Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (5)

2

Сутрешният студ и влага я събудиха и Луси отвори очи. Прасковено златистите слънчеви лъчи проникваха през ниските облаци. Цялото тяло я болеше; беше измръзнала, мръсна и й се гадеше, като снощи, когато заспа. Днес беше първият ден от това, което трябваше да бъде меденият й месец. Представи си как Тед се събужда със същите мисли, изпитвайки ненавист към нея…

Панда спеше до нея в измачканата си бяла риза. Лежеше по гръб, непокорната буйна грива обрамчваше главата му като кълбо от сплетени на възли кичури. Наболата синьо-черна брада покриваше челюстта му, а върху носа му се мъдреше мръсно петно. Противно й бе да е толкова близо до него и Луси с усилие се изправи на крака. Сакото му се плъзна от нея и тупна на одеялото. Тя потръпна от болка, докато пъхаше крака във високите обувки, сетне закуцука към дърветата. Пътьом забеляза шестте празни бутилки, захвърлени в храсталаците — гнусен символ на отвратителната каша, в която се беше забъркала.

За медения месец Тед бе наел вила в Сейнт Бартс^[1]. Може би е отишъл сам, макар че какво можеше да бъде по-лошо от меден месец за самотник? Дори да се събудиш на брега на реката насред нищото редом до груб, страдащ от махмурлук и потенциално опасен мотоциклетист навярно бе по-приятно.

Когато тя излезе от гората, той стоеше край реката с гръб към нея. Снощната й фантазия за Вайпър, корава непукистка и рокерка, бе избледняла и сега й се струваше невъзпитано да не му обърне внимание.

— Добро утро — рече тихо.

Той изсумтя.

Луси побърза да се отвърне, изплашена, че той ще реши да се изпикае в реката, докато тя го гледа. Копнееше за горещ душ, чисти дрехи и четка за зъби — всички удобства, на които щеше да се наслаждава, ако бе извървяла пътя до онзи олтар. Каничка кафе. Прилична закуска. Ръцете на Тед, които милват тялото й, довеждайки я до възхитителни оргазми. А вместо това тя се намираше в компанията на празни бирени бутилки и един мъж, който най-безцеремонно й бе признал, че „иска да прави секс“. Луси ненавиждаше хаоса и несигурността. Не понасяше собствената си паника. Той продължаваше да стои с гръб, но тъй като не бе забелязала да бърника копчелъка си, реши да рискува и попита:

— Ти… смяташ ли да се върнеш тази сутрин в Уайнет?

Той отново изсумтя.

Луси никога не се бе чувствала уютно в Уайнет, макар да се преструваше, че обича градчето също колкото Тед. Но винаги когато беше там, имаше чувството, че всички я гледат осъдително. Независимо че беше осиновена дъщеря на бившия президент на Съединените щати, те се държаха така, сякаш не е достатъчно добра за него. Разбира се, тя доказа, че са били прави, но когато се запознаха с нея, те още не го знаеха.

Панда продължи да се взира в реката. Силуетът на дългото му тяло падаше като тъмна сянка върху варовиковите скали, единият край на безобразно омачканата му риза висеше от колана на панталона и целият му вид беше напълно неприличен. Обувките ужасно я убиваха, но за нея болката бе заслужено наказание и затова не ги събу.

Той изведнъж заряза наблюдателния си пост и закрачи към нея, токовете на ботушите му затъваха в прахта.

— Готова ли си да се върнеш към прецакания си живот?

Повече от готова. Не биваше да отлага отговорностите си. Дори като четиринайсетгодишна, Луси бе отговорна. Колко пъти през последните седемнайсет години Нийли и Мат й повтаряха, че те не биха могли да си вършат работата, ако тя не се бе грижила толкова всеотдайно за сестрите и брат си?

А и самата тя се бе трудила усърдно. Отначало, след като получи бакалавърска степен, беше социален работник и помагаше на трудни деца в тийнейджърска възраст, докато учеше за магистър по обществена политика. Но след няколко години се отказа от работата си на социален работник, подпомагащ бедни и закъсали семейства, и започна да използва известното си име за нещо, което не носеше толкова голямо удовлетворение — но беше по-ефективно — работата на лобист. Отчасти благодарение на нея бяха приети няколко закона в помощ на децата в неравностойно положение. Не възнамеряваше след сватбата да се отказва от работата си, колкото и да бе изкусително. Смяташе всеки месец да лети за няколко дни до Вашингтон, а през останалото време да работи от офиса в Тексас. Вече бе крайно време да понесе последствията от постъпката си.

Но явно стомахът й не бе съгласен. Бунтът му се усили и Луси хукна към гората, където повърна зад едно дърво. Тъй като отдавна не бе яла, спазмите бяха доста болезнени.

Най-сетне се успокои и излезе от гората. Той почти не я погледна. Тя се запрепъва към реката, токчетата й засядаха в камънаците, затъваха в пясъка. Коленичи до водата и наплиска лице.

— Да вървим — рече той.

Луси се наклони, оставяйки водата да се стича по страните й. Чу собствения си глас, идващ някъде отдалеч, от място, което не бе обитавала от ранната си младост.

— Много ли неща си оставил в Уайнет?

— Какво искаш да кажеш?

— Дрехи? Куфар? — Членската си карта от „Менса“^[2]?

— Аз пътувам с малко багаж. Чифт дънки, една-две тениски и пакет презервативи.

Хората винаги се стараеха да се държат прилично с членовете на президентското семейство. Едва ли някой друг, освен Мег или една от седемте сестри на баща й, някога си бе позволявал да й разкаже мръсен виц или дори да намекне за нещо непристойно. Прекалената любезност винаги я бе дразнела, но в този момент би я посрещнала с радост, затова се престори, че не е чула последното.

— Значи не си оставил нищо, за което трябва да те обезщетя?

— За какво намекваш?

Семейството й знаеше, че тя е в безопасност. Мег сигурно им е казала.

— Аз наистина не мога да се върна в Уайнет, докато там все още гъмжи от журналисти. — Не журналистите я притесняваха, но не смяташе да му го казва. — Чудя се какви са плановете ти за близкото бъдеще.

— Да се отърва от теб. — Той се почеса по наболата брада. — И да правя секс.

Тя преглътна.

— Какво ще кажеш, ако те възмездя за изгубеното време?

Той сведе поглед към гърдите й, които благодарение на скъпия френски сутиен изглеждаха по-пищни.

— Не си мой тип.

Не му обръщай внимание.

— Искам да кажа, ако те компенсирам по друг начин?

— Не ме интересува. — Той вдигна одеялото от земята. — Аз съм във ваканция и няма да провалям още един ден. Ти се връщаш в Уайнет.

— Ще ти платя — чу се да казва тя. — Не днес. Нямам пари в себе си, но много скоро ще се погрижа за това. — Как? Трябваше да го измисли. — Ще покрия бензина, храната, всичките ти разходи. Плюс… по сто долара на ден. Съгласен ли си?

Той сви одеялото на руло.

— Създаваш прекалено много главоболия.

— Не мога да се върна точно сега. — Луси изгреба последния остатък от някогашната си изобилна тийнейджърска смелост, преди тежестта на отговорностите да я вразуми и да озапти бунтарския й дух. — Ако не ме вземеш със себе си, ще намеря някой друг, който ще се съгласи.

Той сигурно се досети, че тя блъфира, защото я изгледа с присмех.

— Довери ми се. Момиче като теб не е родено да прекарва по осем часа на ден върху мотоциклет.

— Навярно си прав. Но един ден мога да издържа.

— Забрави.

— Хиляда долара плюс разходите.

Панда занесе одеялото до мотоциклета и го напъха в едната чанта.

— Да не мислиш, че ти повярвах за парите?

Тя сплете пръсти.

— Ще ти платя. Имаш думата ми.

— Да бе, Тед също я имаше, ама се оказа, че не струва много.

Луси се сви като ударена.

— Ще го напиша на хартия.

— Жалко, че годеникът ти не се е сетил за това. — Грубиянът се намръщи и закопча чантата.

 

 

Макар че Панда не прие офертата й, той не тръгна без нея, което Луси възприе като добър знак. Нуждаеше се от храна, но още повече от удобни обувки и чисти дрехи.

— Не може ли да се върнеш? — изкрещя в ухото на Панда, когато той профуча покрай „Уол Март“. — Бих искала да купя някои неща.

Или не го бе изрекла достатъчно високо, или той не я чу, защото не спря.

Докато се носеха по шосето, тя се улови, че си спомня деня, в който Мат Джорик се появи в онази порутена къща под наем в Харисбърг, където тя се криеше заедно с малката си сестричка, още съвсем малко бебе, през онези ужасни седмици след смъртта на майка им. Той бе изникнал на вратата, огромен и страховит, треперещ от гняв и нетърпение. Майка й бе мъртва, тя трябваше да защити бебето и затова, макар че бе само на четиринайсет и изплашена до смърт, не му позволи да го разбере.

Няма за какво да говорим! — бе заявила тя, когато той нахлу в къщата.

Стига с тези глупости! Ако не си откровена с мен, само след час от Детската социална служба ще дойдат да ви приберат.

В продължение на шест седмици четиринайсетгодишното момиче със зъби и нокти се бе борило, доколкото му позволяваха възможностите, да попречи на властите да разберат, че то само се грижи за бебето, което бе нарекла Бътън, бебе, което се бе превърнало в Трейси.

Нямаме нужда някой да се грижи за нас! — бе изкрещяла тя. — Прекрасно се оправяме и сами. А ти защо не си гледаш проклетия бизнес?

Но той не си гледаше бизнеса и не след дълго Мат, Луси и Бътън потеглиха на път, където се срещнаха с Нийли и прекосиха цялата страна в Мабел — очуканата каравана „Уинибаго“, която все още се намираше в имота на родителите й във Вирджиния, защото на нито един от двамата не му даваше сърце да я изхвърли. Мат беше единственият баща, когото познаваше, и не би могла да си пожелае по-добър. Както и по-добър съпруг за Нийли — любовен съюз, за чието укрепване Луси бе изиграла немалка роля. В онези дни тя беше толкова дръзка и смела. Толкова безстрашна. Беше изгубила онази част от себе си толкова постепенно, че почти не бе усетила промяната.

Панда спря на прашния паркинг пред сграда с бяла замазка отстрани на фасадата, над чийто вход висеше надпис „Универсален магазин“. На витрините имаше всякакви стоки — от пушки и домакински съдове до детски чехли на „Крокс“. Близо до вратата се мъдреха автомат за кока-кола редом с градински гном и стойка с пощенски картички.

— Какъв номер обувки носиш? — попита той троснато.

— Трийсет и осми. И бих искала…

Той вече крачеше забързано към магазина.

Луси слезе от мотора, скри се зад един тир за доставки и намести по-добре каската на главата си, докато го чакаше. Искаше й се сама да си избере обувки, но бе немислимо да се появи в този вид в магазина. Мислено се помоли спътникът й да не купи още бира. Или презервативи.

Панда се появи с найлонова торба и й я подхвърли.

— Длъжница си ми.

Бензин, трева или задник — никой не се вози на аванта.

— Вече казах, че ще ти платя.

Той я удостои с поредното изсумтяване на пещерен човек.

Тя надникна в торбата. Дънки, сива памучна тениска, евтини маратонки и бейзболна шапка. Луси отнесе новопридобитите съкровища зад магазина, където имаше дървета и не можеха да я видят, свали каската и набързо се преоблече. Дънките бяха корави и грозни, торбести на бедрата и под коленете. Тениската бе с логото на Тексаския университет. Той бе забравил да й купи чорапи, но поне щеше най-после да се отърве от ужасните токчета. За разлика от него, Луси не замърсяваше околната среда, затова натъпка църковната роба и обувките в найлоновата торба и излезе иззад дърветата.

Той почеса гърдите си с отсъстващо изражение.

— В магазина имаше телевизор. Ти си водещата новина. Казват, че си отседнала при приятели, но на твое място не бих разчитал особено, че няма да те познаят.

Луси притисна найлоновата торба към гърдите си и отново нахлузи каската.

Половин час по-късно той паркира зад крайпътен ресторант от веригата „Денис“. Силният копнеж на Луси за истинска тоалетна с гореща и студена течаща вода надделя над страха, че някой може да я познае. Докато той пъхаше в джоба ключовете от мотора и се озърташе наоколо, тя свали каската, събра сплъстената си коса в жалко подобие на конска опашка и я промуши през отвора на бейзболната шапка отзад.

— Ако това е дегизировката ти — отбеляза той, — няма да стигнеш много далеч.

Той беше прав. Ръцете я сърбяха да нахлупи каската. Луси набързо се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, извади от торбата безвъзвратно съсипаните обувки, като остави вътре смачканата роба. Поомачка торбата и я мушна под широката тениска, като я подпъхна в колана на дънките, за да не се изхлузи.

Именно така се бе дегизирала Нийли преди много години, когато бе избягала от Белия дом. Може би щеше да се получи и при Луси. Ако имаше късмет, никой нямаше да свърже дъщерята на бившия американски президент с бедно облечената млада жена, влязла в „Денис“. По-скоро приличаше на глупава жена, хванала се с неподходящ мъж.

Панда се вторачи в издутия й корем.

— Какво ми дойде до главата. Скоро ще стана баща, а сексът дори не беше толкова готин.

Тя едва се сдържа да не се извини.

Този мъж явно имаше само две изражения — отсъстващо и намръщено. Сега бе надянал намръщеното.

— Дори не приличаш на пълнолетна.

Тя винаги бе изглеждала по-млада от годините си, а настоящото й одеяние я правеше дори още по-малка. Сигурна съм, че не съм първата ти тийнейджърка. Това би му казала Мег, но Луси само се извърна, хвърли разкривените обувки в кошчето за боклук и предпазливо се запъти към ресторанта.

За нейно огромно облекчение никой не й обърна внимание и не заради евтините дрехи или корема, а защото всички погледи се насочиха към Панда. В това отношение той приличаше на Тед. И двамата правеха впечатление; Тед — добро, а Панда — лошо.

Луси се отправи към тоалетната, изми се, доколкото можа, и дооправи фалшивия корем. Когато излезе, се чувстваше почти като човешко същество.

Панда стоеше до вратата. Носеше същата смачкана риза, но ухаеше на сапун. Огледа корема й.

— Не е особено достоверно.

— Докато ти си наоколо, не мисля, че някой ще ми обърне внимание.

— Ще видим.

Луси го последва към масата. Повечето от клиентите на заведението проследиха с погледи как двамата хлътнаха в сепарето и седнаха един срещу друг. Поръчаха и докато чакаха да донесат храната им, придружителят й се зазяпа в резултатите от мачовете, които течаха върху екрана на телевизора, висящ на стената в ъгъла.

— Докато беше в кенефа, по новините казаха, че семейството ти се е върнало във Вирджиния.

Това не я изненада. За тях би било неловко да останат в Уайнет.

— Утре заминават за Барселона за конференцията на Световната здравна организация.

Съдейки по вида му, човек можеше да си помисли, че няма понятие какво е това „конференция“, да не говорим за „Световна здравна организация“.

— Кога ще се обадиш на Тед, за да признаеш, че яко си се издънила?

— Не зная.

— Бягството няма да реши каквито и проблеми да си мисли, че има богато момиченце като теб. — Леката насмешка в тона му намекваше, че той не вярва някой като нея да има истински проблеми.

— Аз не бягам — изрепчи се тя. — Аз съм… във ваканция.

— Грешиш. Аз съм във ваканция.

— А аз предложих да ти платя хиляда долара плюс разноските, ако ме вземеш със себе си.

В този момент донесоха поръчката им. Сервитьорката постави на масата пред нея чиния с чийзбургер, пържени лучени кръгчета и зелена салата. Щом жената се отдалечи, Панда лапна едно лучено кръгче.

— И какво ще правиш, ако откажа?

— Ще намеря някой друг — отвърна Луси, съзнавайки, че това е пълна глупост. Нямаше никой друг. — Например онзи тип там. — Кимна към един мъж с груби черти, седнал пред чиния с палачинки. — Ще помоля него. Прилича ми на човек, който няма да се откаже да припечели допълнително.

— Прическата му ли ти го подсказа?

Най-малко Панда имаше право да критикува прическата на друг мъж, въпреки че съдейки по погледите на останалите жени в ресторанта, за разлика от нея, те не изглеждаха толкова критично настроени към спътника й.

Той явно не можеше да върши две работи наведнъж, затова за известно време предпочете да дъвче мълчаливо. Накрая отхапа една прекалено голяма хапка и изломоти с пълна уста:

— Ти гарантираш ли, че ще ми платиш хилядарка дори да не издържиш с мен до края на днешния ден?

Тя кимна, после взе един от цветните моливи, оставени на масата за децата. Написа нещо на салфетката и му я подаде през масата.

— Ето. Имаме договор.

Той прочете внимателно текста и побутна салфетката настрани.

— Ти изпързаля един свестен тип.

Сълзи запариха в очите й и Луси примигна.

— По-добре сега, отколкото по-късно, нали? Преди той да е разбрал, че може би е станал жертва на фалшива реклама. — Тутакси съжали, че го каза, но той само обърна бутилката с кетчуп и потупа по дъното.

Сервитьорката се върна с кафето и впери замечтан поглед в Панда. Луси се размърда и найлоновата торба прошумоля под тениската. Кафеникът застина във въздуха, когато сервитьорката се извърна, за да я погледне. Луси сведе глава.

Панда сгъна салфетката с договора и избърса устата си с нея.

— На бебето не му харесва, когато тя яде прекалено бързо.

— Вие, момичета, с всяка година забременявате все по-млади — отбеляза сервитьорката. — На колко си години, скъпа?

— Пълнолетна е — избоботи той, преди Луси да успее да отговори.

— Сигурно отскоро — промърмори жената. — Кога ти е терминът?

— Хм… През август? — Луси го произнесе по-скоро като въпрос, а не като факт и сервитьорката се обърка.

— Или през септември? — Панда се облегна назад и притвори очи. — Зависи кой е бащата.

Жената посъветва Панда да си намери добър адвокат и се отдалечи.

Набеденият за баща избута настрани празната си чиния.

— След два часа можем да сме на летището в Остин.

Никакъв самолет. Никакво летище.

— Аз не мога да летя — обяви бъдещата майка. — Нямам паспорт.

— Обади се на твоята старица и я остави да се погрижи за всичко. Тази разходка и без това вече ми струва достатъчно скъпо.

— Казах ти. Записвай разходите и аз ще ти ги възстановя. Плюс хиляда долара.

— И откъде ще вземеш мангизите?

Луси нямаше ни най-малка представа.

— Ще измисля нещо.

 

 

Луси бе отишла на купона, знаейки, че там ще има пиене. Беше почти на седемнайсет, никой от съучениците й не се друсаше и Мат и Нийли нищо нямаше да разберат. Какво толкова?

После Кортни Барнс припадна зад дивана и не можаха да я свестят. Някой се обади на 911. Цъфнаха ченгетата и им прибраха личните карти. Когато разбраха коя е Луси, един от тях я откара вкъщи, докато останалите бяха отведени в полицейския участък.

Тя никога нямаше да забрави това, което й каза полицаят:

— Всички знаят какво са направили сенатор Джорик и господин Джорик за теб. Така ли им се отплащаш?

Мат и Нийли отказаха да се възползват от привилегированото отношение към нея и я върнаха обратно в полицейския участък при останалите. Пресата най-подробно отрази случая, публикувайки статии на независими журналисти за разпасаните отрочета на вашингтонските политици, но родителите й никога не й го натякнаха. Вместо това дълго и нашироко поговориха с нея за отравянията с алкохол и за опасностите при шофиране в нетрезво състояние, увериха я колко много я обичат и искат тя да умее да прави правилен избор. Безрезервната им любов я накара да изпита дълбок срам и я промени така, както нито гневът им, нито някое сурово наказание биха могли. Тогава тя се зарече никога повече да не ги разочарова и до вчера бе спазила това обещание.

Сега Луси стоеше в малък магазин за преоценени стоки, където миришеше на гума и пуканки. Нагласи найлоновата торба под тениската, за да не шумоли, но след безбройните часове на път видът й беше толкова жалък, че никой не й обърна внимание. За сметка на това Панда, както и в ресторанта, привличаше всеобщото внимание. Една млада майка дори дръпна детето си на съседната пътека, за да го избегне.

Луси го погледна изпод козирката на бейзболната шапка.

— Ще се срещнем на касата.

Той й подаде евтин розов спортен сутиен.

— Струва ми се, че е твоят размер.

Тя се усмихна сковано.

— Наистина. Не се нуждая от ничия помощ. Погрижи се за своите покупки. Всичко е за моя сметка.

Той захвърли сутиена.

— Дяволски си права, че е за твоя сметка. Събирам касовите бележки — изръмжа той, но не помръдна.

Луси добави в пазарската си кошница няколко грозни бабешки кюлоти, защото не смяташе да му позволи той да види, че тя избира нещо друго.

Панда измъкна бабешките гащи и на тяхно място хвърли в кошницата микроскопични прашки в крещящ цвят.

— Тези ми харесват повече.

Обзалагам се, че е така. Но тъй като никога няма да ги видиш, нямаш право на глас.

Той плъзна ръка под тениската и се почеса по корема.

— Побързай. Гладен съм.

Тя се нуждаеше от него, затова остави курвенските прашки в кошницата и му позволи да я поведе към единствената секция за мъжки стоки.

— Когато пазарувам, обичам да се осланям на женски съвети. — Той грабна тъмносиня тениска и впери поглед в щампата отпред, изобразяваща жена с огромни гърди и ракетна установка между краката.

— Определено „не“ — отряза Луси.

— Харесва ми. — Панда метна тениската през рамо и се зарови в купчината дънки.

— Останах с впечатлението, че искаш моя съвет.

Той я измери с празен поглед.

— И откъде ти хрумна това?

Младата жена се отказа.

Няколко минути по-късно, когато остави кошницата с оскъдните си покупки на касата, я прободе кратък копнеж по изящните й перли, тесните летни рокли и елегантните сандали. Всички тези вещи й вдъхваха стабилност. В балетните пантофки и кашмирените пуловери, с притиснат до ухото мобилен телефон, тя знаеше коя е — не само осиновената дъщеря на бившия президент на Съединените щати, но и изкусен лобист и първокласен експерт по събиране на благотворителни средства в помощ на нуждаещите се деца. Стомахът отново я заболя.

Панда я изгледа начумерено, докато плащаше за покупките й. Когато излязоха навън, той набута всичко в евтина сива найлонова торба, уви ярките прашки в тъмносивите боксерки, които си бе купил, и закрепи торбата с ластичен шнур за ямахата.

Както Луси бе установила, Панда не харесваше междущатските магистрали, затова те поеха на изток по второстепенни пътища, които преминаваха през умиращи градове и покрай западнали ранча. Тя нямаше представа къде отиваха. И не й пукаше. С настъпването на вечерта той спря пред малък мотел с дванайсет стаи с отделни входове, близо до изоставено игрище за голф. Първото, което Луси забеляза, когато той излезе от тесния офис на рецепцията, беше единственият ключ, който се люлееше на връвчица от голямата му ръка.

— Бих искала отделна стая — каза тя.

— Тогава си плати за нея. — Той преметна крак през седалката на мотора и без да я дочака, подкара към последната стая. Тя тръгна пеша след него, краката й се подкосяваха. Возенето на голямата кожена подскачаща седалка я караше да се чувства жива — поне докато не си спомни, че тези широки рамене, в които бе принудена да се взира през целия ден, принадлежаха на мъж, който общуваше със сумтене, ядеше с отворена уста и я търпеше само заради парите. Мъж, с когото щеше да споделя една стая.

Достатъчно бе само да позвъни. Един телефонен разговор и това безумие щеше да приключи.

Луси продължи да върви.

Той тъкмо отвързваше ластичния шнур от задната седалка на мотора, когато тя стигна до тяхната стая. Панда взе торбата с последните им покупки, после отвори една от страничните кожени чанти на мотора. Докато вадеше поредния стек от шест бири, тя зърна друг стикер, залепен от вътрешната страна на капака. Надписът беше толкова гнусен, че в първия момент дори не осъзна какво означава. НИКОГА НЕ ВЯРВАЙ НА НЕЩО, КОЕТО КЪРВИ ПЕТ ДНИ В МЕСЕЦА И НЕ УМИРА.

Той затвори рязко капака на чантата и я изгледа изпод полупритворените си клепачи.

— Готова ли си да се обадиш на мама и тате?