Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (10)

7

Тоби хукна през гората, свърна наляво покрай голям дънер, профуча край гигантски камък, прескочи ствола на червения дъб, повален миналото лято от бурята. Най-накрая стигна до пътеката, водеща към малката къща. Макар и да беше по-дребен от повечето момчета на неговата възраст, той тичаше по-бързо от всички тях. Баба му казваше, че баща му също бил голям бегач.

Когато доближи до къщата, момчето затича по-бавно. Тя седеше на стъпалата на задната веранда, пушеше поредната цигара и се взираше в двора, както правеше, откакто бе дошла преди две седмици. Не че тя имаше какво да гледа. Дворът се спускаше стръмно към дерето и с изключение на доматите и чушките, които бе засадил господин Уензъл, градината на баба му бе обрасла с плевели. Две ябълкови и крушови дървета растяха зад пчеларницата — къщичката, където носеха питите и складираха бурканите с готов мед, но те не даваха толкова плод, като вишните в овощната градина на господин Уензъл.

Жената изпусна дълга струя дим, но дори не забеляза, че той се е върнал. Може би мислеше, че ако не го гледа, той ще изчезне. Но тя беше тази, която трябваше да изчезне. Тоби съжаляваше, че Ели и Итън Бейнър не бяха тук, за да отиде у тях. Те бяха най-добрите му приятели — по-точно единствените му приятели — но бяха заминали за лятото в Охайо, защото родителите им може би щяха да се разведат.

Тя изтръска пепелта от цигарата в розовите храсти на баба му.

— Ще вали — рече жената. — Пчелите се прибират.

Момчето погледна нервно към кошерите. Петнайсет кошера бяха разположени в дъното на двора, недалеч от границата с овощната градина на господин Уензъл. Баба му обичаше пчелите, но Тоби мразеше, когато го жилеха, затова гледаше да стои по-далеч от тях. Отначало, когато баба му се разболя, господин Уензъл наглеждаше кошерите, но после и той се разболя и отиде да живее в старчески дом на сушата. Сега синът му бе собственик на овощната градина, но той дори не живееше на острова, а само наемаше хора да се грижат за плодовите дръвчета. Откакто господин Уензъл бе заминал, никой не бе проверявал пчелите и ако станеха прекалено много, щяха да започнат да се роят, а Тоби дори не искаше да мисли за това.

Всъщност той не искаше да мисли за много неща.

Госпожата кръстоса крака, всмукна дълбоко от цигарата и задържа дима в дробовете си, сякаш не знаеше колко е вредно за нея. Тя имаше дълга червена коса и беше висока и наистина много кльощава, с щръкнали остри кости, които сякаш щяха да те убодат, ако се приближиш до нея. Не го попита къде е бил. Навярно дори не бе забелязала, че го е нямало. Той приличаше на баба си. Мразеше, когато наоколо се мотаеха непознати. А сега и онази нова госпожа се бе появила в къщата на Ремингтън. Тя му каза, че името й е Вайпър. Тоби се съмняваше, че това е истинското й име, макар че кой знае…

През цялата сутрин бе шпионирал дома на Ремингтън, в случай че Панда, собственикът й, също се появи. Тоби никога не се бе срещал с Панда, но беше сигурен, че той ще престане да изпраща пари, ако узнае, че Тоби се грижи за къщата още от януари, когато баба му се бе разболяла. Тоби се нуждаеше от парите, иначе планът му да живее тук сам щеше да се провали. За последен път Панда бе идвал в града преди два месеца, но не се бе обадил на баба му, за да се оплаче от нещо, затова той реши, че се справя добре с почистването.

Тя угаси цигарата в чинийката, която бе оставила на стъпалото.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

— Не ми съ яде. — Баба му не му разрешаваше да казва „не ми съ“, но баба му вече не беше жива, а той искаше тази госпожа да разбере, че може сам да се грижи за себе си, да замине и да го остави на спокойствие.

Тя протегна крака и разтри коляното си. Дори за бяла жена кожата й беше прекалено бяла, а ръцете й бяха обсипани с лунички. Тоби не вярваше, че тя може да готви, защото, откакто беше дошла, само претопляше храната, която баба му бе оставила във фризера. Сякаш той не можеше сам да си я стопли.

Тя най-после го погледна, но като че ли не искаше да го види.

— И аз не по-малко от теб не желая да стоя тук. — Гласът й прозвуча, сякаш бе много уморена, но Тоби не разбираше от какво е толкова уморена, след като нищо не бе правила.

— Тогава защо не заминеш? — попита момчето.

— Защото баба ти е оставила тази къща на мен и ме е посочила за твоя настойница, а аз още не съм решила какво да правя.

— Нищо не е нужно да правиш. Аз мога сам да се грижа за себе си.

Тя взе пакета с цигарите и зарея поглед към пчеларницата. Все едно бе изгубила интерес.

Тоби мина покрай нея и закрачи решително по пътеката с каменни плочи, заобикаляща къщата. Защо тя не си заминава? Той можеше сам да ходи на училище, да си готви, да си пере дрехите и тям подобни глупости. Не го ли правеше, откакто баба му се разболя? Дори през онези няколко седмици след погребението, когато живя в дома на господин Уензъл, той се грижеше за всичко това. Баба му смяташе, че може сама да се справя, затова нямаше много приятели, с изключение на господин Уензъл и Големия Майк, който понякога я караше с колата до доктора. За всичко останало се грижеше Тоби.

Той се приближи към фасадата на къщата. Двамата с баба му я бяха боядисали преди три лета в синьо-зелено, със светлосив перваз. Баба му искаше да го боядиса в пурпурно, но той я бе разубедил. Сега съжаляваше, че не й бе позволил да избере цвета, който бе искала. Както съжаляваше, че й бе възразявал или че я бе упреквал, задето не му купи онази нова приставка за електронната игра, или за всичките си прегрешения.

Момчето се улови за най-голямото дърво в предния двор — клена, за който баба му казваше, че е по-стар от нея. Докато се катереше по дървото, одраска коляното си в кората, но продължи нагоре, за да бъде по-далеч от нея, от пчелите и от мислите за госпожата в къщата на Ремингтън. И по-близо до баба си и баща си на небето. Както и до майка си, но тя го бе изоставила, когато е бил още бебе, и Тоби не мислеше много за нея. Баба му казваше, че обичала дъщеря си, но тя била безполезна.

Баба му и майка му бяха бели, но Тоби беше черен като баща си и колкото да му липсваше баба му, в момента много повече му беше мъчно за баща му. Тоби беше на четири, когато баща му умря. Баща му беше промишлен алпинист — когото и да попиташ, ще ти каже, че това е най-опасната работа на света — и бе загинал, докато спасяваше свой колега, закъсал на една радиопредавателна кула за клетъчни телефони, близо до Травърс Бей. Това се бе случило през зимата, температурата беше под нулата и бушуваше снежна буря. Тоби беше готов да пожертва всичко, което имаше — дори ръката или крака си — само и само баща му още да е жив.

 

 

Луси откри в гаража скъп планински велосипед и модерен каяк под навеса за лодки, които бяха прекалено нови, за да бъдат захвърлени от семейство Ремингтън. След като установи, че пътуването до града не е толкова сложно, колкото й се бе сторило първата вечер, когато се изгуби из непознатите улички, тя реши да използва велосипеда, за да напазарува, а покупките прибра в раницата. На Черити Айланд бяха свикнали с всякакви туристи и никой не обърна внимание на оранжевите й дредове, халката на носа и войнишките боти.

След няколко дни Луси се качи на ферибота и отиде на сушата, за да се отърве от колата под наем. Докато беше там, се обзаведе с още допълнения за новия си гардероб и си направи няколко страхотни временни татуировки.

В края на първата й седмица в къщата тя бе изчистила основно всяко ъгълче на кухнята. Всеки път щом влезеше вътре, се изпълваше с все по-голяма ненавист към масата. Не само че беше огромна, твърде голяма за нишата, но и беше боядисана в отвратително ментовозелено, което би трябвало да е в тон със стените, но никак не им подхождаше. Дори изпече няколко хляба.

Ако не се смяташе това, че няколко пъти зърна дванайсетгодишното момче да я шпионира иззад дърветата, никой не наруши усамотението й. Сега бе идеалното време да се заеме с писателския проект за книгата на баща й. Тъй като до септември не планираше да се връща към работата си на лобист, първоначално възнамеряваше да започне да работи над проекта, след като се завърне от медения месец. Мат й бе казал, че му е дошло до гуша други хора да пишат за живота на Нийли. Но смяташе, че бъдещите поколения заслужават да узнаят истинската история на първата жена президент на нацията.

Баща й беше опитен журналист и първоначално смяташе сам да напише книгата, но след като поработи няколко месеца върху нея, реши, че една гледна точка не е достатъчна. Искаше да представи историята от различни ъгли, всеки от които да отразява различен аспект от живота на Нийли, затова помоли бащата на Нийли да напише един раздел, а друг възложи на Тери Акерман, дългогодишния помощник на Нийли. Но най-вече се интересуваше от гледната точка на Луси. Тя беше свидетел от първа ръка на събитията по време на първата кампания на Нийли за Сената, а след това и за Белия дом и можеше да разкаже каква майка е била Нийли. Луси с радост се съгласи, но досега не бе написала нито ред. И въпреки че срокът беше чак през септември, сега бе най-подходящият момент да започне.

В кабинета намери лаптоп — без никаква лична информация — и след закуската го отнесе на верандата. Настани се на един от шезлонгите, който бе покрила с плажна кърпа, и огледа татуировката с тръни и капки кръв около единия й бицепс. Беше изключително безвкусна, но на Луси й харесваше или може би просто й харесваше да излага на показ нещо подобно, дори и само временно. На опаковката пишеше, че ще избледнее след две седмици, но тя се запаси с още няколко такива, както и с татуировки с други дизайни, които може би щеше да използва, а може би — не.

Откъсна поглед от окървавените тръни и се замисли за това, което искаше да пише. Най-накрая постави пръсти на клавиатурата.

Когато майка ми беше президент…

Една катеричка прошумоля зад мрежата и я разсея за миг. Луси тръсна глава и отново насочи внимание към лаптопа.

Когато майка ми беше президент, работният й ден започваше на бягащата пътечка всяка сутрин преди шест…

Луси мразеше бягащите пътечки. Предпочиташе разходките на открито, дори да валеше дъжд или сняг.

Майка ми вярваше в ползата от физическите упражнения.

Както и Луси, което не означаваше, че й харесват. Номерът беше да си избереш спорт, който не ти е противен.

Физкултурната й програма бе разработена от личен треньор, но обикновено мама и татко тренираха сами в гимнастическата зала.

Луси не обичаше и гимнастическите зали.

Обикновено започваха с упражнения за загрявка, после…

Младата жена се намръщи. Всеки би могъл да напише тези скучни изречения. Мат искаше нещо лично, а това не беше.

Тя изтри файла и затвори компютъра. Утрото беше прекалено красиво, за да го пилее с писане. Тя грабна бейзболната шапка и слезе по паянтовата стълба към кея за лодки. Спасителната жилетка в каяка беше твърде голяма за нея, но тя я пристегна по-плътно и избута лодката във водата.

Докато каякът се плъзгаше по водата край скалистия бряг на Залива на гъските, Луси не спираше да се чуди как се бе озовала на остров в Големите езера. Беше дошла тук, за да разгадае тайните на мъжа, когото родителите й бяха наели да я пази, но в къщата нямаше нищо, което да й помогне в тази задача. Тогава защо все още беше тук?

Защото не искаше да си тръгне.

Когато навлезе в откритите води на езерото, се изви вятър и тя насочи носа на лодката към вълните. Отпусна за миг греблата и потърка татуировката с окървавените тръни. Вече не знаеше коя е. Жертва на объркано детство? Сираче, поело отговорността за малката си сестричка? Дете, станало част от най-известното американско семейство, символ и еталон на нацията? Тя беше отлична студентка, отдадена на работата си социална работничка и успешна лобистка. Беше събрала значителни средства за многобройни важни каузи и бе способствала за приемането на закони, които бяха променили живота на мнозина. Нямаше значение, че бе започнала да не харесва работата си. А неотдавна се прояви като истерична младоженка, зарязала мъжа, предопределен да бъде любовта на живота й.

Разкъсвана между работата, семейството и подготовката на сватбата, тя беше твърде заета, за да се отдава на самоанализи. Сега, когато имаше достатъчно време за това, нахлулите мисли я разстроиха и Луси се насочи обратно към къщата. Гребеше срещу течението, затова трябваше да се напрегне повече, но това й харесваше. Добра се до спокойните води на залива и спря, за да почине. Тогава видя самотната фигура в края на пристана.

Не можеше да различи чертите на лицето му, но този силует щеше да познае навсякъде. Широки рамене и тесни бедра. Дълги крака, леко разкрачени, готови всеки миг да побегнат, развята от вятъра коса.

Сърцето й бясно заби. Опита се да спечели време, като направи една ненужна обиколка, за да разгледа бобровия бент, а после още една, за да проучи дървото, поклащащо се във водата. Гребеше бавно. Опитваше се да се овладее.

Той не биваше да я целува на летището в Мемфис. Никога не биваше да я гледа така. Ако не я бе целунал — ако не я бе погледнал с онези очи, бушуващи от емоции — тя щеше да се върне във Вашингтон, към работата си и той щеше да остане в спомените й като мъж, с когото бе прекарала една нощ.

Колкото повече приближаваше към пристана, толкова повече се гневеше, но не само на него, а и на себе си. Ами ако си помисли, че тя го преследва? Изобщо не беше вярно, макар че може би точно така изглеждаше.

Тя плъзна каяка към кея. Беше й трудно да закотвя лодката до скалистия бряг и когато времето беше хубаво, тя обикновено я завързваше за стълбата. Но сега не постъпи така. Вместо това завърза каяка хлабаво — прекалено хлабаво — за стълба в края на пристана. Най-после вдигна поглед към него.

Той се извисяваше в обичайната си униформа от дънки и тениска, този път с избледнялото лого на детройтската полиция. Луси огледа тези високи скули, мъжествения нос, тънките садистични устни и острите като лазер сини очи. Той я измери сърдито.

— Какво, по дяволите, е станало с косата ти? И какво правиш сама в езерото? Кой мислиш, ще те спаси, ако започнеш да потъваш?

— Твоите две седмици изтекоха — озъби му се Луси, — така че това не е твоя работа. Ще ти бъда благодарна, ако ми помогнеш да се кача на пристана. Схвана ми се кракът.

Той би трябвало да го предвиди. Но Панда познаваше само Луси, а не Вайпър. Приближи до края на кея като жертвено агне и протегна ръка към нея. Тя сграбчи китката му, стисна я здраво и с все сила внезапно го дръпна надолу.

Глупак. Той тутакси цопна във водата. Тя го последва, но не й пукаше. Искаше само да види на какво е способен.

Той изплува на повърхността, проклинайки и плюейки вода, с мокра провиснала коса. Липсваше му само къса закривена пиратска сабя между зъбите. Тя отметна капещите кичури от косите си и изкрещя:

— Мислех, че не можеш да плуваш!

— Научих се! — изкрещя той на свой ред.

Тя се отдалечи с плуване от каяка, спасителната жилетка се изду под мишниците й.

— Ти си голям тъпанар, знаеш ли? Лъжлив, алчен тъпанар.

— Давай, излей си душата. — Той заплува към стълбата с мощни дълги махове.

Тя плуваше след него, пляскайки във вода от ярост.

— И освен това си първокласен… — Вайпър затърси подходящата дума. — Гадняр!

Панда я стрелна с поглед, после се изкачи по стълбата.

— Още нещо?

Луси се хвана за най-долното стъпало. Водата все още бе студена и зъбите й тракаха толкова силно, че я заболяха.

— Лъжец, измамник… — Тя млъкна, когато видя издутината. Точно там, където очакваше да я види. Изкатери се по стълбата след него.

— Надявам се, че този пистолет е водоустойчив. Не е? Много лошо.

Той седна на пристана и нави нагоре десния крачол на дънките, откривайки черния кожен кобур, прикрепен към глезена, който обясняваше защо Панда отказваше да носи шорти на езерото Кадо и да плува. Извади пистолета и отвори патронника.

— Пак ли си на работа? — Луси отметна мократа боядисана коса от очите си, но пръстът й се закачи в един дред. — Да не би родителите ми да са ти удължили договора?

— Ако не ти харесва това, което се случи, разправяй се със семейството си, а не с мен. Аз просто си върша работата. — Той изсипа куршумите в дланта си.

— Те отново са те наели. Затова си тук.

— Не. Тук съм, защото чух, че някой се е нанесъл в къщата ми. Някой да ти е споменавал, че нахлуването с взлом в частна собственост е престъпление? — Той духна в празния патронник.

Причерня й от гняв.

— А някой да ти е споменавал, че телохранителите трябва да се представят?

— Вече ти казах. Оправяй се със семейството си.

Тя погледна към темето му. Косата му вече бе започнала да се къдри. Онези непокорни къдрици. Гъсти и страховити. Що за мъж можеше да има такава коса? Пръстите й заопипваха непохватно кукичките на спасителната жилетка, беше толкова бясна на него — и на себе си — че едва успя да ги разкопчае. Беше изминала целия този път заради една целувка, която си бе въобразила, че означава нещо. И отчасти беше права. Това означаваше, че си е изгубила разсъдъка. Смъкна ядно жилетката.

— Това ще бъде защитата ти, нали? Ти просто си си вършил работата, нали?

— Повярвай ми. Не беше лесно. — Той спря да духа в патронника, за да огледа косата и татуировката с окървавените тръни върху ръката й. — Надявам се, че това не е за постоянно. Изглеждаш странно.

— Върви по дяволите. — „Майната ти“, би казала Вайпър, но Луси не можеше да произнесе тези думи. — Сигурна съм, че много ти е харесал малкият бонус, който получи накрая? Да преспиш с президентската дъщеря, несъмнено ти е дало основание да се хвалиш в съблекалнята на телохранителите.

Сега Панда изглеждаше почти толкова ядосан, колкото и тя.

— Това ли си мислиш?

Мисля, че изгубих и последните остатъци от достойнството си, когато дойдох тук.

— Мисля, че ти си професионалист и би трябвало да се държиш като такъв. А това означава да ми кажеш кой си. И което е по-важно, означава да държиш ръцете си далеч от мен.

Панда скочи от пристана.

— И дяволски добре се справях. През всичките дни, които прекарахме в онази скапана дупка на езерото Кадо. Двамата постоянно се сблъсквахме. Ти се разнасяше наоколо в онова парцалче от черен целофан, което наричаше бански костюм, и розово потниче, през който дори слепец можеше всичко да види. И тогава дяволски добре държах ръцете си далеч от теб.

Тя бе успяла да пробие бронята му, което бе малко утешение за наранената й гордост.

— Ти знаеше всичко за мен, Панда… или каквото там е истинското ти име. Имал си досие с цялата информация за мен, но не разкри нито един истински факт за себе си. Ти ме измами и ме направи на глупачка.

— Не съм те направил на глупачка. Това, което се случи през онази нощ, нямаше нищо общо с работата. Ние бяхме двама души, които се желаеха. Всичко е толкова просто.

Но за нея не беше толкова просто. Ако беше толкова просто, тя никога нямаше да дойде тук.

— Аз си свърших работата — рече той. — Повече не ти дължа никакви обяснения.

Тя трябваше да знае — трябваше да попита — и Вайпър изсумтя презрително, за да прикрие колко е важен този въпрос за нея.

— А твоята работа включваше ли онази жалка, изпълнена с вина целувка на летището?

— За какво говориш?

Смущението му пропука част от самоуважението й.

— Онази целувка бе пропита с вината ти — заяви тя. — Ти искаше един вид опрощение на греховете, защото отлично си осъзнавал каква си гадина.

Лицето му доби каменно изражение.

— Щом така мислиш, нямам намерение да те разубеждавам.

Луси искаше той да я разубеди, да каже нещо, което ще я накара да се почувства по-добре за всичко случило се, след като скочи на задната седалка на мотоциклета му. Но той не го направи и само щеше да предизвика съжалението му, ако продължи да говори.

Той не се опита да я задържи, когато тя тръгна от кея. Луси спря при външния душ. Както беше с дрехите, изми с шампоан езерната вода от главата си, после се уви с една плажна кърпа и влезе вътре. По кухненския под зад нея останаха мокри следи от стъпки. Тя заключи вратата на спалнята, смъкна мокрите дрехи и навлече черно потниче, зелената туту поличка с кожения колан и нахлузи войнишките боти. Отдели още няколко минути, за да очертае очите си с черен молив, а устните с кафяв и да си сложи халката на носа. После наблъска вещите си в раницата. Фериботът заминаваше след половин час. Крайно време беше да се завърне у дома.

Последен модел тъмносив сув с илинойски номера бе спрян на алеята. Трудно й бе да си го представи зад волана на кола. Луси се качи на планинския велосипед и се отправи към града.

Беше горещ слънчев следобед. Преди Четвърти юли летният сезон не беше в разгара си, но по булевард „Бийчкомбър“ туристи по шорти и джапанки вече пъстрееха сред тълпата от местни жители. Ухание на пържени картофки се разнасяше от „Догс енд Молтс“ — плажна закусвалня с проскърцваща мрежеста врата и напукани маси за пикник. Тя мина покрай кафенето „Петнистата жаба“, откъдето вчера си купи капучино. Редом до него в сянката пред входа на „Джерис Трейдинг Пост“ дремеше куче. Младата жена се огледа и осъзна колко много й харесва това място и как не й се искаше да заминава. „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ изпълняваше и ролята на каса, където се продаваха билети за ферибота. Вътре миришеше на стара гума и силно кафе. Тя купи еднопосочен билет и остави велосипеда на стойката пред градското пристанище. Може би Панда щеше да го намери тук. А може би не. Не й пукаше.

Луси се нареди на опашката от туристи, които започваха да се качват на борда. Една майка изскочи от опашката, за да догони непослушното си дете. Колко пъти Луси си се бе представяла с детето на Тед? Сега се питаше дали изобщо някога ще има дете.

Съжаляваше, че не бе задала на Панда повече въпроси като например що за уважаван телохранител ще реши, че е добра идея да метне клиента на задната седалка на мотоциклета си и да се впусне в пътешествие из страната? Човекът зад нея пристъпи твърде близо и бутна раницата й. Луси се придвижи по-напред, но това се повтори. Тя се обърна и се озова срещу две студени очи.

— Това, което ти казах, беше вярно. — Гласът му бе дрезгав, а по устните му нямаше и следа от усмивка. — Онези стикери вече бяха на мотоциклета. Аз не съм ги залепил.

Той беше със същите мокри дрехи, с които падна във водата, и косата му още не бе изсъхнала. Тя бе решила да се държи с хладно достойнство.

— Не ме интересува.

— И носех онези тениски само за да те дразня. — Погледът му се плъзна по туту поличката и войнишките боти. — Приличаш на тийнейджърка, станала проститутка, за да спечели пари за дрога.

— Дай ми назаем една от тениските си — тросна се тя. — Сигурна съм, че това ще е страхотно допълнение към тоалета ми.

Както обикновено, околните го зяпаха с интерес и Панда снижи тон.

— Виж, Луси, тази ситуация е много по-сложна, отколкото си склонна да признаеш. — Той се движеше заедно с нея, докато опашката напредваше. — Целият свят следеше сватбата ти. Ти имаше нужда от личен телохранител.

Нямаше да си позволи да загуби самообладание.

— Четири думи: „Аз съм твоят телохранител“. Изобщо не е сложно.

Двамата стигнаха до началото на рампата. Тъпанарят, който се оригваше и се чешеше по гърдите, се бе превърнал в господин Благоразумие.

— Твоите родители ме наеха. Те командват парада. Те знаеха, че ще си против да имаш лична охрана, особено по време на медения месец, затова не искаха ти да знаеш.

— По време на медения месец? — почти изкрещя тя. — Щяла съм да имам охрана на медения ми месец?

— Нима не си се досетила за това?

Тя подаде билета си. Панда размаха пропуска си за ферибота. Луси се качи на рампата, ботите й трополяха по дъските. Той я последва.

— За разлика от теб, Тед осъзнаваше, че охраната е необходима.

— Тед е знаел за това? — Искаше й се да тропне с крак, да устрои сцена, да удари някого.

— Той е реалист, Луси. Както и твоите родители. Обадих се на бащата ти още първата вечер от онзи магазин. Той ми нареди да не разкривам самоличността си. Каза, че ако го направя, ще намериш начин да се отървеш от мен. Не му се вързах, но той ме бе наел, така че не смятам да се извинявам, задето съм изпълнявал желанията на клиента си. — Луси се опита да се отдалечи от него, но той сграбчи ръката й и я поведе към кърмата на кораба. — След края на медения ти месец, веднага щом се върнехте в Уайнет, щяхме да свалим охраната. Само че не стана така. Ти избяга, а папараците бяха навсякъде. Скандалът бе твърде голям. Ти стана обект на прекалено силно внимание.

— Никой не ме позна.

— Малко оставаше и ако беше сама, със сигурност щяха да те познаят.

— Може би. А може би не. — Сирената на ферибота изсвири предупредително, когато стигнаха до кърмата. Един от пътниците я погледна разтревожено. Луси си спомни колко млада изглежда и колко заплашителен вид има Панда и разбра, че мъжът се чуди дали да се намеси, или не. Предпочете да не рискува. Тя се отдръпна.

— Ти каза, че с Тед сте приятели.

— Запознахме се три дни преди сватбата.

— Поредната лъжа.

— Старая се да върша работата си по най-добрия начин.

— Ти си истински професионалист! — изстреля тя. — Стандартна практика ли е един бодигард да настанява клиента на задната седалка на мотор?

Той стисна упорито челюсти.

— Няма да обяснявам нищо повече, докато не слезеш от този ферибот.

— Върви си.

— Виж, зная, че си ядосана. Разбирам го. Хайде да слезем, да вземем по сандвич и да поговорим.

— А, сега искаш да говорим? Добре, да започнем с името ти.

— Патрик Шейд.

— Патрик? Не ти вярвам.

— Смяташ, че ще ти кажа измислено име?

— Без да ти мигне окото. — Луси пъхна палците си под каишките на раницата. — Къде живееш? Защото определено не живееш в онази къща, която преди малко напуснахме.

— Имам жилище в Чикаго. Ще узнаеш повече, ако слезеш от ферибота.

Луси искаше да узнае повече, но желанието да му натрие носа беше по-силно.

— Признавам, че съм любопитна. Но няма да сляза. — Прозвуча последната сирена. — Ако искаш да говориш с мен, можем да говорим тук. Но първо трябва да намеря дамската тоалетна, защото ми се повдига.

Панда реши да не я притиска.

— Добре. Ще говорим тук.

— Да видим дали си достатъчно компетентен, за да намериш място, където ще можем спокойно да седнем, без всички наоколо да те зяпат. — Тя се запъти към каютата на ферибота. Когато завиваше зад ъгъла, удари раницата си в пожарогасителя. Промъкна се през вратата в другия край и хукна по рампата, малко преди да я вдигнат. Миг по-късно вече стоеше в сенките до табелата „Градско пристанище“ и гледаше как фериботът отплава с Панда на борда.

Мисълта, че го бе надхитрила, я изпълваше с въодушевление, но щеше да се чувства още по-добре, ако не беше заседнала на острова до завръщането на същия ферибот, несъмнено отново с Панда на борда. Това бе от ситуациите, в които обикновено се озоваваше Мег, а не Луси, но не съжаляваше. Поне бе възвърнала част от гордостта си.

Тъмносивият сув с илинойските номера, който бе видяла на алеята в къщата край езерото, бе спрян на градския паркинг. Разполагаше с целия следобед и не възнамеряваше да се мотае из града.

Докато се връщаше с велосипеда в къщата, Луси мина покрай детска площадка. На следващия ден след погребението на майка им, тя бе отнесла малката си сестричка на подобна площадка, за да полюлее Трейси на люлките — така според представите на едно четиринайсетгодишно момиче щеше да постъпи една добра майка. Трейси бе плакала през цялото време.

Патрик Шейд… Що за име бе това?

Ако успее да наеме лодка, за да се върне на сушата, нямаше да се налага да го вижда отново. Скъпо удоволствие, но си струваше. Обърна велосипеда и подкара към магазина за гмуркачи.

— За днес всички лодки са заети — осведоми я момчето зад щанда. — „Мери Джей“ и „Дина Кен“ също отплаваха. Но ако искате да наемете лодка за утре…

— Всичко е наред — прекъсна го Луси, макар че нищо не беше наред.

Може би нямаше да се наложи отново да се разправя с Панда. Тя му бе заявила открито какво мисли за случилото се, а той не беше от мъжете, които се обясняваха повече от веднъж.

В къщата се носеше лека миризма на газ и хамбургера, който снощи си бе приготвила за вечеря. Как е възможно той да притежава място като това и да няма и следа от присъствието му? Луси смени войнишките боти с джапанки, грабна книгата, която вчера бе купила в града, слезе по разнебитената стълба и се отправи към брега.

Той бе издърпал лодката на брега. Луси седна на края на пристана, но не можа да се съсредоточи, не можеше да прави нищо, освен да се опитва да овладее надигащата се паника. Как щеше да продължи живота си, когато се върне на сушата? Къде щеше да отиде?

Някакъв шум привлече вниманието й. Тя вдигна глава и видя мъж, който определено не беше Панда, да слиза надолу по стълбата откъм къщата. Беше висок и едър. Стъпалата се люлееха и той не бързаше. Грижливо вчесаните му кестеняви коси блестяха, несъмнено намазани обилно с някакъв скъп гел.

— Здравейте! — извика той весело.

Въпреки че беше симпатичен на вид, всичко в него беше малко просташко — гласът, емблемата върху джобчето на дизайнерското му спортно сако, тежката златна гривна и големият колежански пръстен, от който всеки интелигентен мъж би се отървал след края на студентските си дни.

— Чух, че Панда се е върнал на острова — продължи непознатият, оглеждайки татуировката и косата й, докато се приближаваше към кея. — Но никой не ми отвори.

— Той не е тук.

— Жалко. — С широка усмивка той протегна ръка. — Аз съм Майк Муди. Големия Майк. Обзалагам се, че сте виждали рекламата ми.

Тя поклати глава, но тутакси съжали, тъй като острият аромат на одеколона му сякаш опари кожата й.

— „Брокерски услуги Големия Майк“ — обяви той. — Всеки, който купува или продава собственост на този остров — къща или лодка, каквото и да е, голямо или малко, идва при мен. По дяволите, дори съм продал два коня. Оправям се с всичко. — Блясъкът на равните му зъби би могъл да се дължи само на редовни посещения в зъболекарския кабинет. — Аз продадох на Панда тази къща.

— Наистина ли?

— Не разбрах как се казваш — свойски мина на „ти“ Големия Майк.

— Ами… Вайпър.

— Без майтап? Е, това се казва име! Ти си едно от онези хипи момичета. — Като опитен продавач, в гласа му прозвуча по-скоро възхищение, отколкото критика.

— Готик — уточни Луси, което беше върхът на нелепицата.

— Да, точно — кимна мъжът. — Отбих се, защото имам лодка, от която Панда може да се заинтересува.

Луси твърдо вярваше, че трябва да си услужлив с хората, но Вайпър не споделяше принципите й.

— Ела пак след шест, когато фериботът ще се върне. Сигурна съм, че той ще иска да обсъдите предложението ти. Не е зле да донесеш пица. Така ще можете да си побъбрите по-задушевно.

— Благодаря за съвета — засия Големия Майк. — Панда е страхотен тип. Не го познавам добре, но ми се струва, че е интересна личност.

Той зачака, надявайки се, че тя ще сподели още нещо, и Вайпър реши да не го разочарова.

— Той е много променен след затвора.

Обаче злобната й сплетня не постигна ефекта, на който се надяваше.

— Всеки заслужава втори шанс — заяви тържествено Големия Майк и додаде: — Карамба, ти ми се струваш позната.

Докато тя разсъждаваше над дилемата що за човек би казал „карамба“, Големия Майк я изучаваше по-внимателно.

— Друг път идвала ли си на острова?

— Не. За пръв път ми е.

Златната гривна проблесна, докато вездесъщият брокер на имоти пъхаше ръка в джоба си.

— Ще се сетя. Никога не забравям лица.

Луси се надяваше да не е истина. Той явно искаше да поостане и побъбри, затова тя кимна към стълбата.

— Трябва да свърша малко работа в къщата. Ще те изпратя.

Големия Майк я последва и когато се качиха горе, отново й протегна ръка.

— Ако имаш нужда от нещо, само ми се обади. Услугите на Големия Майк не се ограничават само до продажба. Когото и да попиташ на острова, ще ти го каже.

— Ще го запомня.

Най-после той си тръгна. Тя се отправи към къщата, но се спря, когато чу някакво шумолене в дърветата, което не й прозвуча като на катерица. Клонче изпука и Луси зърна яркочервена тениска.

— Виждам те, Тоби! — извика тя. — Престани да ме шпионираш!

Не очакваше отговор и не го получи.

Направи си сандвич, но изяде само няколко хапки. Изпрати есемес на Мег, в който не съобщаваше нищо важно, после написа нещо подобно и на родителите си. Искаше да изпрати и на Тед, но не си представи какво би могла да му каже. Не знаеше как да убие времето и закрачи из остъклената веранда.

Трите стени с мръсни прозорци в квадратни рамки преминаваха в голямо квадратно еркерно помещение, облицовано с дървена ламперия от пода до тавана. Хлътнали дивани, кресла с високи облегалки, тапицирани с дамаска, популярна в началото на деветдесетте, и надраскани маси бяха разпръснати хаотично в голямото помещение. Тук навярно се е събирало цялото семейство. Вградените рафтове бяха наблъскани с разнородна смесица от предмети, с които обикновено бяха пълни летните къщи: пожълтели книги с меки корици, видеокасети със стари филми, настолни игри в скъсани кутии, превързани със стари гумени ластици. Имаше нещо в тази къща, което й бе харесало от самото начало, и скритата в нея Марта Стюарт жадуваше да изхвърли всички боклуци и да измие и лъсне прозорците до блясък.

Луси грабна една парцалива кърпа за чинии, с която бе избърсала разлятата кока-кола, и затърка ъгъла на прозореца. Повечето от мръсотията беше отвън, но не цялата. Тя духна върху стъклото и отново затърка. Вече беше по-добре.

Готвенето не беше единствената домакинска работа, която бе усвоила по време на годините, прекарани в Белия дом. След петнайсетина минути тя вече се бе въоръжила с гумената миячка за прозорци, която бе видяла в банята на втория етаж, кофа с чиста вода с няколко капки течен сапун за съдове и стълбата, отмъкната от килера. Не след дълго бе приключила с миенето на първата секция от прозорците на остъклената веранда. Протегна се към едно място, което бе пропуснала, и когато го лъсна до блясък, заслиза от стълбата. На долното стъпало едва не се препъна.

Панда стоеше до вратата от вътрешната страна с кутия кока-кола в ръка и войнствено изражение.

— Готов съм да се хвана на бас, че си била много популярна сред Тайните служби.