Джоузеф Хелър
Залезът (18)

17
Са̀ми

Колела със свободно окачване.

Едва ли познавам повече от десетина души от едно време, които не са забравили автомобилните реклами с колелата със свободно окачване, защото според мен едва ли има и толкова, които още да са живи. Никой от тях вече не живее в Кони Айланд, дори в Бруклин. Всичко това е минало, изчезнало е, ако не се броят дъсчената пътека на плажа, самият плаж и океанът. Живеем в небостъргачи като този, в който съм аз сега, или в предградия, на огромни разстояния от Манхатън, като Лу и Клер, или в селища за пенсионери в Уест Палм Бийч, щата Флорида, като брат ми и сестра ми, или ако сме по-богати, в Бока Рейтън и Скотсдейл, щата Аризона. По-голямата част от нас се замогнахме много повече, отколкото сме си мислели или пък са мечтаели нашите родители.

Вечен сапун.

Лош дъх — помагаме.

Мая „Флайшман“ срещу акне.

Паста за зъби „Ипана“ за усмивката на красотата и „Сал Хепатика“ за усмивката на здравето.

Когато природата забравя, спомни си за „Екс-Лакс“.

Пепси-кола триста грама,

туй е щастие голямо.

Двойно дават за петак,

пепси-кола пийте пак.

Въпреки оригиналната рекламна песничка по радиото, според която „Триста грама, брей, че много“, по онова време никой от нас, всезнайковците в Кони Айланд, не вярваше, че новата напитка пепси-кола ще издържи конкуренцията с далеч по-предпочитаната кока-кола, позната и обичана, в леденостудени, по-малки запотени зеленикави стъклени бутилки с вдлъбнати ивички по повърхността, които лепнеха като благ мехлем по всякакви длани, малки и големи. Днес ми се струват еднакви на вкус. Двете фирми станаха по-могъщи, отколкото би трябвало да позволяваме на което и да е предприятие, а тристамилилитровата бутилка е поредното изчезнало удоволствие от миналото. Днес никой няма да седне да продава само за петак цели триста милилитра от масова безалкохолна напитка, а и никой освен мен вероятно няма да иска да ги купи.

Взимаха по два цента „депозит“ за малка бутилка от сода, пет цента за по-големите, които вървяха по десет цента заедно с газираната вода, и всички в семействата от квартала на Трийсет и втора западна улица в Кони Айланд водеха точна сметка за стойността на тези празни бутилки от сода. По онова време за два цента можеха да се купят ценни неща. Като деца понякога ходехме на плажа да изравяме съкровища от депозитни бутилки. Връщахме ги в сладкарницата на Стейнбърг на моята улица, на ъгъла на Сърф авеню, и веднага щом научихме покера или двайсет и едно, играехме с монетите на пари или моментално ги пръсвахме за лакомства. За два цента можеше да се купи голямо блокче шоколад „Нестле“ или „Хърши“, шепа солени хрупкави бисквити, замразени кифлички или през есента парче халва, по която по едно време всички бяхме луди. Пет цента струваха „Милки Уей“, кока-колата, „Мелорол“ или „Ескимо Пай“, хотдогът в бакалницата на Розенбърг на Мърмейд авеню или при Нейтън на километър и половина, в увеселителния парк, или едно возене на въртележката. Вестниците вървяха по два цента. Когато бащата на Роби Клайнлайн работеше в парка „Стийпълчейс“ на Тилю, влизахме гратис и с няколко цента можехме да спечелим кокосов орех на стрелбището с панички. Научихме се как става. Тогава цените бяха по-ниски, доходите също. Момичетата скачаха на въже, играеха на дама и на камъче. Ние пък се боксирахме на круша и играехме на топка, свирехме на устни хармонички и пищялки. По здрач след вечеря понякога играехме на тротоара на сляпа баба, родителите ни гледаха и всички знаехме, а родителите го виждаха, че ние, недотам слепите момчета, използвахме играта главно за да опипаме наболите гърдички на момичетата, щом хванехме някое и се правехме, че не можем да го познаем. Това беше още преди ние, момчетата, да започнем да онанираме, а на момичетата да им дойде първият мензис.

Рано сутрин всеки делничен ден всички бащи в квартала, а и всички братя и сестри, вече завършили училище, излизаха безшумно от жилищата и се насочваха към спирка Нортънс Пойнт на Рейлроуд авеню, откъдето трамваят ги откарваше на Стилуел авеню, при надземната последна спирка на четирите линии на метрото с различен маршрут, свършващи в Кони Айланд, и с вагоните на метрото те отиваха в центъра, на работните си места, аз пък, когато бях едва на седемнайсет и половина, ходех да обикалям с дипломата от гимназията бюрата по труда в Манхатън с плахата надежда да си намеря работа. Мнозина изминаваха пеш двата километра до метрото, за да се поразтъпчат или да спестят петте цента. Вечер, в най-натоварения час, се прибираха, капнали от умора. През зимата вече бе тъмно. А повечето вечери, от късна пролет до ранна есен, баща ми ходеше сам на плажа с неизменната си усмивка и с пухкава хавлия и кърпа, преметната през раменете, за да се топне или да поплува за отмора, понякога оставаше там до здрачаване и вкъщи всички ни завладяваха страховете на мама, че този път наистина ще се удави, ако някой не отиде бързо да го прибере.

— Върви да го доведеш — нареждаше мама на някой от нас, който бе най-близо до нея. — Кажи му да се прибира за вечеря.

Това вероятно бе единственият час през деня, когато той можеше да се наслади на самотата и да помисли над надеждите, породени от тези блажени минути и озарили загорялото му лице с ведра усмивка. Тогава всички бяхме в чудесно здраве и може би това наред с другото го обнадеждаваше. Той имаше работа. Имаше еврейския си вестник и двамата с мама си имаха любима музика, най-вече Пучини, която слушаха по радиото — по „Телефонният час на Бел“, по „Симфония в ефира на Ен Би Си“, по радиостанцията на „Ню Йорк Таймс“ и както обявяваше говорителят, по „Радиостанцията на град Ню Йорк, където седем милиона живеят в мир и разбирателство и се радват на благата на демокрацията“.

В музиката стигнах по-далеч от тях — от Каунт Бейзи, Дюк Елингтън и Бени Гудман до Бетховен и Бах, камерна музика и клавирни сонати, а сега отново Вагнер и Малер.

А Хитлер и храбрите му щурмоваци искаха да ни избият до крак.

Четирийсетчасовата работна седмица бе голямо постижение в социалната реформа и бе въведена малко след като започнах работа, така че все пак успях да я оценя, тя бе и стъпка към по-добър живот, който моите деца и внуци възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си. Те са доведени деца, защото Гленда вече си бе оперирала тръбите, когато се запознахме. Изведнъж се оказа, че всички сме се хванали на работа, където в събота се почива. В петък вечер можехме да стоим до късно. Цели семейства почивахме цяла събота и неделя. Минималната надница и законите за детския труд бяха други благини, дошли от Франклин Делано Рузвелт и неговия „Нов курс“, макар че този курс ми се струваше доста мъгляв. Чак в колежа научих, че навсякъде в мините и фабриките в индустриалния западен свят децата на дванайсет години, че и на по-малко, открай време са били принуждавани да работят по дванайсет и повече часа на ден, и чак когато отидох в армията и започнах да общувам с хора, които не бяха от Кони Айланд, разбрах колко различно произнасяме ние в нашия квартал някои думи.

По онова време минималната надница бе двайсет и пет цента на час. Когато Джоуи Хелър, дето живееше в блока от другата страна на улицата, порасна, извади си трудова книжка и на шестнайсет се хвана в „Уестърн Юниън“, където четири часа на ден разнасяше след училище телеграми из центъра, всеки петък той се прибираше с по пет долара — седмичната надница. Почти не пропускаше да си купи на старо поредната грамофонна плоча за клубчето на Сърф авеню, което вече бе отворило врати и където се научихме да танцуваме линди хоп, пушехме и опипвахме момичетата в задната стая, ако все пак извадехме късмет да ги прилъжем или да ги убедим да дойдат с нас дотам. Моят приятел Лу Рабиновиц, другият му приятел Лио Уейнър и още неколцина смелчаци вече ги чукаха по канапетата, а и другаде. Бащата на Джоуи Хелър беше починал и брат му и сестра му, които бяха по-големи, също работеха, когато намереха къде, главно на непълен работен ден в „Улуърт“, а през лятото — на плажа, на сергиите за замразен крем и хотдог. Майка му, която като момиче е била шивачка, сега помагаше на майка ми, стесняваше и отпускаше рокли, скъсяваше и удължаваше подгъви, обръщаше износените яки на ризите за местната пералня май за по два-три цента едната, най-много да е било за пет.

Така я караха. Джоуи също искаше да става писател. Именно от него чух за пръв път вариацията върху песничката от радиорекламата на пепси-кола. Помня първия куплет и на друга пародия, която той направи на нашумяла песен, стигнала почти върха в класацията на „Лъки Страйк“ — и днес можете да я чуете в записите на някои от по-добрите певци от онова време.

Пламък лумне ли във взора

и с ципа ти се тя пребори,

любов цъфти в моминското сърце.

Жалко, че не я помня по-нататък. Джоуи си мечтаеше да пише комедийни скечове за радиото, киното и театъра. И аз мечтаех да ги пиша заедно с него, а също някой ден разкази, които да са толкова хубави, че да ги публикуват в списание „Ню Йоркър“ или някъде другаде, все едно къде. Заедно се потяхме над смешните пиески за скаутския ни отряд, отряд №148, а по-късно, вече по-големи, за забавите в клуба, където взимахме по десет цента или четвърт долар вход от хората от десетина други клуба в Кони Айланд и Брайтън Бийч, а момичетата пускахме гратис. Помня, една от скаутските ни пиеси, „Мъките и патилата на Тоби Новака“, бе толкова смешна, че ни помолиха да я повторим на една от редовните петъчни забави в нашето начално училище, НУ 188. Джоуи също отиде във военновъздушните сили, стана офицер и командир на самолет и също преподаваше в колеж в Пенсилвания. Но вече не беше „Джоуи“, аз вече не бях „Са̀ми“. Той беше Джо, аз — Сам. Бяхме по-малки, отколкото си въобразявахме, ала вече не бяхме хлапета. Но спомни ли си за едно време, Марвин Уинклър продължава да му вика Джоуи, а за мен си мисли като за Са̀ми.

„Те се засмяха, когато седнах на пианото.“

Тази реклама бе и вероятно си остава най-успешната пряка рекламна кампания по пощата, организирана някога. Попълвахме фиш и получавахме плик с инструкции, в които ни гарантираха, че с десетина лесни урока сме щели да се научим да свирим на пиано. Имаше полза, разбира се, ако човек имаше като Уинклър пиано, макар че на него хич не му се учеше да свири.

Производителят ни убеждаваше, че в бъдещето ни имало кола марка „Форд“ и край Мексиканския залив и при знака с летящото червено конче по бензиностанциите вече се намирал специален бензин за автомобили със свободно окачване, каквито още не можехме да си позволим. „Лъки Страйк“ означаваше първокачествен тютюн в ония времена на колела със свободно окачване и хората търсеха „Филип Морис“, бяха готови да изминат цял километър за „Камъл“ и другите цигари и пури, които докараха на баща ми рак на белите дробове, плъзнал и в черния дроб и мозъка и довършил го за нула време. Беше на възраст, когато си отиде, но Гленда съвсем не беше стара, когато бе покосена от рак на яйчниците и почина точно трийсет дни след като й сложиха диагнозата. Започна да й призлява от най-различни неща, след като Майкъл се самоуби, и днес можем да предположим, че се е поболяла от стреса. Именно тя намери Майкъл. Имаше едно чепато дърво в задния двор на къщата, която бяхме наели за лятото на Файър Айланд, и той се бе обесил на него. Аз отрязах въжето — знаех, че не бива, но го отрязах, за да не се люшка и да не плаши нас, жените и децата от съседните къщи цели два часа, докато дойдат полицията и съдебният лекар.

Долар на час… миля в минута… сто на седмица… сто мили в час, еха!

Всичко това бе възможно. Знаехме, че съществуват коли, които вдигат толкова, и всички в Кони Айланд имахме роднини, които живееха другаде, бяха по-заможни от нас и имаха коли, които изминаваха по миля, че и повече в минута. Нашите роднини живееха най-вече в Ню Джърси, в Патърсън и Нюарк и през лятото в неделя пристигаха с колите си, за да идат на плажа до въртележката, а понякога чак до „Стийпълчейс“, да се пекат или да се къпят в океана. Оставаха за вечеря — мама обичаше да готви, а сестра ми й помагаше — и им поднасяхме панирани телешки котлети с хрупкави пържени картофи, мама ги правеше страхотно, да си оближеш пръстите, за да ги нагости „като хората“. Всички се домогваха до държавна служба заради заплатата, сигурната чиста работа, отпуските и пенсиите, а и защото на такива служби назначаваха и евреи, и който станеше държавен служител, бе смятан за човек с професия. Можел съм да започна като помощник-печатар в печатницата на американското правителство, прочете по-големият ми брат в някакъв вестник на държавните служби, после да стана печатар с начална заплата шейсет долара седмично — това правело по долар, че и повече, на час — след като приключело обучението. Но трябвало да живея и да работя във Вашингтон, а никой от нас не беше убеден, че заради това си струва да напускам дома. По-приемливо ни се виждаше да стана, макар и за по-малко пари, помощник-ковач във военната корабостроителница в Норфолк край Портсмут, щата Вирджиния, заедно с цяла тайфа момчета от Кони Айланд, които също работеха там, докато стана на деветнайсет и видим дали войната ще свърши и дали ще ме вземат в армията или флота. Разправяха, че на Банк стрийт №30 в Норфолк, докъдето от Портсмут се стигаше с ферибот, имало бардак, публичен дом, но така и не събрах смелост да ида, пък и нямах време. Издържах близо два месеца на тежкия физически труд, работих без почивка петдесет и шест дни, включително в събота и неделя до обяд, и се отказах, прибрах се напълно изтощен и накрая се хванах за много по-малко пари като регистратор в застрахователна компания за пътнотранспортни злополуки, която по една случайност се намираше в същата сграда в Манхатън, старата сграда на „Дженеръл Мотърс“ на Бродуей 1775, където Джоуи Хелър бе работил като униформен куриер на „Уестърн Юниън“ и бе разнасял и събирал телеграми.

Къде беше?

Когато научи за Пърл Харбър. Когато пуснаха атомната бомба. Когато бе убит Кенеди.

Знам къде бях, когато убиха стрелеца Сноуден при втората атака над Авиньон, и тогава, а и сега това означава за мен повече, отколкото убийството на Кенеди по-късно. Зашеметен, бях в задната част на средния бомбардировач Б-25, след като се свестих от удара по главата, повалил ме за известно време, когато вторият пилот изгуби самообладание, превключи на свободно падане, а после изкрещя по бордовия микрофон всички в самолета да помогнат на всички други в самолета, които не му отговарят. Припадах отново всеки път, щом дойдех на себе си, щом чуех как Сноуден стене и видех как Йосарян напразно се мъчи да му помогне.

Преди този полет имах едно аварийно кацане с пилот, на когото всички викахме Джоу Гладника — когато не беше на боен наряд, сънуваше кошмари и бълнуваше, а веднъж се забихме в земята с пилот на име Ор, за когото по-късно се чу, че успял да офейка някак в Швеция, но и при двата случая не бях ранен и още не можех да повярвам, че това се е случило наистина, а не на кино. Тогава обаче видях Сноуден с извадените вътрешности, после на спасителна лодка край брега видях слаб мъж, срязан от витло на две, който сякаш се хилеше, и вече смятам, че стига да съм знаел как някое от тези неща ще се случи в мое присъствие, сигурно е нямало за нищо на света да ида на война. И мама, и татко знаеха, че войната е по-страшна, отколкото ние, хлапаците от квартала, си представяхме. Бяха ужасени, когато по-късно им съобщих, че съм приет като стрелец във военновъздушните сили. Никой от двамата не се бе качвал на самолет. Аз също, а и всички мои познати.

Двамата ме изпратиха до спирката на трамвая на Рейлроуд авеню, при втората сладкарница на нашата улица. Оттам щях да ида на Стилуел авеню и с другите три момчета щяхме да се качим на метрото по линия „Сий Бийч“ и през Манхатън да стигнем на гара Пенсилвания, за да се явим при военните. Доста години по-късно научих, че след като ме прегърна на сбогуване с мила усмивка и безизразно лице и съм се качил на трамвая, мама рухнала, разплакала се направо на спирката и хлипала безутешно близо половин час, докато накрая баща ми и сестра ми успели да я приберат вкъщи.

В деня, когато отидох в армията, стандартът ми на живот всъщност скочи двойно. Като регистратор в застрахователната компания печелех по шейсет долара на месец, а трябваше да плащам и за транспорт и обяд, освен ако не си носех нещо. В армията още от първия ден като редник ми плащаха седемдесет и пет долара месечно, а храната, дрехите, квартирата, лекарите и зъболекарите бяха безплатни. А преди да се уволня, като сержант с добавки за полетите, компенсации, че съм отвъд океана и че участвам в сражения, си докарвах на месец повече, отколкото държавните печатари, и вече бях по-близо до ония сто долара седмично, за които навремето смятах, че няма да печеля никога.

Откъде идваха всички тези пари?

Както би казала мама на идиш — в понеделник една трета от нацията живее в лоши жилища, облечена е зле и не си дояжда, а в четвъртък в армията има десет милиона души, които печелят по-добре, отколкото повечето измежду тях са изкарвали дотогава, и два милиона волнонаемни, и танкове, самолети, кораби, самолетоносачи и стотици хиляди джипове, камиони и други превозни средства, които излизат от фабриките толкова бързо, че почти е невъзможно да се преброят. Изведнъж се оказа, че има достатъчно средства за всичко. Нима за това заслуги има само Хитлер? Капитализъм, вероятно би отговорил баща ми с примирена усмивка, сякаш за него — човечния социалист, всички злини на неравенството се изясняваха само с тази греховна дума. „За войната винаги има достатъчно. Не войната, а мирът е твърде скъп“.

Докато пътувахме с влака от гара Пенсилвания към мобилизационния център на Лонг Айланд, аз почувствах как в армията губя значението си като човек и своята самоличност и с изненада открих, че това ми харесва. Бях част от подкараното стадо и усетих, че ми олеква, задето всичко е предначертано от други вместо мен, задето ми казват какво да правя и върша същото като останалите. Чувствах се необременен, по-свободен, отколкото като цивилен. След като се ориентирах, имах и повече свободно време, усещане за по-голяма свобода.

Ние, четиримата, които се записахме заедно доброволци, се върнахме вкъщи невредими, въпреки че аз изживях ужасни мигове в двете нападения над Авиньон, а Лу попадна в плен и прекара половин година във военнопленнически лагер в Германия, преди да го освободят руснаците. Той си знае какъв късмет е извадил, като все пак оцеля през бомбардировките на Дрезден. Но Ървипг Кайзер — нашият Тоби Новака от пиеската, която написахме заедно с Джоуи Хелър — бе разкъсан на парчета при артилерийски огън в Италия, пак там бе убит и Сони Бол.

По времето на Виетнам вече знаех какво е война и колко безнравствен е Белия дом, и се заклех пред Гленда, че ще направя всичко възможно — законно и незаконно — за да не допусна Майкъл да замине, дори и да го обявят годен за служба и да му пратят повиквателна. Съмнявах се, че може да се случи. Дори още преди да порасне достатъчно, за да се тъпче с наркотици и лекарства, понякога се държеше така, сякаш вече е наркоман. Оправяше се с фактите и цифрите, но го нямаше никакъв с неща като карти и планове. Имаше феноменална памет за статистически данни. Но не го биваше много в алгебрата и геометрията, в нищо абстрактно. Оставих Гленда да си мисли, че му е повлиял разводът. Чертаех героични планове да се преместим в Канада, ако наборната комисия му изпрати повиквателна. Бях готов дори да замина с него в Швеция, ако там е по-безопасно. Дадох й дума, но не се наложи да я спазвам.

Лу си мечтаеше за парашутните войски или танк с оръдие, за да мачка швабите, които преследват евреите, но накрая, след като премина обучение в леката артилерия, се озова в пехотата. В Европа бе произведен сержант, когато убили неговия сержант. Дори преди това, в Холандия, бе поемал командването, когато сержантът започнал да се съмнява в себе си и разчитал на Лу да дава заповедите. Аз исках да стана пилот изтребител и да летя на П-38, защото ми изглеждаше бърз и лъскав. Само че не можех да преценявам височината и станах стрелец. Видях плакатите, на които пишеше, че не достигали стрелци, и се записах доброволец. Разправяха, че това била най-опасната от всички служби, и беше истина. За мен се оказа дори още по-опасна.

Бях достатъчно дребен, за да стана челен стрелец на „летяща крепост“ в Англия, но за щастие никой не забеляза и накрая се уредих в по-слънчевото Средиземноморие на по-лекия и безопасен Б-25.

В тренировъчния лагер много обичах да усещам как стискам картечницата. Харесваше ми да съм на високо и да стрелям с истински бойни патрони по тренировъчни мишени във въздуха и по неподвижни земни мишени, да изпращам по тях трасиращите куршуми с белите им дири. Бързо научих какво е инерция и относително движение, че бомба или куршум, изстреляни от самолет, движещ се с петстотин километра в час, излитат в същата посока и със същата скорост, но още от първия миг започва да действа земното притегляне, и от време на време нашият първи офицер по артилерийска стрелба ме изваждаше на черната дъска, за да помогна на някои, които все не разбираха. Научих невероятни неща за законите за движение на Нютон — при положение че се движиш ти или целта, никога няма да я уцелиш, ако се мериш право в нея. Има един, на който и досега се чудя: ако изстреляш куршум от хоризонтално оръжие, а в същия момент същият такъв куршум бъде пуснат върху мястото от същата височина, те ще ударят земята по едно и също време, въпреки че първият куршум може да се приземи на близо осемстотин метра встрани. Не си падах чак толкова по обучението в условия, близки до бойните, защото оръжията не бяха истински, макар че то бе забавно почти колкото и стрелбищата за по цент на плажа. Седиш в нещо като кабинка, бойните самолети най-различни модификации те връхлитат за част от секундата върху екрана от всички посоки и всякакви височини, та практически е невъзможно да различиш толкова бързо приятел от враг, да насочиш мерника и да натиснеш спусъка. В това упражнение никой не събираше достатъчно точки, но и никой не се провали. Две от момчетата, мои познати, бяха прехвърлени в други части, защото се страхуваха. Покрай това обучение станах скептичен — ако така беше и в действителност, единственото, което човек можеше да направи, бе да стреля възможно най-бързо напосоки и да запрати колкото може повече патрони през няколкото секунди, с които разполага. Точно така се оказа и в действителност, почти навсякъде. Винаги печелеше страната, успяла да вкара в боя по-голяма огнева мощ.

Хората не искат и да знаят, че битката при Термопилите с героичните спартанци, държали се до последния човек, не е победа за древните гърци, а смазващ разгром. Цялата храброст е била прахосана. С факти като този обичам да смайвам хората, та те да се стреснат и да започнат да мислят.

Вярвах в своята картечница, но през ум не ми минаваше, че винаги ще стрелям по някого, поел със самолета, за да стреля по мен.

Падам си шегаджия и скоро се сприятелих с повече хора, които ми бяха симпатични, отколкото дори в Кони Айланд. В армията имах лични предимства. Бях чел повече и знаех повече. Открих, че е по-удобно да казвам веднага на хората, че съм евреин, те и бездруго сигурно се досещаха, намирах начин да го вмъкна в разговора и да добавя, че съм от Кони Айланд в Бруклин, Ню Йорк. Имах простички близки отношения с хора, които се казваха например Брус Съгс от Хай Пойнт в Северна Каролина и Хал А. Муди от Мисисипи, Джей Матюс и Брус Дж. Палмър от различни градчета в Джорджия, за които не бих казал, че намираха общ език помежду си, Арт Шрьодер и Том Слоун от Филаделфия. В казармата в Лоури Фийлд, щата Колорадо, където ме бяха прехвърлили да се обучавам за стрелец, видях враждебност и закани от Боб Бауърс, който също бе от Бруклин, от по-див квартал на норвежци и ирландци, известен при нас със своя антисемитизъм, и от Джон Рупини от северната част на щата — и аз, и те гледахме да си нямаме вземане-даване. Знаех какво изпитват, те знаеха, че знам, всъщност се държаха враждебно горе-долу с всички останали. Лу сигурно щеше да излезе наглава с тях, без да му мисли много-много. Докато играехме покер на втория или третия ден във военния влак, с който ни прехвърляха от Аризона в Колорадо, ми се стори, че чух един от играчите да споменава нещо за някакъв евреин, но не бях сигурен. После онзи срещу мен — вече бе обяснил, че е от малко южняшко градче, се подсмихна и изтърси: „И при нас ги има, държат магазин за дрехи. Само да ги видите на какво приличат“. Сега вече бях сигурен и знаех, че трябва да се намеся.

— Я да се разберем, ако обичате — казах му рязко и малко надуто. Бях уплашен. Това не бе моят глас. — По една случайност съм евреин и тия приказки хич не ми харесват. Ако кажете, веднага излизам от играта. Но ако искате да продължа, престанете да говорите неща, които обиждат моите чувства и ме оскърбяват. Пък и не разбирам защо ви е да ме унижавате.

Играта бе спряла, полюшвахме се и слушахме тракането на колелата. Излезех ли от играта, същото щеше да направи и Лескоу, а ако се стигнеше до бой, те знаеха, че той ще бъде на моя страна. Но на момчето, на което бях говорил, Купър, му идеше да потъне в земята от срам и започна да мънка:

— Извинявай, Сингър, не знаех, че си евреин.

Лу сигурно щеше да му счупи врата и да иде в затвора. Но аз за кратко се сприятелих с човек, който вечно гледаше да има мир. Лу си е Лу, а аз не съм.

Казвам се Самюъл Сингър, без инициал за второ име — просто Са̀ми Сингър — и съм се родил дребен, пораснах по-нисък от другите и физически невзрачен. Не като друг добър приятел от махалата, Айк Соломон, който не беше по-висок, но имаше мощни плещи и огромен гръден кош, можеше да вдига тежести и от сутрин до вечер висеше на лоста. Цял живот съм се пазил от сбивания и съм правил всичко възможно да не се набърквам в тях. Бях остроумен и отзивчив, винаги успявах да завържа приятелства. Открай време ме бива да оправям нещата с насочващи въпроси и да поддържам весел разговор с умни иконоборчески откровения.

— Смяташ ли, че за страната щеше да е по-добре, ако през Войната за независимост бяхме загубили от англичаните? — питах изпитателно, сякаш наистина съм объркан, и независимо от отговора бях готов с критичните въпроси.

— Щом Линкълн е бил толкова умен, защо не е оставил южняците да се отцепят? Нима това е щяло да доведе до по-големи поражения от самата война?

— Конституцията конституционна ли е?

— Възможно ли е демокрацията да се изгради демократично?

— Дева Мария не е ли била еврейка?

Знаех неща, за които другите не подозираха. Знаех, че ако влезем на който и да е етаж в която и да е казарма с не по-малко от четирийсет души вътре, почти винаги ще има двама с една и съща рождена дата, а от всеки три други опита, при два ще открием още двама, родени на един и същи ден. Бях готов да се обзаложа дори с хора от Невада и Калифорния, че град Рино в Невада е по на запад от Лос Анджелис, и почти бях готов да се хвана на втори бас, след като те проверяха — не искаха да се откажат от старите си представи, и туйто. Приготвил съм нещо и за кардинала, ако някога случайно седим един до друг и съм в настроение да се заяждам.

— Чии гени е наследил Иисус?

И след като клетият човечец ми даде някакъв отговор, с невинен поглед бих му напомнил, че и Христос се е родил като всички други деца, станал е мъж, а на осмия ден е бил обрязан.

В час по артилерийска стрелба почти си взех белята с окичения с ордени офицер, който ни преподаваше и който заяви, че средната продължителност на живота на един стрелец на самолет в сражение е три минути, а после попита има ли въпроси. Беше изпълнил своя дълг на борда на Б-17 от състава на Осма въздушна бригада, разбита в Англия, и аз не се подигравах с него, просто ми беше интересно.

— Как са го изчислили? — попитах и оттогава не вярвам на изчисления и статистика.

— За какво намекваш?

— Как биха могли да изчислят подобно нещо? Вие сигурно сте били в сражение най-малко час.

— Много повече от час.

— Значи през всеки час, когато сте отървавали кожата, би трябвало да са умирали деветнайсет души, и то за по-малко от секунда, за да излезе сметката от три минути. А и защо за стрелците да е по-опасно, отколкото за пилотите и командирите? Стрелят по целия самолет, нали?

— Сингър, ти си бил голям умник. Остани за малко след занятието.

Даде ми да разбера, че никога вече не бива да му противореча в класната стая, и ме запозна с нещо, което по-късно с Йосарян започнахме да наричаме законите на Корн — от името на подполковник Корн в Пианоза: според тези закони въпроси имат право да задават само онези, които не задават въпроси. Но пък ме впрегна да обучавам останалите с прости примери от алгебрата и геометрията, защото винаги трябва да стреляш много пред целта, движеща се спрямо теб, а за да стреляш пред самолета, трябва да стреляш зад него. Ако самолетът се намира на толкова и толкова метра, а куршумите изминават толкова и толкова метра в секунда, за колко секунди куршумите ще достигнат самолета? Ако самолетът лети с толкова и толкова метра в секунда, колко метра ще измине, докато куршумите го улучат? Всички видяха това на практика, на занятията, когато стреляхме на полигона от движещ се камион. Но макар да го преподавах и да го знаех, дори на мен ми беше трудно правилото, че ако стреляш по атакуващ самолет, се целиш зад него, между целта и опашката на своя самолет, заради все по-голямата въздушна скорост на куршумите, изстреляни от твоя самолет, и отклонението, което другият самолет трябва да направи, за да стреля пред теб.

Всичките ми приятели са щедри хора. И все се случваше така, че край себе си имах някой по-едър здравеняк, в случай че стане нещо — например Лу Рабиновиц или Сони Бартолини, един от най-смелите италианци, чието семейство също бе от Кони Айланд. И Лескоу, младият миньор от Пенсилвания, с когото се запознах в артилерийското училище. И Йосарян от тактическото обучение в Каролина, а по-късно и в Пианоза и сраженията, след като ние петимата — Йосарян, Апълби, Крафт, Шрьодер и аз, бяхме изпратени като екипаж в Европа.

Открай време ме е страх да не ме набият. Замислех ли се, от това се опасявах повече, отколкото че ще ме застрелят. Една нощ в Южна Каролина този страх започна да изчезва. Бе след поредния учебен полет в мрака, Йосарян не успя да намери пътя към места като Атина в щата Джорджия и Роли в Северна Каролина и отново се наложи Апълби от Тексас да ни върне в базата с радиокомпаса. Беше посред нощ, но ние — Шрьодер, аз и Йосарян, отидохме да хапнем във войнишкия стол. Офицерският клуб бе затворен. Йосарян вечно беше гладен. Бе свалил отличителните си знаци, за да мине за редник и да го пуснат да се нахрани. Нощем отпред все се мотаеха хора. Докато вървяхме през тях, най-неочаквано ме блъсна един огромен пиян простак, и то доста силно, та да не останат съмнения, че го е направил нарочно. Залитнах, бях много изненадан. Още преди да отворя уста, ми се нахвърли и яростно ме заблъска назад, към неколцина войници, които вече се бяха обърнали да зяпат. Всичко ставаше прекалено бързо, за да го проумея. Все още бях зашеметен и залитах, когато онзи ми връхлетя с вдигнати ръце и свити юмруци. Беше по-висок, по-плещест и по-тежък и нямаше начин да му устоя. Беше като онзи път, когато се опитах да уча Лу да се боксира. Дори не можех да избягам. Не знам защо е избрал точно мен, мога само да гадая. Но преди да ме е ударил, Йосарян се впусна да ни разтървава, беше протегнал длани и го подканяше да спре и да миряса. Но още не бе изрекъл първото изречение, когато онзи замахна и го удари с все сила отстрани по главата, после го цапардоса с другия юмрук, Йосарян залитна назад, безпомощен и зашеметен, а бабаитът продължи да го млати с две ръце по главата. Йосарян се олюляваше след всеки удар и преди да осъзная какво правя, се хвърлих напред, сграбчих онзи тип за ръчището и увиснах на него. Това не помогна, плъзнах се надолу, хванах го през кръста и забих крака в земята, за да събера сила и ако мога, да го поваля. Шрьодер също се бе хвърлил върху него от другата страна и аз го чух да вика:

— Проклет тъпак, той е офицер, чуваш ли, тъпако! — крещеше в ухото му. — Той е офицер!

Тогава Йосарян, който също беше доста силен, се окопити, успя да го хване за ръцете и го затика назад, докато оня загуби равновесие й бе принуден да спре. Почувствах как му се отщява да се бие — бе разбрал какво му казва Шрьодер. Изглеждаше смазан и ние го пуснахме.

— Я си сложи нашивките, лейтенант — рекох тихо и запъхтяно на Йосарян и щом го видях да си опипва лицето, добавих: — Няма кръв. Върви да си сложиш нашивките, докато не е дошъл някой. Ще минем и без вечеря.

Оттогава винаги взимах страната на Йосарян при караниците му с Апълби, дори при Великолепното въстание срещу атебрина, както ние с него го наричахме, въпреки че аз най-добросъвестно си взимах хапчетата против малария, докато летяхме през екваториалните пояси на път за Европа, а той — не. Преди първото спиране в Пуерто Рико ни бяха обяснили, че атебринът потиска симптомите на маларията, макар и да не лекува самата болест. Въпреки разпоредбите Йосарян не виждаше защо да лекува симптоми, преди да са се появили. Разногласията между него и Апълби прераснаха в караница за спасяване на достойнството. Крафт, вторият пилот, както винаги не взе страна. Говореше малко, усмихваше се много и в повечето случаи сякаш нямаше представа какво става. Когато малко след това го убиха в битката над Ферара, пак си мислех за него като за човек, който не взима страна.

— Аз съм командир тук — рече Апълби и направи грешката да го каже на Йосарян пред нас в Пуерто Рико, първата ни спирка, след като потеглихме от Флорида на четиринайсетдневен полет през океана. — Длъжен си да изпълняваш моите заповеди.

— Дрън-дрън — отвърна Йосарян. — Това тук е самолет, Апълби, а не лодка. — Бяха еднакви на ръст и по чин, и двамата бяха лейтенанти. — Освен това сме на суша, а не в морето.

— Въпреки това командир съм аз — каза бавно Апълби. — Веднага щом излетим отново, ще ти заповядам да гълташ хапчетата.

— Аз пък ще откажа.

— Тогава ще докладвам за теб. Няма да ми е приятно, но ще докладвам на командващия офицер веднага щом се появи такъв.

— Чудо голямо — упорито се противеше Йосарян. — Тялото си е мое, здравето — също, ще правя с тях каквото си искам.

— По устав не е така.

— Уставът е противоконституционен.

Показаха ни аерозолните бутилки, виждах ги за първи път, сега са флакони със спрей, и ни обясниха да ги използваме вътре в самолета още щом се качим, та докато пътуваме над Карибите към Южна Америка, да се предпазим от комарите и пренасяните от тях болести. При всяка отсечка от пътуването до Натал в Бразилия получавахме заповед да си отваряме очите на четири и да търсим останките от един-два самолета, изчезнали преди няколко дни при полет над океана или джунглата. Това би трябвало да ни подейства отрезвяващо, но не би. Същото важеше и за осемчасовия полет над океана, от Бразилия до остров Възнесение, със самолет, конструиран да лети не повече от четири часа, а оттам, два дни по-късно, до Либерия в Африка, сетне на север — до Дакар в Сенегал. През дългите отегчителни полети над океана се взирахме и търсехме останки и жълти спасителни лодки — когато се сетехме. Във Флорида имахме време и свободни вечери, в заведенията и кафенетата имаше дансинги.

Искаше ми се да започна да спя с момичета. По-големите от Кони Айланд, като Чики Еренман и Мел Манделбаум, влезли преди нас в армията, се връщаха в отпуск от далечни краища — Канзас и Алабама — и разправяха горе-долу еднакви истории за жени, които изгаряли от желание да легнат с нашите храбри момчета от войската, а сега и аз бях момче от войската и също ми се спеше с момичета.

Но още не знаех как. Бях стеснителен. Биваше ме в шегите, но бях срамежлив. Начаса ме омайваха лицата или телата, сторили ми се красиви. Възбуждах се бързо и се измъчвах, че може да проличи. Знаех, че вероятно съм преждевременно развит, но пак бе по-добре от нищо, както смятаха повечето от нас тогава. Когато танцувах, притиснат към момиче, към което и да е момиче, почти моментално получавах ерекция и се дръпвах, ужасно притеснен. Сега знам, че съм щял да направя по-добре, ако съм го притискал още повече, за да няма съмнение, че е там, и съм пускал двусмислени шеги какво искам и смятам да получа. Когато се скривах в задната стая с момиче, за да го опипам, или пък отивах при някое в апартамент, където се бе хванало за бавачка, обикновено получавах доста бързо каквото исках и се чувствах чудесно до мига, когато бях принуден да си спомня, че това не е всичко. Знаех, че съм нисък, и смятах, че ми е малък, а на другите, на почти всички, им е голям, до един летен ден в съблекалнята на плувния басейн в парка „Стийпълчейс“, когато се къпехме един до друг с Лу и аз се престраших да погледна в огледалото, колкото да видя, че моят не отстъпва на неговия.

Да, но той го използваше. А аз вечно свършвах бързо или пък изобщо не свършвах. Първия път, когато Лу и другият му приятел, Лио Уейнър, ме уредиха с едно момиче, което бе пристигнала в Кони Айланд, за да продава през лятото сода, и нямаше намерение да отказва на никого, който й поиска — тях и двамата ги биваше много да уговарят момичетата — свърших още в гумата, преди да съм го вкарал. Първия път, когато сам си опекох работата с едно момиче в клуба и щом му пуснах ръка, ми даде да разбера, че няма нищо против да опитаме всичко от край до край, ми спадна още като се съблякохме, въпреки че уж бях възбуден и готов, преди да си събуем гащите. Гленда умираше за тези истории.

Не съм сигурен, но май не съм спал с жена, докато не заминах за Европа. Там нямаше проблеми, бях едно от многото момчета, които с младежка самоувереност и неутолима жажда за буйни преживявания вършат едно и също, наобиколени от местните момичета от главния град на острова — Бастия, разположен съвсем наблизо, които не знаеха нашия език, и най-вече после в Рим, където жените, които срещахме по улиците, се усмихваха, за да ни подскажат защо са там, и очакваха да се приближим с настоятелни молби, пари, цигари, шоколади, с лекомислено веселие и вече разкопчани панталони. Не ги възприемахме като проститутки или курви, а просто като уличници. Не съм съвсем сигурен дали не съм го правил и преди това, заради случката с една сладурана южнячка в танцувалния салон в Уест Палм Бийч, щата Флорида, където ни бяха пратили да изпитаме самолета, с който трябваше да прелетим океана, и да проверим уредите за дефекти и отклонения.

И досега не знам дали тази случка се брои. Момичето бе много дръзко, с катраненочерна коса и почти лилави очи, два-три пръста по-ниско от мен, имаше и трапчинки и бе поразено от енергичния ми нюйоркски ритъм в танца линди хоп, който никога не бе виждало и искаше да научи. Шрьодер също не бе виждал подобно нещо, нито пък лейтенант Крафт, реквизирал от автомобилния парк джипа, с който отидохме там. По едно време излязохме, за да глътнем малко въздух. Вървях, без да свалям ръка от кръста й, и се отправихме безмълвно към едно от по-тъмните кътчета на паркинга. Подминавахме двойки, които се прегръщаха по разни скрити местенца. Подадох й ръка, за да седне на бронята на една ниска спортна кола.

— О, не, Са̀ми, не, скъпи, няма да го правим тази вечер, не и тук, не и сега — отсече тя много категорично, както ме изтикваше с длани, опрени върху гърдите ми, и ми лепна бърза приятелска целувка по носа.

Бях се отпуснал между краката й достатъчно близо, за да продължим да се целуваме, и тъкмо бях плъзнал ръце под роклята й, милвах я по бедрата под ластика на гащите и търках отдолу с палци. Когато тя заговори, всъщност не се и надявах да направим нещо повече на паркинга.

Вторачен в очите й, си признах с усмивка:

— Дори нямам представа как става. Не съм го правил никога.

На другия ден заминавахме за Пуерто Рико и можех да рискувам да бъда откровен.

При тези думи тя се засмя, сякаш продължавах да си правя шеги. Не й се вярваше нахакан тип като мен да е все още девствен.

— Бедничкият ми — завайка се разнежено. — Бил си ужасно онеправдан, нали?

— Научих те да танцуваш — подметнах аз.

— Е, тогава ще ти покажа как го правим — склони момичето. — Но няма да го вкарваш. Първо обещай. Сега се дръпни да се завъртя малко. Така. Виждаш ли? Ох, какъв ти е хубав. И вече е готов, не ти трябва отличник.

— Обрязан съм от скулптор.

— Чакай, Са̀ми, не толкова бързо, миличък. Не бързай. Не там, малкият, не там. Че ти си почти на пъпа ми. Научи се да оставяш момичетата да се наместят и тогава да почваш. Но тази вечер няма да го правя с теб. Разбра ли? Хайде малко по-близко. Така е по-добре, нали? Няма да го вкарваш, чу ли! Не го вкарвай! Ама ти го вкарваш!

Извика последните думи толкова силно, че сигурно разлюля квартала. Петнайсетина секунди се мята диво под мен, за да се отскубне, и единственото, което опитвах аз, бе да се надигна и да й помогна, а после, докато се усетя, скочих и започнах да гледам как спермата ми хвърчи във въздуха, отвъд гюрука на колата. Наистина бликаше на сто метра. „Изстрелвам“ е точната дума за сперма на момче на деветнайсет-двайсет години. Когато един мъж е на шейсет и осем, той се „изпразва“. Стига да може. И да иска.

И през ум не ми е минавало, че ще бъда толкова стар, та да се събуждам с вдървени стави и няма да имам с какво да запълвам времето си освен с доброволно събиране на средства за лек против рака. Чета до късна доба, както е казал поетът, често и сутрин, през зимата ходя на юг с една моя приятелка, която има къща в Неапол, щата Флорида, за да съм близо до океана, а понякога при едната си дъщеря, която живее в Атланта, понякога в Хюстън, щата Тексас, за да видя другата дъщеря, която живее там с мъжа си. Играя бридж и така се срещам с хора. Имам малка вила в Ийст Хамптън, близо до океана, с една стая за гости и отделна баня към нея. Всеки път, когато Лу отново постъпва на лечение, му ходя на свиждане поне веднъж седмично с автобус, който взимам от автогарата. Стоя там цял ден. Никога не съм мислил, че ще го надживея, но може да умра и преди него, защото в дългите ремисии, на които той се радва през близо двайсетте години, откакто научих, че страда от болестта на Ходжкин, Лу е по-издръжлив от мен и върши много повече неща. Този път обаче ми изглежда по-слаб, по-дълго не си възвръща теглото, паднал е духом, станал е съвсем черноглед и Клер, която разговаря с Тиймър, е много по-загрижена за душевното му състояние, отколкото за болестта.

— Поболявам се, задето ми се повръща — каза ми той последния път, когато говорихме насаме, сякаш готов да се предаде, и аз не разбрах дали го казва просто на шега.

Затова пробвах една от моите.

— Казва се „повдига ми се“.

— Какво?

— Казва се „повдига ми се“, Лу. А не „повръща ми се“.

— Са̀ми, стига си се заяждал. Недей, поне сега.

Почувствах се глупак.

Не ми е писано да живея на старини с децата, затова съм заделил пари за старчески дом. Очаквам рак на простатата. Мога скоро да се оженя пак, ако богатата ми приятелка, вдовицата, някога преодолее финансовите си подозрения и ми каже, че е редно да го направим. Но колко ли ще трае? Още седем години? Много ми липсва семейният живот.

Гленда реши, че опитът на паркинга не се броял.

— Божичко! — възкликваше тя през смях и клатеше недоверчиво глава, щом заговорехме за него. — Не си знаел нищичко, нали?

— Не, не знаех.

— Само не ми пробутвай този номер и не се прави на безпомощен.

Понякога наистина съм бил безпомощен. Почти всички жени, с които съм бил, изглеждаха по-опитни. Според мен има два вида мъже и аз спадам към втория.

Тя го направила за пръв път в колежа, когато за пръв път напуснала дома на родителите си, с човека, за когото се омъжила скоро след като се дипломирала и който се разболя от рак преди нея, има меланом, но после се ожени още два пъти и дори направи още едно дете. Имах възможност да следвам чак след войната, а тогава вече не беше кой знае колко трудно да убедя някое момиче да преспи с мен, защото не бях чак толкова неопитен, а и повечето момичета бяха навити.

Апълби насочи самолета от Натал в Бразилия към остров Възнесение, през целия път се ръководеше от радиокомпаса, имахме допълнителен резервоар гориво, монтиран в бомбения отсек специално за дългия полет. Вече не разчиташе, че Йосарян ще се справи с компаса. Йосарян също не разчиташе на себе си и почти не се засегна. Не той, а Апълби трупаше злоба срещу него. Рискът да се осланяш само на радиокомпаса — разбрах аз от Йосарян, който бе научил поне това — бе, че приближихме острова със сто и двайсет градуса отклонение, по дъга, а не направо, и изразходвахме повече керосин.

Научих повече за войната, капитализма и западното общество в Маракеш, Мароко, където видях заможни французи — пиеха аперитиви по терасите на луксозните хотели с децата и пременените си жени, чудеха се какво да правят, докато през това време други дебаркираха в Нормандия, а по-късно и в Южна Франция, за да освободят родината им и да им дадат възможност да се приберат и да си върнат имотите. В огромния американски център за нови попълнения в град Константин в Алжир чакахме половин месец да ни прикрепят най-сетне към някоя ескадрила бомбардировачи и там за първи път понаучих нещичко за Зигмунд Фройд. Спях в палатката с един фелдшер, по-възрастен от мен, който също очакваше назначение, също искаше да пише разкази като Уилям Сароян и също беше убеден, че може. Никой от нас не разбираше, че е достатъчен и един Сароян. Днес Сароян е толкова незначителен, та можем да кажем, че и един е бил много. Разменихме си книгите, които бяхме завършили.

— Сънувал ли си някога, че зъбите ти падат? — веднъж ме попита той лукаво ни в клин, ни в ръкав.

Нямахме никаква работа, седяхме и чакахме. Ако искахме, можехме да играем баскетбол или волейбол. Бяха ни предупредили да не ходим в Константин и да не се мотаем лекомислено там за уиски или жени, плашеха ни с убития наш войник, когото намерили кастриран, със скротум, пришит към устата — история, която ни се стори доста съмнителна. Хранехме се с пакети суха храна.

Въпросът му улучи право в целта. Направо подскочих, сякаш някой четеше мислите ми.

— Точно това сънувам! — потвърдих наивно. — Дори нощес.

Той кимна самодоволно и заяви без колебание:

— Понеже си лъскал бастуна.

— Голям лайнар си! — отвърнах гневно и гузен-гузен се зачудих как е разбрал.

— Това не е престъпление — започна да се брани фелдшерът. — Дори не е грях. И жените го правят.

Тогава не повярвах в последните му думи. Гарантирал, че ме чакат изненади.

След като кацнахме в Пианоза, очаровани започнахме да гледаме планините и горите досами морето, докато чакахме колите, които щяха да ни закарат с багажа до канцеларията на нашата ескадрила, за да представим документите си и да ни разпределят по палатките. Беше май и слънчево и всичко бе красиво. Почти нищо не помръдваше. Почувствахме се в безопасност.

— Чудесно свършена работа, Апълби — похвали го Йосарян с половин уста от името на всички ни. — Никога нямаше да стигнем дотук, ако трябваше да разчитате на мен.

— Това не е много важно — отвърна безпощадно Апълби с едва доловимия си тексаски акцент. — Нарушил си устава и ти обещах, че ще докладвам.

В канцеларията, където ни посрещна любезният сержант Таузър, Апълби едва се сдържа, докато уредят формалностите. После през стиснати устни, с лице, разтреперано от обида и гняв, поиска, настоя да се срещне с командира на ескадрилата във връзка с всекидневното неподчинение на член от екипажа, който отказал да гълта атебриновите таблетки и не се подчинил на заповедите да ги пие. Таузър потисна изненадата си.

— Той тук ли е?

— Да, сър. Но се налага да изчакате.

— Искам да поговоря с него пред всички, та останалите да потвърдят.

— Разбирам. Ако желаете, седнете.

Командващият ескадрилата беше майор, фамилното му име също беше Майор и този странен факт ме развесели.

— Благодаря, май че ще седна — каза Апълби. Останалите мълчахме. — Сержант, колко приблизително ще трябва да чакам? Имам да свърша един куп работа днес, та утре сутрин да стана рано, напълно готов и бодър, за да мога да вляза в сражение в момента, когато ми заповядат.

Стори ми се, че Таузър не вярва на ушите си.

— Не ви разбрах, сър?

— Какво, сержанте?

— Какъв беше вашият въпрос?

— Колко приблизително ще трябва да чакам, за да вляза при майора?

— Докато излезе за обяд — отвърна сержант Таузър. — Тогава можете да влезете веднага.

— Но той няма да бъде там, нали?

— Не, сър. Майор Майор ще се върне в кабинета си едва след обяда.

— Разбирам — каза Апълби колебливо. — Мисля, че в такъв случай по-добре ще бъде да дойда след обяда.

Ние с Шрьодер стояхме мълком, както винаги, когато офицерите уреждаха нещо помежду си. Йосарян слушаше с язвително любопитство.

Апълби излезе пръв. Веднага щом го последвах, той спря рязко и стъписан се дръпна назад. Проследих погледа му и бях сигурен, че виждам висок мургав офицер със златно листо на майор да скача през прозореца на канцеларията и тичешком да изчезва зад ъгъла. Апълби стискаше очи и клатеше глава сякаш от страх, че се е разболял.

— Видя ли… — поде той, но в този миг сержант Таузър го потупа леко по рамото и му каза, че ако желае, сега може да влезе, тъй като майор Майор току-що е излязъл. Апълби почувства, че увереността му се възвръща.

— Благодаря ви, сержанте. Скоро ли ще се върне?

— Ще се върне веднага след обяд. Тогава вие ще трябва веднага да излезете и да го чакате пред палатката, докато излезе за вечеря. Майор Майор не приема никого в кабинета си, докато е в кабинета си.

— Какво казахте, сержанте?

— Казах, че майор Майор не приема никого в кабинета си, докато е там.

Апълби загледа втренчено сержант Таузър и се опита да придаде твърдост на гласа си.

— Вие подигравате ли се с мен, понеже съм нов в ескадрилата, а вие сте били дълго време на фронта?

— О, не, сър — отвърна сержантът. — Такива заповеди съм получил. Можете да питате майор Майор, когато го видите.

— Тъкмо това имам намерение да направя, сержанте. Кога мога най-после да го видя?

— Никога.

Но стига да решеше, Апълби можеше да докладва и писмено. След две-три седмици вече бяхме ветерани и въпросът изгуби значение дори за него.

Скоро той стана пилот на водещ бомбардировач и бе сложен в двойка с един командир с по-дълга служба на име Хавърмайър. В началото Йосарян бе много добър и можеше да бъде командир на водещ бомбардировач, затова бе поставен в двойка с един благ пилот на име Макуот. По-късно предпочитах Йосарян заради по-бързите му маневри при бомбардиране.

Струваше ми се, че не ни липсва нищо. Палатките бяха удобни и не забелязвах към някого да се държат враждебно. Живеехме в мир и сговор, каквито не са възможни другаде. Там, където бе Лу — в пехотата в Европа, имаше смърт, ужас, вина. През повечето време ние се забавлявахме и не потъвахме в униние при случайните загуби. Офицерът, отговарящ и за двата стола, Майлоу Майндърбайндър, сега е индустриалец и важна клечка във вноса и износа, а тогава — всички знаеха — вършеше чудесна работа, най-добрата в целия театър на бойни действия в Средиземноморието. Всяка сутрин закусвахме пресни яйца. В кухнята под командването на ефрейтор Снарк работеха италианци, събрани от Майлоу Майндърбайндър, той бе открил наблизо цели местни семейства, които на драго сърце ни перяха всъщност без пари. За да се нахраним, трябваше просто да изпълняваме заповедите. В края на седмицата получавахме сладолед с газирана вода, а офицерите го получаваха всеки ден. Едва когато ни свалиха с Ор край Франция, открихме, че содата, осигурявана от Майлоу, е била газирана от бутилките с въглероден двуокис, с които се надуват спасителните жилетки. Когато умря Сноуден, разбрахме, че нашият Майлоу е взел от чантите за първа помощ и ампулите с морфин.

Докато онзи първи ден се нанасях в палатката, спрях при звука на множество самолети, вдигнах поглед и съзрях три ескадрили от по шест самолета, които, идеално подредени, се връщаха от боен полет на ясния син фон на безветреното небе. Бяха излетели сутринта, за да обстрелват железопътен мост на отсамния бряг на Италия, край град на име Пиетрасанта, и сега се прибираха навреме за обяд. Нямало зенитен обстрел. Нямало вражески самолети. През цялото време, докато бях там, така и не се появиха вражески самолети. Тази война ми изглеждаше точно такава, каквато се бях надявал, опасна и безопасна. Занимавах се с нещо, което ми харесваше и което бе уважавано.

След два дни излетях на първия си боен полет, към мост край градчето Пиамбино. Съжалявах, че няма зенитен обстрел.

Чак когато видях как онова момче на моя възраст, Сноуден, умира само на няколко метра от мен в задната част на самолета от загуба на кръв, най-сетне прогледнах за истината: те се опитваха да убият и мен, наистина се опитваха да ме убият. Хора, които не познавах, стреляха с оръдия по мен почти всеки път, когато излитах на боен полет, за да ги бомбардирам, и вече съвсем не беше забавно. После исках да се прибера вкъщи. Имаше и други неща, които също не бяха забавни, защото броят на полетите, които бях длъжен да направя, в началото скочи от петдесет на петдесет и пет, после на шейсет и на шейсет и пет, и преди да съм изпълнил нормата, тя можеше да нарасне още, при страховитата вероятност да не го доживея. Тогава имах трийсет и седем полета, оставаха ми още двайсет и три, после двайсет и осем. Бяха станали и по-опасни, а след Сноуден, при всеки полет, още щом се издигнехме във въздуха и аз заемех мястото си на велосипедната седалка в дъното, обърнат назад, се молех, преди да се приготвя да заредя и да изпробвам картечницата, още докато се подреждахме в боен ред и се отправяхме към морето. Помня молитвата си: „Мили Боже, прибери ме здрав и читав у дома и аз се заклевам никога повече да не се кача на самолет“. Без да се замислям, след години наруших обещанието си заради едно съвещание за продажбите. Не съм казвал на Гленда или на друг, че съм се молел.

През втората седмица отпътувах за Бастия в джип с един лейтенант, казваше се Пинкард, бяхме се сприятелили по време на полет — бе взел колата от автопарка и ме покани да се разходим. Когато нямахме полети, разполагахме изцяло с времето си. Скоро след това Пинкард бе свален над Ферара заедно с Крафт и го смятаха за убит заедно с останалите. По правия път на север, който минаваше през равнината край плажовете, срещнахме две усмихнати момичета, които ни махнаха да ги вземем, и той спря рязко. След няколко минути свърна от пътя, към една равна полянка, обградена с храсти, където отново спря рязко, а после посочи навън и надолу и заговори безсмислици.

— Чук-чук? — попита по-голямата, когато реши, че го е разбрала.

— Чук-чук — потвърди Пинкард.

Момичетата се спогледаха и се съгласиха, слязохме от джипа и се разделихме по двойки в различни посоки. Аз тръгнах с по-голямата, вървяхме прегърнати. Тя се запъти към едно място край ръждясалите железопътни релси, които водеха към другия бряг на острова и вече не се използваха. Между релсите имаше метален тръбопровод, по който от доковете в Бастия получавахме гориво. Момичето си знаеше работата. Приготви се бързо и си го вкара. Очакванията ми не се оправдаха, почти не я усещах, но вече не се съмнявах, че най-после го правя. Дори веднъж се дръпнах и с радост погледнах надолу, за да се убедя. Свърших преди Пинкард, но пак преди него бях готов за втори път. Ала вече се връщахме с джипа и никой от другите нямаше желание да спираме отново.

След около седмица германците се изтеглиха от Рим и там влязоха американците, по съвпадение точно в деня на дебаркирането във Франция. Сякаш броени часове по-късно старши офицерът на нашата ескадрила — и досега не знам какво е старши офицер, но нашият бе майор, на име… де Къвърли — нае там два апартамента за нас, за да ги използваме през кратките отпуски, офицерският бе изискан, с четири спални за четирима мъже, обзаведени с мрамор, огледала, завеси и лъскави кранове в банята, беше разположен на широка улица, Виа Номентана, която бе доста далеч и дотам се вървеше дълго. Нашият заемаше два цели етажа и до него се стигаше с пъплещ асансьор, намираше се точно до Виа Венето в центъра на града и заради доброто му разположение офицерите в отпуск често отскачаха дотам, дори само да похапнат или да си починат с някое от момичетата, които вечно се навъртаха наблизо. Изтърсвахме се на цели тумби, запасени с дажби, и благодарение на Майлоу и майор… де Къвърли имаше жени, които по цял ден ни готвеха. Имахме прислужници, които чистеха и прекарваха добре, докато работеха и ни правеха компания, имаше и техни приятелки, които идваха на гости и заради храната и забавленията оставаха вечерта, а често и през нощта. Непредвидените плътски желания биваха задоволявани лесно. Веднъж влязох в стаята на Сноуден и налетях на Йосарян — беше се проснал върху една прислужница, която още стискаше метлата, а зелените й гащи бяха до тях на дюшека.

Никога не съм се забавлявал така, както в този апартамент. Едва ли някога ми е било по-хубаво.

На втория ден от първата ми отпуска се връщах сам от кратка разходка и стигнах пред входа точно когато пилотът с прякора Джоу Гладника слизаше от теглен от кон кабриолет с две момичета, които изглеждаха весели и безгрижни. Носеше фотоапарат.

— Хей, Сингър, хайде с нас — викна той с вечно възбудения си креслив глас. — Трябват ни две стаи горе. Аз плащам, черпя те. Тия двете казаха, че ще позират.

Остави ме да започна с хубавата — черна коса, закръглена, валчесто лице с трапчинки, налети гърди — беше чудесно, както би казал Хемингуей, вълнуващо, отморяващо, задоволяващо. Харесахме се. Когато се сменихме и останах с кльощавата, беше още по-хубаво. Разбрах, че е истина — на жените също им харесва. После винаги ми е било много лесно, особено след като се преместих в Ню Йорк в собствен малък апартамент и с удоволствие работех в рекламния отдел на списание „Тайм“. Можех да говоря, да флиртувам, да харча, да прелъстявам жени, така че да ги карам те да поискат да ме прелъстят — именно по този начин завъртях главата на Гленда да ми завърти главата и да ме убеди да се съберем, след като бяхме прекарали заедно в усамотение толкова много съботи и недели, и после да се оженим.

Когато се прибрах в ескадрилата, се чувствах уверен, авантюрист, покорител на женски сърца, едва ли не донжуан. Имах прилична роля в добър филм. Струваше ми се, че всичко върви по мед и масло, без никакви усилия от моя страна. Всяка сутрин си получавахме пресните яйца, всеки път, когато се качвахме в самолета, бомбите вече бяха натоварени. Други осигуряваха всичко необходимо, аз нямах грижа за материално-техническата страна. Живеех с неевреите и се оправях чудесно.

Когато пристигнах, сред нас имаше неколцина стрелци и офицери, вече изпълнили задължителните бойни полети. Имаха по петдесет полета, бяха успели да убедят доста от тях да направят още по един-два, ако за ден-два по една или друга причина екипажите не можеха да се попълнят, и те чакаха заповед да се върнат в Щатите. Преди да прехвърлят авиогрупата от материка на острова, тези хора бяха участвали в полети до Монте Касино и Анцио, когато германците все още разполагали в района с изтребители, за да ги атакуват, а след това заедно с повечето американци, пристигнали преди мен, бяха летели до, както ги наричаха, горещите точки — Перуджа, Арецо и други. Ферара, Болоня и Авиньон все още предстояха, бяха в моето бъдеще. Когато броят на задължителните полети бе повишен от петдесет на петдесет и пет, тези, които още не бяха преместени в Неапол, откъдето да отпътуват за Щатите, получиха заповед да се върнат в бой и да извършат допълнителните полети. И те, тези летци ветерани, по-опитни от мен, се върнаха, забелязах аз, без страх или гняв, само малко подразнени от неудобствата, но без паника или роптаене. Това ми се стори окуражително. Не пострадаха и след време се прибраха здрави и читави. Повечето не бяха кой знае колко по-големи от мен. Бяха се измъкнали невредими. Аз също щях да се измъкна. Усещах, че моят живот на зрял мъж всеки миг ще започне. Спрях да онанирам.