Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (26)

23

С изключение на мъжа, разхождащ кучето си, Луси беше сама на плажа. По-малък и по-труднодостъпен от южния, този плаж в западната част на острова се посещаваше най-вече от местни жители, но въпреки че беше събота, заради покритото с облаци небе повечето си бяха останали у дома. Тя се бе разположила на уединено място в подножието на една пясъчна дюна, подпряла брадичка на коленете. Макс беше дошла преди два дни и вчера следобед двете с Темпъл бяха заминали. Тази сутрин и Кристи бе отпътувала. Щяха да й липсват. Може би на това се дължеше меланхоличното й настроение. Тя напредваше с писането и нямаше причина да е потисната заради работата. Към средата на септември щеше да е готова да напусне острова.

Младата жена усети, че някой се приближава. Сърцето й пропусна един удар, когато видя Панда да върви към нея. Тоби сигурно му бе казал къде се намира.

Въпреки че слънцето се бе скрило зад облаците, той носеше слънчеви очила. Беше гладко избръснат, но косата му бе пораснала за последните единайсет дни, през които не го бе виждала. Струваше й се, че са минали месеци. Чувствата, които толкова упорито се бе опитала да зарови, заплашваха да изригнат на повърхността. Тя ги пропъди в най-тъмните глъбини на сърцето си, където не можеха никому да навредят. Докато сърцето й препускаше, той вървеше към нея с бавна, нехайна походка, като турист, излязъл на вечерна разходка.

Дори да бе сърдит, задето е избягала от него, умело го прикриваше. Кимна и огледа по-късата й коса, която, макар и не толкова мастиленочерна, все още не бе възвърнала естествения си светлокестеняв цвят. Нямаше грим, ноктите й бяха изпочупени и два дни не бе бръснала краката си, но се сдържа и не ги подви под себе си.

Двамата се взираха няколко секунди един в друг, но по-дълго, отколкото тя можеше да понесе. Луси отмести поглед и се престори, че изучава три калинки, пъплещи по парче дърво, изхвърлено от водата.

— Дойде да се сбогуваш?

Панда пъхна ръка в джоба на шортите.

— Заминавам утре сутринта. — Зарея поглед към водата, като че ли не можеше да я гледа по-дълго, отколкото изискваше обичайната вежливост. — След седмица започвам нова работа.

— Супер.

Помежду им отново се възцари неловка тишина. Застанал на брега, мъжът с кучето хвърли пръчка във водата и животното заплува след нея. Независимо дали искаше, или не, тя трябваше да му каже някои неща, преди той да замине.

— Надявам се, разбираш защо трябваше да се изнеса.

Той седна на пясъка до нея и вдигна коляно, оставяйки достатъчно голямо разстояние помежду им.

— Темпъл ми го обясни. Каза, че е, защото съм кретен.

— Не е вярно. Ако не беше ти, през онази нощ… — Тя зарови пръсти в пясъка. — Не ми е приятно да мисля за това.

Той взе едно камъче, огладено от водата, и го затъркаля в дланта си. Тревата, обрасла върху дюната, се наклони към него, сякаш искаше да погали косата му. Луси се извърна.

— Благодаря за това, което направи.

— Не е нужно още да ми благодариш — рече той рязко.

Тя потърка ръката си, усети полепналия пясък по кожата.

— Радвам се, че ми разказа за брат си.

— Исках да отвлека мислите ти от случилото се, това е всичко.

Луси зарови още по-дълбоко крака в пясъка.

— Мисля, че преди да заминеш, трябва да разкажеш на Бри за Къртис.

Панда захвърли камъчето.

— Че баща й не е имал съвест? Няма да стане.

— Тя е голямо момиче. Знае, че той е изневерявал на майка й, и трябва да узнае за това. Нека тя да реши дали ще каже на братята си, или не.

Упорито стиснатите му устни подсказваха, че напразно си хаби думите. Луси побутна една шарена морска мида, чувствайки се нежелана като тази соленоводна натрапница край сладководните води на едно от Големите езера.

— След всичко, което се случи, така и не те попитах защо се върна в бара.

— За да взема колата. Бях ти много ядосан.

— През онази нощ се държах като пълна глупачка. Всъщност през цялото лято, докато се правех на смела бунтарка.

— Не си се правела. Ти наистина си смела.

— Не е вярно, но благодаря. — Тя преся малко пясък през пръстите си. — Но има и едно хубаво нещо от цялото това преживяване. Научих, че опитите да се намъкна в чужда кожа няма да ме подобрят.

— А кой е казал, че се нуждаеш от подобряване? — Изрече го с нотка на възмущение, което й подейства успокояващо. — И така си достатъчно добра.

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си.

— Благодаря.

Над тях отново надвисна тишина — символ на ужасната бездънна пропаст, зейнала помежду им.

— Как върви писането? — попита накрая той.

— Много добре.

— Това е чудесно.

Отново настъпи мълчание и после той се изправи.

— Трябва да довърша опаковането на багажа. Дойдох да ти кажа, че след като замина, можеш да останеш в къщата колкото пожелаеш.

Това ли беше единствената причина да дойде? Остра болка прободе гърдите й, Луси вдигна глава и видя отражението си в тъмните му очила.

— Чувствам се прекрасно при Бри — промълви сковано.

— Ти обичаш къщата повече от мен. Ако размислиш, ето ключа.

Тя не протегна ръка — не можа да се застави — и той го пусна в скута й. Ключът се приземи върху подгъва на шортите — жълт ключодържател, който сякаш весело й намигваше.

Панда вдигна ръка към очилата, като че ли се канеше да ги свали, но сетне размисли.

— Луси, аз… — Устните му се изтъниха в до болка познатата упорита черта. Панда отпусна ръка върху бедрото и сведе глава. Думите, които излязоха от устата му, прозвучаха толкова грубо, сякаш минаваха през шкурка. — Ще се пазиш, нали?

Това беше всичко. Той повече не я погледна. Не каза нищо повече. Просто си тръгна.

Пръстите й се свиха в юмруци. Тя затвори очи и ги стисна. Беше твърде гневна, за да плаче. Искаше да се хвърли на гърба му и да го повали на земята. Да удря и да рита. Коравосърдечно, безчувствено копеле. След всичко, което се бе случило, след всичко, което бяха казали и направили, това беше неговото сбогуване.

Луси най-после успя да се добере до паркинга. Метна се на велосипеда и завъртя педалите яростно като госпожица Гълч, отпрашила на колелото си с кучето Тото на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Нищо чудно, че той така и не дойде да я види в къщата на Бри. Далеч от очите, далеч от сърцето. Такъв беше Патрик Шейд.

Бри беше в лавката. Щом погледна Луси, остави четката.

— Какво се е случило?

Всичко свърши. Край. Приеми го.

— Живот — отвърна Луси. — Гадост.

— Разкажи ми какво стана.

Луси едва се сдържа да не запокити велосипеда през алеята за коли.

— Имам нужда да се разсея. Хайде да вечеряме в „Островът“. Само ние двете. Аз черпя.

Бри се озърна към лавката.

— Не зная… Събота вечер е. На южния плаж ще има купон с пържена риба и трафикът ще е много оживен…

— Няма да се бавим много. Тоби може да наглежда лавката за два часа. Знаеш колко обича да се прави на важна клечка.

— Вярно е. — Бри наклони глава. — Добре, да вървим.

Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.

Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции от прозореца на шофьора.

— Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.

— Вече ми го каза.

— Наблюдавай кутията с парите.

— Каза ми това най-малко хиляда пъти.

— Извинявай, аз…

— Да потегляме — нареди Луси и посочи към шосето.

След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.

Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.

Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.

Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.

Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед — много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуждаеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото с мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата — електронна игра. Застина, когато видя колата.

Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът сякаш разцепи гърлото й:

— Какво е станало?

Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежаха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед, прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.

— Нямаше ме само минута — изхлипа той. — Не исках…

— Нямало те е? — Бри се спусна към него, обувките й хрущяха върху стъклата.

— Само за минута. А-аз отидох да си взема моето н-нинтендо. Никой не спираше!

Бри видя какво държеше в ръка и ръцете й се свиха в юмруци.

— Оставил си лавката, за да отидеш да вземеш видео играта?

— Не знаех… не исках… нямаше ме само минута! — извика момчето.

— Лъжец! — Очите й гневно святкаха. — Всичко това не може да се случи само за минута. Върви си! Махай се от тук!

Тоби побягна към къщата.

Луси вече бе изключила двигателя и също изскочи от колата. Дървените рафтове висяха накриво, навсякъде се виждаха строшени буркани с мед, дори на шосето. Върху алеята за коли лежаха пръснати бурканчета с лосион; прекрасните кремове и ароматните мехлеми се бяха размазали по чакъла. Кутията с парите бе изчезнала, но не това бе съсипващото, колкото загубата на стотиците буркани с пресен мед. Стъклата от счупените буркани се бяха смесили със сребристите парченца от безценните чупливи коледни играчки на Бри.

Тя коленичи, полата й се разстла върху мръсотията и младата жена нежно взе в ръце това, което бе останало от някога изящната стъклена топка.

— Свърши. Всичко свърши.

Ако Луси не бе настояла да излязат тази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Не й хрумваше нищо утешително.

— Защо не влезеш вътре? Аз ще разчистя тук, доколкото мога.

Но Бри не помръдна. Остана приведена над останките от мед, стъкло и рухнали мечти.

Чувството на вина бе обгърнало Луси като покров.

— Утре ще измислим нещо — рече, като взе едно гребло и лопата.

— Няма какво да се измисля — прошепна Бри. — За мен всичко свърши.

 

 

Луси накара Бри да се обади в полицията. Докато Бри с безжизнен глас разказваше на дежурния какво се бе случило, Луси започна да събира най-големите парчета стъкло от шосето. Бри приключи с отговора на въпросите на служителите на реда и затвори.

— Утре ще дойдат да поговорят с Тоби. — Лицето й доби сурово изражение. — Не мога да повярвам, че е позволил нещо подобно да се случи. Това е непростимо.

Още беше твърде рано да се застъпва за Тоби и Луси дори не се опита.

— Аз съм виновна — рече тя. — Аз настоях да излезем. — С трепереща ръка Бри отпъди извинението й.

Двете работеха на призрачната светлина на малките прожектори, прикрепени отпред на фермерската лавка. Преминаващите коли намаляваха, ала никоя не спря. Бри почисти останките от потрошената табела. Жените изправиха столовете, натъпкаха смачканите свещи и скъсаните поздравителни картички в найлонови торби за смет. С приближаването на нощта се заеха да разчистват строшените стъкла с гребла, но заради разлетия мед парчетата полепваха по зъбците и малко след полунощ Луси измъкна греблото от ръцете на Бри.

— За днес стига. Утре сутринта ще донеса маркуча и ще измия останалото.

Бри беше прекалено отчаяна, за да спори.

Двете приятелки мълчаливо се отправиха към къщата. Целите бяха оплескани с мед — кожата, дрехите, косите им. По ръцете и краката им бяха полепнали буци пръст, прахоляк и трева, заедно с парченца сребристо стъкло и друга мръсотия. Когато Луси свали сандалите си, видя върху подметката парченце светлосин картон.

Аз съм коледна украса.

Моля, внимавайте, когато ме вземате.

Двете се изредиха да измият краката си на външната чешма. Бри се наведе, за да изплакне ръцете си, и метна гневен поглед към задния прозорец.

— Сега не мога да говоря с него.

Луси я разбра.

— Аз ще отида да проверя как е той.

— Как може да е толкова безотговорен?

Защото е само на дванайсет, помисли си Луси. И защото Луси не биваше да убеждава Бри да го оставя сам, когато през уикенда на острова се мотаеха толкова много хулигани.

Въпреки че бе измила краката си, ходилата й лепнеха по линолеума, докато прекосяваше кухнята. Свърна надолу по коридора. Вратата на стаята на Тоби бе отворена. Обикновено я държеше затворена, за да не му мърмори Бри, че стаята му е разхвърляна. Обзета от лошо предчувствие, Луси надникна вътре.

В стаята миришеше на ягодова дъвка и момчешка пот. Дрехите, които бе носил през последните дни, лежаха скупчени върху килима, заедно с мокра кърпа за баня. Както обикновено, леглото беше неоправено. И празно.

Тя претърси къщата. Никъде го нямаше. Луси нахлузи лепкавите си крака в маратонките, намери едно фенерче и излезе навън, където завари Бри да се взира невиждащо в мрака и да пуши цигара.

Тя само седи на задното стъпало и пуши. Това й бе казал Тоби, но Луси от седмици не бе виждала Бри да прави нито едното, нито другото.

— Той не е в къщата.

Бри рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш? Къде е той?

— Не зная.

Бри скочи от стъпалото.

— Ще го убия! Нима не разбира, че така още повече влошава нещата?

— Навярно в момента не може да разсъждава трезво.

Бри стъпка цигарата на земята.

— Всичко е заради мен. Заради това, което му казах. — Тя се извърна към гората, като Луси в деня, в който се бяха запознали.

— Тоби! — изкрещя Бри. — Веднага се върни! Говоря сериозно!

Не беше най-подходящият начин да се убеди едно уплашено дете да се върне у дома. От друга страна, Бри звучеше като милиони други разгневени майки.

Не бе изненадващо, че Тоби не се появи. Накрая Бри грабна друго фенерче и двете се разделиха, за да претърсят двора, мазето и гората около къщата. Провериха овощната градина на съседите и осветиха долчинката.

— Ще се обадя на Майк — заяви Бри. — Тоби сигурно е там. Няма къде другаде да отиде.

Но Тоби не беше там.

— Майк не го е виждал — съобщи Бри, след като приключи краткия разговор. — Той също ще излезе да го търси. Какво, по дяволите, ще му кажа? Че съм се разкрещяла на Тоби и съм му казала да се маха?

— Това беше нормална човешка реакция.

— Може би е в твоята къща. Иди да провериш, докато чакам Майк. Моля те.

Луси не можеше да понесе мисълта да се срещне отново с Панда и ако не ставаше дума за безопасността на Тоби, щеше да откаже, но сега това бе немислимо. Младата жена пое по пътеката, която толкова пъти бе изминавала през деня, но през нощта гората не изглеждаше толкова дружелюбна.

— Тоби! — извика тя в тишината. — Тоби, аз съм, Луси! Бри вече не ти е сърдита. — Не беше вярно, но звучеше добре. — Искам да говоря с теб.

Единственият отговор бяха шумоленето на нощните създания и крясъкът на сова.

Тя излезе от гората. Беше един след полунощ и небето се бе прояснило. Без облаците звездите сияеха ярко над главата й. Преди да дойде на острова, Луси бе забравила как изглежда истинското звездно небе.

Къщата бе тъмна и тя се помоли да остане такава. Докато пристъпваше в двора, осветяваше наоколо с фенерчето. Ръцете й още бяха лепкави, въпреки че ги бе измила, а дрехите й бяха залепнали към тялото. Дори по веждите си имаше мед.

На верандата се мярна сянка. Беше твърде голяма, за да е на Тоби. Сърцето й се свлече в петите. Не можеше отново да преживее това. Само че нямаше избор. Изправи гръб и насочи лъча към мрежестата врата.

— Тоби изчезна — рече тя рязко. — Виждал ли си го?

Сянката се изправи.

— Не. Кога е изчезнал?

— Беше около девет. — Луси накратко обясни какво се бе случило, доволна, че не го вижда ясно.

— Почакай да се обуя. — След няколко минути Панда се появи с фенерче в ръка. Лъчът се плъзна по нея. — Изглеждаш ужасно.

— Наистина ли? Изненадана съм.

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Предната врата е заключена. Не мисля, че той може да се промъкне в къщата.

— Тоби има талант да се промъква навсякъде. Ти огледай, а аз ще проверя в гаража. — За нищо на света нямаше да влезе в къщата с него. Тя се отправи към гаража, но когато пристъпи вътре, в нея нахлуха спомени за следобеда, когато толкова диво и необуздано се бяха любили тук. Не можеше да си представи, че някога отново ще се държи така, забравила за всякакви морални задръжки.

Огледа вътрешността на гаража и приближи купчината дървета. Колкото по-дълго отсъстваше Тоби, толкова по-неспокойна ставаше Луси. В много отношения той бе нейният допелгенгер^[1]. Тя знаеше какво означава да си дете, което се чувства самотно на света, и знаеше колко опасно може да бъде подобно отчаяние.

Панда излезе от къщата.

— Вътре е чисто.

— Може би е в навеса за лодки.

Ала и там го нямаше. Двамата се разделиха, за да претърсят двора и близката гора. Луси бе пъхнала мобилния телефон в джоба си и се обади на Бри, ала тревогата в гласа на приятелката й й подсказа, че няма промяна.

— Ами ако е отишъл на плажа? — попита паникьосано Бри. — Всичко би могло да се случи. Хулиганите, които са потрошили лавката… може да се е натъкнал на тях. Аз отново се обадих в полицията, но те ми казаха, че до сутринта нищо не могат да предприемат. Защо му трябваше още повече да влошава нещата? Той единствено това прави още от самото начало, само създава проблеми.

Панда изникна зад гърба на Луси.

— Попитай я дали велосипедът му още е там?

Луси го направи.

— Задръж — рече Бри. — Майк свири с клаксона. После ще ти се обадя.

Телефонът на Луси иззвъня след няколко минути.

— Велосипеда на Тоби го няма. Майк е минал по шосето, но нищо не е видял.

Луси предаде информацията на Панда.

Той взе телефона от ръката й и заговори като истински полицай.

— Бри, говори Патрик Шейд. Може ли да ми кажеш номера на мобилния на Майк?

Луси трескаво затърси нещо за писане, но изглежда, не се нуждаеше от химикалка или лист.

— Разбрах. Има ли някое конкретно място, където Тоби обича да се крие, когато е разстроен?

Заслуша се и кимна.

— Добре. С какво е облечен? — Отново заслуша. — Иди в стаята му и огледай. Виж дали е взел нещо със себе си. Раница? Дрехи? Каквото и да е. Обади ми се, когато свършиш.

— С Тоби всичко ще е наред — каза Луси по-скоро на себе си, когато той затвори. — Зная, че ще е добре.

Панда вече говореше с Майк.

— Тоби е взел велосипеда си. Ти къде си сега? Добре… Провери южния плаж, после ела тук, за да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Луси се опита да си представи къде би отишла тя, ако беше на мястото на Тоби. Въпреки че момчето бе отраснало на острова, не вярваше, че ще се скрие в гората за през нощта. Щеше да отиде на някое място, където да бъде сам и в същото време да се чувства в безопасност.

Тя си спомни стръмната скала, където Панда обичаше да се уединява. Мястото беше по-открито от гората, а скалите можеха да послужат за убежище. Панда се запъти към шосето, а Луси се заизкачва по склона.

Горе на върха бе тихо и тя чуваше плисъка на вълните долу. Обходи скалите с лъча, молейки се да го зърне. Нищо.

След няколко часа щеше да се съмне. Вече силно разтревожена, тя се върна в къщата. Панда идваше надолу по алеята с велосипеда на Тоби. Луси изтича към него.

— Намери ли го?

— Само велосипеда. Беше скрит сред дърветата на трийсетина метра нагоре по пътя.

Тя си помисли за рокерите и другите негодници, които идваха на острова само за да се напият и да безчинстват.

— Ами ако го е оставил тук и е тръгнал на автостоп?

— Не мисля. Открих следи. Прекалено тъмно е, за да ги проследя. Но предполагам, че е дошъл тук.

— Проверихме навсякъде.

Той погледна към гората.

— Може би е изчакал, докато претърсим, и после се е скрил.

В безопасност. В убежище.

Двамата с Панда тръгнаха заедно.