Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайнет, Тексас (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Great Escape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Елизабет Филипс

Заглавие: Съдбовно бягство

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 25.04.2016

Редактор: Диана Кутева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-157-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3555

История

  1. — Добавяне

21

Панда смачка бележката, която тя бе написала, и я хвърли в кошчето. Но това не му помогна да изтрие проклетите думи от ума си.

Благодаря за всичко, което направи за мен миналата нощ. Никога няма да го забравя. Ще остана за известно време в дома на Бри и ще се опитам разумно да премисля всичко. Радвам се, че ми разказа за брат си.

Л.

Какво бе това, по дяволите? Няма нито „скъпи Панда“, нито „искрено твоя“. Посланието беше кратко и ясно. Тя искаше да я остави на спокойствие. Което той щеше да е повече от щастлив да направи.

Затръшна вратата на шкафа, опитвайки се да не мисли какво можеше да се случи, ако миналата нощ не се бе върнал в бара. Когато стигна до лодката в пристанището, вече се бе успокоил достатъчно, за да започне да се тревожи за нея. Реши да я измъкне от онзи бар, без значение какво казваше тя.

Наля кафе в чашата, свястно кафе, защото сам го бе приготвил. Чакаше го работа и Панда си заповяда да отиде в кабинета, където включи компютъра. След като я остави миналата нощ, той отиде в полицейския участък, за да установи кои са двете отрепки, които я бяха нападнали. Знаеше, че водата не е достатъчно дълбока, за да потънат, когато ги хвърли там. И разбира се, много скоро ги откриха да се клатушкат обратно към бара, за да вземат мотоциклетите си. Не беше изненадващо, че имаше заповеди за арест и на двамата, което му помогна да убеди началника на полицията да не намесва името на Луси в разследването.

Панда не можа да се концентрира върху работата и се надигна от стола зад бюрото — бюрото на стария Ремингтън, макар че отдавна бе престанал да мисли за това. Реши да се качи горе в гимнастическата зала и да излее гнева си върху Темпъл. Ако тя не го бе убедила да дойдат тук, нищо от това нямаше да се случи.

Вместо това се отправи към езерото. Бъди най-добрият в това, което умееш, и стой далеч от това, в което не си. В момента прекалено силните му чувства към дъщерята на президента на Съединените щати оглавяваха списъка на нещата, в които никак не беше добър.

 

 

Органистът свиреше познат химн, макар че Бри не можеше да си спомни името. Усмихна се на жената, с която бе разговаряла по време на почивката за кафе миналата седмица. Бри бе започнала да обиква мисионерската църква „Милосърдно сърце“. Макар че понякога все още се чувстваше тук като чужда, наситената с емоции служба й действаше успокояващо. Жалко, че Луси не бе дошла с нея тази сутрин, но след като приятелката й изтри татуировките си, Бри подстрига косата й, опитвайки се да скрие местата, където са били отрязаните дредове, и сега лесно можеха да познаят Луси.

Когато Бри излезе от пчеларницата и видя Луси да стои там бледа и в синини, си помисли, че Панда я е пребил. Луси бързо разсея заблуждението й, като разказа накратко случилото се в „Компасът“, но не се впусна в подробности и Бри не настоя.

Тоби се обърна на скамейката и тя разбра защо той не се бе размърморил както обикновено, преди да тръгнат за църквата.

— Ти дойде! — прошепна гръмко той, когато Майк седна до него.

— Разбира се, че ще дойда. — Въпреки че температурата наближаваше трийсет градуса, той бе облечен в светлобежово спортно сако, бледосиня риза, с вратовръзка на сини и кафяви райета. Бри не беше сигурна кога точно бе захвърлил големия колежански пръстен и кичозната златна гривна. Тя никога не бе споменала нито за едното, нито за другото, независимо колко й се искаше, но украшенията бяха изчезнали. Освен това той ухаеше великолепно. На приятен крем за бръснене.

Майк кимна учтиво към Бри. Каквито нежни чувства да е изпитвал някога към нея, явно напълно се бяха изпарили. Когато той се извърна, тя се втренчи изпитателно в него — нещо, което често правеше през изминалите две седмици. Не се чувстваше добре, задето го използваше. Като се държеше приятелски и се преструваше, че е забравила за миналото, единствено за да й помага, когато се нуждаеше от него, тя се превръщаше в най-противната лицемерка.

От вечерта, когато се бе появил в „Догс енд Молтс“, Майк бе станал чест гост в малкия им дом. Оказа се, че не е толкова трудно да общува с него по време на вечерите. През по-голямата част от времето той разговаряше с Тоби. Държеше се любезно с нея, но това бе всичко. Повече нямаше извинения, нито споменаване на миналото. Той беше от мъжете, които казваха само веднъж каквото имаха да казват и повече не се повтаряха. Бри дори отиде на разходка заедно с него и Тоби на лодката, след като Луси настоя да наглежда лавката.

За нейна изненада, това се оказа най-хубавият й ден от цялото лято. Тримата се гмуркаха заедно в езерото. Майк беше отличен плувец, а Тоби обичаше да се качва на раменете му и заедно да порят водата. Тя наблюдаваше как се движат раменете на Майк, когато хвърляше Тоби във водата, и изпитваше странна възбуда — все едно беше пиленце в яйце, готово да се излюпи и да пробие първата пукнатина в черупката. По-късно същия ден, докато лодката се поклащаше на котвата и тримата омитаха вредната, но вкусна храна, Бри с труд сдържа сълзите си, когато Тоби й напомни да се намаже с още слънцезащитен крем.

Пастор Милър се изправи и поздрави енориашите. Бри и Тоби вече не се нуждаеха от специално представяне, но Майк беше новодошъл.

— Бог ни благослови, че днес те доведе при нас, Майк — каза пастор Милър. — Всички си спомняме колко много ни помогна да купим новия орган.

Вкупом богомолците произнесоха радостно „Амин“.

— Това е най-малкото, което можех да направя след всички ваши гощавки — отвърна непринудено Майк, без следа от неудобството, което изпитваше Бри при първото си посещение в църквата. — Най-добрата църковна храна на острова.

Всички дружески закимаха. Имаше ли поне един, който да не го харесва?

Пастор Сандърс стана и прочете приветствената молитва. Продуктите й се предлагаха в магазина му само от две седмици, но лосионите и медът се продаваха доста бързо и той бе поръчал още — малка поръчка, защото наближаваше Денят на труда, но все пак беше поръчка.

За неин лош късмет, днешната му проповед беше за прошката, което й напомни за Майк.

Аз съм вярващ — бе казал той. — Вярвам в греха, вярвам в покаянието. Опитах се всячески да изкупя вината си, но това не промени нищо.

И няма да промени — бе отвърнала тя.

Сега, седнала в това свято място, Бри вече не изпитваше толкова непоколебима увереност в правотата си.

Когато службата свърши, Тоби се залепи за Майк, който обайваше тълпата, както в епископалната църква. Той познаваше всички и всички го познаваха. Представи я на енориашите, с които още не се познаваше, включително и на един от агентите по недвижими имоти, който работеше за него, и на неколцина бивши клиенти.

Накрая дойде време да тръгват и тримата излязоха под палещите лъчи на късното следобедно слънце.

— Може ли да взема Тоби със себе си, за да му покажа новото си куче? — попита Майк, за пореден път забравил молбата й да не й задава подобни въпроси в присъствието на Тоби.

Тоби тутакси грейна. Изоставеното малко кученце бе честа тема на разговорите помежду им. Тоби ревностно се опитваше да убеди Майк да не го дава в приюта на острова. И накрая бе победил.

— Ти трябва също да дойдеш с нас, Бри — заяви той, преди тя да даде съгласието си момчето да отиде. — Нали може, Майк?

Бри подръпна обицата на ухото си, без да поглежда към Майк.

— Аз трябва… да се прибера, за да сменя Луси.

— Луси вече каза, че може цялата сутрин да наглежда лавката — заинати се Тоби.

Отново излизаше, че тя разваля всичко. Дойде й до гуша.

— Прав си. Ще се радвам да видя кученцето.

Тоби се ухили и хукна към тротоара.

— Аз ще пътувам с Майк.

Майк се взря в нея. Беше надянал слънчевите очила, така че тя не виждаше очите му.

— Не е нужно да идваш с нас.

— Знам. — Не можеше да се насили да каже, че й се иска да отиде. — Но Тоби го иска, затова ще дойда.

Майк кимна кратко и побърза да настигне Тоби, оставяйки я да ги последва с колата си.

Разкошната дървена къща на Майк бе разположена на хълм над езерото, в по-малко населения западен бряг на острова. На всеки етаж имаше балкон от полирани греди. Майк ги поведе към задната част на къщата, където в сянката на покрития вътрешен двор бе разположена дълга дървена маса, достатъчно голяма да побере дванайсетина души. Докато се любуваше на гледката към езерото, Майк влезе вътре и след няколко минути се върна с малко кутре — симпатичен мелез с къса козина и притеснително големи лапи.

Бри не можа да сдържи усмивката си, докато наблюдаваше как Тоби се сприятелява с кученцето.

— Интересно как би се почувствал доктор Кинг[1], ако знаеше, че куче е наречено в негова чест? — подхвърли тя.

Майк се престори, че приема на сериозно забележката й. Или поне тя си помисли, че се преструва.

— Мартин е невероятно куче. Мисля, че доктор Кинг не би имал нищо против.

— Взел си кучето заради Тоби, нали?

Майк само сви рамене.

Тя се нуждаеше от Майк много повече, отколкото той от нея, затова продължи:

— Той беше разстроен, задето приятелите му няма да се върнат. Благодаря ти за добрата новина. Мартин наистина разсея тъгата му.

Домакинът бе захвърлил спортното сако върху близкия стол. По ризата му нямаше нито една гънка, а под мишниците му не се виждаха потни петна, както би трябвало да се очаква в толкова горещ ден.

— Май трябва да ти кажа, че отново направих нещо, което може да те ядоса — промърмори той, без да я поглежда, докато разхлабваше вратовръзката си. — Исках да има нещо, което да го радва и очаква с нетърпение, затова… — Леко виновното му изражение не вещаеше нищо добро. — Помолих го да се грижи за Мартин, когато отсъствам от острова.

— И какво лошо има в това?

Той свали вратовръзката.

— Работата е в логистиката.

Тя разбра. Майк живееше доста далеч, за да ходи Тоби с велосипеда до къщата му, особено през зимата, а за Бри би било неудобно да го откарва до там по няколко пъти на ден.

— Така че кучето трябва да остане с нас у дома — заключи тя.

— Извинявай — смотолеви той. — Първо трябваше да те попитам.

Бри се застави да кимне, въпреки че огромните лапи на Мартин я плашеха.

— Всичко е наред — рече тя.

Тоби се бореше с кутрето за една пръчка. Момчето доста бе пораснало и единственият му приличен панталон му беше умалял, а и много скоро щеше да има нужда от нови обувки. Тя пропъди потискащите мисли.

— Разкажи ми за къщата си — подкани Бри.

— Тя е една от най-скъпите на острова и една от най-големите… — Той млъкна, обичайният му ентусиазъм го напусна. — Извинявай, нямах намерение да се хваля. Когато си агент по продажби на недвижими имоти, свикваш да говориш със заучени фрази.

Бри беше изненадана, че той е осъзнал колко се е увлякъл, но Майк изглеждаше по-скоро уморен, отколкото засрамен. Тя не разбираше какво се крие зад това, затова го помоли да я разведе из къщата.

Майк подхвърли на Тоби каишка за куче.

— Какво ще кажеш да изведеш Мартин, докато аз показвам къщата на Бри?

Докато Тоби закопчаваше каишката около врата на кутрето, Бри последва Майк през стъклените врати. Двамата пристъпиха в просторна стая със стени, облицовани с дървени греди, високи тавани и масивна каменна камина. Декорът, достоен да краси страниците на списание по обзавеждане, изглеждаше едновременно семпъл по мъжки и уютен; цветовете бяха издържани в шоколадов, канелен и карамелен тон. Върху една от стените висяха старомодни снегоходки, топографски карти и свещници от ковано желязо; друга бе заета от голям панорамен прозорец с изглед към езерото. Кръгла маса за кафе бе разположена пред дълбок кожен диван, покрит с тъкано карирано вълнено одеяло в златисто и черно. На полицата над камината стоеше плетена кошница с подпалки редом с грубо издялана дървена статуетка на черна мечка.

— Красиво е — отбеляза Бри.

— Винаги съм искал да имам дървена къща, като в дълбока северна гора. Хладна и тъмна през лятото. Топла и уютна през зимата.

— Типично за Мичиган — усмихна се тя. — Бих казала, че си постигнал целта си.

— Наех дизайнер. Страхотен тип. Двамата с партньора му идват веднъж в годината и изхвърлят вещите, които съм купил сам. Още не мога да проумея какво лошо има в няколко плаката на „Ю Ту“ или препариран шаран. — В очите му танцуваха весели искри, но когато тя му се усмихна в отговор, той се извърна. — Истината е, че не притежавам това, което ти наричаш първокласен вкус. Сигурен съм, че вече си го забелязала.

Вярно беше. Майк притежаваше само първокласна доброта.

— Къщата е прекалено голяма за ерген — подметна Бри.

— Когато я строих, мислех за голямо семейство. Тогава бях сгоден.

Признанието му я удиви, макар че не би трябвало. Толкова привлекателен и успешен мъж като Майк едва ли би се затруднил да си намери жена — поне такава, която не го е познавала като дете.

— Аз познавам ли я? — полюбопитства тя.

— Не. — Той отмести с крак табуретката, за да не й се налага да я заобикаля. — Семейството й почива през лятото в Петоски. Да разваля годежа, се оказа най-трудното нещо, което съм правил.

Ти си развалил годежа?

— Помисли, че аз съм зарязаният, нали?

— Не. Съвсем не. — Точно това си бе помислила. — Просто не знаех, че някога си бил сгоден.

— Имахме различни ценности. Тя не харесваше живота на острова, както и повечето от местните ми приятели. Но имаше добри качества.

— Ала недостатъчно, за да се ожениш за нея.

Той не желаеше да говори лошо за бившата си годеница.

— Тя го прие много тежко. Още изпитвам вина за случилото се.

Не се учудваше. Възрастният Майк Муди не обичаше да наранява хората. Може би никога не бе обичал.

Той вдигна ръка, за да разкопчае горното копче на ризата — прост жест, но толкова мъжки, че тя се почувства малко неловко. Това усещане толкова я стъписа, че от устните й се изплъзна въпросът, който никога не би задала при други обстоятелства:

— Много жени ли си имал?

— Много? Не. Колкото и да се наслаждавам на секса, никога не съм спал с жена, към която не изпитвам някакви чувства. Ако това ме прави откачен смотаняк, ще го преживея.

Не го правеше откачен смотаняк; правеше го порядъчен мъж. Но Бри съжали, че той повдигна въпроса за секса. Добре де, тя го бе повдигнала, но не бе нужно той да се впуска в подробности. Тя искаше да вярва, че той…

Не знаеше в какво искаше да вярва и се зарадва, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Клиент — рече той, когато погледна дисплея. — Трябва да вдигна.

Той се оттегли в съседната стая. Тя разгледа разместената купчина книги върху масата. Джон Стайнбек, Кърт Вонегът, две мотивационни книги и Библията. Имаше няколко новинарски списания, „Спортс Илюстрейтид“, „Джентълменс Куотърли“. Всички изглеждаха четени и Бри си спомни как Майк често увличаше Дейвид в разговори за книги.

През стъклените врати тя можеше да вижда как домакинът говори по телефона. Той бе единственият мъж, който бе неизменен пример за подражание в живота на Тоби, почти като по-голям брат. Или баща. Бри вече не се съмняваше в искрената привързаност на Майк към момчето, но колко дълго щеше тя да продължи? Как щеше да реагира Тоби, ако Майк се отдалечи от него?

С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да вярва в преценката си. Вече не беше сигурна дали Майк е искрен, или се ръководи от користни подбуди. Но съвсем точно знаеше какви са нейните користни подбуди… Бодна я угризение на съвестта.

Той приключи телефонния си разговор и се присъедини към гостенката си, но много скоро стана ясно, че много повече се вълнува от завръщането на Тоби и кучето, отколкото да бъбри с нея.

 

 

Луси седеше на старата плажна кърпа под черешата в съседната овощна градина, която не се виждаше от къщата. От три дни проверяваше местните новини, но никъде не се споменаваше за намерени тела край морския бряг, затова предположи, че негодниците, които я бяха нападнали, са оживели. Жалко. Днес въртя манивелата на центрофугата за мед, пълни буркани с мед и готви, но преди да се заеме с вечерята, реши да прекара малко време тук и да се полюбува на облаците, мержелеещи се през клоните на дърветата.

Една от пчелите на Бри кацна върху поляната с детелини недалеч от ръката й и заби хоботчето си в сърцевината на едно цвете. Синините от нападението бяха започнали да избледняват, всичко, което бе забулено в мрак, бе започнало да се прояснява. От години тя живееше сякаш в чужда кожа, но и тази, в която се бе напъхала това лято, се бе оказала също толкова чужда. Наистина ли си мислеше, че като си изрисува няколко татуировки и се прави на безстрашна непукистка, някак си ще се превърне в свободната личност, която искаше да бъде? Това лято не беше нищо повече от фантазия. Панда не беше нищо повече от илюзия.

Претърколи се настрани. Ръката й изглеждаше различна без розата, тръните и мастилените капки, като че ли не беше нейната. Тя взе жълтия бележник с девствено бели листа, който лежеше редом. Този път не изпита желание да го захвърли и да се втурне да пече хляб или да плава с лодката по езерото. Младата жена седна, нагласи бележника върху коленете си, щракна химикалката и най-после започна ревностно да пише.

Много от случилото се през онова лято вече е известно на всички. Срещата между мен, Трейси, Нийли и Мат е подробно описана от журналистите, учените, биографите, неколцина писатели, дори бе заснет ужасен телевизионен филм. Но това винаги е била историята на Нийли и Мат, а аз изпълнявах поддържащата роля. Тъй като това е книга на моя баща за Нийли, навярно очаквате нещо подобно, но аз не мога да пиша за майка си, без да разкажа за себе си…

 

 

Панда бе увеличил тренировките, за да запълни дните си, докато му се удаде възможност най-после да напусне острова. Когато не вдигаше тежести или не тичаше, той работеше из къщата. Поправи скъсаната мрежа на задната веранда, смени изгнилите первази на прозорците и разговаря по телефона с десетина потенциални клиенти. Днес беше сряда. Луси се бе изнесла едва в петък, но той имаше чувството, че я нямаше от седмици. Няколко пъти ходи с колата до фермерска лавка, но видя само Тоби или Сабрина Уест, никога Луси. Всяка частица от него копнееше да нахлуе в малката къща на съседите и да я довлече обратно тук, където й бе мястото.

Погледна през прозореца. Темпъл отново седеше на пристана. Беше минало толкова дълго време от последната й язвителна забележка, че Панда започваше да се тревожи за нея. През последните дни тя не тренираше много и почти не говореше. Той се нуждаеше от присъствието на Луси в къщата, за да поговори с нея. Да поговори с него. Въпреки всичките й оплаквания, че той никога нищо не й споделял за себе си, тя умееше да чете мислите му както никой друг.

Ами ако не обърне достатъчно внимание на онова порязано на петата си? Нищо чудно да имаше мозъчно сътресение. Десетки неща можеха да й се случат в онази къщурка и все лоши. Бри знаеше коя е Луси, а той подозираше, че и Майк Муди — също. Беше достатъчно само един от двамата да се обади по телефона и пресата щеше да дотърчи. Той искаше Луси да е там, където може да я наблюдава, по дяволите. И да я отведе в леглото.

Панда винаги е бил моногамен. Беше свикнал дълго време да живее без жена и рано или късно, щеше да привикне и към липсата на Луси. Но не искаше. Искаше да усеща как тя се движи под него, над него, да чува пресекливото й дишане, тихите стонове, молбите й. Искаше да я притиска в прегръдките си. Да я вкусва. Да я разсмива. Искаше да говори с нея, наистина да говори.

Изведнъж се сепна. Тя беше толкова дяволски мекосърдечна. Ако говори откровено с нея, тя навярно щеше да се загрижи за неговото благополучие вместо за своето. А Панда не можеше да го допусне.

 

 

Бри се връщаше от лавката към къщата. Луси бе изчезнала, а Тоби я заместваше в лавката. Той горчиво се жалваше, че го експлоатират, но напоследък Бри се бе превърнала в строг и безкомпромисен възпитател и без да й мигне окото, му бе тръснала, че обича да тормози деца.

— Внимавай да не се излъжеш, като връщаш рестото — напомни му тя.

Той я изгледа с един от онези свои многозначителни погледи, тъй като и двамата знаеха, че Тоби е много по-бърз в смятането и по-скоро това можеше да се случи с нея.

Беше стигнала почти до средата на входната алея, когато нещо я накара да спре и да викне през рамо:

— Хей, приятел!

— Какво искаш пък сега?

— Майка ти също много я биваше по математика — рече тя.

Тоби застина за миг, после се извърна.

— Все тая.

Въпреки привидното му безразличие, Бри знаеше, че момчето обича да му разказва за родителите му, и тя бе започнала да споделя с него всяка история, за която се сетеше.

Не си спомняше кога точно бе престанала да посяга към цигарите всеки път когато си помислеше за Дейвид. Болката и онова мъчително чувство на съжаление бяха избледнели толкова постепенно, че тя дори не бе забелязала.

Малко преди да стигне до пчеларницата чу някакво шумолене. Клоните на един от дебелостволите кленове в края на гората се размърдаха. Този следобед нямаше никакъв вятър, затова сигурно беше катерица, но…

Клоните се разлюляха отново и тя зърна някаква жена — навярно туристка, която се е изгубила? Реши да провери.

Поток от цветисти ругатни достигна до слуха й, докато се провираше между храсталаците и избуялите плевели. Натъкна се на тъмнокоса жена, която се опитваше да откачи пурпурния си клин за йога от шиповете на една къпина. Когато жената вдигна глава, Бри се втрещи, като я позна. Първо цъфва Луси Джорик, а сега Темпъл Реншо? Какво ставаше тук? Побърза да й се притече на помощ.

Жената продължаваше да се бори с бодливия къпинак.

— Защо държите такива зверски трънаци наоколо?

Бри реши да се придържа към непринудения тийнейджърски стил.

— Ъ, ами може би заради къпините?

Реншо изсумтя, после отново изруга и засмука драскотината върху опакото на дланта си.

Бри я познаваше от „Островът на дебелите“ — риалити шоу, което тя мразеше, но Скот обичаше. Доставяше му удоволствие да гледа как Темпъл измъчва състезателите, докато се хвалеше с идеалната си физическа форма. Лигите му течаха, като зяпаше в захлас онази блудкава психоложка, нагиздена в миниатюрни бикини, която би трябвало да ги консултира. Това се казва секси психарка — постоянно повтаряше той. — Ако и ти имаше като нейните цици, щях да съм най-щастливият мъж на земята.

Вместо да му отвърне, че ако той притежаваше поне капка приличие, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света, Бри мълчаливо понасяше обидата.

Темпъл най-накрая се откопчи от къпините. Погледът й се плъзна покрай Бри и се насочи към къщата.

— Търся една приятелка.

Бри тутакси настръхна.

— Приятелка?

— Черна коса. Татуировки. Закръглени бедра.

Темпъл можеше да говори само за Луси — въпреки че Луси имаше страхотни крака — но Бри нямаше намерение да й снася каквото и да било информация.

— Закръглени бедра?

Темпъл си запроправя път през гъсталаците към малката къща, без да чака покана.

— Доста жени имат тлъстини там. Много не на място.

Бри я последва, подразнена от високомерното й държане и в същото време изпълнена с любопитство. Темпъл стигна до двора и огледа кошерите и зреещите домати в градината. Нямаше грим, който да скрие торбичките под очите й, а косата й — дълга и лъскава върху екрана — бе небрежно вързана на конска опашка. Ако питаха Бри, мускулите и сухожилията в горната част на тялото й изпъкваха прекалено, а плътно прилепналият спортен екип подчертаваше неестествено стегнатия корем. Върху телевизионния екран изглеждаше по-добре.

Темпъл огледа драскотината върху ръката си.

— Оставила е бележка в къщата, че се мести тук. Трябва да говоря с нея.

Луси бе споменала за приятелка, която е отседнала в къщата, но без да навлиза в подробности, и Бри бе забравила за това. Разбира се, никога не си бе представяла, че приятелката на Луси може да е Темпъл Реншо.

Темпъл я погледна право в очите.

— Тя тук ли е?

Бри никога не бе умеела да се противопоставя на нападателни и самоуверени хора, но не знаеше дали Луси иска да види жената, или не.

— В момента тук няма никого освен мен.

Темпъл отметна един тъмен кичур, измъкнал се от опашката.

— Добре. Ще почакам.

— Предпочитам да си вървиш.

Неканената гостенка не й обърна внимание. Прекоси двора и се свлече на долното стъпало на стълбите към задната веранда — същото място, където Бри бе прекарала толкова много време.

Бри не можеше да я изхвърли от земята си, затова сви рамене и изрече в стила на Тоби:

— Все тая.

 

 

Тоби беше разтревожен. Стъклените украшения, които Бри бе изрисувала със сцени от острова и предлагаше на цена от трийсет и пет долара за бройка, се разпродадоха като топъл хляб, но вместо да спести парите, тя купи още бои. Това беше глупаво. Денят на труда беше след три седмици и след това туристите щяха да си заминат. Тя нямаше време да продаде повече украшения и тогава как щяха да изкарат пари? Това беше най-лошото лято в живота му. Никога повече нямаше да види Ели и Итън. Дори Майк напоследък не се мяркаше. Беше прекалено зает с клиенти.

Един сив сув спря. Вратата се отвори и момчето видя, че шофьорът е Панда. Сега, след като вече го познаваше по-добре, Тоби не се страхуваше толкова от него. Панда му позволяваше да взема лодката и двамата плаваха около залива, дори понякога излизаха в езерото. Освен това Панда бе разрешил на Тоби да му помогне да отсекат едно изсъхнало дърво. Тоби се надяваше, че когато порасне, ще стане готин като Панда. Харесваше му походката на Панда, като на истински корав и як пич, на когото всичко му е наред. Харесваха му тъмните очила на Панда. Никой нямаше да се заяде с тип като Панда.

— Как я караш, приятел? — попита Панда, когато се приближи. — Заработи ли нещо?

— Този следобед шейсет и осем долара.

— Това е добре. — Мъжът се огледа. — Мислех, че днес Луси ще работи в лавката.

Тоби сви рамене.

— Не зная къде е.

Панда кимна, сякаш обмисляше отговора му, макар че Тоби не се сещаше какво има да му мисли.

— Как е тя? — попита той.

— Предполагам, добре. — Коричката на раната върху коляното го засърбя и момчето я почеса.

— Тя нормално ли върви?

— Какво ще рече това?

— Ще рече дали накуцва, или нещо такова?

— Не зная. Предполагам, че не.

Панда прокара ръка през косата си, сякаш нещо се притесни. Държеше се странно.

— Но тя говори с теб, нали?

— Ъхъ.

— Ами… каза ли ти нещо за… каквото и да е?

— Много неща.

— Например?

Тоби се замисли.

— Тя каза, че според нея никой не бива да използва думата „чернилка“, дори ако някой е черен като мен. Брат й Андре е черен. Ти знаеше ли го?

— Да.

— Тя не смята, че повечето от хип-хоп певците са достоен пример за подражание за децата, обаче аз мисля, че са. Те печелят много пари и всичко останало. — Панда продължаваше да се взира в него, като че ли очакваше Тоби да каже още нещо, но момчето не знаеше какво е то. — Тя сложи пюре от сладки картофи в хляба, който опече, обаче пак стана вкусно.

Панда не отместваше поглед от него. На Тоби вече му се щеше той да се махне.

— Освен това каза на Бри, че обича да язди коне.

Панда се приближи до бурканите с мед и се заблещи срещу тях, като че ли не бе виждал нещо по-интересно.

— Тя каза ли нещо за мен?

Зарасналата коричка на раната пак го засърбя.

— Не зная. Май не.

Панда кимна, продължи да се блещи в меда и накрая грабна един буркан. Чак когато седна в колата, Тоби забеляза, че му е платил с двайсетдоларова банкнота.

— Хей!

Но Панда вече беше отпрашил.

 

 

Луси чу гласовете още преди да наближи къщата. Надяваше се този следобед да напише още няколко страници, но въпиещата нужда да хапне нещо сладко я бе накарала да се запъти към къщата. Никога не си бе представяла, че ще й бъде толкова трудно да се върне към предишните здравословни навици на хранене. В доброто старо време рядко ядеше, когато не беше гладна, но двата месеца на „диета“ я бяха пристрастили към храната. Сега, когато се чувстваше неудобно, уморена или нещастна, искаше единствено да се натъпче с нещо. Нищо чудно, че повечето хора бързо възстановяваха предишните си килограми, след като приключеха с диетата.

Гласовете ставаха все по-силни, тя нагласи плажната кърпа под мишницата, спря и се заслуша.

— Вече трябва да тръгваш — чу гласа на Бри.

— Не и преди да видя Луси — тросна се Темпъл.

— Тя замина.

— Не ти вярвам. Вещите й са все още в спалнята в къщата.

Бри се поколеба.

— Защото повече не ги иска.

— Измисли нещо друго. Къде е тя?

— Не съм й бавачка. Откъде да зная?

Луси слушаше изумено как плахата Полска мишка се опълчваше на Злата кралица. Къде се бе дянала онази неуверена жена, с която Луси се бе запознала? Младата жена излезе неохотно иззад дърветата. Темпъл се плесна по бедрата.

— Ето и теб! Бясна съм ти.

— Остави я на мира — наежи се Полската мишка.

Темпъл се приближи към Луси.

— От твоя страна беше адски гадно така да зарежеш Панда, но аз не съм направила нищо и ти нямаше право да зарязваш и мен. Поне за миг помисли ли как ще се почувствам, когато разбера, че си избягала, без да кажеш нито дума? Толкова съм ти бясна, че дори не желая да разговарям с теб!

— Тогава защо си тук? — Бри стисна упорито челюсти.

Темпъл се извъртя към нея.

— Ти не се меси. Това няма нищо общо с теб.

— Това е моята къща, а Луси е моя гостенка. Така че има много общо с мен.

Луси се намеси с неохота.

— Вие двете запознахте ли се? Бри Уест, това е Темпъл Реншо. Темпъл, това е Бри.

— Зная коя е тя — сухо процеди Бри.

Луси я погледна унило.

— Вярваш или не, но Темпъл не е толкова груба, колкото изглежда.

— Да не си посмяла да се извиняваш заради мен! — кипна Темпъл, оглеждайки новата прическа на Луси — благодарение на фризьорските умения на Бри косата й бе подстригана до брадичката, оформена в доста по-приличен стил. — Все още съм ти бясна.

— Разбирам — съгласи се Луси. — И си права. Съжалявам. Трябваше поне да ти оставя бележка.

Темпъл подсмръкна обидено.

— Има защо да съжаляваш. Кога ще се прибереш у дома?

— Няма да се прибере — намеси се Бри твърдо. — Тя остава тук.

— Ти така си мислиш.

Докато ги слушаше как двете спорят за нея, Луси за пръв път от доста време се почувства по-добре. Темпъл се обърна с гръб към Бри. Част от войнствеността й се бе изпарила и веждите й се смръщиха угрижено.

— Какво ти направи той? Разказа ми какво се е случило в онази долнопробна кръчма, в която си отишла, но аз зная, че не ми е казал всичко. — После се извърна към Бри с подчертана любезност. — Би ли била така добра да ни оставиш с Луси да поговорим насаме?

Луси с нежелание сложи край на тяхната караница.

— Престани да й се зъбиш, Темпъл. Тя има пълното право да е тук. Смятах да поговоря с теб, просто не исках заради това да се връщам в къщата.

Не биваше да го казва. Веждите на Темпъл се стрелнаха нагоре в праведен гняв.

— Тогава очевидно нашето приятелство не означава нищо за теб.

— Не е вярно. — Луси постла плажната кърпа под една сянка и седна. Докато вдъхваше приятното ухание на босилека, тя разказа на Темпъл подробности за случилото в „Компасът“. Когато свърши, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите. — Мислех, че съм много корава.

— Не можеш сериозно да се обвиняваш, задето не си могла да се противопоставиш на онези гангстери — заяви Темпъл.

— Другите жени го правят.

— Само във филмите.

Възмущението на приятелката й й действаше успокоително, но не можеше толкова лесно да се самооправдава.

С едно грациозно движение Темпъл се отпусна на плажната кърпа до нея.

— Не разбирам защо Панда беше толкова пестелив за подробностите.

— Сигурна съм, че става дума за задължението да пази тайните на клиента си. — Луси преглътна надигналата се в нея горчилка. — Всъщност той именно така ме възприема. Аз съм негова отговорност.

— Той те е защитил — заяви Темпъл категорично. — Тогава защо си му толкова ядосана?

— Не съм — отвърна Луси. — Ядосана съм на себе си.

— Разбира се. Жертвата е виновна — намеси се Бри.

— Не е така — възрази Луси. — През цялото лято се преструвах, че съм корава непукистка, която от нищо не се страхува. Тъпкано ми се върна, нали?

Темпъл не обърна внимание на последното.

— А какво ще кажеш за Панда? Защо го заряза?

— Защото връзката ни беше фалшива като моите татуировки.

— На мен не ми изглеждаше фалшива. — Темпъл погледна към Бри. — Всеки, който ги види заедно, веднага ще каже, че са родени един за друг.

Това не се хареса на Луси.

— Аз изоставих годеника си пред олтара, а две седмици по-късно скочих в леглото с друг мъж. Колко мило, нали?

— При обикновени обстоятелства не е — отбеляза Темпъл. — Но когато мъжът е Панда…

Луси нямаше да позволи някой да измисля оправдания за нея.

— Време е да разбера кое е истинското в моя живот и кое не е. Панда не е.

— На мен ми изглежда съвсем истински. И ти си влюбена в него.

— Престани да го повтаряш! — извика Луси. — Повярвай ми, това, което изпитвам към Панда, не е любов. — Това чувство принадлежеше на Тед. Тя го боготвореше, а определено не обожаваше Панда. Как може да боготвориш някого, когато единственото ти желание е да разкъсаш дрехите му? Или да се смееш с него, или да му се зъбиш, или да си разменяте онези красноречиви погледи на идеално разбиране? С Панда тя се чувстваше като лошата Луси, добрата Луси и Вайпър в едно. Кому бе нужна подобна объркваща, взривоопасна смес?

Бри се надвеси над главите им, спасявайки я от по-нататъшно обяснение.

— Луси остава тук — заяви на Темпъл.

— Не, няма да остане. — Темпъл скочи на крака. — Искам си я обратно.

— Толкова по-зле за теб. Аз имам нужда от нея.

— Да не мислиш, че аз нямам?

— Чудесно. Можеш да я посещаваш тук, когато пожелаеш.

В очите на Луси запариха сълзи.

— Колкото и да ми е приятно да ви гледам как се карате за мен, наистина не бива да го правите.

Бри се отправи към къщата.

— Трябва да проверя Тоби. В хладилника има студен чай. — Спря и се извърна към Луси. — Ти оставаш тук. Не й позволявай да те изнуди да се върнеш там.

В ъгълчетата на устните на Темпъл се мярна усмивка, когато Бри се скри от погледа й.

— Тя ми харесва. — Усмивката й бързо помръкна. — Какво се надяваш да постигнеш с бягството си? Непрекъснато ми повтаряш, че трябва да се изправям лице в лице с проблемите си, а ти какво правиш, когато нещата загрубеят? Любителката на гръмките фрази просто избяга.

— Не се ядосвай.

— Чудесно — намуси се Темпъл. — Щом ще се държиш така, няма да ти кажа на кого се обадих.

— Кажи ми — изрече Луси, защото знаеше, че Темпъл няма търпение да й каже.

— Ти не заслужаваш да знаеш.

— Все пак ми кажи.

Тя й каза и Луси скочи от кърпата.

— Сигурна ли си за това?

Темпъл я изгледа намръщено.

— Мислех, че ще се зарадваш. Нали това искаше?

Не съвсем. Но Луси запази мнението си за себе си.

 

 

Панда остави на пода отвертката, когато звънецът иззвъня. Единственият човек, когото искаше да види сега, беше Луси, а тя нямаше да звъни. Тъкмо бе свършил битката с кухненската маса и доста се бе изпотил, докато отвинтваше масивните крака.

На път към вратата се намръщи на евтиния морски пейзаж, висящ на стената. Вече бе свикнал картините да изчезват и мебелите да се местят по мистериозен начин от една стая в друга. Защо Луси не се бе отървала от тази цапаница? Но най-лошо от всичко беше неговото прасе. Върху него още се кипреше същият клоунски нос, който тя му бе забучила миналата седмица.

Стигна до вратата и погледна през страничното стъкло. От другата страна стоеше потресаваща блондинка.

Имаше нещо познато в нея, макар той да знаеше, че никога не се бяха срещали. Може би беше фигурата й. Трудно бе да се забрави подобно тяло. Пищни гърди, тънка талия, тесни бедра. И изумителни крака, поне доколкото можеше да ги види.

Докато отваряше вратата, се опита да си спомни къде я бе виждал, но нещо във външността й го озадачаваше. Дългата руса коса не би трябвало да е прибрана в толкова стегнат кок и носеше прекалено много дрехи.

Тогава я позна. Стомахът му се присви.

Тя протегна ръка.

— Вие сигурно сте господин Шейд. Аз съм Кристина Чапман. — Жената наклони глава настрани и се усмихна, сякаш споделяха шега, понятна само на тях двамата. — Доктор Кристи.

Бележки

[1] Има се предвид Мартин Лутър Кинг, американски духовник и общественик, застрелян в Мемфис през 1968 г. — Б.пр.