Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

Тринайсета книга

34
Финал

Когато чу сигнала за тревога и видя, че цветните лампички по таблото мигат, президентът остана доволен от себе си, задето най-после е задействал нещо, и се облегна, грейнал победоносно, докато не схвана, че не знае как да спре това, което е пуснал. Започна да натиска безрезултатно бутон след бутон. Тъкмо да повика за помощ, и помощта връхлетя с гръм и трясък — Нудълс Кук, дебелият мъж от Държавния департамент, чието име той все забравяше, Хърбата, неговият хилав помощник от Съвета за национална сигурност, и онзи генерал от военновъздушните сили, който наскоро бе повишен в член на Съвета на началник-щабовете.

— Какво става? — изкрещя генерал Бингам ужасѐн, с лице, пламнало от притеснение.

— Работи — каза ухилен президентът. — Виждаш ли? Също като тази игра тук.

— Кой ни напада?

— Кога започна?

— Някой напада ли ни? — попита президентът.

— Изстреляли сте всичките ни ракети!

— Изпратили сте всичките ни самолети!

— Аз ли? Къде?

— Навсякъде! С червения бутон, който продължавате да натискате.

— Този ли? Не знаех.

Не го пипайте повече!

— Отде да знам? Върнете ги. Кажете им, че се извинявам. Не го направих нарочно.

— Не можем да върнем ракетите.

— Можем да върнем бомбардировачите.

— Не можем да върнем бомбардировачите! Ами ако някой отвърне на удара? Първо трябва да ги обезвредим.

— Не знаех.

— Трябва да изпратим и бомбардировачите за втори удар, ако онези решат да отвърнат на първия.

— Хайде, сър. Трябва да побързаме.

— Закъде?

— Под земята. В скривалищата. Triage, не помните ли?

— Разбира се. Играех на нея, преди да се прехвърля на тази.

— По дяволите, сър! Защо се смеете, дявол го взел?

— Няма нищо смешно!

— Отде да знам?

— По-бързо! Точно ние трябва да се спасим.

— Може ли да взема жена си? Децата?

— И ти оставаш тук!

Изхвърчаха като тапи и се натъпкаха в цилиндричния авариен асансьор, който ги чакаше. Шишкото бе спънат от С. Портър Лъвджой, който дотича като попарен също да се качи в асансьора, и падна на пода вътре, а Лъвджой се вкопчи в гърба му като полудяла маймуна, тръгнала да дращи наред.

 

 

Медицинската сестра Мелиса Макинтош свали от тъмната си коса нагреваемите светлосини ролки, които подхождаха на цвета на очите й, начерви се и се гримира, сякаш щеше да ходи на официална вечеря — имаше си причина да иска да изглежда възможно най-добре, защото отново бе решила да се опита да реши, докато обядва с Джон Йосарян, дали да отиде на преглед при акушера, при когото имаше час, за да запази бременността си, или да отиде на другия преглед, при гинеколога, и да вземе мерки да я прекъсне. Нямаше никаква представа, че става нещо ужасно.

Разбираше, че не му се жени пак толкова скоро. Взе си още един шоколадов бонбон от половинкилограмовата кутия, оставена наблизо, за да й е подръка. Кутията бе подарък от онзи пациент, белгиеца, и жена му в деня, когато след близо две години го изписаха от болницата жив. Камък й падна от сърцето, че белгийците си отиват в Европа, защото бе склонна да се привързва силно, а искаше умът й да не е обременен, за да се справя със собствените си проблеми.

Йосарян умееше да изтъква много разумни доводи срещу това да става отново баща.

Те не й правеха впечатление. Той бе по-обигран и по-бърз в споровете, а значи, според нейните разбирания, и по-хитър. Беше готова да признае пред себе си, а и пред своята съквартирантка Анджела, че невинаги обмисля нещата докрай и, общо взето, живее ден за ден.

Но не разглеждаше това като слабост.

Притежаваше нещо, което липсваше на Йосарян — самоувереност, вяра, че в края на краищата всичко трябва да свърши добре за хора като нея, добри по душа. След удара на Патрик дори Анджела, отегчена от порнографията и работата, започна да пълнее, да се страхува от СПИН и току споделяше, че копнеела да се върне в Австралия, където още имала приятели и роднини, а и любима леля в старчески дом, която се надявала да посещава. Щом и на Анджела вече й се налагаше да мисли за презервативи, сигурно и тя скоро щеше да се откаже от секса и да се омъжи.

Йосарян все й натякваше за възрастта и само преди две вечери почти бе успял пак да я хързулне — тя се поздравяваше, че го е осуетила.

— Не ме е страх от такива неща — заяви му предизвикателно, цялата наежена. — Ако се наложи, ще минем и без теб.

— Не, не — поправи я той почти злобно. — Я си представи, че ти умреш първа!

Мелиса категорично отказа да говори повече за това. Картината как невръстната й дъщеря живее само с баща, прехвърлил седемдесетте, бе прекалено заплетена, та да я разнищва.

Знаеше, че е права.

Не се съмняваше, че Йосарян ще й помага с пари, дори тя да упорства напук на него и се разделят. Усещаше дълбоко в себе си, че поне за това може да разчита на Йосарян. Вярно, вече не я желаеше толкова пламенно и често, както в началото. Вече не я дразнеше, че щели да купуват заедно скъпо бельо, засега не я бе завел на пазар в Париж, Флоренция или Мюнхен. Сега й изпращаше рози само за рождените дни. Но и тя не го желаеше толкова пламенно, каза си Мелиса с разкаяние и лоши предчувствия, и понякога трябваше да си напомня благоразумно, че се налага да се бори по-похотливо, за да постига подвизите от благодатна чувственост, в началото бликала от само себе си. Попиташе ли я Анджела, тя си признаваше, че Йосарян вече изобщо не ревнува и не проявява интерес към сексуалното й минало. Рядко пожелаваше да я заведе дори на кино. Без гняв и мърморене вече бе споменал, че никога не е бил с жена, на която в по-дълга връзка да й се е любело толкова често, както и на него. Мелиса се замисли дали това важи и за други мъже, които са й били приятели. Но понеже Йосарян повдигаше въпроса, и той не се стараеше както преди да й достави удоволствие и ако не успееше, не се притесняваше особено.

Тя не отдаваше никакво значение на това.

Мелиса Макинтош знаеше, че е права, и не виждаше нищо лошо в желанието си. Беше от жените, които казват, че „усещат нещата“, както описваше безпрекословната си интуиция, а сега усещанията й подсказваха, че стига да е търпелива, стига и занапред да използва своите оръжия и да остане умерено непреклонна, Йосарян, както обикновено, накрая ще се съгласи с всичко, каквото тя поиска. По въпроса за детето той имаше необорими доводи. Тя пък разполагаше с един слаб, но и той беше достатъчен — искаше детето.

Хрумна й, че той може и да не дойде в ресторанта, за да продължат спора, чак когато оглеждаше малкия апартамент, преди да излезе. В миг обзета от ужас, прогони тази мисъл, без дори да умува какво би могло да означава подобно дезертьорство.

Беше си сложила високи обувки, за да изглежда още по-добре, и излезе бързо от апартамента, изкусително потраквайки с токчета.

На улицата, при ъгъла, накъдето тръгна да хване такси, видя, както и очакваше, аварийни камиони на Обединена компания „Едисон“ — някакви мъже разбиваха асфалта, за да поправят или монтират нещо. Те, тези мъже от електрическата компания, бяха там вечно, едва ли не откакто свят светува, помисли си Мелиса, както потракваше бързо с токчета. Беше погълната от подробностите в предстоящия сблъсък и почти не забеляза, че небето е по-тъмно, отколкото е нормално за това време на деня.

 

 

Най-после, след толкова време пациентът белгиец бе изписан от болницата и се прибираше със самолета в Брюксел при началническия си пост в Европейската икономическа общност. Говореше иронично за себе си като за „болния от Европа“. Бе в горе-долу прилично здраве, преливаше от енергия, само дето бе доста по-слаб, беше загубил няколко килограма, една гласна струна, един бял дроб и един бъбрек. Посъветван да остави пиенето, през първите две седмици след изписването, докато бе на амбулаторно лечение, се ограничаваше с вино и бира. На врата си имаше малък като точка кръгъл отвор, в който бе промушена пластмасова тръбичка за интубация и всмукване и през който, решеше ли да се прави на палячо, можеше да говори, да вдишва цигарен дим и да хрипти самодоволно. Бяха му забранили да пуши, но той отсъди, че през тръбичката не се брои. Игривата му, палава жена, радостна, че се е отървал на косъм, пушеше и за него. Обиграно, с издадени напред устни всмукваше от цигарата и кокетно, на тънки прави струйки вкарваше цигарения дим точно в хирургическия разрез с пластмасова тръбичка и подвижно капаче. После, ако си бяха вкъщи, се прегръщаха, целуваха се, галеха се и правеха опити да се любят. За тяхна радост и учудване успяваха по-често, отколкото доскоро всеки от тях си бе представял. Той обикновено криеше протезата от околните с високата яка на ризата, с широк възел на вратовръзката или с пъстро шалче. Откри, че вече има слабост към десените на точки. Единствено пред жена си този болен от Европа разкри друга своя тайна — непоклатимата си вяра, че каквото и да правят той, неговите колеги и всички организации от експерти, пак няма да има някакъв траен оздравителен ефект върху съдбата на икономиката на неговия континент или в Западния свят. Човеците нямаха почти никаква власт над човешките събития. Историята щеше да следва своя ход независимо от хората, които я правеха.

При изписването от болницата двамата организираха малко тържество в неговата стая и подариха на сестрите и останалия персонал по една бутилка шампанско, една половинкилограмова кутия с шоколадови бонбони „Фани Фармър“ и един стек цигари. Биха предложили и пари в брой, по една стодоларова банкнота на всеки, но в болницата се мръщеха на подаръци в пари.

В самолетите пациентът белгиец и жена му обикновено си взимаха места в първа класа, но обичаха да прекарват част от полета във втора класа, където седалките бяха по-близо и те можеха да се усамотят, да притиснат бедра и ръце с неприлична палавост, да пушат и под одеялата да се милват по гениталиите и да мастурбират, докато получат оргазъм.

Този път, докато летяха над Атлантическия океан, те самодоволно гледаха филма, някаква комедия, от местата си в първа класа, когато се включи сигналът за тревога, за която и не подозираха. Двамата почти не обърнаха внимание на безчетните масури бяла пара, които започнаха да се стелят и размотават зад незабележимите летящи тела, профучаващи по-бързо от тях, по-високо и по-ниско, и появили се на небето, след като екранът угасна, лампите отново светнаха ослепително силно и сенниците на прозорците бяха вдигнати. Пътуваха на изток, към нощта и не се разтревожиха, че небето е притъмняло. Зад тях слънцето бе станало сиво като олово. Прожекционният апарат се развали, а заедно с него явно и вътрешната система за връзка. В слушалките не се чуваше музика, никакво развлечение. Една стюардеса се изправи с микрофон в началото на салона, за да се извини за неудобствата, но думите й не се чуваха. Уж подразнени, пътниците замахаха весело на останалия персонал в салона, ала когато стюардите и стюардесите се наведоха да отговорят на въпросите, гласовете им не се чуха.

 

 

Денис Тиймър не го чу, а кардиналът, на когото предварително бяха намекнали, че се подготвя нещо ужасно, не бе известен. Мнозина бяха призовани, но този човек на науката и този пастир на душите не бяха сред тях. Тъй като вече бе невъзможно обществото да бъде опазено, не бяха осигурени обществени скривалища и беше решено, че не е разумно да се сеят ужас и отчаяние с предупреждение, което може да се окаже нелепо в случай че не последва ядрен контраудар, от какъвто се опасяваха.

След като сирените завиха, само малцината избрани привилегировани късметлии бяха извикани, събрани и пуснати долу. Това бяха мъже с изключителни качества, за които се смяташе, че са крайно необходими, та американският начин на живот да пребъде и долу под земята. Всички те бяха издирени и светкавично отведени при маскираните врати на огнеупорните асансьори от специални отряди предани полицаи и полицайки на БАССОП, които до последния момент, когато истината излезе наяве, смятаха, че като хора за еднократна употреба самите те няма да бъдат включени.

 

 

— Говори Харолд Стрейнджлъв, сигурно ще се радвате да чуете, че аз и основните ми съдружници успяхме да слезем невредими долу и занапред ще бъдем на разположение, за да ви осигуряваме висококачествените си връзки и съвети, както и нашата отлична високопарност — заяви отчетливо гласът по радиоуредбата. — Президентът бе оставен горе и сега аз поемам нещата в свои ръце, защото знам повече от всеки друг. Нашите ракети са изстреляни и ви гарантирам, че ще постигнем успешно своята цел веднага щом разберем с каква цел сме ги изстреляли. Още не знаем дали някоя от териториите, които нападаме, ще отвърне на удара. За да ги обезвредим, сме вдигнали във въздуха всички наши бомбардировачи за първи удар. Скоро ще нарушим тишината в ефира, за да ви дадем възможност да слушате. Междувременно искам да ви уверя, че не е пропуснато нищо. Разполагаме с жизнеспособно общество, което вече функционира на земята, исках да кажа на седемдесет километра под земята, и ще продължим да живеем спокойно и демократично, докато всеки тук прави точно каквото казвам аз. От военна гледна точка сме защитени. Разполагаме с необходимия личен състав, за да се спасим при ядрен контраудар навън, ако такъв има. Имаме политически водачи, бюрократи от кариерата, лекари, интелектуалци, инженери и други специалисти. Какво още можем да желаем? Входовете на всички наши скривалища са охранявани от специалните части на БАССОП. Всеки, извадил късмет да е тук, който е недоволен от нещо и иска да си тръгне, ще получи тази възможност. Ние сме свободна страна. Но никой отвън няма да бъде пуснат без разрешение, никой оцелял няма да може да влезе, докато не кажа аз. Разполагаме с абсолютно всичко, от което се нуждае един разумен, добронамерен човек, и можем да живеем тук с всички удобства практически до безкрайност, стига да правите каквото казвам аз. Възможностите ни за отдих и развлечения са огромни. Помислили сме за всичко. А сега тук е новият началник на моя Съвет на началник-щабовете, който ще ви информира за военната обстановка в момента.

— Братя американци — започна генерал Бърнард Бингам. — Откровено казано, не знам повече от вас за причините, довели до избухването на тази война, затова пък знаем, че нашите причини са добронамерени, нашата кауза е справедлива и нашите бойни операции ще бъдат бляскави и победоносни, както винаги досега. Нашите противоракетно ракетни части са в бойна готовност и вероятно постигат нечувани успехи срещу всички вражески ракети, които може би се стоварват върху нас в отговор на нашето нападение. Най-мощното ни оръжие в този момент са нашите тежки бомбардировачи. Разполагаме със стотици за първия удар и съвсем скоро ще ги вдигнем в нападение просто като предпазна мярка. Сега ще имате възможност да чуете как се свързвам с командващия нашите въздушни операции. Започваме. Ало, ало. Тук Бингам, Бингам, Бингам Бърни Бингам, говоря от подземната щабквартира в хранилището „Бен и Джери“ във Вашингтон. Обадете се, обадете се, моля, командирът, обадете се.

— Хааген-Даз.

— Благодаря, командир Уайтхед. Къде се намирате?

— На седемнайсет хиляди метра, в нашия плаващ стратегически команден пункт над географския център на страната.

— Чудесно. Заповядайте на вашите части да продължат. Сега най-важно е времето. После променете местоположението си.

— Променихме го още докато ви докладвах.

— Значи то вече не е точно?

— Тогава не беше точно.

— Чудесно. Докладвайте веднага щом забележите вражески ракети или самолети. Ние ще ви информираме, когато се върнете.

— Тъй вярно, сър. Къде да се върнем?

— Хммммм. Може би няма да има къде. Май не сме мислили за това. Можете например да кацнете на територия, която сте унищожили. Продължавайте според плана.

— Безспорно, генерал Бингам?

— Несъмнено, командир Уайтхед.

— Хааген-Даз.

— Бен и Джери. Доктор Стрейнджлъв?

— Беше великолепно.

— Безспорно, доктор Стрейнджлъв?

— Несъмнено, генерал Бингам. Не сме пропуснали нищо. А сега трябва да се извиня на всички, тъй като все пак има нещо дребно, което сме забравили. — С преднамерено мъгляви думи той продължи да се извинява уж смирено, но и весело: — Пропуснахме да доведем долу жени. О, да, представям си как всички вие, истинските мъже, се хващате за главите и стенете уж нещастно. Но помислете само какви раздори щяха да внесат те сега. Не е моя работа да ви уча, но нашият главен лекар ми напомня, че въздържанието винаги се е оказвало съвършен заместител на нежния пол. Други добри заместители на жените са онанизмът, оралният и аналният секс. Ние препоръчваме презервативи, ще ги откриете в огромни количества в аптеките и супермаркетите. За да поддържаме прираста на населението, накрая може да се наложи да пуснем и жени, ако случайно има оцелели. Колкото до свещениците, да се надяваме, че има неколцина от всички основни вероизповедания. Докато ги издирим, разполагаме с един безбожник, готов да се погрижи за духовните нужди на хора от всякакви религии. Колкото до развръзката, моля ви, не се тревожете. Не сме пропуснали нищо. След нашия първи удар разполагаме с тайни дефанзивно офанзивни самолети, готови за втори въздушен удар, и те ще унищожат всички оръжия, които са оцелели след първия ни удар и могат да се обърнат против нас. Единственото, от което трябва да се страхувате, е самият страх. Ние сме, общо взето, напълно сигурни, че почти няма за какво да се притесняваме благодарение на нашите нови стари модели на стария нов бомбардировач „Стелт“, на моя „Стрейнджлъв“ и „Шшшшшт!“ на Майндърбайндър. Няма да има вестници. Тъй като всички съобщения ще идват от официални източници, нямаме причини да им вярваме и те ще бъдат сведени до минимум. Хааген-Даз.

 

 

— „Шшшшшт!“ ли?

Йосарян се втрещи.

— Казах ти, че ще летят.

— Гафни, какво ще стане сега?

— Нямам връзка с източниците си.

Шеметното спускане с асансьора към подземното ниво на дванайсет километра дълбочина със сто и шейсет километра в час им бе отнело около пет минути. Останалото разстояние до дъното на седемдесет километра щеше да отнеме още около двайсет минути. И двамата бяха единодушни, че ще продължат още малко с ескалаторите.

— Не можеш ли да отгатнеш? Къде ще свърши всичко това?

Гафни имаше отговор.

— Където е започнало, както казват физиците. Точно това ще опиша в романа, който сигурно ще реша да напиша. Той започва оттам, където завършват двете истории за сътворяването на Адам и Ева. Нали знаеш, че са две.

— Знам — каза Йосарян.

— Ще се изненадаш, но много хора не знаят. Моят роман започва от края на шестия ден на сътворението.

— И как се развива след това?

— Отзад напред — изгука Гафни, разкривайки замисъла на своя роман така, сякаш той вече е обрал лаврите. — Развива се отзад напред, към петия ден, като филм, прожектиран обратно. В началото на моя роман Бог превръща Ева пак в ребро и го слага обратно на Адам, както е във втората версия. Просто заличава Адам и Ева от своя образ и подобие, както четем в първата версия, сякаш никога не са били създавани. Просто ги изчезва заедно с добитъка, останалите зверове и другите твари, сътворени на шестия ден. През моя втори ден, негов пети, са махнати рибите и птиците. После изчезват слънцето и луната заедно с другите светила на небесната твърд. Сетне са махнати плодните дървета и злакът от третия ден, водата под твърдта и водата над твърдта пак се сливат, а сушата, наречена земя, изчезва. Това е през третия ден, а на следващия Бог си прибира твърдта, наречена небе и разположена над водата. А след това, през първия ден, мой шести, светлината също изчезва и не остава нищо, което да отделя деня от тъмнината, земята отново е без форма и се превръща в пустош. Отново сме в началото, преди да е имало каквото и да било. След това открадвам от Новия завет нещо, с което си служа много умно. В началото бе словото и словото бе Бог, нали помниш? Сега, разбира се, махаме словото, а без слово няма и Бог. Какво ще кажеш?

— На децата ще им хареса много — отвърна язвително Йосарян.

— А ще излезе ли добър филм? Защото в продължението цялата история започва отново след два-три милиарда години и е пресъздадена точно по същия начин, до най-малките подробности.

— Гафни, не мога да чакам толкова дълго. Горе имам бременна приятелка, която скоро ще роди, ако й позволя. Хайде да слезем пеш още няколко километра. Нямам вяра на този асансьор.

Докато крачеха, Йосарян хвърли поглед надолу и не можа да повярва на очите си. Беше забутал някъде очилата си. Но дори и да беше с тях, пак нямаше да повярва от пръв поглед на това, което се движеше срещу него.

Когато чу сигнала за тревога, генерал Лесли Р. Гроувс, починал от сърце през 1970 година, реши да хукне да си спасява живота надолу към разтопения център на земята, където, както знаеше, бе горещо като в ада, но не чак толкова горещо, както при ядрен взрив или при жегата, която щеше да предизвика военният свещеник, ако и занапред успешно се превръщаше в термоядрена смес от тритий и литиев деутерид и достигнеше критична маса.

— Не го удряйте! Не го стискайте! Не го докосвайте! — излая той заповедите си, както повеляваше дългът му към родината и като последно благодеяние към военния свещеник, който отказа да тръгне и да се спаси. — Не го оставяйте да прегрее! Може да избухне!

Щом видяха как генералът хуква, всички негови учени, специалисти, инженери и домакинският взвод също побягнаха и ако не се броят въоръжените мъже, заели бойни позиции по всички входове, свещеникът остана сам.

* * *

Когато влакът се разтресе и спря, свещеникът видя как лъскавата ледена пързалка в Рокфелеровия център се разпада и изчезва от неговата картина върху видеоекрана, а небостъргачите около пързалката се люшват, после се укротяват и застиват наклонени в различни посоки. Преди това свещеникът бе забелязал веднъж Йосарян да прекосява улицата заедно с по-млад мъж, може би със сина си, после двамата заобиколиха отзад дълга перленосива лимузина, чиито гуми сякаш оставяха кървави дири, а някакъв зловещ длъгнест тип с туристически бастун и зелена раница наблюдаваше и двамата със зъл поглед. Не успя да открие отново Йосарян пред музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, колкото и да превключваше екрана там, за да го чака. Не му хрумна да го потърси в АУП, когато отново включи екрана на автогарата, за да гледа с копнеж сградите. Точно там бе пристигнал за пръв път в града. Сега вече му бе мъчително да се връща у дома в Кеноша. Три вечери седмично гледаше как жена му отива бавно да се срещне със съседката вдовица, как двете се качват в кола, която ги откарва в презвитерианската черква, за да поиграят бридж главно в компанията на мъже и жени, загубили своите съпруги и съпрузи, гледаше я със свито сърце, защото вече не беше част от нейния живот.

Когато влакът спря и пързалката се разпадна, той внезапно дочу навън писъци и стъпки и предположи, че нещо се е случило. Чакаше някой да влезе и да му каже какво да прави. След по-малко от десет минути остана съвсем сам. Генерал Гроувс обаче бе ясен.

— Не, искам да изляза — реши свещеникът.

— Може да има война.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Ядосай се, Албърт. Никога ли не се ядосваш?

— Сега съм толкова ядосан, че направо ще избухна.

— Чудесно! Ще направя каквото мога, за да не ти преча.

И точно тогава свещеникът го чу да крещи последните си заповеди, преди да хукне презглава.

Предпазливо и нерешително свещеникът слезе от влака. Имаше малко пари в брой, беше му ги оставил генералът, бяха му върнали и номера на обществената осигуровка. Беше последният, който напусна влака. Малко по-нататък видя ескалатори, които изглеждаха чисто нови. Беше съвсем сам, ако не се броят постовѝте в червени полеви куртки, зелени панталони и тежки кафяви бойни обуща. Стояха с оръжие по всички входове и в началото, и в края на ескалатора, който водеше надолу. Свещеникът можеше необезпокояван да се качи горе и все така необезпокояван да си тръгне.

— Сигурно ще ви е трудно да се върнете, господине.

Още щом стъпи на ескалатора, закрачи нагоре, та час по-скоро да стигне там, закъдето се бе запътил. Ускори ход. Когато излезе горе, тръгна накъдето сочеше стрелката и се озова при цилиндричен асансьор с прозрачни стени, който, след като натисна най-горния бутон, се заиздига толкова бързо, че в началото свещеникът остана без дъх и усети как го присвива под лъжичката. През отвесните прозрачни плоскости видя как минава през игрище за голф, после през увеселителен парк с влакче и виенско колело, с разпоредители в куртки в същия оттенък на червеното, както униформите на специалните части. Подмина шосета с военни камиони и леки коли с цивилни. Подмина железопътна линия с преносими ракети и друга с хладилни вагони с надписи „СИРЕНЕ ОТ УИСКОНСИН“ и „СЛАДОЛЕД «БЕН И ДЖЕРИ»“. Когато след близо двайсет минути асансьорът спря, той намери други два съвсем нови ескалатора. Щом свършиха и те, се качи на друг асансьор и отново натисна най-горния бутон. После пак се качи на ескалатор. Имаше усещането, че пъпли километри. Не изпитваше умора. През цялото време се взираше нагоре и внезапно, смаян и невярващ, се озова лице в лице с Йосарян, който бързо се спускаше към него по другия ескалатор, и щом се познаха, двамата зяпнаха един срещу друг.

— Какво правиш тук? — възкликнаха в хор.

— Аз ли? Ти какво правиш тук? — отвърнаха пак в хор.

Продължиха в противоположни посоки.

— Отче, не излизай навън! — викна Йосарян подире му, свил ръце на фуния. — Навън е опасно. Война. Връщай се долу!

— Майната ти! — изкрещя свещеникът и се зачуди откъде са се взели тези думи.

След като изскочиха от устата му, те го пришпориха с усещане за свобода, което му се стори неистово. Накрая изхвърча от последния асансьор и се намери на улица, задръстена от коли и забързани пешеходци, със стръмни стълби от ковано желязо през нея с къси рамена и подредени в спирала площадки, увенчана с платформа, излизаща при изход с тежка метална врата. Изкачи се по стъпалата, без да обръща внимание на побеснелите кучета, разлаяли се подире му. Горе имаше постовѝ. Върху вратата пишеше:

АВАРИЕН ВХОД
ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО
ВРАТАТА ДА СЕ ИЗПОЛЗВА САМО ЗАКЛЮЧЕНА И ЗАЛОСТЕНА

Постовѝят не направи никакво движение да го спре. Вместо това услужливо завъртя ключалката, вдигна резето и открехна вратата. Още двама стояха на пост от другата страна. И те не му попречиха. Той мина през метален шкаф и излезе в тясно преддверие, а оттам в коридор под стълбище, което се издигаше стръмно нагоре, после пред него се изпречи изход, водещ към улицата. Сърцето му подскочи. Ето, вече виждам светлината, каза си и се втурна навън в тъмния ден, като подмина лайното в ъгъла, на което хвърли бегъл поглед.

Намираше се при автогарата, на долно странично ниво, от което тръгваха автобуси. Един от тях със запален двигател се готвеше да потегли за Кеноша, щата Уисконсин. Освен свещеника имаше още двама пътници. Отпусна се на седалката, издуха си носа, изкашля се и въздъхна дълбоко и облекчено. Всеки път, щом спираха да похапнат, щеше да се опитва да се свърже с жена си по телефона. Над перона имаше козирка и той не се изненада, че светлината е толкова мъждива. Когато обаче минаха през тунела и излязоха на магистралата, небето не стана по-светло. Почти без любопитство свещеникът погледна нагоре през прозореца и видя слънцето пепелявосиво, потъмняло по края и обрамчено с черен ореол. В Уисконсин, в мрачни дни често бе виждал такива мъждиви слънца зад плътните облаци. Не видя, че няма облаци.

 

 

На редакционното съвещание в „Ню Йорк Таймс“, провеждано всеки ден за определяне на външния вид и съдържанието на първата страница на предстоящия брой, решиха да предскажат, а телевизионните водещи щяха да решат да се позоват на тях, непредсказуемо слънчево затъмнение.

 

 

Франсес Бийч, отдадена с предимство на грижите и удобствата на своя съпруг инвалид, отдавна бе преминала точката, когато се интересуваше какво е решил „Ню Йорк Таймс“ или останалите вестници за нещо друго освен за модата. В своя залез не се изненада, когато откри, че отново е влюбена до полуда в Йосарян. Това, което липсваше в тяхната обич, каза си благосклонно тя с разкаяна усмивка, докато вдигаше поглед от книгата и махаше очилата си за четене, бяха караниците и драмата. Никой от двамата никога не бе имал истинска нужда от другия. Проблемът между тях бе, че никога не бяха имали проблеми.

 

 

Клер Рабиновиц се почувства враждебно настроена към другите пътници в самолета на „Ел Ал“, с който отиваше в Израел, за да види с очите си лятната вила на морския бряг край Тел Авив, за която бе платила аванс, за да я запази и може би да я купи. Почти не бе погледнала хората в чакалнята на първа класа или при изхода за заминаващи, където от неудържимо любопитство се бе разходила, за да минава времето. На борда нямаше мъж на каквато и да било възраст, пътуващ със или без семейството си, който поне малко да отговаря на изискванията й, даващи й повод за гордост. Нямаше нито един, който да стъпи и на малкия пръст на нейния Лу. Са̀ми Сингър, в Калифорния или на път за Хавайските острови или Австралия, бе предрекъл, че това вероятно ще се случи, и тя бе приела предупреждението му като комплимент. Говореше ли на някого за Лу — на децата или на Са̀ми — никога не го наричаше „неин“. Но когато си мислеше за него, той пак си беше нейният Лу. Малко по малко превъзмогваше нежеланието си да приеме, че никога няма да може да възкреси миналото. Според нея се разбираше от само себе си, че всички останали в самолета също са евреи, дори онези, които като нея приличаха на американци или на агностици.

Докато летяха по изгрев-слънце над Средиземно море, по нищо не личеше, че е надвиснало ново бедствие. Съобщиха между другото, че някъде под тях един танкер се е сблъскал с пътнически кораб. Настроението й бе мрачно, но й беше все едно дали й личи по изражението. Друго измерение на скритите разочарования се свеждаше до това, че надеждите й не се оправдаха, и сега, докато пътуваше към Израел, нямаше усещането, че се прибира у дома.

 

 

Малко след като бе обявена тревога, господин Джордж С. Тилю усети как неговият свят се разтриса. В увеселителния му парк „Стийпълчейс“ токът на въртележката „Елдорадо“ спря и прелестните въртящи се платформи застинаха заедно с императора. Забеляза, че колкото и да е странно, двамата му пилоти от Втората световна война са изчезнали, сякаш са ги призовали под други знамена. Познатият му от Кони Айланд, господин Рабиновиц, се взираше отдалеч в механизма, все едно преценяваше повреда, която би могъл да отстрани. Намръщен, господин Тилю пак отиде в кабинета си. Изтупа с ръкав бомбето си и го върна върху куката на закачалката. Усети, че гневът му се стопява. Отново го връхлетя мрачно настроение.

Срещата му с върховните власти, с Луцифер, а може би и със самия Сатана, от които смяташе да поиска обяснение за странното поведение на своята къща, щеше да се отложи отново. Вече нямаше съмнение, че тя бавно хлътва — без негово разрешение, извън неговата власт. При внимателни измервания се установяваше, че тя изчезва безвъзвратно. Ето и сега, докато я гледаше от бюрото си с подвижен капак, изведнъж хлътна пред очите му. Още преди да е разбрал какво става, целият първи етаж потъна. Триетажната му къща сега вече бе двуетажна. Докато още гледаше, отгоре започнаха да се леят все по-буйни струи кал, после западаха огромни ръбести буци пръст, камъни и какво ли още не. Отвън със скърцащ тътен се задаваше нещо ново, което той не бе предвидил. Видя как се люлеят прекъснати електрически проводници. Видя стегнати с болтове ламаринени тръби. Видя канали. Видя обемистата долна част на някакъв уред с гъста плетеница от дебели капещи хладилни тръби, обвити в кристален кожух от топящ се скреж.

Мрачното му настроение се разсея.

Видя японец с червена куртка и зимни кънки, вкопчил се в ъгъла на пода, за да спаси скъпоценния си живот.

Това бе ледената пързалка от Рокфелеровия център!

Волю-неволю господин Тилю се усмихна. Видя как господин Рокфелер пребледнява, разтреперва се и побягва като попарен. Господин Морган се свлече гол на земята и свел глава, се разплака и започна да се моли. Императорът също бе гол.

Волю-неволю господин Тилю се засмя. Нямало нищо ново под слънцето? Той виждаше нещо ново, усвояваше урок, струвал му се невъзможен. Дори адът не бе вечен.

 

 

Йосарян не можеше да повярва на ушите си. Къде, по дяволите, свещеникът се бе научил да казва „Майната ти!“ така добре? Докато стигне дъното, свещеникът горе вече се бе скрил от погледа му. Гафни бе започнал да му обяснява, че е по-добре да се върнат в асансьорите и да слязат при Макбрайд и другите, когато отново прозвуча гласът на Стрейнджлъв, който обяви, че единственото, от което трябва да се страхуват, е недостигът на шивачи.

— Има още нещо, което сме забравили, и някои от нас в моята щабквартира изглеждат размъкнати. Имаме ютии, но нямаме човек, който знае как да ги използва. Имаме платове, конци и шевни машини. Но ни трябва човек, който може да шие. Чувате ли ме? Елате, ако можете да шиете.

— Хааген-Даз. Мога да пера и да гладя. Моят артилерийски офицер е син на шивач.

— Върнете се незабавно и се явете при нас.

— Слушам, сър. Как да стигнем при вас?

— И това сме забравили!

— Гафни — каза Йосарян, когато им оставаха още петнайсет километра. — Колко ще останем тук?

— Моето бъдеще може би лежи тук — отвърна Гафни. — Щом слезем долу и ни остане време, искам да ти покажа нещо. Акър и половина на едно езеро под Върмонт, близо до подземно игрище за голф и чудесни писти за ски на територията на „Бен и Джери“, в случай че решиш да купуваш.

— Сега? Нима смяташ, че смятам да купувам точно сега?

— Човек винаги трябва да мисли за бъдещето, това е принципът на добрия сеньор Гафни. Имотът е точно на брега, Йо-Йо. След месец-два ще си утроиш парите. Трябва на всяка цена да го видиш.

— Няма да имам време. Имам уговорена среща за обяд.

— Можеш да я отложиш.

— Може да не искам да я отлагам.

— Всички планове отиват по дяволите, ако наистина има война.

— И сватбата ли?

— Когато падат бомби? Не ни е необходима тази сватба, след като я имаме на запис.

— Наистина ли падат бомби?

Гафни сви рамене. Макбрайд също не знаеше, както установиха те, щом от последната спирка на асансьора слязоха с дългия ескалатор на дъното. Не знаеха и двамата несравнимо различни агенти от разузнаването — и двамата нямаха представа какво да правят оттук нататък.

Стрейнджлъв имаше отговор, когато се включи отново.

— Не, засега не са забелязани бомби, които да са насочени насам. Това ни обърква. Но ние тук няма от какво да се страхуваме. Само едни военновъздушни сили на света разполагат с бомби, които да проникват толкова дълбоко, преди да избухнат, и всички те принадлежат на нас. Не сме пропуснали нищо освен неколцина бръснари. Докато изчакваме да разберем дали някой ще отвърне на удара, имаме нужда от бръснар, пък бил той и един. Всеки бръснар, който чуе това, да се обади незабавно. Не сме пропуснали нищо. Цялото оборудване ще действа още две-три седмици, стига да спазвате моите правила. Ако някой предчувства неприятности, които ще последват от моите указания, нека, ако обича, спази моето указание и напусне още днес. Генерал Бингам ще изпрати всички наши „Стрейнджлъв“ и „Шшшшшт!“ за втори удар, след като се уверим, че няма шивачи и бръснари на борда.

Раул се намръщи и каза „merde“. Луничавият длъгнест Боб с морковената коса изглеждаше много по-нещастен от обикновено. И двамата имаха семейства, за които се тревожеха.

И Макбрайд се тревожеше.

— Ако навън има война, май не искам да стоя тук долу.

Майкъл пък искаше и Марлин се съгласи, а Йосарян не го упрекна.

Имало нужда, обяви Стрейнджлъв, от обущар.

— Merde — рече Раул. — Тоя е голямо merde.

— Да, не сме пропуснали нищо, но сме забравили и това — продължи доктор Стрейнджлъв с престорен кикот. — Имаме цели складове, пълни с чудесни нови артистични обувки, но рано или късно ще има нужда да се лъскат и поправят. Ако не се брои и това, не сме пропуснали нищо. Можем да живеем тук вечно, ако правите каквото ви казвам аз.

Бяха при перона на гара за теснолинейка, която Йосарян бе сигурен, че е виждал и преди. По-тесният отвор на тунелите предполагаше влак с по-малки размери, нещо като малките увеселителни влакчета.

— Ето, идва още един — извика Макбрайд. Я да видим какъв е този път.

Той пристъпи напред, за да види по-добре как приближава яркочервеното локомотивче, което се движеше с умерена скорост и със звънтяща камбана. Беше електрическо, но въпреки това имаше гиздав ален комин с шарки от лъснат месинг. Ухиленият машинист на средна възраст, облечен в червена куртка с кръгла емблема на БАССОП върху рамото, удряше езика на камбаната с връв, хваната за лостовете за управление. Влакът мина покрай тях, теглейки плавно няколко открити тесни вагона, в които пътниците бяха насядали по двама. Йосарян не можеше да повярва на очите си. Развълнуван, Макбрайд посочи трескаво двата силуета, седнали на първата седалка в първото вагонче.

— Хей, тези ги познавам! Кои са?

— Фиорело Х. Лагуардия и Франклин Делано Рузвелт — отговори Йосарян, но не каза и дума за двете възрастни семейства, които седяха с по-големия му брат на седалките отзад.

Във втория вагон разпозна Джон Ф. Кенеди до жена му зад бившия губернатор на Тексас и жена му, били заедно с тях в колата в деня на убийството.

На седалката в следващия вагон, сам зад безсмъртните пътуваше Нудълс Кук — изглеждаше измъчен, объркан и полумъртъв пред двамата държавни служители, които Йосарян помнеше от новините. Първият бе дебел, вторият мършав, а зад тях един до друг на последната седалка в третото от трите вагончета бяха С. Портър Лъвджой и Майлоу Майндърбайндър. Лъвджой говореше и броеше на пръсти. И двамата бяха живи, а Майлоу дори се усмихваше.

— Бях готов да се закълна, че Майлоу са го оставили горе — каза Йосарян.

Гафни изрече само с устни една-единствена дума:

— Никога.

Точно в този миг Йосарян реши да не пропуска срещата с Мелиса. Не искаше да остава долу със Стрейнджлъв и онези, другите. Гафни бе смаян и помисли, че е откачил. Това не влизаше в сметките.

— О, не, не, Йо-Йо — заклати глава той. — Не можеш да излезеш. Вече няма смисъл. Няма да излизаш.

— Тръгвам си, Гафни. Пак грешиш.

— Но няма да стигнеш далеч. Няма да оцелееш дълго.

— Ще видим. Ще опитам.

— Внимавай. Навън е опасно.

— Опасно е тук. Някой тръгва ли с мен?

Макбрайд, сякаш това и чакал, скочи и застана до него.

— Никога няма да намериш пътя без мен. — И после призна: — Тревожа се за Джоан, сама е горе.

Гафни реши да изчака, докато узнае много повече.

— Вече знам достатъчно, за да не рискувам.

Майкъл също не искаше да рискува и Йосарян пак не го упрекна.

Боб и Раул знаеха твърде много, за да се излагат на опасност, когато не се налага, и със същия успех можеха да се тревожат за семействата си и тук долу.

Докато гледаше как Йосарян се отдалечава от него с ескалатора, от който щеше да се прехвърли на асансьора, за да обядва според уговорката с бременната си приятелка, Майкъл, и горд, и смутен от тази любовна връзка на баща си, усети отчаян и безразличен, че единият от двамата умира, а може би и двамата.

Йосарян крачеше нагоре по ескалатора, за да излезе час по-скоро навън, радостно насърчаван от съживилия се оптимизъм, по-присъщ на Мелиса, отколкото на него, и от вътрешното си — доста глупаво — убеждение, че не може да му се случи нищо страшно, че нищо лошо не може да се случи на един праведен човек. Знаеше, че това е глупост, но знаеше също, дълбоко в себе си бе убеден, че и той, и Мелиса ще бъдат в безопасност, нямаше никакви съмнения, че и тримата — той, Мелиса и новороденото, ще оцелеят, ще пребъдат и ще живеят честито — и завинаги.

 

 

— Хааген-Даз.

— Какво беше това? — попита пилотът Кид Сампсън от задната част на невидимия и безшумен досвръхзвуков щурмови бомбардировач.

— Баща ти бил ли е обущар? — обади се пилотът Макуот. — Ти син на бръснар ли си?

— Не мога също и да шия.

— Значи трябва да продължим. За нас това е поредният боен полет.

— Докъде?

— Забравих. Но инерцията ще ни направлява. Системата за инерционно управление винаги ще ни води.

— Макуот?

— Сампсън?

— От колко време сме заедно? От две, три години?

— Май отиват към петдесет. Сампсън, знаеш ли за какво съжалявам? Че така и не си поговорихме повече.

— Никога не сме имали какво повече да си кажем, нали?

— Какво е това там долу? Ракета ли?

— Чакай да погледна на моя радар. — Под тях напречно на техния курс се стелеха четири успоредни, сякаш прокарани с тебешир дири, които излизаха от реактивни двигатели. — Това е пътнически самолет, Макуот. Лети към Австралия.

— Как ли ще се почувстват тези пътници, ако знаеха, че сме тук горе пак с бойна задача… призраци, литнали в небето.

— Макуот?

— Сампсън?

— Наистина ли трябва отново да атакуваме?

— Струва ми се, че трябва, нали?

— Трябва ли?

— Да.

— Да. Мисля, че трябва.

— Е, какво пък, дявол да го вземе.

 

 

Сам Сингър нямаше илюзии. За разлика от Йосарян не хранеше надежди да открие романтика и да се влюби отново. Отстъпи без съпротива пред суровата необходимост да живее сам, пред която не разполагаше с приемлив избор, но не бе прекършен от жестоките лишения. Беше обсъждал бъдещето си с Гленда, която, макар и обречена, се тревожеше повече от него за самотните години, които му предстояха.

Срещаше се с приятели, четеше повече, гледаше новините по телевизията. Имаше своя Ню Йорк. Ходеше на театър и кино, понякога на опера, свикна радиоапаратът му да е настроен само на една от станциите на ултракъси вълни, излъчваща хубава класическа музика, един-два пъти седмично ходеше вечер да играе бридж с хора от квартала, повечето от които в неговото положение, почти всички уравновесени и симпатични. Всеки път, когато слушаше Пета симфония на Густав Малер, се изпълваше с благоговение и почуда. Пак работеше на доброволни начала в агенцията за борба с рака. Имаше своите няколко приятелки. Не пиеше повече отпреди. Бързо се научи да се храни сам, полуфабрикати вкъщи, обяд и вечеря в близките кафенета и ресторантчета, скромна храна, и нали беше сам, четеше и на масата книга, списание или втория вестник за деня. От време на време играеше карти и с неколцината от Кони Айланд, които още бяха живи. Все така не го биваше на карти. Вечер излизаше, стига да имаше желание.

Все още бе много доволен от своето околосветско пътешествие и много изненадан от своето усещане за благополучие и огромното количество задоволство. Отново му беше приятно да е вън от къщи. В Атланта и Хюстън, когато бе с дъщерите, зетьовете и внуците, най-после бе стигнал дотам да се чувства преситен от компанията им, преди някой от тях да е проявил признаци, че вече се отегчава от присъствието му. Сигурно е от възрастта, извиняваше се той рано всяка вечер, преди да си тръгне. Винаги настояваше да отсяда в близки хотели. В Лос Анджелис продължаваше отколешната хармония с Уинклър и жена му. И тримата бяха уморени, пак в пълна съгласуваност. Имаше няколко чудесни срещи със своя племенник и семейството му и бе искрено очарован от рано проявилия се пъргав ум и хубост на децата. Но трябваше да признае, че между него и останалите зрели млади хора, с които се озоваваше, зее пропаст, и то не само заради разликата в годините.

Щом напусна Ню Йорк, бе доволен, че е взел касетофона и касетите си, и няколко книги със сериозно съдържание, които изискваха усърдно задълбочаване.

На Хавайските острови ходи на плаж през деня и препрочете още веднъж „Мидълмарч“. Вече знаеше какво да очаква и можа да й се наслади от сърце. През двата дни там вечеря с бившата жена на свой стар приятел и сегашния й мъж, и с жената, сега разведена, с която бе работил в списание „Тайм“ и с която Гленда също се бе познавала. Ако го бе поканила да прекара нощта с нея, сигурно щеше да се съгласи. Тя обаче май не разбра това. Лу или Йосарян щяха да се оправят много по-добре.

Очакваше с нетърпение двете седмици в Австралия с добрите си стари приятели, също от годините в „Тайм“. Не се поколеба да отседне у тях в Сидни. Навремето им бяха гостували веднъж с Гленда. Мъжът ходеше с метални бастуни. Бе минало доста време, откакто за последен път бяха идвали в Ню Йорк. В тесния открит басейн навън, откъм страната на пристанището, приятелят му плуваше преди закуска трийсет или шейсет дължини — Сам не бе сигурен, че си спомня точно колко — и още трийсет или шейсет малко след това, за да поддържа тялото си достатъчно силно, та да може да се движи с бастуните и да кара колата с ръчно управление, която използваше, откакто се беше парализирал преди четирийсет години. От бедрата нагоре сигурно и досега имаше мускулесто тяло на тежкоатлет. Имаха пет големи деца. Сам искаше да се види и с тях. Единият бе агроном в Тасмания и смятаха да отидат дотам със самолет за два дни. Другият бе фермер, третият, генетик, работеше в лабораторията на университета в Канбера. И петимата бяха женени. Никой не беше разведен.

Сам напусна посред нощ Хавайските острови с австралийски самолет и по разписание трябваше да пристигне в Сидни на другата сутрин след закуска. Почете, пийна, хапна, поспа и се събуди. Утрото се прокрадваше със сивкава зора, а слънцето като че ли не бързаше да изгрее. Долу се стелеха плътни облаци. Мъжделивата светлина сякаш бе хлътнала в ниския хоризонт и не ставаше по-ярка. От едната страна небето бе морскосиньо с пълна жълта луна, увиснала ниско в далечината като враждебен часовник. От другата небето изглеждаше сиво и черно, почти с цвета на въглен. Високо горе Сам съгледа снежнобели дири, които призрачно пресичаха пътя на неговия самолет, насочваха се на изток с по-голяма скорост и той предположи, че са от военна ескадрила, излязла на утринно учение. Екипажът изпадна в ужас, когато радиото замлъкна първо. Но другите навигационни системи продължаваха да работят и нямате причини за безпокойство. Малко преди това се получи неясната новина, че някъде долу един танкер се е сблъскал с товарен кораб.

Сам Сингър пусна на касетофона си запис на Пета симфония на Густав Малер. Докато я слушаше за кой ли път, откри нови неща, които го грабнаха. Във великолепната симфония бяха заложени безчет тайни и удоволствия, тя бе неизразимо хубава, величава и сякаш преследваше със загадъчната тайна на своята мощ, с гениалната си способност да трогва така дълбоко човешката душа. Сам изгаряше от нетърпение да чуе как последните звуци от финала се устремяват ликуващо към победоносния край и веднага да върне симфонията отначало и да се потопи отново в поглъщащите части, на които се наслаждаваше сега. Макар да знаеше, че тя свършва, винаги бе готов и пак биваше очарован от печалната сладостна мелодия, прокрадваща се едва чуто сред прокобните звуци на валдхорните в началото на първа част, тъй сладостно печална и еврейска. Кратката бавна част след това бе прелестна, както може да бъде прелестна само мелодичната музика. Напоследък Сам предпочиташе в музиката тъгата пред героиката. Сега се страхуваше най-много да не се разложи в апартамента, където живееше сам. Държеше върху коленете си евтино издание на осем разказа на Томас Ман и докато слушаше музиката, пак ги зачете. Жълтата луна стана оранжева и накрая червена като залязващо слънце.