето, отколкото миналото. А ти? Май прекалявам с приказките.

— Мисля, че говориш като Тиймър последния път.

Мислех още, че в думите му има искрица от някогашния Йосарян, и на него му стана приятно да го чуе.

Те с Лу не се харесаха особено. Усещах, че всеки се чуди какво намирам в другия. В онези болнични разговори имаше място за живота само на единия и на Лу му беше трудно да надделее като много общителен, при положение че бе висок метър и осемдесет и пет, а вече тежеше по-малко от седемдесет и пет килограма. Лу внимателно си мереше думите пред Йосарян и по-невъзмутимите му посетители като Патрик Бийч и хайлайфната Оливия Максън с нейното смехотворно прехласване по двата тона хайвер, дори пред веселата блондинка и хубавата медицинска сестра.

Вечер често се събирахме в стаята на Тиймър в психиатричното отделение, за да си говорим за здравия разум, демокрацията, неодарвинизма и безсмъртието, сред останалите пациенти, всичките силно упоени и вторачени безразлично и тъпо в нас като крави с увиснали челюсти, докато ние с триста мъки стигахме до някакъв извод, а това също изглеждаше малко налудничаво. Да живее или да не живее, този въпрос все още стоеше пред Йосарян и той съвсем не се утешаваше от довода, че вече е живял много повече, отколкото си мисли, а може би дори още от произхода на видовете, и генетично погледнато, чрез ДНК, предадена на децата му, ще продължи да живее дълго и след смъртта си.

— Нямам предвид генетично погледнато, Денис, и ти го знаеш. Сложи ми ген, който ще обезвреди гените, дето ме състаряват. Искам вечно да остана такъв, какъвто съм сега.

В общуването Тиймър бе вманиачен до полуда по лабораторните данни, че разсеяните ракови клетки са генетично подобрение на злокачественото образувание и са много по-устойчиви, хитри и пагубни. Ето защо бил принуден да ги възприема като стъпка напред в еволюцията и се чудел дали всички негови медицински намеси в името на пациентите не са престъпление срещу природата, недопустимо вмешателство в уравновесяващите потоци на биологичния живот, които според него се зараждали в хармонично единство навсякъде, където има живи организми. В края на краищата, чувстваше се длъжен да попита той, кое е чак толкова благородно в това човечество или пък толкова значително?

— Нямаме нищо общо с нашата еволюция, затова пък правим всичко възможно за упадъка си. Знам, че звучи революционно, но съм длъжен да отчитам тази възможност. Аз съм неодарвинист и човек на науката.

— Аз пък съм човек на боклуците — каза Лу, на когото болницата вече бе дошла до гуша. — Така съм започнал.

— Не, Лу, започнал си от клетка на сперма като верига ДНК, която и досега не знае кой си.

— Дрън-дрън! — рече му Лу.

— Точно така — каза Тиймър. — Никога не сме били нищо друго.

— Разбира се, Денис, щом ти харесва — каза Лу, на когото бе дошло до гуша също и от толкова много умозрителност и на другия ден си отиде вкъщи, за да изчака там развръзката.

Понеже стана въпрос, и ние с Йосарян не сме си чак толкова симпатични. Не бях чувал за неговите киносценарии. А и той като че ли се обиди малко, когато посрещнах само с усмивка хрумването му за пиеса за семейство Дикенс и с абсолютно нищо идеята му за комичен роман за Томас Ман и някакъв композитор от една негова творба, сключил фаустовска сделка.

У Йосарян не ми хареса, дето сякаш е убеден, че друг като него няма и на фона на своите приятели е нещо повече от обикновен фукльо.

А у самия мен не ми хареса, че и досега го възприемам като човек, който ме превъзхожда. С изненада видях сред хората, дошли му на свиждане, онзи Макбрайд от автогарата с една симпатична жена с блеснал поглед, която той представи като своята годеница. Отбиваше се и един друг мъж, Гафни, който неодобрително клатеше глава към Йосарян в болничното легло. Сподели, че според него в началото е била фаустовската сделка между Господ, а може би между дявола, и първия човек, който вероятно е бил жена.

— Аз ще ти дам разум — заявил Създателят, — достатъчно познания, за да унищожиш всичко на земята, но ти си длъжен да ги използваш.

— Готово! — рекъл нашият прародител и това било началото на Битието ни.

— Как ви се струва? — попита Гафни.

— Нека помисля — каза Тиймър. — Това може да се окаже ключът към моята цялостна теория.

— Ела си вкъщи — каза жена му.

— Да не си полудяла — викна Тиймър. — Чакай да свърша.

Макбрайд бе онзи човек от АУП, който ми даде пари да се прибера, след като ме арестуваха там. Бях очарован, че са приятели с Йосарян и подготвят сватбата на автогарата, на която президентът вероятно щял да иде с подземната железница, а кардиналът щял да бъде между неколцината прелати, които ще извършат венчавката.

— Ако ти се отвори случай — убеждавах лукаво Йосарян, — питай кардинала чии гени е носил Исус.

— И Тиймър се интересува от същото.

Искам да направя околосветското пътешествие, докато все още има свят. На Хавайските острови живее една моя бивша колежка, там е и бившата жена на един приятел, от когото купувах произведения на изкуството, докато още осигурявах диапозитиви за рекламите в „Тайм“. Отдавна е омъжена за друг. Иска ми се още веднъж да се видя с тези две мои познати. Йосарян ме съветва да не подминавам Нова Зеландия, щом ще ходя до Австралия, и особено южния остров заради високите планини и ледника. Докато съм там, мога дори да опитам да ловя пъстърва с рибарски ботуши. Това е друго нещо, което също никога не съм правил. В Сидни живее един мой стар колега с жена си, къщата им гледа към залива, имат плувен басейн, защото от двайсет и девет годишна възраст той плува, за да поддържа във форма мускулите си от кръста нагоре, и двамата вече разпоредиха да остана у тях поне половин месец. И двата му крака са парализирани от така наречената болест на Гийен-Баре, от която се разболял след профилактична противоотровна ваксинация заради съвещание по продажбите в Мексико. Йосарян познава няколко неомъжени жени в Сидни и Мелбърн и ми предложи да се обади по телефона и да ме представи. Препоръчва ми предварително да изпратя на всяка по десетина червени рози. Според него всички харесвали червени рози. После смятам да отида в Сингапур, където сега живее едно момиче, навремето секретарка, там е заедно с мъжа си, адвокат и представител на американска фирма, а после в Хонконг, където също имам познати. Оттам ще взема самолета за Италия, направо за Рим. Ще се опитам да открия сградата в горния край на Виа Венето, където държахме апартаментите на цели два етажа. Мисля, че в Рим ще ми хареса повече от последния път, когато ходих да заместя един колега на внезапно организирана конференция, но не чак колкото първия път, като млад войник през войната с ненаситен апетит за италианската кухня и младежки полов нагон, който бе не само леснозапалим, но и се презареждаше по необясним начин и бе неизчерпаем. После ще отида в Англия, там също имам неколцина познати, с които съм работил. Мисля, че е срамота да подминавам Париж, но вече не познавам никого във Франция и ида ли сам, ще се видя в чудо какво да правя. А сетне, след месец-два, ще се прибера в апартамента си в небостъргача, в дом и живот, където няма да го има човека, означавал за мен повече от всеки друг.

Избрал съм безопасни страни и чужди авиокомпании. Но Естер се шегува, че пак вероятно ще бъда отвлечен от терористи и после разстрелян заради американския ми паспорт и еврейския произход. Естер сигурно ще се омъжи за мен, ако намеря сили да й предложа, но ще го направи само ако запази всичко, което притежава като вдовица. Тя е досадна и вироглава. Надали ще се разбираме.

Йосарян е по-добре от мен, защото тепърва му предстои да взима важни решения. Така поне твърди Уинклър, ходил при него в болницата да му съобщи какво са се споразумели с Майлоу Майндърбайндър за новата му артистична обувка — още ме напушва смях, когато се сетя как като млад Уинклър започна търговия с новите си артистични сандвичи за закуска, доставяни по домовете, и аз написах текста, озаглавен ОТСПЕТЕ СИ В НЕДЕЛЯ СУТРИН! за рекламните дипляни — и точно тогава в болничната стая връхлетяла онази страхотна блондинка с невероятната новина за Йосарян. Скоро ще навърши седемдесет, а пак бил изправен пред смазващата перспектива отново да стане или да не стане баща и да се ожени или да не се ожени за трети път.

— А стига бе — казал той само, поне така си спомняше Уинклър.

Оказа се, че оплодената е тъмнокосата медицинска сестра. На всички беше ясно, че от известно време двамата са близки. Ако изобщо щяла да има дете, държала да е от него. А ако не родяла сега, и двамата скоро щели да бъдат твърде стари.

— Толкова ли не разбира — разгорещил се Йосарян, — че когато то поиска да ритаме топка, ще бъда на осемдесет и четири?

— За нея това няма значение.

— Ще иска ли да се оженя за нея?

— Естествено. Аз също.

— Слушай… и ти, Уинклър!… никому нито дума — наредил Йосарян. — Не искам никой да научава.

— Че на кого ще кажа? — попитал Уинклър и веднага ми каза. — Знам какво ще направя — оповести надуто, както винаги, когато се прави на предприемач.

— Какво ще направиш? — попитах аз.

— Не знам какво ще направя — отвърна той и двамата пак се засмяхме.

След като намерих Йосарян в болницата и разбрах на какво е готов с навитата блондинка, която му е приятелка, и с бременната медицинска сестра, която иска да се оженят, с Патрик Бийч и съпругата му, които също идват там, с тайните между Бийч и онази блондинка, както и между Йосарян и жената, омъжена за Патрик Бийч, с Макбрайд и годеницата му, които също идват редовно, с разговорите им за автогарата и шантавата сватба, насрочена там, с двата тона поръчан хайвер — с всичко това, а и не само с него, изпитвам глупавото угризение, че съм пропуснал много и че сега, след като то вече ми се е изплъзнало, обикновеното щастие не ми е достатъчно.