Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (12)

9

Панда повдигна вежда.

— Да се отърва от него?

Тоби беше неприятно малко дяволче и тя мразеше да я шпионират. При все това бойкият му дух й харесваше.

— Той ми идва в повече, нямам сили да се оправям с него — отвърна тя. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Тоби се препъна непохватно в опита си да се измъкне, но се подхлъзна по пътеката, покрита с борови иглички, и тупна тежко на земята. Изправи се бързо и отново се опита да побегне, но Панда го хвана за провисналото дъно на широките шорти.

— Почакай, хлапе. Разговорът още не е свършил.

— Пусни ме, ненормалник такъв!

— Хей! Какво става тук?

Луси се обърна и видя Големия Майк Муди да приближава към тях, понесъл голяма кутия с пица. Тя напълно бе забравила, че го бе поканила да се върне, за да вбеси Панда. Сигурно ги бе видял между дърветата.

— Голям Майк! — Тоби се заизвива, борейки се да се изтръгне от здравата хватка на Панда.

— Някакъв проблем ли има, хора? — Брокерът на недвижими имоти озари Панда с бляскавата си усмивка. — Радвам се да те видя отново на острова. Надявам се, че къщата ти харесва.

Панда кимна кратко.

Големия Майк посочи със свободната си ръка към момчето.

— Какво става, Тоби? В беда ли си? Тоби е мой приятел. Навярно ще мога с нещо да помогна.

Тоби метна кръвнишки поглед към Луси.

— Тя казва, че я шпионирам. Тя е голяма лъжкиня.

Големия Майк се намръщи.

— По-добре се успокой, момче. Така не бива да се говори.

Луси се скова. Колкото и да беше ядосана на Тоби, никак не й се понрави да се обръщат към него с „момче“. Или Големия Майк не знаеше, или нехаеше колко оскърбително е подобно обръщение за афроамериканците от мъжки пол, независимо от възрастта им. Ако брат й Андре беше наблизо, Големия Майк щеше да изслуша пространна лекция за расовата чувствителност.

Но явно Тоби изобщо не се бе обидил. Когато Панда го пусна, той се хвърли към Големия Майк.

— Нищо не съм направил. Честно.

Големия Майк вече бе прехвърлил кутията с пица в лявата си ръка и обви дясната около раменете на момчето, разпръсквайки зловонието на одеколона си.

— Сигурен ли си в това? — попита Големия Майк. — Госпожица Вайпър изглежда много разстроена.

Панда изсумтя.

По начина, по който Големия Майк я оглеждаше изпитателно, Луси разбра, че все още се опитва да си припомни къде е виждал лицето й. Тя сведе глава.

— Нищо не съм направил — настоя Тоби.

Луси реши, че пропитата с одеколона тениска е достатъчно наказание за Тоби.

— Не искам повече да ме шпионираш. Ако отново се случи, ще говоря с баба ти.

Тоби смръщи чело.

— В момента баба не е у дома, така че не можеш да говориш с нея.

Дори такъв дразнещ многознайко не можеше да обезкуражи сияещото дружелюбие на Големия Майк.

— Знаеш ли какво мисля аз, Тоби? Мисля, че трябва да се извиниш на госпожица Вайпър.

Луси не вярваше много на изтръгнатите насила извинения, но Големия Майк потупа Тоби по рамото.

— Няма ли какво да й кажеш? Или предпочиташ да почакаш, докато тя дойде у вас?

Момчето заби поглед в краката си.

— Извинявай — смънка.

Големия Майк кимна доволно, сякаш Тоби го изрече от все сърце.

— Така е по-добре. Сега ще заведа Тоби у тях. Той повече няма да създава неприятности, нали, Тоби?

Тоби пристъпи от крак на крак и поклати глава.

— Така си и мислех. — Големия Майк, който все още държеше пицата, протегна кутията към Панда. — Вие двамата не губете време и се насладете на това. Аз по-късно може да се върна и да поговорим за лодката.

— За лодката? — учуди се Панда.

— Шестметров катер „Полар Крафт“. Собственикът го е ползвал само едно лято и на практика го подарява. Госпожица Вайпър ми каза, че си търсиш лодка.

Панда я изгледа накриво.

— Госпожица Вайпър се е объркала.

Големия Майк очевидно умееше да поема стоически ударите и усмивката му стана още по-широка.

— Тя ми се стори съвсем уверена, но какво пък… Имаш визитката ми. Когато решиш, ми се обади. Сделката с катера е много изгодна. А сега двамата хапнете от вкусната пица. Хайде, Тоби. — Поведе момчето надолу по пътеката в противоположна посока от къщата.

Щом изчезнаха, Панда я измери с недоволен поглед.

— Казала си му, че искам да купя лодка?

— Може и да ти се прииска да купиш. Откъде да зная?

Той поклати глава и се извърна към къщата, но се спря и поднесе кутията към носа си.

— Защо тази пица мирише на парфюм?

— Големия Майк смята, че трябва да си маркира територията.

Тя ускори крачки и остави Панда да се прибере сам в къщата.

 

 

Още преди да го види, Бри чу Тоби да идва през гората. Наближаваше седем, а тя за пореден път бе забравила да му приготви вечеря. Когато това обикновено се случваше, тя влизаше вътре и го заварваше да седи край кухненската маса да яде зърнена закуска от една от многото кутии, които Майра бе купила по време на последното си отиване в магазина на Сам, преди болестта да я прикове към леглото и да не може повече да пътува до сушата.

Бри си каза, че трябва да стане от стъпалото и да направи нещо — каквото и да е — а не само да пуши. Втренчи се в кошерите на Майра и се замисли за онези отдавна отминали лета, когато двете със Стар тичаха като полудели от тази малка къща към голямата. Но нямаше много приятни спомени, от които да избира. Пропадналият й брак? Не. Празната й банкова сметка? Определено не. Колкото до самочувствието й… Как би могла да мисли за нещо, което не съществуваше?

Тази къща, заедно с пчеларницата на Майра, някога за нея беше като втори роден дом, но през последните три седмици това място се бе превърнало в неин затвор. Само ако можеше да побегне към някогашната лятна къща, да се свие отново на остъклената веранда с уокмена и да слуша „Бекстрийт Бойс“, докато наблюдава как братята й и техните приятели трополят нагоре-надолу по стълбата към кея. През онова лято Дейвид беше едно от онези красиви момчета, макар че през деня той работеше на рибарска лодка, докато останалите се забавляваха.

Бри се загледа в пчелите и тъкмо палеше цигара, когато Тоби излезе от гората. Някой беше с него. Тя засенчи очи с ръка и видя привлекателен мъж да крачи редом с момчето. Той беше едър, висок, с широки рамене и гърди. Един от онези добре изглеждащи мъже, които се отличаваха в тълпата. От мъжете, които…

Тя скочи от стъпалото.

— Здравей, Бри — рече мъжът. — Много време мина.

Тринайсет години тутакси се изпариха. Промяната във външността му нямаше значение. Тя го мразеше сега със същата ярост, като последния път, когато го видя.

— Тоби, прибери се в къщата — нареди строго. — Идвам след минута.

— Почакай. — Той разроши свойски косата на Тоби. — Помни какво ти казах, Тоби. Хората, които идват тук през лятото, по природа са параноици. Не бива да ходиш там.

— Нищо лошо не правех.

Мъжът вече не рошеше косата му, а потриваше главата му с кокалчетата на пръстите си.

— Рано или късно, той ще разбере за баба ти. И само за сведение… Не можеш да осребриш чека, който той е изпратил на нейно име. А сега влез вътре, докато аз говоря с Бри.

Бри стисна ръка в юмрук. Майк Муди, заедно с бившия й съпруг Скот, беше начело на списъка с лицата, които не желаеше никога повече да види. Тя знаеше, че Майк все още живее тук, след като лицето му я гледаше от поне пет-шест билборда покрай главното шосе на острова, но възнамеряваше на всяка цена да избегне срещата с него. А ето го сега тук.

Тоби се отправи с маршова крачка към къщичката. Майк пристъпи към нея с голямата си мазна усмивка и протегната ръка.

— Изглеждаш прекрасно, Бри. Красива както винаги.

Тя притисна ръце към бедрата си.

— Какво искаш?

Ръката му се отпусна, но фалшивата усмивка остана лепната на лицето му.

— Няма ли поне едно „здравей“?

— Няма.

Той беше вонящо дебело хлапе с хитри като на невестулка очи, пъпчива кожа и криви зъби, което всяко лято безуспешно се опитваше да се присламчи към детската им компания. Но единственият островитянин, когото допуснаха в редовете си, беше Стар. Майк беше прекалено шумен, прекалено неприятен. Всичко в него беше сбъркано — дрехите, дразнещият смях, тъпите шеги. Единственият, който се отнасяше добре към него, беше Дейвид.

— Жал ми е за хлапето — бе заявил Дейвид, когато веднъж един от братята й обиди Майк. — И двамата му родители са пияници. Той има много проблеми.

— Всички имаме проблеми — бе отрязала Стар. — Ти го защитаваш само защото и ти си донякъде отхвърлен.

Наистина ли Дейвид беше отхвърлен? Бри не мислеше така. От самото начало те бяха привлечени от Дейвид. Той беше чаровен, харизматичен, красив. Отраснал в бедно семейство в Гари, Индиана, той следваше с пълна стипендия в Мичиганския университет. Беше на двайсет, на същата възраст като най-големия й брат, но много по-умен и способен. Въпреки че не помнеше някой да го е казвал на глас, всички смятаха, че е много готино да дружат с чернокожо момче. Освен това всички вярваха, че Дейвид е предопределен за велики дела.

Майк посочи цигарата й.

— Това са гвоздеи в ковчега ти. Трябва да ги откажеш.

Той все още беше неприятен, но по различен начин. Кривите зъби, пъпките и излишните килограми отдавна бяха изчезнали, но все още се престараваше във всичко. Сплъстената мръсноруса коса от тийнейджърските му години бе оформена в модерна прическа, но прекалено зализана с гел. Евтиният му летен гардероб от грозни шорти и тениски, които вечно не му бяха по мярка, бе заменен с бял панталон и елегантна поло риза и колан с емблемата на „Прада“ — прекалено претенциозно облекло за ежедневието на острова, но най-противни от всичко бяха масивната златна гривна и колежанският пръстен.

Цигарата почти пареше пръстите й.

— За какво е всичко това?

— Тоби се е забъркал в някакви неприятности със съседите.

Тя потупа с палец филтъра на цигарата, но нищо не каза.

Той раздрънка монетите в джоба си.

— Изглежда, никой не е казал на новия собственик, че Майра е починала, и той мисли, че тя все още се грижи за къщата. Но се оказва, че Тоби го е правил, откакто тя се разболя. Научих го чак сега, иначе щях да сложа край на това.

Цигарата опари пръстите й. Тя я хвърли и стъпка фаса със сандала. Дванайсетгодишно момче се опитваше да върши работата на един възрастен. Трябваше да обърне повече внимание на честите му изчезвания. Поредното доказателство за нейната неспособност.

— Ще поговоря с него.

Тя се обърна, за да влезе в къщата.

— Бри, ние бяхме деца — заговори той зад гърба й. — Не ми казвай, че още ми се сърдиш.

Тя не се спря.

— Опитах се да се извиня — продължи Майк. — Не получи ли писмото ми?

Бри се бе научила да потиска гнева си. През последните десет години правеше точно това. Десет години се преструваше, че не знае, че Скот е сериен прелюбодеец. Десет години избягваше открития сблъсък, който щеше да сложи край на брака им. И ето докъде я бе довело това. До никъде.

Рязко се извъртя.

— Продължаваш ли да шпионираш хората, Майк? Все още ли си същият потаен плъх, като тогава?

— Бях влюбен в теб — рече той, като че ли това оправдаваше всичко. — В по-голямо момиче.

По-голямо само с една година. Тя заби нокти в дланите си.

— И ти отиде при майка ми и й изтропа, че си ни видял двамата с Дейвид. Страхотен начин да спечелиш едно момиче.

— Мислех, че ако двамата се разделите, аз ще имам шанс.

— Никога, дори след милион години.

Той отново пъхна ръце в джобовете.

— Аз бях само на седемнайсет, Бри. Не мога да променя миналото. Това, което сторих, беше грозно и единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам.

Двамата с Дейвид не подозираха, че той ги следи през онази нощ, когато се скриха зад дюните, за да се любят. На следващия ден Майк отишъл при майка й и още същия следобед Бри бе изпратена на заточение при ужасната леля Ребека в Батъл Крийк. Бри никога повече не се върна на острова, допреди три седмици, когато й съобщиха, че Майра е починала и е посочила Бри за настойница на внука й.

Майк извади ръце от джобовете.

— Позволи ми да ти помогна с Тоби.

— Не се нуждая от помощта ти. Остави ни на мира.

Той потърка с палец златната си гривна.

— Загрижен съм за хлапето.

— Уверена съм, че е добре за имиджа ти за пред местните да се преструваш, че се грижиш за бедните сирачета.

Негодникът дори не се смути.

— Знаех си, че няма да ми постелеш червен килим за добре дошъл, но мисля, че бихме могли някак си да се разберем.

— Сгрешил си.

Майк огледа буренясалия двор и малката пчеларница с лющеща се бяла боя и хлътнал тенекиен покрив. Поривът на вятъра разлюля листата, но не и скъпата му прическа.

— Няма да получиш много за това място, ако се опиташ да го продадеш. Няма изглед към езерото, нито достъп до плажа, а и къщата се нуждае от ремонт.

Той не й казваше нищо, което тя не знаеше. Без късмет в любовта и в недвижимите имоти — това бе съдбата й. Банката бе запорирала къщата за пет милиона долара, която двамата със Скот бяха купили в Блумфийлд Хилс. Последно бе чула, че са я обявили за един милион и триста хиляди, но все още нямало купувач.

Майк се отправи към изоставената градина на Майра, където доматите се опитваха да се преборят с плевелите.

— Ако отведеш Тоби, ще му отнемеш единствената опора в живота.

— Нали не мислиш наистина, че ще остана тук? — Изрече го така, сякаш имаше десетина други възможности, макар че всъщност нямаше нито една.

С невинен вид той заби ножа още по-навътре.

— Чух, че не си получила голяма издръжка при развода.

Не бе получила нищо. Дори семейството й не й бе помогнало. Братята й имаха финансови затруднения, но дори и да нямаха, не можеше да ги моли за пари, не и след като бе останала глуха за предупрежденията им относно Скот. Колкото до наследството й… То се бе стопило само за година след смъртта на майка й.

— Ето, имаш къща — продължи той. — Майра държеше доста изкъсо Тоби и той няма много приятели, но корените му са тук, а в живота му и без това има достатъчно сътресения. Мисля, че Дейвид би искал ти да останеш.

Бри не можеше да понесе да го слуша как произнася името на Дейвид, дори и след толкова години.

— Никога повече не идвай тук — процеди тя, обърна се на пети и го остави да стърчи сам насред двора.

Тоби седеше зад малката сгъваема маса в кухнята и ядеше поредната купа със зърнена закуска. Кухнята, заедно с останалата част от къщата, бе ремонтирана във времената, когато бяха на мода шкафовете от светъл дъб и масивните дървени плотове. Върху двете открити полици бяха подредени гърнетата за мед и керамичните пчели, които Майра колекционираше. През прозореца над умивалника Бри видя Майк, който оглеждаше двора, сякаш оценяваше стойността на собствеността. Най-после си тръгна.

Дейвид й бе написал само едно писмо.

Винаги ще те обичам, Бри. Но това е краят. Не желая да заставам между теб и семейството ти…

Тя бе съкрушена. Единствената й утеха бяха телефонните разговори със Стар. Дъщерята на Майра беше най-добрата й приятелка, единственият човек, който разбираше колко силно тя обичаше Дейвид и че той беше за нея много повече от едно лятно увлечение.

Шест седмици след заминаването на Бри Стар забременя от Дейвид и той напусна университета, за да се ожени за нея. Бри никога повече не проговори на нито един от двамата.

Тоби вдигна купата и изсърба останалото мляко, после я остави на масата.

— Баба ми каза, че ти си богата. Хващам се на бас, че си я излъгала.

— Бях богата. — Бри погледна през прозореца. — Вече не съм.

— Защо?

— Защото позволих да ме издържа мъж, вместо да разчитам на себе си.

— Знаех си, че нямаш никакви пари. — Прозвуча като обвинение, поредното напомняне колко силно той я ненавижда. Не че тя умираше от любов по него. — Кога ще си ходиш? — попита я той.

Не за пръв път й задаваше този въпрос и Бри съжали, че не може да му отговори.

— Не знам.

Той бутна стола назад.

— Не можеш да продължаваш да висиш тук и нищо да не правиш.

Тоби беше прав и тя трябваше да му покаже, че има план. Някакъв план. Какъвто и да е.

— И не смятам. — Бри се извърна от прозореца. — Ще продавам меда на Майра.

 

 

Луси нямаше намерение да си бъбри дружески с Панда, докато похапват пица. Вместо това обу маратонките и излезе навън. Мразеше да бяга, но не по-малко мразеше да се чувства като плужек, а и имаше нужда да се отърве от емоциите на този нещастен ден.

Луси сви от шосето до Залива на гъските и излезе на главния път. Не след дълго мина покрай изоставена фермерска лавка. Зад нея зърна малка синьо-зелена къщурка. Чу, че някой бяга зад гърба й, и нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

— Семейството ми вече не ти плаща — процеди тя, когато Панда се изравни с нея.

— Навик.

— И без това не обичам да бягам, а с теб още по-малко.

— Жалко. Това шосе е твърде тясно. Отбий на банкета.

— Можеш да чуеш приближаваща кола от километър, а аз реших да потичам, защото искам да бъда сама.

— Преструвай се, че не съм тук. — Той забави темпо, за да изостане. — Ти наистина няма да се върнеш в Уайнет, нали?

— Чак сега ли го разбра?

— Бих се обзаложил на каквото и да е, че ще размислиш.

— Щеше да изгубиш.

— Винаги има първи път.

— Ти си такъв неудачник. — Тя пресече пътя и затича обратно към къщата.

Той не я последва.

Когато се върна, Луси подкара с колелото към плажа до южния заострен край на острова и седна на върха на една пясъчна дюна, за да се полюбува на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. Когато най-после се върна в къщата, завари Панда да седи на един от шестте разнородни стола, подредени около псевдовикторианската кухненска маса, която Луси бе започнала да ненавижда не само заради обелената зелена боя и грозните грамадни крака — единият от които бе подпрян с парче сгънат картон — но и защото тя символизираше всичко, което трябваше да се махне от този някога толкова красив дом.

Въпреки че пред него лежеше отворената кутия с пица, липсваха само няколко парчета. Когато Луси влезе, той вдигна глава. На жълтата светлина на абажура, висящ над масата, приличащ на лампа от „Тифани“, мургавата му кожа изглеждаше още по-тъмна. Тя се обърна към него, без да го нарича по име, като че ли бяха само далечни познати.

— Вече съм се настанила в спалнята ти и след като утре заминаваш, предпочитам да не се местя само за една вечер.

Той подпря лакът на облегалката на стола.

— Това е моята стая.

Също така беше и единствената спалня на първия етаж, което я правеше идеално убежище срещу попълзновенията му.

— С удоволствие ще ти приготвя някое от другите легла — рече тя.

— А ако не съм съгласен?

— Тогава ще се преместя, а ти ще спиш върху моите мръсни чаршафи.

Той сви презрително устни и я изгледа насмешливо.

— Ще си помисля.

Тя му отвърна с хладна официалност:

— Ще ти бъда благодарна, ако мислиш по-бързо. Денят беше дълъг и тежък и искам да си легна.

Подигравателната му усмивка се стопи и Панда сви рамене.

— Спи където искаш. Не ме интересува. Сам ще си приготвя леглото. — Стана и се запъти към вратата, но се спря. — И още нещо. Не пипай нищо по къщата. Всичко остава така, както е.

Тя щеше да се погрижи за това.

Но той явно нямаше да я остави на мира. Малко след като Луси угаси лампата в спалнята, на вратата се почука.

— Забравих си четката за зъби — каза Панда през затворената врата.

Тя стана от леглото, извади четката му за зъби от аптечката, отключи вратата на спалнята и я промуши през пролуката.

От гневно стиснатите му челюсти човек можеше да си помисли, че тя държи сгъваем нож.

— Заключила си вратата? — процеди той с глас, пропукващ като сух лед.

— Навик — отвърна тя смутено.

— Заключила си вратата?

Щеше да прозвучи детински, ако започне да му обяснява колко страшна й се струва къщата през нощта, затова Луси само сви рамене.

Веждите му се сключиха, ъгълчето на устата му се изви презрително.

— Бейби, ако исках да вляза в тази стая, никаква ключалка няма да ме спре. Но защо да си правя труда? Ти и без това не беше толкова добра.

Тя пое остро дъх и затръшна вратата в лицето му.

 

 

Панда искаше да удари нещо. Себе си. Колко пъти щеше да се издънва с нея? Но тя толкова го дразнеше.

Кучката си го заслужаваше. Ако не ме беше вбесила, нямаше да я ударя.

Беше чувал точно същите думи при стотиците обаждания за домашно насилие, когато някакъв негодник се опитваше да се оправдае, задето е пребил жена. Фактът, че той бе използвал думи вместо юмруци, не го правеше по-добър.

Прокара пръсти през косата си. Бъди най-добрият в това, което умееш. Но всичко свързано с Луси Джорик беше редуване на една след друга все по-големи издънки, още от самото начало. Веднага след като я качи на мотора в онази уличка, трябваше да я откара обратно при семейството й. Всички онези игрички, докато се опитваше да я изплаши, нищо не бяха постигнали, освен че го накараха да се почувства като пълен кретен. Правеше грешка след грешка, което доведе до най-огромната издънка. Онази последна нощ.

И без това му бе трудно да се сдържа, когато бяха край езерото Кадо, но в онази последна нощ в мотела изгуби контрол. Беше прекарал твърде много часове с Луси, притисната към гърба му, твърде много дни бе виждал как в онези кафяви очи със зелени точици изригват тревожни сигнали, когато тя се чувстваше уязвима.

Панда вдигна юмрук, за да почука отново, сетне отпусна безволно ръка. Какъв смисъл имаше да се извинява? Последното, което искаше тя в момента, е да го види.

Той се отправи надолу по спарения стар коридор и се заизкачва по стълбата на тази призрачна къща, която не можа да се удържи да не купи. В живота му и без това цареше предостатъчно голям емоционален хаос, с който трябваше да се справи. Не му трябваха още проблеми, най-малко с дъщерята на шибания президент на Съединените щати.

Трябваше час по-скоро да се махне от този остров.

 

 

На следващото утро Луси избегна срещата с Панда, като се измъкна през плъзгащите се врати на спалнята на верандата, водеща към задния двор. Качи се на велосипеда и се отправи към града, където закуси с кафе и мъфин, седнала на една от масичките пред „Петнистата жаба“. С изключение на двете тийнейджърки, които огледаха преценяващо косата и татуировката й, никой друг не й обърна внимание. Усещането да се измъкне от кожата на Луси Джорик бе опияняващо.

След като приключи, тя подкара към северната част на острова. Обичаше закътаните ъгълчета покрай брега. Тук нямаше спортни площадки за богати и известни. На острова идваха само водопроводчици и продавачи. Хлапета, които учеха в държавни колежи, и млади семейства, возещи бебетата си в колички от „Уол Март“. Ако Мат и Нийли не се бяха появили в живота й, можеше само да мечтае да дойде на почивка в подобно място.

До Четвърти юли оставаха още почти две седмици, но туристическите лодки вече се поклащаха във водите на езерото. Луси мина покрай ферма, после покрай дървена барака с ръчно написана табела: „Най-добрата пушена бяла риба на острова“. Отляво се виждаше малко езеро, обрасло с папур, отдясно — блато, а отвъд се ширеше огромното езеро Мичиган. Постепенно дърветата, засенчващи пътя, се смениха с борове, после дърветата изчезнаха напълно и пътят се стесни към носа на острова.

От крайбрежните скали, изгладени преди много векове от ледниците, се белееше фар. Луси остави велосипеда и пое по пътеката към фара. Кимна на пазача, който поливаше оранжевите слабоноги, разцъфнали в дървени сандъчета близо до вратата. Зад постройката вълноломът се врязваше във водата. Днес езерото бе спокойно, но Луси си представи мястото по време на буря, когато вълните се разбиваха в скалите.

Откри уединено местенце, където да поседне, сред големите морени, вече затоплени от утринното слънце. Фериботът, плаващ към сушата, приличаше на малка движеща се точица. Луси отчаяно се надяваше Панда да е на борда му, защото, ако все още бе в къщата, щеше да се наложи тя да се изнесе, а в този момент най-малко искаше да замине. Грозните думи, които хвърли в лицето й миналата нощ, все още изгаряха душата й. Хората никога не са били жестоки към нея, но Панда беше преднамерено злобен.

Беше й все едно защо той се нахвърли така върху нея, нито дали сам вярваше в това, което каза. Думите му бяха унищожили и последните останки от носталгията по тяхното голямо приключение. А това в крайна сметка беше добре.

Когато отново се качи на велосипеда, Луси бе твърдо решила да сложи ред в живота си. Ще се възползва от по-хладните сутрини, за да плава с лодка по езерото или да изучава острова. А следобедите ще започне да пише главите от книгата, които бе обещала на баща си.

Когато наближи отбивката към шосето до Залива на гъските, тя видя същата малка синьо-зелена къща, която бе зърнала вчера. Заради криволичещия бряг на острова разстоянията не можеше да се преценяват добре, но може би тук живееха Тоби и баба му — по права линия не много далеч от къщата на Ремингтън.

От едната страна на входната алея се виждаше опасно килната пощенска кутия, а от другата — изоставена фермерска лавка. Въпреки че къщата се намираше на няколко километра от града, мястото беше подходящо за продажба на летния урожай, тъй като минаващото наблизо главно шосе водеше към южния плаж, най-големия на острова, където снощи тя бе ходила, за да се полюбува на залеза. На избелялата табела, увиснала накриво от скъсана верига, се четеше: „Медена въртележка. Продава се домашен мед“.

Луси импулсивно сви по входната алея.