Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

Втора книга

4
Лу

Роден съм силен и безстрашен. И досега не знам какво е да се страхуваш от друго човешко същество. Мускулите, яките кости и огромният гръден кош не са ми от балите стари вестници и от това, че като дете вдигах какви ли не тежки неща във вехтошарския магазин на баща ми. Ако не бях толкова силен, той нямаше да ме кара да го върша. Щях да му водя сметките и да изпълнявам поръчки като сестрите ми и по-големия ми брат Айра. Бяхме четирима синове и две момичета в семейството, а от момчетата съм втори отзад напред. Майка ми разправяше на хората, че съм бил най-здравото пеленаче, което била виждала, също и най-гладното. Трябвало да ме тегли от гърдата с две ръце.

— Като Херкулес в люлката — каза веднъж Са̀ми Сингър.

— Кой?

— Херкулес. Невръстният Херкулес.

— Какво за него?

— Когато се родил, изпратили две големи змии в люлката му да го убият. Той ги удушил с голи ръце.

— При мен такива неща няма, всезнайко такъв.

Малкият Са̀ми Сингър знаеше такива истории още когато бяхме хлапета в трети-четвърти клас. Или може би в шести-седми. Целият клас пишеше съчинения за „Том Сойер“ и „Робинзон Крузо“, Са̀ми пишеше за „Илиада“. Той бе умен, аз бях досетлив. Той четеше за всичко. Аз се досещах. Той бе добър на шах, аз — на карти. Спрях да играя шах, той продължи да губи пари от мен на карти. Кой от двама ни бе умният? Когато отидохме на война, той държеше да бъде летец изтребител и избра авиацията. Аз избрах сухопътните войски, защото исках да се бия с германците. Надявах се да стана танкист и да ги мачкам със стотици. Той стана заден стрелец, аз се озовах в пехотата. Свалиха го в морето и се върна вкъщи с медал, аз бях военнопленник и прекарах отвъд океана до края на войната. Може пък той да беше по-умният. След войната влезе в колеж с държавна стипендия, аз купих склад за дървен материал извън града. Купих парцел, построих къща, рискувах в съдружие с неколцина от клиентите си, които разбираха повече от мен от строителство. Мен повече ме биваше в търговията. С печалбата вече сам вдигнах втора къща. Открих какво е кредит. В Кони Айланд не знаехме, че банките умират да дават пари назаем. Са̀ми ходеше по опери, аз — на лов за патици и канадски гъски с местни водопроводчици и банкери северняци. Като военнопленник в Германия се притеснявах всеки път, когато преминавахме от едни ръце в други, а новата охрана забиваше поглед в личния ми знак с името и откриваше, че съм евреин. Притеснявах се, но не си спомням някога да ме е било страх. Навсякъде — а ни пращаха все по-навътре в страната, към Дрезден — правех всичко възможно да намеря начин да им го съобщя, преди сами да са го разбрали. Не исках да остават с впечатлението, че съм човек, който крие нещо. Едва по-късно, когато Са̀ми ме попита, осъзнах, че са могли да ми плюят в лицето, да ми размажат главата с приклад или просто да ме отведат настрана в храстите и да ме наръгат с щикове или да ме застрелят. Повечето бяхме деца и си мислех, че ще ме удрят или обиждат, докато счупя няколко ченета и ги науча да се въздържат. Никога не съм си задавал въпроса дали съм способен да го сторя. Аз бях ЛР, Луис Рабиновиц от Мърмейд авеню в Кони Айланд, в Бруклин, Ню Йорк, и по онова време бях твърдо убеден, че никой не ме превъзхожда в нищо и ще успея във всичко, с което се заловя.

Като хлапе неизменно вярвах в това. Откакто се помня, все съм едър и плещест, имам силен глас, а тогава се чувствах по-едър и по-плещест, отколкото бях в действителност. В училище виждах ясно, че има по-големи момчета, които са по-едри от мен, може би и по-силни, но никога не съм ги смятал за такива. Никога не съм се страхувал и от момчетата в няколкото италиански семейства, които живееха в квартала, разните там Бартолиновци и Палумбовци, за които всички останали се бояха дори да продумат, освен ако не си бяха вкъщи. Тия жабари носеха ножове, така поне се мълвеше шепнешком. Аз самият никога не съм виждал подобно нещо. Не ги закачах и те ме оставяха на мира. Както и всички останали, доколкото си спомням. Само веднъж един ми посегна. Мършав, по-голям от мен, в осми клас, той бавно ме подмина и ме настъпи нарочно, докато седях на бордюра в началото на редицата, след като бяхме обядвали и чакахме да отворят вратите за следобедните часове. Беше по гуменки. Не ни позволяваха да ходим на училище с гуменки освен в часовете по физкултура, но всичките Бартолиновци и Палумбовци ги носеха когато си искат. „Ааа“, рекох си, щом усетих какво става. Бях видял как се приближава. Бях забелязал как ми хвърля подъл и невинен поглед. Дори не успях да забележа кога ръката ми се е стрелнала — сграбчих го за глезена, стиснах го леко, колкото да го спра, той се задърпа да се освободи и да продължи, без дори да извърне поглед, сякаш имаше някакво право, сякаш аз изобщо не съществувах. Беше истински изненадан, когато разбра, че няма да го пусна. Взе да се прави на нахакан. И двамата нямахме тринайсет.

— Какво искаш бе? — озъби се той.

Моят поглед обаче бе по-нахакан.

— Изпусна си нещо — отвърнах с хладна усмивка.

— Така ли? Какво?

— Подметките.

— Много смешно, няма що. Пусни ми крака.

— И една падна върху мен.

С другата ръка тупнах по мястото, където ме бе настъпил.

— Така ли?

— Така.

Той се дръпна по-силно. Аз стиснах по-силно.

— И да съм го направил, не е било нарочно.

— Мисля, че беше нарочно — казах му. — Ако се закълнеш и повториш, че не е било нарочно, може и да ти повярвам.

— Ти за какъв се мислиш бе? За много як ли?

— Аха.

Останалите момчета наблюдаваха, момичетата — също. Беше ми хубаво.

— Е, добре, не беше нарочно — каза той и спря да се дърпа. — От мен да мине, ще ти повярвам.

След това станахме приятели за известно време.

Един ден Са̀ми реши да ме учи как да се бия и да ми покаже колко го бива в бокса.

— Не можеш да разчиташ само на мускули, Лу.

Имал някакво ръководство, изчел го, взел назаем боксови ръкавици. Волю-неволю се усмихвах, докато си ги връзвахме един на друг. Показа ми стъпките, стойката, научи ме какво е кроше, къс удар, „ъперкът“.

— Добре, тигре, показа ми вече. А сега какво?

— Боксираме се три минути, почиваме една и ти показвам къде грешиш, после ще изкараме още един рунд. Помни: не спирай да се движиш. И никакви удари при клинч, никакво боричкане. Това е забранено. Вдигни лявата ръка, по-високо, задръж така, още я изпъни. Иначе ще ти разбия защитата и ще те фрасна. Така. Започваме.

Той зае стойка и затанцува напред-назад. Пристъпих право към него и с лекота извих с лявата си ръка неговите две. С дясната сграбчих лицето му с разтворена ръкавица и закачливо го разклатих наляво-надясно.

— Клинч — викна той. — Не е позволено да се хваща за лицето. Или ще удряш, или няма да правиш нищо. Сега се разделяме и започваме отново. Запомни, трябва да се опиташ да ме удариш.

Този път той затанцува още по-бързо, фрасна ме по главата със страничен удар и отскочи. За втори път се насочих право към него, бързо бутнах надолу ръцете му с една лапа и започнах леко да го потупвам по лицето с другата. Не можех да удържа смеха си при вида му. Хилех се, а Са̀ми пъхтеше.

— Хайде стига вече — каза отчаяно. — От тебе боксьор не става.

Преди понякога се тревожех за малкия Са̀ми, защото не бе особено о̀правен и обичаше да дразни хората. Но той беше умен и се оказа, че дразни само хора, за които е сигурен, че няма да му се разсърдят. Като мен.

— Хей, Лу, какво прави твоята приятелка с големите цици? — подхвърляше ми той през войната, когато започнах да излизам с Клер.

— Голям умник се пишеш — процеждах през зъби с пресилена усмивка.

Имам един нерв в задната част на челюстта и отстрани на врата, който започва да трепери, когато ми кипне кръвта. Случваше се понякога при игра на карти, когато залагах твърде високо и вкарвах всичките си номера в действие.

— Хей, Лу, поздрави от мен жена си с големите цици — подмяташе той, когато се ожених за Клер.

Уинклър също започна да се заяжда, а аз не можех да го смачкам, ако не смачках и Са̀ми, а сърце не ми даваше да смачкам Са̀ми. Смятах да ми стане и шафер, но нашите настояха за братята ми, а в моето семейство всички правехме това, което се искаше от нас.

Кръстили са ме Луис, а ми викаха Луи — не виждах никаква разлика, докато Са̀ми не ми я обясни. Но пак не виждам особена разлика.

Са̀ми четеше вестници. Обичаше цветнокожите и казваше, че трябва да получат избирателни права и в Юга и да бъдат свободни да живеят там, където искат. За мен бе все едно къде живеят, стига да не е наблизо. Никога не съм харесвал хора, които не познавам лично. Известно време харесвахме Рузвелт, когато го избраха за президент, но това бе главно защото не беше Хърбърт Хувър или някой друг гаден републиканец, или някой от селяндурите антисемити от Юга или Средния запад, или оня отец Коклин от Детройт. Само че му нямахме доверие и не му вярвахме. Не вярвахме и на банките и банковите сметки и въртяхме търговия, доколкото бе възможно, с пари в брой. И преди Адолф Хитлер не обичахме германците. Сред германците, които нямаха място в нашата къща, бяха и германските евреи. Това продължи и след Хитлер. Детството ми мина сред разговори за тях.

— В живота си не съм пожелавала никому зло — повтаряше мама. Непрекъснато го повтаряше, а не беше вярно. Сееше навред ужасните си клетви, дори върху нашите глави. — Но ако има народ, който да заслужава наказание, това са те. Когато пристигнахме от Полша в Хамбург, не ни погледнаха. За тях бяхме измет. Срамуваха се от нашите куфари и дрехи, а ние не знаехме дума немски. До един се срамуваха от нас и не го криеха. Крадяха ни парите, когато можеха. Имаше ли свободно място в трамвая или на улична пейка, слагаха там шапките си, за да мислим, че е заето, та да не седнем до тях. Караха ни да стоим прави с часове дори когато бяхме с децата. Всички, които имаха пари, бяха такива. И до един се правеха, че не разбират идиш.

Неотдавна Са̀ми дойде на гости у дома и спомена как си мислел, че германските евреи не разбират идиш. Мама сигурно би се направила, че недочува, ако подобни думи стигнеха до ушите й.

Когато войната заля Европа, ние бяхме с две години по-малки от наборната възраст. В гимназията се отказах от испанския и се прехвърлих на немски — започнах да се подготвям — и влудявах момчета като Са̀ми с моите achtung, wie geht, hallo, nein и jawohl. Когато ми крещяха да си затварям устата, аз им сервирах по едно-две danke schön. Не прекъснах немския дори в армията. Когато се записах доброволец, го знаех достатъчно, за да тормозя военнопленниците, които заварих във Форт Дикс, Форт Сил, Форт Райли и Форт Бенинг. Като военнопленник край Дрезден можех да разговарям по малко с охраната и понякога да превеждам на останалите американци. Заради немския ме изпратиха в Дрезден, където станах отговорник на работна команда, въпреки че бях сержант и не би трябвало да отивам.

Търговията с отпадъци процъфтяваше още докато бях хлапе. Майката на Са̀ми събираше стари вестници и ни даваше пробитите си алуминиеви тенджери и тигани, а баща ми ги продаваше. После старият надуши, че в отпадъците има хляб, и то доста, и че прекупвачите на отпадъчни метали вече правят малки състояния. Търчахме насам-натам, за да открием сгради, обявени за разрушаване. Дебнехме пожарникарите. Големите пожари в Кони Айланд винаги се оказваха златна мина — за нас медна или оловна, заради тръбите, които отмъквахме. Когато малко след войната изгоря лунапаркът, извадихме оттам купища отпадъци. Платиха ни да ги разчистим, после още веднъж, когато ги продадохме на прекупвачите. Всичко, което пареше, го опаковахме в азбест, отмъквахме и азбеста и също го правехме на бали. След тази акция доста се замогнахме и старият ми даде назаем десет хиляди, за да купя един склад за дървен материал, но и лихвата беше жестока, защото си беше такъв, а и самата идея не му хареса. Не искаше да излизам от търговията с отпадъци, не искаше да се местим на почти три часа път. Особено доходни бяха старите училища и болници. Купихме втори камион и наехме яки мъжаги от квартала, които хем да носят, хем да разгонват другите вехтошари. Наехме дори един огромен shvartza, як кротък негър, казваше се Сони, който един ден дойде да търси работа. Смъквахме с метални куки и чукове мазилката от стените и азбестовата изолация и се нахвърляхме върху медните и оловните тръби с куките за бали, лостовете и ножовките. После баща ми изхвърли от работа Смоуки Рубин.

Аз се погрижих да се разчуе. Смоуки ми го върна с новината, че бил тръгнал да ме търси и по-добре да не ме намирал. На другата вечер отидох в закусвалнята на Хапи на Мърмейд авеню и седнах да го чакам. Дойдоха Са̀ми и Уинклър, изглеждаха доста зле, когато ме видяха. Помислих, че всеки момент ще припаднат.

— Какво правиш тук? — попита Уинклър. — Измитай се веднага.

— Толкова ли не знаеш, че Смоуки те търси под дърво и камък? — додаде Са̀ми. — Повел е и неколцина от приятелчетата си.

— Помагам му да ме намери. Ще ви купя сода и сандвичи, ако искате да чакате с мен. Ако не, сядайте където искате.

— Ако си решил да се правиш на луд, поне повикай братята си — каза Са̀ми. — Да изтичам ли до вас?

— Я по-добре пийни едно уиски.

Не се наложи да чакаме дълго. Смоуки ме съзря още от вратата — бях седнал с лице към нея — и се запъти право към сепарето, следван от един тип на име Бени Червения и от странната птица, известна като Уили Майната.

— Теб търся. Трябва да си поприказваме.

— Слушам те — казах. Погледите ни бяха приковани един в друг. — Затова съм тук.

— Тогава излез навън. Искам да си поговорим насаме.

Замислих се. Те бяха по на трийсет, че и отгоре, а ние — на седемнайсет и половина. Смоуки се бе качвал на ринга. Бе лежал в затвора и поне веднъж беше наръгван лошо в бой с ножове.

— Добре, Смоуки, щом искаш — реших аз. — Само че кажи на приятелчетата си да седнат тук, ако искаш да излезем двамата.

— Разправял си лоши работи за мен, така ли е? Не извъртай. Баща ти също.

— Какви лоши работи?

— Че сте ме били изхвърлили, защото съм крадял. Баща ти не ме е изхвърлял. Да сме наясно. Аз напускам. Няма да работя повече за вас.

— Смоуки. — Почувствах, че оня нерв отстрани на бузата и врата започва да трепка. — Старият каза на всяка цена да ти предам, че ако още веднъж се веснеш в магазина, ще ти строши врата.

Смоуки млъкна. Познаваше стария. Щом го беше казал, щеше да го направи. Баща ми бе нисък човек с най-широките плещи, които съм виждал, и с малки сини очи върху лице, което напомняше на торпедо или артилерийски снаряд. С луничките, изсечените черти и тъмните петна приличаше на къс желязо, на наковалня, висока метър и шейсет и пет. Бил е ковач. Всички в семейството имаме големи глави с масивни квадратни челюсти. Приличаме на поляци и знаем, че сме евреи. В Полша с един удар с юмрука в челото баща ми убил някакъв казак, защото повишил глас на майка ми, а в Хамбург насмалко да направи същото с чиновник от имиграционната служба, който допуснал същата грешка и се държал грубо с майка ми, но успял да се разкара навреме. Никой не се е отървавал след обида на член от нашето семейство, с изключение май на Са̀ми Сингър с приказките му за големите цици на жена ми.

— Как е баща ти, Марвин? — попита Бени Червения Уинклър, останалите в заведението само наблюдаваха, а Смоуки имаше още една причина да бъде внимателен.

Уинклър потропваше с пръсти по масата и мълчеше.

Баща му събираше облози за конните надбягвания и печелеше повече от всички в квартала. Дори по едно време имаха пиано. Бени Червения беше контрабандист, бияч, който събираше пари от длъжници, спекулант и взломаджия. Едно лято с някаква банда претарашил всички стаи на един курортен хотел с изключение на стаята на Уинклърови и оставили гостите на хотела да се чудят с какво ли се занимава бащата на Уинклър, та е единственият пощаден.

Смоуки вече се бе поукротил.

— Ти и баща ти… разправяте навсякъде, че съм ви откраднал сграда, нали? Тази къща не съм я крал. Намерих портиера и сам си направих сделката.

— Направил си я, докато си работел при нас — отвърнах. — Или ще работиш за нас, или започваш сам. Но не и двете едновременно.

— Сега прекупвачите няма да вземат от мен нищо. Баща ти няма да им позволи.

— Те сами решават какво да правят. Но ако купуват от теб, няма да могат да купуват от него. Само това каза.

— А, няма да стане. Искам да говоря с него. Искам да говоря веднага. И да се разберем.

— Смоуки — започнах аз бавно и изведнъж се почувствах много, много самоуверен, — ако повишиш глас, ако кажеш и дума на баща ми, пиши се умрял. А само ако ме докоснеш и с пръст, ще те пречука той.

Това май му направи впечатление.

— Добре — предаде се и помръкна. — Ще се върна на работа при него. Но му кажи, че вече искам по шейсет седмично.

— Май не разбра. Може да не те вземе и за петдесет. Трябва първо да поговоря с него и да се застъпя за теб.

— Кажи му, че ще получи къщата, която намерих, ако ми брои петстотин.

— Сигурно ще ти даде обичайните двеста.

— Кога мога да започна?

— Почакай до утре, да се опитам да го убедя.

И наистина се наложи да убеждавам стария, че Смоуки е работяга и двамата с нашия негър се справят чудесно с това да държат конкуренцията на разстояние.

— Луи, ще ми заемеш ли петдесетачка? — примоли се Смоуки. — Отвън предлагат чудесен тютюн от Харлем и няма да е зле да вложа малко пари.

— Само двайсет. — Можех да му дам и повече. — Чудна работа — казах аз, щом Смоуки и момчетата му излязоха, и заразтривах пръсти. — Какво ми стана на ръката? Докато му подавах парите, едва си сгънах пръстите.

— Ами нали през цялото време стискаше захарницата — рече Уинклър.

Зъбите му тракаха.

— Каква захарница?

— Не помниш ли? — сряза ме Са̀ми почти гневно. — Стискаше я, сякаш се канеше да го претрепеш с нея. За малко да я пръснеш на парчета.

Разсмях се и поръчах сладкиш и сладолед и за тримата. Не, не помнех, че съм стискал тежката захарница по време на разговора. Мозъкът ми бе хладен и съсредоточен, гледах Смоуки право в очите, а ръката ми била готова за действие, без дори да зная. Са̀ми изпъшка и пребледня, после вдигна ръка от коленете си — беше държал под масата ножа за хранене.

— Тигре, защо го криеше? — засмях се аз. — Как щеше да ми помогнеш с това чудо?

— Не исках да виждат, че ми треперят ръцете — прошепна той.

— И какво щеше да правиш с него?

Той поклати глава.

— Не искам и да узнавам. Нека, Лу, да ти кажа нещо още сега. Ако някога сме заедно и теб те сърбят ръцете да се сбиеш, знай, че не можеш да разчиташ на мен.

— И на мен — рече Уинклър. — Бени Червения нямаше да ми направи нищо, но не съм чак толкова сигурен за останалите.

— Момчета, този път не разчитах на вас.

— Наистина ли смяташе да го праснеш със захарницата?

— Са̀ми, ако се наложеше, щях да го ударя с цялата закусвалня. И с вас двамата също.

Преди две години, тъкмо бях станал на шейсет и пет, спипах онзи джебчия, висок чевръст момък малко над двайсетте. Запомнил съм го заради рождения си ден. Като подарък за мен трябваше да заведа Клер в центъра на музикално представление, което тя държеше да види, а аз — не. Отидохме рано и застанахме отвън сред тълпата, под козирката на театъра, близо до автогарата на пристанището. Още ми е смешно, като си спомня как веднъж там на Са̀ми му пребъркали джобовете на връщане от нас и как едва не го арестували, защото крещял на полицаите, че трябва да направят нещо. По онова време вече бях сключил примирие с германците и карах мерцедес. И Клер имаше мерцедес, шикозен, с гюрук. Най-неочаквано една жена нададе geshrei. Зърнах двама младежи, които тичаха точно покрай мен. Сграбчих единия, без да се замислям. Завъртях го, вдигнах го и го тръшнах по лице върху капака на някаква кола. И чак тогава забелязах, че е млад, висок и силен. Беше мулат.

— Само да мръднеш, и ще ти счупя врата — прошепнах му в ухото.

Той не мръдна.

Забелязах колко внимателно го претърсват ченгетата и заклатих глава, сякаш ме беше страх. Те преровиха с пръсти косата му за ножче за бръснене или друго острие. Провериха яката и джобовете му, всички шевове на ризата и панталоните, претърсиха го от глава до пети за пистолет, нож или нещо малко и остро. Осъзнах, че е могъл да ме убие. Едва когато стигнаха до маратонките и приключиха, всички наоколо се отпуснаха.

— Голям късметлия сте, господине — рече едно младо ченге, май най-възрастното от всичките.

Хората продължаваха да ми се усмихват, аз продължавах да им отвръщам с усмивка. Чувствах се герой.

— Хайде, Лу, твоето представление свърши — рече сухо Клер. Бях сигурен, че ще каже нещо такова. — Да влизаме за истинското.

— Само минутка, Клер — отвърнах високо и се изпъчих. — Ей там стои една страхотна млада блондинка и знаеш ли, струва ми се, че ще й хареса да ме опознае по-отблизо.

— Лу, за Бога, идваш ли, или да влизам сама?

Засмяхме се и влязохме. Само след две седмици симптомите се възобновиха и отново постъпих в болницата за химиотерапия.