Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

21
Лу

Вече не понасям това гадене. Сега знам разликата. Ако си мисля, че ми няма нищо, ми минава. Реша ли, че ми има нещо, ремисията свършва и се появяват кризите. Не след дълго започвам да се чеша къде ли не, нощем се потя и вдигам температура. Преди другите усещам, че слабея. Сватбената халка ми става широка. Обичам да си пийвам преди вечеря все същия стар хлапашки коктейл, на който сега се присмиват, уиски „Карстеърс“ и кола, „К и К“. Ако след алкохола усетя болка във врата и плещите, а напоследък и в стомаха, знам, че е време да позвъня на лекаря, и се надявам, че няма да се наложи да ходя пак в града за поредния преглед при Тиймър или да постъпвам в неговата болница за поредното снайперистко облъчване. Усетя ли, че има нещо, винаги споделям с Клер. Не я плаша за щяло и нещяло. Стомашни киселини се получават лесно. От много ядене. Гаденето, от което вече ми писна, идва с болестта, идва и с лечението. Няма как да го сбъркаш. Когато си мисля за него, се сещам и за мама, и за зелените й ябълки. За мен вкусът им е същият, както вкусът на гаденето. Веднъж като малък имах цирей в ухото, един лекар го сряза вкъщи, дойде с доктор Ейб Ливайн, и мама каза — на мен, на лекарите, на всички — че сигурно пак съм ял от нейните зелени ябълки. Защото точно това ставало, ако си ял зелени ябълки. Волю-неволю се усмихвам, когато си мисля за милата старица. Беше хубава чак до края, макар че невинаги бе с ума си. Помнеше името ми. Виж, другите ги разпознаваше трудно, дори баща ми с неговите воднисти очи.

— Луи — викаше ме тихо. — Boychik. Loualeh. Kim aher to der momma.

Вече направо се поболявам при мисълта, че съм болен.

Са̀ми си умира от удоволствие, когато му говоря така, и бързам да го кажа, за да го разсмея всеки път, щом ми дойде на свиждане или пък ние отскочим до града, за да излезем заедно. От време на време вечер ходим до града просто за да си докажем, че още можем да го правим. Вече не познаваме хора, които да живеят там, освен Са̀ми и една от дъщерите ми. С Клер ходя на театър, мъча се как ли не да не заспя и се преструвам, че онова, което става на сцената, ми е интересно. Или седим със Са̀ми, пием и ядем, докато тя обикаля сама или с дъщеря ни музеи и художествени галерии. Понякога Са̀ми води някоя симпатична жена с добро сърце, но веднага си личи, че между тях няма нищо. През седмица-две Уинклър се обажда от Калифорния, за да разбере как сме, да ми съобщи кой от познатите там е умрял и да поклюкарстваме за хората, с които още поддържаме връзка тук. Сега продава обувки, както твърди, истински кожени обувки, на магазини от големите вериги, където има щандове за обувки, използвал потока от свежи пари в брой, за да навакса след падналия напоследък оборот в търговията с шоколадови яйца и великденски зайчета. Занимава се и с още нещо, за което не искам да научавам повече, май със залежали замразени храни, главно месо. Са̀ми още се смее и на предприемаческите подвизи на Марви Готиния. Малко радости са му останали, откакто живее сам в новия апартамент в небостъргача. Все така се чуди как да си убива времето, ако не се брои това, че набира средства за борба с рака. Разправя, че получавал от списание „Тайм“ добра пенсия, бил отделил и малко пари, та с тях нямал проблеми. Подхвърлям му идеи. Той не си мръдва и пръста.

— Иди в Лас Вегас и забърши някоя и друга проститутка.

Дори Клер одобрява това. И досега съм луд по нея. Гърдите й още са големи и са като нови, откакто пак ги разкраси. Са̀ми би могъл да прескочи до Бермудските или Карибските острови и там да си намери някоя хубава секретарка в отпуск, която да глези като принцеса. Или пък до Бока Рейтън, където да хване някоя готина застаряваща вдовица или прехвърлила петдесетте разведена, която наистина иска да се омъжи отново.

— Са̀ми, защо не помислиш сериозно и не се ожениш пак? Не си от хората, които могат да живеят сами.

— Свикнал съм.

— Вече си доста стар — убеждава го Клер. — Не можеш да си сготвиш нищо, нали?

Забравяме, че Са̀ми и досега се притеснява от жените, преди да се е разчупил ледът, и не знае как да свали момиче. Казвам му, че ще отида с него, щом ми стане по-добре, и ще му помогна да намери момичета, каквито ни харесват.

— И аз ще дойда — казва Клер, която само чака да хукне нанякъде. — Тъкмо да ги преслушам, от сто километра надушвам шантавите.

— Са̀ми — притискам го аз, — вдигай си задника и тръгвай на околосветско пътешествие. Ние с теб вече не сме деца и няма за кога да отлагаме неща, за които цял живот сме мечтали. Защо не идеш пак в Австралия да се видиш с онази твоя приятелка?

Когато Са̀ми го преместиха в международния отдел на „Тайм Инкорпорейтед“, му се налагаше да пътува къде ли не и още има приятели по цял свят.

Щом си възвърна теглото, и на мен ми се иска да направя едно околосветско пътешествие, защото на Клер ще й хареса. Напоследък ми е приятно да виждам как всички получават каквото искат.

Може би освен от болестта на Ходжкин е и от възрастта, но ми става по-добре от мисълта, че те ще са осигурени, когато си ида. Поне в началото. Откакто и Майкъл е експерт-счетоводител в служба, която му харесва, всички като че ли се подредиха. Лицето и тялото на Клер са запазени благодарение на санаториумите, пък и от време на време тайно ходи да бяга. Наред с другите имоти имам чудесно местенце на брега в Сен Мартен — само да строиш, води се на нейно име, както и другото, в Калифорния, за което още не знае, макар че и то е на нейно име. Наел съм доста сейфове с неща, с които тя все още не се е научила да борави. Жалко, че е толкова зле със сметките, но сега ще й помага и Майкъл, а и Анди в Аризона също е доста практичен. Изглежда, Майкъл си разбира от работата, а и от други неща, които е усвоил от мен и които знам, че не се преподават в счетоводното училище. Имам доверие на адвоката си и на останалите, докато още съм жив, мога да бъда сигурен, че знаят какво искам, и да виждам с очите си, че го изпълняват, но след това не знам. Стават мързеливи. С възрастта Емил Адлър също стана мързелив и все бърза да те прехвърли на друг лекар. Децата се отказаха от него и си намериха други лекари. Уча Клер да е по-твърда от мен с адвокатите и да бъде независима.

— Наемѝ когото искаш и когато искаш. От сега нататък ще поемеш всичко вместо мен. Не ги оставяй нито за миг да ти се качват на главата. Не им дължим нищо. Бъди сигурна, че ако им дължахме, начаса щяха да си го поискат.

Никой от семейството ми не си пада по хазарта, не рискува дори на фондовата борса. Единствен Анди има вкус към скъпите неща, но се ожени изгодно, за симпатично момиче с добро сърце, и както изглежда, печели добре в съдружие с тъст си, с когото имат два-три преуспяващи магазина за автомобили в Темпи и Скотсдейл в Аризона. Но никога не би могъл да си позволи развод, което може да е за хубаво, обаче жена му може да се разведе когато си поиска. Притежавам част от неговия дял, но вече съм му го прехвърлил. Децата на Сюзън са наблизо, тя е омъжена за възпитан дърводелец, на когото помогнах да влезе в строителството, засега се оправя. Линда се е врекла до живот на учителството, има дълги отпуски и висока пенсия. Знае как да привлича мъжете и сигурно ще се омъжи отново. Понякога съжалявам, че Майкъл не прилича повече на мен, не е по-смел, с по-твърд характер, не се налага по-категорично и по-често, но сигурно съм виновен аз, поне Клер смята така.

— Какво повече искаш, Лу — отвръща тя, когато я питам. — Не е лесно човек да те има за пример.

— Щеше да ми е криво, ако беше лесно.

Клер не иска и да чуе, когато заговоря за завещанието си.

— Рано или късно… — казвам й.

— По-добре късно. Смени темата.

— И на мен не ми е приятна. Добре де, ще сменя темата. Колко ще спечелиш годишно от сто хиляди долара при лихва осем на сто?

— Няма да стигне за новата къща, която искам да си купя! Лу, за Бога, няма ли да престанеш? Я пийни. Ще ти налея нещо.

Сега тя има повече доверие на Тиймър, отколкото аз, а както личи, отколкото и самият той на себе си. Денис Тиймър разправя, че се е преместил в психиатричното отделение, за да се лекува, въпреки че пак има приемни часове и работи в болницата. Звучи ми налудничаво. Сигурно знае какво прави, както Са̀ми твърди на шега. Когато Емил не може да ми помогне тук, в болницата, пак ходя в града при Тиймър, за да ми бие онези инжекции, от които ми се гади толкова, и то в най-добрия случай поне веднъж седмично. Казвам му, че ме убива с тях, а той се смее, като че ли съм тръснал шега, която чува за първи път.

Вече ми е противно да се връщам при него. Уплашен съм и съм изтощен. Емил ме убеждава, че съм длъжен, знам си го и така. Струва ми се, че съм намразил и самия Тиймър. Но не чак толкова, че да му счупя врата. За мен той се е слял с болестта. В чакалнята му винаги цари мрачно настроение. Когато не ме вози Клер, отскачам до града и се връщам с черната или перленосивата лимузина от фирмата за автомобили под наем, със същия шофьор, онзи Франк от Венеция — за мен е мъчение дори да пътувам с него. За да се върна вкъщи или да ида в болницата, от кабинета на доктор Тиймър трябва да мина покрай погребалното бюро на ъгъла, което също ми е неприятно. Почти винаги поне един от служителите чака отпред и е прекалено спретнат, за да изглежда нормално, с него има и един човек с раница и бастун, сигурно работи там, прилича на турист, и двамата оглеждат всяка кола, която намалява скоростта при кръстовището. Мен също ме оглеждат.

Вече ме е страх да се връщам в болницата на Тиймър, но за нищо на света няма да се издам. Откакто Гленда на Са̀ми почина, а Уинклър и жена му се преместиха в Калифорния, Клер е принудена да отсяда в хотел сама или с някоя от дъщерите, и това не й е особено приятно. Гаденето, ето кое ще ме довърши. Помня какво чувствам, когато ми се гади, и от това също ми се гади. Много съм уморен, уморен съм сигурно от възрастта, уморен съм от болестта, сега вече наистина се поболявам от самата мисъл, че съм болен! Страхувам се, че ще дойде време, когато ще вляза в болницата и няма да мога да изляза оттам на собствените си крака.

Не е нужно някой да ми казва, че съм живял по-дълго, отколкото сме очаквали всички. Пък и никой не го казва. Само да се опита, имам чувството, че ще скоча като Лу Рабиновиц от едно време в Кони Айланд и ще му счупя врата. Според Тиймър поставям своеобразен рекорд. Отвръщам, че не аз, а той поставя рекорд. Последния път, когато ходих при него, докара някакъв специалист по костите, за да ми прегледал крака на скенер, и се оказа, че ми няма нищо. Вече мислят, че може би е от вирус. За мен това е чудесна новина. За Тиймър няма значение, пак щял да ме лекува по този начин, но аз се окопитих при мисълта, че няма да го предам като нещо наследствено. Децата ми получават симптоми едновременно с мен. Виждам го по лицата им, когато ми говорят. Изглеждат така, все едно им се гади. И понечват да идат на лекар всеки път, щом ги присвие стомах или се събудят с вдървен врат. Не съм най-нещастният човек, живял под слънцето, но сега това няма никакво значение.

Вече не съм млад. Трябва да го помня. Непрекъснато го забравям, защото между пристъпите се чувствам отлично и мога да измисля повече начини да се забавлявам от повечето мои познати. Но когато Марти Кап умря на игрището за голф в Ню Джърси, а после Станли Леви също си отиде от инфаркт, а на Дейвид Гудман му се размина на косъм, когато бе на трийсет и осем, а Бети Ейбрамс умря от рак в Лос Анджелис, а Лайла Грос — и тя от рак, но тук, на Марио Пузо му сложиха три байпаса, на Кейси Лий — също, а Джоуи Хелър се парализира от някакъв идиотски синдром на Гийен-Баре, за който никой не бе чувал, и сега седи и си мисли колко още отслабналите му мускули ще отслабнат с годините, а аз трябва да свиквам с мисълта, че идва залезът и на Лу Рабиновиц, че съм достигнал възрастта, когато дори здравите се поболяват и умират и че аз също няма да живея вечно. По време на отпуските на Карибите, на Мартиника и Гваделупа се пристрастих към френските вина, започнах да си падам и по сирената, а Клер още не е забелязала, че съм започнал най-добрите вина, които имаме. Опразвам винената си изба. За разлика от преди ми е по-трудно да печеля колкото едно време и може би това е още един знак, че съм остарял. Тръгнем ли нанякъде, и двамата взимаме все повече опаковки с какви ли не лекарства. Не бе трудно да се види, че някой ден неща като храносмилането ми например ще спрат да функционират както трябва и ще почнат да се трупат сериозни болежки. Вече имам една.

Навремето не съм и помислял, че животът ми ще бъде кратък, дори в армията, като пехотинец на фронта в Европа. Знаех, че е опасно, опасността се виждаше и с просто око, но и през ум не ми е минавало, че ще застигне точно мен. През август, докато пътувах като подкрепление към един френски град, Фалез, след голямата битка там, се нагледах за цял живот на мъртви германци, които гниеха на купчини по земята. Докато се уволня, видях и десетки други. Видях мъртви американци. Видях как Айзенхауер оглежда бойното поле, където сме удържали победа, и ми се стори, че и на него му се гади. В един град, Грошау, на германско-белгийската граница, близо до друг град, Хюртген, бях застанал на някакъв си метър от Хамър, който ме убеждаваше, че германците се били изтеглили и районът бил чист, когато снайперист го улучи отзад в главата. Още ми докладваше, че било безопасно, когато се свлече в ръцете ми и рухна в снега. Не се изненадах, че са улучили него, а не мен. Разбираше се от само себе си, че винаги ще имам късмет. Оказа се, че съм бил прав. Извадих късмет дори във военнопленническия лагер и всъщност не се страхувах. Още в деня, когато най-сетне пристигнахме след отвратителното пътуване с влака и ни строиха в редица, за да ни впишат в регистъра, видях един зловещ мършав офицер в чиста униформа, взираше се в друг пленник евреин на име Зигел по начин, който не ми харесваше, и без дори да се замислям, реших да се намеся и да направя нещо. Бях мръсен като всички останали, въшлясал, капнал от умора, вонях заради диарията, но уж смирено се приближих към офицера и с много любезна усмивка го попитах:

— Bist Du auch Jude?

Той зяпна и ме загледа, сякаш съм луд. Не съм виждал човек, който да е толкова изненадан. И сега ме напушва смях, като си го представя. В германската армия едва ли го бяха питали често дали също е евреин.

— Sag das noch einmal — рязко изкомандва той.

Не можеше да повярва.

Подчиних се и го повторих. Той поклати глава, подсмихна се и ми метна корав бисквит от малкия пакет в ръцете си.

— Не, опасявам се, че не съм — отвърна на английски и се разсмя. — Защо се интересуваш дали съм евреин?

Защото аз съм евреин, отговорих на немски и му показах буквата „Е“ върху личния си знак. Казвам се Рабиновиц, Луис Рабиновиц, продължих и после добавих нещо, за което исках да се замисли:

— И знам малко немски.

Офицерът пак се подсмихна, сякаш не можеше да повярва, после се отдалечи и ни остави сами.

— А бе, приятел, ти луд ли си? — рече зад мен един дългун с къдрава рижа коса, казваше се Вонегът и след години започна да пише книги.

Той също не можеше да повярва.

Но според мен вече бяха разбрали и в началото на редицата. Пак не ме беше страх.

Още от първия ден, когато получих пушка, се влюбих в нея и никога не се е налагало да ми напомнят да я чистя. След всичките стари железа в магазина на баща ми се чувствах на седмото небе да притежавам нещо, което е като ново, което действа и може да свърши чудесна работа. Винаги съм вярвал много на всичките си пушки. Когато пристигнах във взвода в Европа като новобранец и попълнение, бях щастлив, че съм получил АПБ — автоматична пушка „Браунинг“ — дори и след като забелязах, че момчетата с опит избягват да ги използват, и скоро разбрах защо. Въоръжен ли си с пушка, рано или късно започваш да стреляш. Бе за предпочитане да не стреляш, освен ако не се налага. И това научих много бързо. Който издадеше позициите ни, като стреляше ей така, колкото да убие поредния германски войник, рискуваше останалите да го пребият от бой. Вярвах на своите пушки, но не си спомням да ми се е налагало да стрелям много с тях. Първо като ефрейтор, а после като взводен командир главно обяснявах на останалите дванайсет души къде да се разположат и къде да се целят. Напредвахме през Франция към Германия и си е чиста истина, че не виждахме често хората, по които стреляхме, докато те не паднеха мъртви, а ние ги подминавахме, както лежаха вдървени по земята. Това бе зловещата страна на нещата. Пред нас се простираше пустош, виждахме припламването на дулата и насочвахме огъня натам, отбягвахме танковете и бронираните коли, притискахме се плътно към земята заради артилерийските снаряди, но в нашия взвод почти не поглеждахме хората, с които воювахме, и когато те не стреляха по нас и не ни бомбардираха, беше почти като на стрелбището в Кони Айланд.

Само дето невинаги бе забавно. Бяхме мокри, бяхме премръзнали, бяхме мръсни. При артилерийски огън другите все се събираха на едно място, та се налагаше непрекъснато да им рева да се пръснат, да се отдалечат от мен и от останалите, както е редно. Не исках някой да ми се лепне и да ми помрачи бляскавата съдба.

Отидох като подкрепление във взвод, съставен почти изцяло от подкрепления, и не ми трябваше много време, за да проумея какво означава това. Никой не живееше дълго. Единственият оцелял от дебаркирането насам бе Бюканан, моят сержант, но когато пристигнах, той вече бе паднал духом, а по-късно бе прострелян от автоматен откос, докато тичаше от прикритието към живия плет от другата страна на пътя в онзи град Грошау, в Хюртгенската гора, която уж била чиста. Бе оцелял и Дейвид Крейг, слязъл в Нормандия на деветия ден от дебаркирането и извадил от строя танк „Тигър“, но скоро след това се озова в болница, ранен в крака от шрапнел край Люневил.

В онази история с танка Бюканан не знаеше как да постъпи, когато получи заповедта, и ме погледна. Бедният, видях, че трепери. Нямахме оръдия, които да пробият „Тигър“. С огъня си танкът бе притиснал целия взвод.

Поех нещата в свои ръце.

— У кого е базуката? — попитах и се огледах. — Дейвид? Крейг? Ще идеш ти. Промъкни се по улицата между къщите и му излез отзад или отстрани.

— Майната ти, Лу!

И на него му бе дошло до гуша.

Майната ти, помислих си и казах:

— Ще дойда с теб. Ще се оправям със снарядите. Избери къде да го удариш.

Снаряд от базука също не можеше да пробие бронята на „Тигър“.

Инструкциите бяха добри. Целиш се, където кулата на оръдието се съединява с корпуса. Пак се целиш, ако е възможно във веригите, но най-много от трийсет метра. Носех четири снаряда. Подминахме къщите, излязохме от селото и поехме по дере, където се виеше струйка зеленикава вода, докато не стигнахме един завой и не видяхме танка — беше нагазил в дерето само на десетина метра от нас. Шейсетте тона на тази грамада сякаш надвиснаха отгоре ни, някакъв войник гледаше с бинокъл през отворения люк с гадна усмивка, от която нервът отстрани на челюстта ми се стегна и затрепка. Не издавахме и звук. За всеки случай сложих пръст върху устните си и заредих един снаряд. Крейг бе ходил на лов в Индиана. Улучи точно в целта. Бинокълът хвръкна, когато снарядът се взриви, и германецът се свлече с омекнало тяло. Танкът започна да отстъпва. Вторият изстрел уцели веригите и колелата спряха да се въртят. Поизчакахме да видим как останалите от взвода мятат гранати вътре и скоро цялото страшилище бе в пламъци.

Ние с Крейг бяхме представени за „Бронзова звезда“. Той бе ранен в бедрото от шрапнел от избухнал снаряд край онзи град Люневил, преди да си получи звездата, а мен ме взеха военнопленник, преди да си получа моята. Когато раниха Крейг, на земята, от другата ми страна, на около пет метра едно момче лежеше мъртво с разполовена от същия снаряд глава, а по мен нямаше и драскотина. Този взрив отнесе осем от общо дванайсетте момчета във взвода.

Германският войник в танка бе единственият жив германски войник, когото съм виждал извън лагерите, ако не се броят онези, които ме плениха — те изглеждаха направо като нови.

През декември в Хюртгенската гора падна сняг и разбрахме, че няма да се приберем за Коледа. Дейвид Крейг може би щеше да се прибере, но не и ние.

В средата на месеца ни натовариха набързо на военни камиони и ни подкараха на юг за подкрепление на полка, разположен край друга гора близо до град Арден. Когато пристигнахме и слязохме, на поляната ни чакаше един капитан, за да ни посрещне, и щом се строихме, заяви:

— Момчета, обкръжени сме.

Имахме един веселяк, Брукс, и той закрещя:

— Обкръжени ли? Как така сме обкръжени? Нали току-що пристигнахме. Как сме стигнали дотук, щом сме обкръжени?

Оказа се, че е вярно. Германците бяха направили пробив през гората и не беше много за смях.

А на другия ден открихме, всъщност ни съобщиха, че сме се били предали, всички до един, целият полк.

Как бе възможно? Бяхме въоръжени, бяхме там, имахме боеприпаси. Но някой в тила ни бе предал, всички до един. Трябваше да нахвърляме оръжието накуп върху земята и просто да чакаме да ни вземат в плен. Беше много глупаво.

— Капитане, защо не опитаме да се изтеглим? — извика нервно някой.

— Щом обърна гръб, вече не съм ви командир.

— В каква посока да вървим?

Никой не знаеше отговора.

Десет души се качихме на лекотоварен камион с двамата шофьори, които ни бяха докарали, и тръгнахме. Заредихме бензин от цистерната, толкова спокойно беше. Взехме още вълнени шалове за лицата и вратовете, сухи чорапи. Имахме пушки, карабини и гранати. Под куртката, до дебелото армейско бельо, носех кутии с войнишки дажби, цигари, пакетчета „Нескафе“, захар, кибрит и чудесната си стара сигурна запалка „Зипо“, за да си паля огън, две-три свещи.

Не стигнахме далеч.

Дори не знаехме къде отиваме. Поехме по пътя, по който бяхме дошли, завихме наляво, по по-широко шосе, и излязохме на кръстопът — мислехме, че се насочваме обратно на запад към нашата линия. Само че пътят изви и видяхме, че отново вървим на север. Следвахме другите автомобили. Снегът се усили. Започнахме да подминаваме джипове, щабни коли и камиони, които бяха затънали в преспите и бяха изоставени. После се натъкнахме на други, изпотрошени и опожарени. Някои още димяха. Прозорците им бяха счупени. В някои имаше трупове. Чухме стрелба с пушки, минохвъргачки, картечници, сирени, странни клаксони. Когато камионът поднесе в една канавка, го зарязахме и се разделихме на групи, за да се опитаме да стигнем поотделно пеш.

Слязох от пътя и се заплъзгах, затъркалях се възможно най-бързо в прикритието на насипа. С мен тръгнаха още двама. Скоро чухме коли, кучета, после гласове, които крещяха заповеди на немски. Пръснахме се и залегнахме. Не бе трудно да ни открият. Изникнаха точно пред нас от снежната фъртуна и още преди да ги видим, ни взеха на прицел. Бяха облечени в бели униформи, които се сливаха с околността, и всичко по тях беше ново-новеничко. А нас живи да ни оплачеш, както каза онзи Вонегът, когато се срещнахме на гарата, а после го описал и в една своя книга, така поне твърди Клер, а и децата.

Плениха ни всички, и дванайсетимата, а и още неколкостотин други, към които по-късно се присъединихме. Натъпкаха ни в камиони, които прекосиха една река, след време разбрах, че била Рейн, и ни стовариха на голяма гара, където зачакахме унило, докато на резервния коловоз не спря дълъг военен влак с конски вагони. Оттам наскачаха германски войници, които се качиха в чакащите камиони и щабни коли. Видяхме цели подразделения с американски униформи, с ленти „Военна полиция“ и бели каски, и недоумявахме какво става. Това било битката за Ардените и германците ни правели на пух и прах, но ние го разбрахме чак след половин година.

Изкарахме три нощи и цели три дни, заключени във вагоните на онзи влак. Спяхме прави, седнали, клекнали и легнали, ако намерехме място. Нямахме тоалетна хартия. Не ги интересуваше как се оправяме. Използвахме каските. Когато носните кърпи свършиха, свърши и благоприличието. Точно за толкова време ни закараха в огромния лагер за военнопленници чак на другия край на Германия. Там имаше бараки за англичани. Разпознахме герба върху вратите в оградата от бодлива тел. Имаше други за руснаци. Имаше и една за други европейци, там беше онова приятелче Швейк, с което се запознах по-късно. Вече имаше бараки и за американци. Някои от англичаните, с които разговарях, бяха в лагера повече от четири години. Струваше ми се, че няма да издържа толкова. После си помислих, че щом те са издържали, ще издържа и аз.

След десетина дни офицерът, с когото говорих първия ден, изпрати да ме повикат. Заговори на немски.

— Казваш, че знаеш немски?

— Jawohl, Herr Kommandant.

— Я да те чуя — продължи той на английски. — Говори само на немски.

Обясних му, че говоря зле. Затова пък, общо взето, разбирам.

— Откъде го знаеш?

— Ich lemte es in der Schule.

— Защо си учил немски?

— Man musste in der Schule eine andere Sprache lernen.

— Всички ли избрахте немския?

— Nein, Herr Kommandant.

— А останалите?

— Fast alle studierten Französisch oder Spanisch.

— Акцентът ти е ужасен.

— Ich weiss. Ich hatte keine Gelegenheit zu üben.

— Защо избра немския?

Престраших се да се усмихна, докато му обяснявах как съм смятал, че все някой ден ще се отвори случай да го говоря.

— Е, бил си прав — рече сухо той. — Сега ти говоря на английски, за да не губя време. Харесва ли ти тук, в лагера?

— Nein, Herr Kommandant.

— Защо?

Не знаех думата „скучно“, но знаех как да му кажа, че нямам какво да правя.

— Ich habe night genug zu tun hier. Hier sind zu viele Männer die nicht genug Arbeit haben.

— Мога да ти предложа нещо по-добро. Трудова команда в град Дрезден, не е много далече. Предпочиташ ли това?

— Мисля, че…

— На немски.

— Jawohl, Herr Kommandant. Entschuldigen Sie.

— В Дрезден ще бъдеш в безопасност, като тук. Там няма военни заводи, няма и войски, няма да го бомбардират. Ще се храниш малко по-добре и ще имаш работа, с която да ти минава времето. Ще изпратим стотина души. Имаме разрешение. Да?

Кимнах.

— Ich würde auch gerne gehen.

— Ще те използват да превеждаш. Надзирателите са прости момчета. Както ще видиш, са или стари, или съвсем млади. Работата също не е лоша. Ще произвеждате храни, главно за бременни. Все още ли ти харесва?

— Ja, das gefallt mir sehr, Herr Kommandant, wenn es nicht verboten ist.

— Разрешено е. Но — добави той след пауза и сви рамене, за да ми даде да разбера, че има някаква засечка — имаме право да изпращаме на работа само редници. Така е според Женевската конвенция. Не ни е разрешено да пращаме офицери, дори сержанти. А ти си сержант. Дори и да са се съгласили доброволно.

— Was kann ich tun? — попитах. — Ich glaube Sie würden nicht mit mir reden, wenn Sie wüssten dass ich nicht gehen kann.

Тъй де, защо ще ме вика, ако не знаеше как да го заобиколим?

— Herr Kommandant — напомни ми той.

— Herr Kommandant.

Разтвори длан върху масата и бутна към мен ножче за бръснене с едно острие.

— Ако отрежеш сержантските нашивки, ще приемем, че си обикновен редник. Няма да загубиш нищо, привилегиите — тук или у дома — също. Остави ножчето за бръснене тук, когато си тръгнеш, сержантските нашивки също, ако решиш да ги махнеш.

Дрезден беше едва ли не най-красивият град, който бях виждал. Разбира се, тогава не бях виждал много, които да нарека истински градове. Само Манхатън, после отделни малки части от Лондон, главно долнопробни кръчми и спални помещения. През центъра на града течеше река и имаше повече черкви, отколкото бях виждал през целия си живот, с островърхи кули, куполи и кръстове върху тях. На един огромен площад се издигаше опера, а на друго място, около статуя на мъж върху кон с огромна задница, имаше редици от палатки за бежанците, прииждащи в града, за да избягат от руснаците, които напредваха откъм изток. Все едно нямаше война. Трамваите вървяха редовно. Децата ходеха на училище. Хората ходеха на работа — жени и старци. Единственият младеж на наша възраст, когото зърнахме, бе с отрязана ръка и прихванат ръкав. В театрите имаше представления. Върху голяма метална табела имаше реклама на цигари „Йенице“. След една-две седмици разлепиха и афиши, че в града пристига цирк.

Бяхме настанени в сграда, служила за кланица по времето, когато още е имало животни за клане. В сутерена имаше склад за месото, издълбан от здрава скала, и ние се криехме там, когато завиеха сирените и преминеха бомбардировачите. Винаги имаха за цел някое място наблизо, което от военна гледна точка бе по-важно, отколкото ние. През деня идваха американците. Нощем идваха англичаните. Чувахме как бомбите избухват някъде далеч и се радвахме. Често виждахме самолетите, много високо и на големи групи.

Надзирателите ни бяха хлапета под петнайсет или хъхрещи старци над шейсетте, ако не се брои онзи сухар, техният началник, за когото разправяха, че бил украинец, и който на няколко дни оглеждаше фабриката и бараките, за да се увери, че още сме там и униформите ни са здрави. Когато някой от нас се разболееше, му взимаха униформата и грижливо я сгъваха. Руснаците приближаваха и всички, особено украинецът, се надяваха, че ще отърват кожата, като избягат при нас и минат за американци. Всички жени и момичета във фабриката бяха докарани тук на принудителен труд. Повечето бяха полякини и някои от възрастните приличаха на моите лели и на баба ми, дори на мама, но бяха по-слаби, много по-слаби. Непрекъснато им пусках шеги, за да ги ободря, и флиртувах. Когато някои ми отвръщаха на шегите или ми отправяха влажни, пълни с копнеж погледи, започвах да си мисля „Ох, леле, дали няма да ми излезе късметът?“. Шегувах се и с надзирателите, да ми уредят местенце, където с моята Fräulein да направим Geschmuse.

— Рабиновиц, ти си луд — повтаряше ми Вонегът. — А си го направил с германка, а̀ са ти теглили куршума.

Добре, че ме предупреди. Сигурно ме е видял как зяпам момичетата отвън, докато ни водеха на работа и ни връщаха в лагера.

— Хайде да потанцуваме — реших веднъж. — Обзалагам се, че мога да организирам забава, ако ги убедим да ни дадат малко музика.

— Без мен — отсече Швейк със силния си акцент и ми каза, че единственото, което искал, било да е добър войник.

Вонегът също поклати глава.

Реших да пробвам сам. Почти всяка нощ самолетите отгоре бръмчаха и с всеки изминал ден надзирателите ставаха по-унили.

— Herr Reichsmarschall — обърнах се към най-възрастния.

— Mein lieber Herr Rabinowitz — отвърна ми любезно той.

— Ich möchte ein Fest haben und tanzen. Können wir Musik haben, zum Singen und Tanzen? Wir werden mehr arbeiten.

— Mein lieber Herr Rabinowitz. — Те също се забавляваха с мен. — Es ist verboten. Das ist nicht erlaubt.

— Fragen Sie doch, bitte. Würden Sie das nicht auch gerne haben?

— Es ist nicht erlaubt.

Бяха прекалено изплашени, за да питат някого. После се появиха цирковите афиши и аз реших наистина да опитам да идем тримата с Вонегът и добрия войник Швейк. Те обаче не искаха и да чуят. Не виждах какво ще загубя.

— Защо не? По дяволите, нали на всички ни се ходи? Хайде да го питаме заедно. Имаме нужда от почивка. Ще умрем от скука тук, ако само стоим и чакаме.

— Без мен — каза Швейк на провлачения си английски. — Покорно моля за извинение, Рабиновиц, мисля, че си докарвам достатъчно неприятности и само като изпълнявам заповедите. И по-рано ми се е струпвало на главата, и то много по-често, отколкото си представяш. Покорно моля за извинение.

— Добре, добре — прекъснах го аз. — Сам ще се оправя.

През нощта бомбардировачите дойдоха за нас. Денем американците летяха ниско, далеч един от друг, и разрушаваха сгради в различни части на града, а на нас ни се струваше странно, че хвърлят бомбите толкова далеч една от друга и не целят нищо освен къщи. Недоумявахме защо. Целта им била да има развалини, които да подхранват предстоящите пожари, но ние не го знаехме. Когато вечерта сирените завиха отново, слязохме, както обикновено, в склада под кланицата. Този път останахме долу. Не беше подаден сигнал за отбой. През каменните стени и циментовия таван чувахме странен глух тътен и думкане, които изобщо не приличаха на бомбени експлозии. Така кънтели избухващите запалителни бомби. След малко крушките, които висяха от тавана, угаснаха и бученето на вентилатора спря. Електроцентралата бе излязла от строя. И все пак през отдушниците нахлуваше въздух и можехме да дишаме. Надигна се необичаен грохот, който започна да се приближава, усили се и продължи да кънти с часове. Приличаше на шум от влак, внезапно навлязъл с порива на вятъра в тунел, само дето не излизаше, или на увеселително влакче, което от върха се спуска шеметно надолу. Само дето не спираше. Тътенът всъщност беше въздух, бе течение, дълго цели километри и всмукано от пламъците из целия град, за да стане мощно като циклон. Когато на зазоряване най-после утихна, двама надзиратели изкачиха плахо стълбите, за да се опитат да надникнат навън. Върнаха се като призраци.

— Es brennt. Alles brennt. Die ganze Stadt. Alles ist zerstört.

— Всичко гори — преведох аз със същия сподавен глас. — Градът е унищожен.

Не можехме да си представим какво означава това.

Сутринта, когато ни изведоха на дъжда, всички горе бяха мъртви. Имаше мъртъвци по улицата, овъглени като пънове и потъмнели от пепелта, която продължаваше да се сипе от пластовете дим, носещи се навсякъде. Имаше мъртъвци в обгорелите къщи, в които всичко дървено бе станало на пепел, имаше ги и в мазетата. Черквите бяха срутени, сградата на операта се бе килнала и бе рухнала на площада. Един трамвай бе прекатурен на една страна и също бе изгорял. През покрива на овъгления скелет на гарата се виеше пушек, а дъждовните капки бяха просмукани със сажди и пепел и ми напомняха мътната вода от маркуча, с която след работа чистехме навремето вехтошарския магазин. Видяхме как в дъното на парка дърветата горят като самотни факли, все едно сме на шествие, и аз се сетих за ослепителните въртящи се огнени колела, за фойерверките в Кони Айланд отвъд кея на „Стийпълчейс“, на които, откакто се помня, съм се радвал през лятото всеки вторник вечер, за милионите примамващи светлинки на лунапарка. Нашата сграда, кланицата, където живеехме, беше изгоряла, както и всички останали постройки в квартала. Стояхме вцепенени повече от час, докато някакъв не пристигна с кола, за да ни нареди какво да правим. Хората в униформи бяха зашеметени не по-малко от нас. Измина още цял час, докато решат, докато посочат и ни кажат да напуснем града и да тръгнем към хълмовете и планината. Докъдето поглед стигаше, всичко наоколо, всички бяха мъртви — мъже, жени и деца, всеки папагал, котка, куче и канарче. Домъчня ми за всички. Домъчня ми за полякините, докарани на принудителен труд. Домъчня ми за германците.

Домъчня ми и за мен самия. Аз не се броях. За миг почти се разплаках. Толкова ли им бе безразлично дали не сме тук? И досега не знам защо бяхме пощадени.

Разбрах, че не интересувам никого. И без мен щеше да стане същото. Не интересувах никого освен близките вкъщи и може би неколцина приятели. След това вече бях сигурен, че никога няма да гласувам. Гласувах за Труман, защото бе добре за Израел, но никога след него. След Рузвелт не е имало и един-единствен кандидат, когото да уважавам достатъчно, и нямам намерение да доставям на тия гадни фукльовци от двете партии удоволствието да си въобразяват дори и за миг, че се радвам да видя как постигат амбициите си.

— Те не го знаят, Лу — казваше ми едно време Са̀ми с високомерната усмивка на човек, завършил колеж. Опитваше се да събуди интереса ми към Адлай Стивънсън, а по-късно към Джон Кенеди. — Те не знаят, че не им доставяш това удоволствие.

— Затова пък знам аз. И точно това искам. Ние с теб не се броим, нашите гласове — също. Според теб за колко време ще ти писне от Кенеди?

Май му писна за по-малко от седмица, още преди баловете по случай встъпването му в длъжност да са отшумели и мен ако питате, Са̀ми също не е гласувал от Линдън Джонсън насам.

Не пилея време да съм в крак със световните събития, а дори и да бях, надали нещо щеше да се промени. Гледам си работата. Ако има нещо важно, все ще чуя. Помня каквото съм научил и то се оказа вярно. Нямаше значение, че съм бил на фронта, това изобщо не се броеше. И без мен щеше да стане същото — пепелищата, пушекът, мъртвите, краят. Нямах нищо общо с Хитлер, нямах нищо общо с държавата Израел. Не ми трябва вината, не ми трябват и лаврите. Единственото място, където ме броят за човек, е моят дом с Клер и децата. Скрил съм за след време, ако някой, може би внуците, ги потърси, „Бронзовата звезда“, бойната значка от пехотата, почетната грамота, сержантските нашивки, които получих, щом се уволних, и пагона с червения номер едно на Първа дивизия, Славната червена първа, преминала през ада, преди да ме пратят в нея, и през още по-голям ад, след като я напуснах. Сега имаме четири внучета. Обичам всички в семейството си и чувствам, че ще смачкам, наистина ще убия всеки, който посегне на някого от тях.

— Ще му счупиш врата ли? — попита усмихнат Са̀ми на последното свиждане.

— Да, ще му счупя врата — усмихнах се и аз. — Дори сега. Дори сега.

Когато пак ми се появи на някое място, снайперите, с които ме облъчват в болницата, се прицелват и изгарят онова, което лекарите наричат поредното ново образувание, а аз знам, че е поредният тумор. Изскочи ли в това, което лекарите наричат диафрагма, а аз наричам корем, ми се повръща преди това, повръща ми се и после, и то така, че не издържам, и си мисля, че именно това ще ме довърши, ако и занапред живея с него. Освен ако не съм със Са̀ми, тогава ми се „повдига“, защото той обича да се прави на педагог, а мен ако питате, на всезнайко.

— Я ми кажи, Лу — попита ме той и се засмя тихо. — Колко врата си счупил през живота си?

— Заедно с онзи келеш върху колата, дето задигна портфейла ли?

— С него не си се бил, Лу. И не си му счупил врата. Казвай, колко?

Замислих се.

— Николко. Никога не ми се е налагало. Само да кажех, че ще го направя, и се приключваше.

— А колко пъти си се бил?

— През живота си ли? — Отново се замислих. — Само веднъж, Са̀ми — сетих се аз и също се засмях. — С теб. Помниш ли онзи път, когато се опита да ме учиш да се боксирам?