Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (4)

1

Луси не можеше да диша. Корсажът на сватбената й рокля, който й стоеше идеално, сега стискаше ребрата й като боа удушвач. Ами ако умре от задушаване направо тук, в преддверието на презвитерианската църква в Уайнет?

Отвън църквата бе обсадена от международна армия от репортери, а вътре бе истинско стълпотворение на богати и известни личности. Само на няколко крачки от вратата бившият президент на Съединените щати и нейният съпруг чакаха, за да придружат Луси по пътеката до олтара, за да се омъжи за най-съвършения мъж на света. Мъжът на мечтите на всяка жена. Най-добрият, най-грижовният, най-умният… Коя жена със здрав разум не би искала да се омъжи за Тед Бодин? Той бе очаровал Луси от пръв поглед.

Тромпетите възвестиха началото на сватбената церемония и Луси се опита да вкара в дробовете си поне няколко молекули въздух. Не би могла да избере по-прекрасен ден за сватбата си. Беше последната седмица на май. Дивите пролетни цветя по хълмовете на Тексас може и да бяха увехнали, но индийският люляк бе разцъфнал в цялото си великолепие, а пред входа на църквата ухаеха кичести рози. Идеален ден.

Тринайсетгодишната й сестра, най-малката от четирите шаферки в тази необичайно скромна сватбена свита, пристъпи напред. Щяха да я следват петнайсетгодишната Шарлот и Мег Коранда — най-добрата приятелка на Луси от колежа. С честта да й бъде кума бе удостоена сестра й Трейси — осемнайсетгодишна красавица, толкова влюбена до уши в младоженеца, че още се изчервяваше всеки път щом той я заговореше.

Воалът затрептя пред лицето на Луси — задушаващ покров от бял тюл. Тя се замисли какъв невероятен любовник бе Тед, колко прекрасен, колко мил, колко страхотен. Колко идеален за нея. Всички го казваха.

Всички, освен най-добрата й приятелка Мег.

Веднага след репетицията на сватбената вечеря Мег прегърна Луси и й прошепна:

— Луси, той е прекрасен. Точно както го описа. И за нищо на света не бива да се омъжиш за него.

— Знам. — Луси се изуми, чувайки ответния си шепот. — Но въпреки това ще го направя. Твърде късно е да се откажа.

Мег яко я разтърси.

— Не е твърде късно. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си.

Лесно й беше на Мег да го каже. В живота на Мег дисциплината бе непознато понятие, но не и в живота на Луси. Тя имаше отговорности, които Мег никога нямаше да проумее. Дори преди майката на Луси да положи клетва като президент в Овалния кабинет, цялата страна бе очарована от менажерията на Джорик — три осиновени деца и две биологични. Родителите й закриляха по-малките деца от домогванията на журналистите, но Луси бе на двайсет и две години по време на първото встъпване на Нийли в длъжност и съвсем естествено бе обект на вниманието на медиите. Публиката винаги бе следяла с интерес живота на Луси — самоотвержените й грижи за по-малките деца по време на честите отсъствия на Нийли и Мат, дейността й в защита на правата на децата, редките й срещи с мъже, дори скромните й тоалети. И определено отделяха огромно внимание на тази сватба.

Луси бе решила да се срещне с родителите си на половината път до олтара като символ на това, че се бяха появили в живота й, когато беше четиринайсетгодишна тийнейджърка бунтарка. Нийли и Мат щяха да извървят последните метри с нея, крачейки от двете й страни.

Шарлот пристъпи на пътеката, покрита с бял килим. Тя беше най-срамежливата от сестрите на Луси и най-много от всички се притесняваше, че най-голямата й сестра вече няма да е до нея.

— Всеки ден ще се чуваме по телефона — бе се опитала да я успокои Луси, но Шарлот бе свикнала Луси да живее в същата къща и бе отвърнала, че няма да е същото.

Беше ред на Мег да я последва. Тя хвърли поглед през рамо към Луси и дори през метрите тюл Луси долови загрижеността, прокрадваща се в усмивката на най-добрата й приятелка. В този миг Луси би дала всичко, за да бъде на нейно място. Да живее безгрижно като Мег, препускайки от страна в страна, без да се тревожи за по-малките сестри и брат си, за безупречната репутация на семейството, която трябваше да поддържа, без камерите да я следват на всяка стъпка.

Мег се извърна, вдигна букета до талията и лепна усмивка на лицето си. И се приготви за първата стъпка.

Без да се замисля, без да се пита откъде й бе хрумнало нещо подобно — толкова ужасно, толкова егоистично, толкова невъобразимо — при все че си заповяда да не помръдва, Луси изпусна своя букет, препъвайки се, заобиколи сестра си и сграбчи Мег за ръката, преди тя да направи крачка. Младоженката чу собствения си глас да идва някъде отдалеч, думите прозвучаха едва доловимо:

— Трябва да говоря с Тед. Сега!

— Луси, какво правиш? — ахна Трейси зад гърба й.

Луси не можеше да погледне сестра си. Кожата й пламтеше, главата й се маеше. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Мег.

— Доведи ми го, Мег. Моля те. — Прозвуча като молитва.

През задушаващия облак от тюл тя видя как устните на Мег се разтвориха смаяно.

— Сега? Не мислиш ли, че трябваше да го направиш няколко часа по-рано?

— Права беше! — извика Луси. — За всичко, което каза. Беше напълно права. Помогни ми. Моля те! — Сякаш някой друг изрече тези думи. Тя бе тази, която винаги се грижеше за другите. Дори още като дете никога не бе молила за помощ.

Сестра й Трейси се нахвърли върху Мег. Сините й очи святкаха от възмущение.

— Не разбирам. Какво си й казала? — Сграбчи ръката на Луси. — Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

Но нямаше да бъде наред. Нито сега, нито никога.

— Не. Аз… трябва да говоря с Тед.

— Сега? — повтори Трейси въпроса на Мег. — Не можеш да говориш с него сега.

Но тя трябваше да го направи. Мег, за разлика от Трейси, разбираше. Приятелката й кимна тревожно, притисна отново букета до талията си и се втурна по пътеката, за да доведе Тед.

Луси не проумяваше коя бе тази истерична персона, вселила се в тялото й. Не смееше да погледне ужасените очи на сестра си. Високите тънки токчета смачкаха калиите от букета й, когато тя прекоси с невиждащи очи преддверието. Двама агенти от Тайните служби стояха до тежките предни врати с бдителни погледи. Зад тях чакаше тълпата от зрители, морето от телевизионни камери, глутницата репортери…

Днес най-голямата дъщеря на президент Корнелия Кейс, трийсет и една годишната Луси Джорик, се омъжва за Тед Бодин, единствения син на легендарния голфър Дали Бодин и телевизионната водеща Франческа Бодин. Никой не очакваше, че младоженката ще избере за място на сватбата си Уайнет, родния град на младоженеца, но…

Тя чу решителни мъжки крачки по мраморния под, обърна се и видя Тед да се приближава към нея. През воала зърна как слънчевите лъчи танцуваха в тъмнокестенявата му коса, осветявайки прекрасното му лице. Винаги беше така. Където и да отидеше, слънцето го следваше. Той беше красив и добър, идеалният мъж. Най-съвършеният мъж, който някога бе срещала. Най-перфектният зет, който можеха да си пожелаят родителите й и възможно най-добрият баща на бъдещите й деца. Младоженецът забърза към нея, очите му преливаха — не от гняв, той не беше такъв човек — а от загриженост.

Родителите й го следваха с разтревожени лица. Майка му и баща му щяха да се появят след минута, а после щяха да се изсипят всички — сестрите и брат й, приятелите на Тед, гостите… Толкова много хора, които й бяха скъпи. Които обичаше.

Луси отчаяно се озърна за единствения човек, който можеше да й помогне.

Мег стоеше отстрани, пръстите й стискаха в мъртвешка хватка шаферския букет. Луси я погледна с безмълвна молба, надявайки се Мег да разбере какво иска. Мег понечи да се спусне към нея, но се спря. Благодарение на телепатията, споделяна от най-близките, Мег бе разбрала.

Тед улови ръката на Луси и я набута в малката стаичка отстрани. Миг преди той да затвори вратата, Луси видя Мег да поема дълбоко дъх и да се отправя решително към родителите на младоженката. Мег бе свикнала да се справя с всякакви бъркотии. Тя щеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може Луси да… да направи какво?

По стените на дългата тясна стаичка имаше редица от закачалки, на които висяха сините роби на църковните хористи, и високи лавици, натъпкани с псалтири, папки с ноти и прашни стари кашони. Ярък слънчев лъч проникна през стъклото на вратата в другия край и заигра по бузата му. Сякаш обръч стегна дробовете й. Свят й се зави от недостига на въздух.

Тед впери поглед в нея, бистрите му кехлибарени очи бяха засенчени от тревога, но оставаше спокоен, докато тя кипеше отвътре. Моля те, Боже, нека той поправи това, както оправяше всичко останало. Моля те, нека поправи и нея.

Воалът се бе залепил за бузата й, просмукан от пот, от сълзи — тя не знаеше кое по-точно — и думите, които никога не си бе представяла, че ще изрече, сами изскочиха от устата й.

— Тед, не мога. Аз… не мога.

Той повдигна воала, както тя си представяше, че ще го стори в края на церемонията малко преди да я целуне. Изражението му бе озадачено.

— Не разбирам.

Нито пък тя. Никога не бе изпитвала подобна необуздана паника.

Той наклони глава и се взря в очите й.

— Луси, двамата сме идеални един за друг.

— Да. Идеални… Зная.

Тед зачака. Тя не можеше да измисли какво да каже. Само ако можеше да си поеме дъх. Насили устните си да се раздвижат.

— Зная, че сме идеални. Съвършената двойка. Но… Не мога.

Тя зачака той да възрази. Да се бори за нея. Да я убеди, че тя греши. Чакаше да я вземе в прегръдките си, да я увери, че това е само предбрачна треска. Но изражението му не се промени, само ъгълчето на устата му се стегна почти незабележимо.

— Приятелката ти Мег — рече той. — Всичко е заради нея, нали?

Вярно ли беше? Щеше ли Луси да направи нещо толкова немислимо, ако Мег не се бе появила с цялата си любов, с хаотичността и бързата си сурова преценка?

— Не мога. — Пръстите й бяха ледени и ръцете й трепереха, докато се опитваше да свали диамантения пръстен. Най-после го изтръгна от пръста си и едва не го изтърва, докато го пъхаше в джоба му.

Тед пусна воала й. Не умоляваше. Не знаеше как. Дори не се опита да я разубеди.

— Добре тогава… — Кимна кратко, обърна се и се отдалечи. Спокоен. Овладян. Идеален.

Когато вратата се затвори зад нея, младата жена притисна ръце към корема си. Трябваше да го върне. Да хукне подире му и да му каже, че е размислила. Но краката й отказваха да помръднат; мозъкът й не работеше.

Дръжката на вратата се завъртя и баща й застана на прага, майка й бе зад него. И двамата бледи, сковани от напрежение. Те бяха направили всичко за нея и бракът й с Тед щеше да бъде най-хубавият подарък на благодарност от нейна страна. Не можеше да им причини подобно унижение. Трябваше да настигне Тед и да го върне.

— Не още — прошепна тя, чудейки се какво иска да каже. Разбираше единствено, че има нужда от малко време да се окопити, да си спомни коя беше.

Мат се поколеба, после затвори вратата.

Целият свят на Луси бе рухнал. Още преди края на този следобед всички щяха да узнаят, че тя е зарязала Тед Бодин. Това бе немислимо.

Морето от камери… Глутниците репортери… Тя никога нямаше да може да се измъкне от тази малка прашна стая. Щеше да прекара остатъка от живота си тук, заобиколена от псалтири и роби на хористи, изкупвайки вината си, задето бе наранила най-добрия и прекрасен мъж, който бе познавала, и унизила семейството си.

Воалът залепна за устните й. Тя изтръгна булчинския венец и с радост посрещна болката, когато фибите и кристалите се заплетоха в косата й. Беше луда. Неблагодарница. Заслужаваше болка и с още по-голяма ярост изтръгна украшението. Булото, роклята… ръцете й трескаво задърпаха ципа, докато най-после белият сатен се скупчи около глезените й и тя остана само по изящен френски сутиен, дантелени булчински гащички, син жартиер и бели сатенени пантофки с високи токчета, жадно опитвайки се да поеме глътка въздух.

Бягай! Думата прониза мозъка й. Бягай!

Луси чу как отвън шумът на тълпата се усили за миг, а после отново стихна, сякаш някой бе отворил предните врати на църквата и сетне бързо ги бе затворил.

Бягай!

Ръката й хвана една от тъмносините роби на църковните хористи. Тя я дръпна от закачалката и я нахлузи през разрошената си глава. Хладният овехтял плат обгърна тялото й, покривайки френския сутиен и миниатюрните гащички. Луси се запрепъва към малката врата в другия край на стаята. През прашните стъкла видя тясна, обрасла с плевели пътека, извиваща се покрай стена от бетонни блокове. Ръцете й не я слушаха и отначало ключалката заяде, но най-накрая успя да отвори вратата.

Пътеката водеше към задната част на църквата. Високите тънки токчета засядаха в пропукания асфалт, докато се прокрадваше край външния блок на климатика. Пролетните бури бяха навели всякакви боклуци върху чакъла отстрани на пътеката: смачкани кутии от сок, накъсани парчета от вестник, счупена жълта детска лопатка за пясък. Булката беглец се спря, когато стигна до края на пътеката. Навсякъде гъмжеше от охрана и тя се опита да измисли какво да прави по-нататък.

Личната й охрана бе снета няколко месеца по-рано, когато изтече първата година, откакто майка й не беше вече президент, но от Тайните служби продължаваха да охраняват Нийли и тъй като Луси и майка й много често бяха заедно, тя почти не бе забелязала отсъствието на личната й охрана. Тед бе наел частна охранителна фирма, за да подсили скромните местни полицейски ресурси. Пред вратите имаше охранителни постове. Г-образният паркинг бе наблъскан с автомобили. Навсякъде щъкаха хора.

Нейният дом беше Вашингтон, а не този град в Централен Тексас, който така и не успя да хареса, но Луси си спомни, че църквата се намира в края на стар жилищен квартал. Ако успееше с отмалелите си крака да прекоси алеята и да заобиколи зад къщите от другата страна, може би щеше да се добере успешно до една от страничните улички, без някой да я види.

И после какво? Това не беше старателно планираното бягство, като онова, което бе организирала Нийли, за да се измъкне от Белия дом преди толкова години. Това изобщо не беше бягство. Това беше прекъсване. Отсрочка. Тя трябваше да намери място, където да си поеме дъх и да събере мислите си. Празна детска къща за игра. Скрито ъгълче в нечий заден двор. Някъде, където ще е по-далеч от журналистическата шумотевица, от предадения младоженец и обърканото семейство. Временно убежище, където ще може да си спомни коя беше и какво дължеше на хората, които я бяха приютили.

О, боже, какви ги бе забъркала?

Някакъв шум от другата страна на църквата привлече вниманието на охраната. Младата жена не изчака да види какво става. Вместо това, препъвайки се, заобиколи края на бетонната стена, прекоси тичешком алеята и се сви зад една боклукчийска кофа. Коленете й трепереха толкова силно, че се наложи да се притисне до ръждивата метална стена на кофата. До ноздрите й достигна зловонната миризма на гнило. Не се чуваха тревожни писъци, само далечният шум на тълпата, окупирала скамейките, разположени пред църквата.

Луси чу слаб вик, като котешко мяукане, и осъзна, че идва от нейната уста. Застави се да се промъкне през редицата от храсталаци, отделящи старите постройки във викториански стил. Храстите свършваха в началото на улица, павирана с тухли. Тя притича през нея и се озова в нечий заден двор.

Старите дървета засенчваха малките паркинги, а отделните гаражи излизаха на тесни улички. Луси се загърна по-плътно с робата, докато се движеше наслуки от един двор в друг. Токчетата й затъваха в меката земя на наскоро засадените градини, където от жилави стъбла висяха зелени домати с големината на топчета за игра на „Марбъл“. От близкия кухненски прозорец се носеше ухание на задушено месо, а от друг — шум на телевизионна игра. Много скоро от същия този телевизор щяха да излъчат репортаж за безотговорната дъщеря на бившия президент на страната Корнелия Кейс Джорик. Само за един кратък следобед, трийсет и една годишната Луси бе зачеркнала седемнайсет години на отлично поведение. Седемнайсет години, през които съвестно доказваше на Мат и Нийли, че не са направили грешка, като са я осиновили. Колкото до това, което бе причинила на Тед… Не би могла повече да го нарани.

Залая куче и заплака бебе. Тя се препъна в градински маркуч. Мина напряко зад една люлка. Кучешкият лай се усили и рижав помияр се хвърли върху телената ограда, ограждаща съседния двор. Луси отстъпи заднешком, заобиколи статуята на Дева Мария и се запромъква към уличката в дъното. Обувките й се напълниха с камъчета.

Чу рева на мотор и се изправи. Очукан сребристочерен мотоциклет изскочи на уличката. Тя се шмугна между два гаража и залепи гръб към стената с олющена бяла боя. Мотоциклетът намали. Луси затаи дъх, чакайки го да отмине. Но той не продължи. Вместо това се приближи и спря пред нея.

Мотоциклетистът се втренчи в пролуката между гаражите, точно където стоеше тя.

Двигателят продължаваше да върти на празен ход, докато той внимателно я оглеждаше. Един крак, обут в черен ботуш, стъпи на чакъла.

— К’во става? — попита той, надвиквайки ръмженето на мотора.

К’во става? Тя бе съсипала бъдещия си съпруг, засрамила и огорчила семейството си и ако светкавично не предприеме нещо, беше на път да се превърне в най-скандалната булка беглец в страната, а този тип искаше да узнае какво става?

Мъжът имаше прекалено дълга черна коса, чиито краища се подвиваха под яката на ризата, студени сини очи, високи скули и сурово изсечени устни на садист. След толкова години под закрилата на Тайните служби тя бе свикнала да смята сигурността си за гарантирана, но сега не се чувстваше в безопасност. А фактът, че разпозна в мотоциклетиста един от гостите, присъствал на снощната репетиция на сватбата — един от някогашните приятели на Тед — ни най-малко не й вдъхна сигурност. Дори що-годе чист, в тъмен костюм, който не му прилягаше много добре, смачкана бяла риза с отворена яка и ботуши на моторист, той не приличаше на някой, който би искала да срещне в глуха улица. Точно където се намираше Луси в момента.

Късият му нос беше прав, леко разширен в края. Смачкана вратовръзка се подаваше от джоба на сакото, което не му бе по мярка. А дългата разрошена коса с къдрави сплетени кичури напомняше нощното небе на Ван Гог, нарисувано с пръст, топнат в стъкленица с черно мастило.

Вече повече от десет години, от първата президентска кампания на Нийли, Луси се опитваше да говори правилно, да постъпва правилно, винаги усмихната, неизменно учтива. А сега тя, толкова отдавна овладяла изкуството на светските разговори, не можеше да измисли какво да каже. Вместо това изпитваше почти непреодолимото желание да изсумти насреща му: А на теб к’во ти става? Но разбира се, не го направи.

Той кимна към задната седалка на мотора.

— Кеф ли ти е да се повозиш?

Шокът се разпростря през цялото й тяло, от вените до капилярите, прониза кожата и мускулите й и достигна до костите. Тя потръпна, но не от студ, а от осъзнаването, че отдавна не бе копняла за нещо толкова силно, както да се метне на този мотор. Да възседне задната седалка и да избяга от последствията на постъпката си.

Той натика вратовръзката по-надълбоко в джоба на сакото и краката й се раздвижиха. Сякаш не бяха подвластни на тялото й. Луси се опита да ги спре, но те отказаха да се подчинят. Тя приближи до мотоциклета и видя полуизтрит тексаски номер, както и стикер с подгънат край, залепен върху протритата кожена седалка. Буквите бяха избледнели, но тя успя да разчете думите: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК — НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

Надписът я блъсна като ударна вълна. Не би могла да пренебрегне подобно предупреждение. Но тялото й — нейното предателско тяло — бе поело целия контрол. Ръката й повдигна края на робата. Единият й крак се отдели от земята и прекрачи седалката.

Той й подаде единствената каска. Тя я нахлузи върху окаяните останки от сватбената фризура и обви ръце около кръста му.

Двамата се понесоха надолу по уличката, робата се изду като балон, вятърът брулеше оголените й крака, косите му се развяваха и плющяха по стъклото на каската.

Луси подпъхна робата под краката си, докато той пресичаше уличките една след друга, редуваше остри завои наляво и надясно, мускулите на гърба му се напрягаха под евтиния плат на сакото.

Излязоха от Уайнет и полетяха по двупосочната магистрала, простираща се покрай стръмни варовикови скали. Каската бе нейният пашкул, мотоциклетът — нейната планета. Минаха покрай разцъфнали лавандулови полета, фабрика за зехтин и няколко лозя, ширнали се по хълмовете на Тексас. Вятърът подмяташе полите на робата, разкривайки коленете и бедрата й.

Слънцето се бе спуснало ниско на небето и вечерният хлад проникваше през тънкия плат на робата. Луси приветства студа. Не заслужаваше топлина и удобство.

Те профучаха по дървен мост и покрай разнебитен хамбар със знамето на Тексас, нарисувано върху едната му стена. Мярнаха се реклами за екскурзии из пещерите и туристическо ранчо. Километрите се нижеха един след друг. Трийсет? Или повече? Тя нямаше представа.

Когато стигнаха до покрайнините на някакво затънтено градче, той зави към малка неугледна бакалия и паркира в сенките отстрани. Мъжът кимна рязко към нея, като знак, че трябва да слезе. Краката й се заплетоха в робата и Луси едва не падна.

— Гладна ли си?

Повдигна й се само при мисълта за храна. Тя размърда скованите си крака и поклати глава. Той сви рамене и се насочи към вратата.

През прашното стъкло на каската Луси видя, че той беше по-висок, отколкото й се бе сторил в началото — навярно над метър и осемдесет, с дълги и стройни крака. С буйната си синкавочерна коса, смугла кожа и пружинираща походка неочакваният й спътник рязко се отличаваше от конгресмените, сенаторите и промишлените магнати, с които бе свикнала да общува. Луси виждаше през прозореца част от вътрешността на магазина. Той се отправи към хладилника в дъното. Продавачката заряза работата си и се зазяпа в него. Той изчезна за няколко минути, но след малко се появи и остави пред касата стек с шест бири. Продавачката отметна кокетно коси, открито флиртувайки с него. Той донесе още няколко покупки.

От неудобните обувки й бяха излезли пришки на краката. Тя се размърда и зърна отражението си в стъклото. Голямата синя каска покриваше главата й, скривайки дребното й лице, което винаги я правеше да изглежда по-млада. Широката роба прикриваше факта, че заради стреса преди сватбата обикновено стройната й фигура бе станала прекалено слаба. Луси беше на трийсет и една години, метър и шейсет и три висока, но се чувстваше мъничка и глупава, като егоистично и безотговорно безпризорно дете.

Въпреки че наоколо нямаше жива душа, тя не свали каската, а само леко я повдигна, опитвайки се да облекчи болката от фибите, забиващи се в скалпа й. Обикновено ходеше с пусната права коса, подстригана до раменете, прибрана назад с една от онези тесни ленти за глава, които Мег ненавиждаше.

С тях приличаш на петдесетгодишна светска матрона от Гринич — бе отсякла Мег. — И освен ако за компенсация не нахлузиш дънки, най-добре се отърви от тези тъпи перли. Както, между другото, и от целия си смотан гардероб на гимназистка. — После бе омекнала. — Ти не си Нийли, Луси. И тя не очаква от теб да бъдеш като нея.

Мег не разбираше. Тя бе израснала в Ел Ей с биологичните си родителите. Можеше да носи каквито й хрумне екстравагантни дрехи, да увесва на шията си екзотични бижута, дори да си татуира дракон на бедрото, но не и Луси.

Вратата на магазина се отвори и мотоциклетистът се появи с пазарска кесия в едната ръка и стека с бирите в другата. Тя го наблюдаваше тревожно, докато той мълчаливо пъхаше покупките в протритите кожени чанти, провесени отстрани на мотоциклета. Представи си как мъжът изпива шестте бири и осъзна, че така не може да продължава. Трябваше да се обади на някого. Трябваше да се обади на Мег.

Но нямаше смелост да говори с когото и да било, дори с най-добрата си приятелка, която я разбираше по-добре от всички останали. Щеше да съобщи на семейството си, че е в безопасност. Скоро. Но… не сега. Не и докато не измисли какво да им каже.

Младата жена стоеше пред мотоциклета като голямо извънземно със синя глава. Той се вторачи в нея и тя осъзна, че досега не му е проговорила нито дума. Колко неловко. Трябваше да каже нещо.

— Откъде познаваш Тед?

Мъжът се обърна с гръб, за да закопчае чантите. Мотоциклетът беше стара „Ямаха“, върху чийто черен резервоар отзад със сребристи букви се кипреше думата ВОИН.

— Двамата търкахме наровете в пандиза в Хънтсвил — отвърна той. — За въоръжен грабеж и убийство.

Поднасяше я. Някакъв рокерски тест, за да види дали е корава мадама, каквато тя не беше. Щеше да е напълно луда, ако позволи това да продължи. Но тя си беше луда. От най-опасния вид. Като човек, излязъл от кожата си, който не знае как да се върне обратно в нея.

Премреженият му поглед, натежал от някаква друга заплаха, се плъзна по нея.

— Готова ли си да те върна обратно?

Достатъчно беше да каже „да“. Една простичка дума. Тя раздвижи език. Нагласи устни. Но не успя да произнесе думата.

— Не още.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Отговорът на този въпрос бе толкова очевиден, че дори той можеше да се досети. Луси не отговори, мъжът сви рамене и се качи на мотора.

Когато потеглиха от паркинга, тя се зачуди защо й се струва по-малко страшно да пътува с този страховит рокер, отколкото да се срещне със семейството, което толкова много обичаше. Но тя не дължеше нищо на този мъж. Най-лошото, което той можеше да направи… Не искаше да мисли за това.

Вятърът отново подхвана полите на робата. Само ръцете й бяха топли, сгрети от топлината, излъчваща се от тялото на мъжа през тънкия плат на сакото. Най-после той отби от магистралата по изровен страничен път. На светлината на фара на мотора храсталаците придобиваха причудливи, зловещи очертания и Луси се вкопчи по-здраво в кръста му, макар че разумът й крещеше да скочи от седалката и да побегне. Накрая стигнаха до малка полянка на брега на реката. От табелата, която видя по-рано, тя се досети, че това е Педерналес. Идеално място да се избавиш от нежелан труп.

Без рева на мотора тишината бе задушаваща. Тя слезе от седалката и залитна. Той измъкна от едната чанта нещо, което приличаше на старо одеяло за пикник. Когато го хвърли на земята, младата жена долови миризмата на машинно масло. Той грабна бирите и кесията с продуктите.

— Цяла вечер ли ще носиш това нещо?

Луси искаше да остане завинаги с каската, но се налагаше да я свали. Фибите изпопадаха и един кичур, вкоравен от лака, я бодна по бузата. Напрегнатата тишина се нарушаваше единствено от шума на водата, пенеща се около камъните. Той размаха бутилката бира към нея.

— Жалко, че са само шест.

Луси изстиска една скована усмивка. Мъжът се просна върху одеялото, отвори бутилката и я наклони към устата си. Той беше приятел на Тед, нали? Значи тя беше в безопасност — въпреки заплашителното му държане и груби маниери, въпреки бирата и стикера с избледнели букви: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК — НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.

— Вземи си една — предложи той. — Може би ще те отпусне.

Тя не искаше да се отпуска, искаше да се изпишка, но се запрепъва към него и взе една бутилка, за да не я изпие той. Избра едно място в другия край на одеялото, за да не се допира до дългите му крака, по-далеч от обичайната заплашителност, която излъчваше. Сега би трябвало да пие шампанско в апартамента за младоженци в хотела „Четири сезона“ в Остин, като госпожа Тиодор Бодин.

Мотоциклетистът измъкна от кесията с продуктите два сандвича в целофанени опаковки. Хвърли единия към нея и отвори другия.

— Жалко, че не го заряза след сватбения обяд. Храната сигурно е била много по-хубава от тази.

Парфе от крехко рачешко месо, препечено на грил телешко филе, медальон от омари, ризото с бели трюфели, седеметажна сватбена торта…

— Кажи ми честно, откъде познаваш Тед? — попита тя.

Той отхапа голям къс от сандвича и заговори с пълна уста.

— Запознахме се преди няколко години, докато работех на един строеж в Уайнет, и си паснахме. Виждаме се, когато чат-пат идвам в града.

— Тед има много приятели.

— Не всички са толкова готини като него. — Той изтри уста с опакото на ръката си и сръбна шумно от бирата.

Тя остави настрани недокоснатата бутилка.

— Значи не си оттук?

— Не. — Той смачка обвивката на топка и я метна в храстите.

Луси не понасяше хората, които замърсяваха околната среда, но нямаше намерение да го споменава. Поглъщането на сандвича заемаше цялото му внимание и той не сподели повече информация за себе си.

Тя повече не можеше да отлага посещението в гората. Извади салфетка от кесията с продуктите и мръщейки се при всяка крачка, закуцука към дърветата. Когато приключи с естествените нужди, се върна и седна на одеялото. Спътникът й отпи още една щедра глътка от бирата. Тя не можеше да преглътне и хапка и заряза сандвича си.

— Защо ме качи на мотора си?

— Исках да правя секс.

Кожата й настръхна. Тя се насили да открие някакъв намек, че това беше грубиянски опит за нескопосана шега, но той дори не се усмихна. Ала от друга страна, беше приятел на Тед и въпреки че някои от тях бяха доста странни, никога не бе срещала престъпник сред познатите на бившия си жених.

— Не говориш сериозно — заяви Луси.

Той я огледа нагло.

— Всичко може да се случи.

— Не, не може!

Мъжът се оригна, не много шумно, но пак беше отвратително.

— Напоследък бях твърде зает, за да се занимавам с жени. Време е да наваксам пропуснатото.

Тя го зяпна слисано.

— Като грабнеш невестата на приятеля си, докато тя бяга от сватбата си?

Той се почеса по гърдите.

— Човек никога не знае. Шантавите жени са способни на всичко. — Пресуши бирата, оригна се отново и запрати празната бутилка в храстите. — Е, какво ще кажеш? Готова ли си да те закарам обратно при мама и тате?

— Вече казах, че не съм. — Въпреки нарастващото си безпокойство, тя все още нямаше смелост да се върне при семейството си. — Ти така и не ми каза как се казваш.

— Панда.

— Не, питам сериозно.

— Не ти ли харесва?

— Трудно ми е да повярвам, че това е истинското ти име.

— Дреме ми дали вярваш, или не. Засега ще се задоволя с Панда.

— Ясно. — Луси за замисли над думите му, докато той разкъсваше пакетче чипс. — Навярно е страхотно.

— Кое по-точно?

— Да обикаляш от град на град с измислено име.

И с голяма синя мотоциклетна каска, под която да се криеш.

— Предполагам.

Трябваше да спре това и младата жена призова цялата си смелост.

— Случайно да имаш мобилен телефон, който да ми заемеш? Аз… трябва да се обадя на един човек.

Той бръкна в джоба на сакото и й подхвърли телефона си. Тя не успя да го улови и се наложи да го търси из диплите на робата.

— Дано да имаш късмет със сигнала.

Луси не се бе сетила за това, но способността й да разсъждава логично я бе зарязала още преди няколко часа. Тя закуцука през поляната на инквизиторските си токчета, докато не откри едно местенце близо до брега, където улови слаб сигнал.

— Аз съм — изрече, когато Мег се обади.

— Луси? Добре ли си?

— Въпрос на гледна точка. — Тя се засмя задавено. — Сещаш ли се за онази моя необуздана страна, за която все ми говориш? Е, мисля, че я открих. — Опашата лъжа. Едва ли някой можеше да я нарече необуздана. Някога може би, но отдавна вече не беше такава.

— О, миличка… — Сигналът беше слаб, но не чак дотам, че да заглуши тревогата в гласа на приятелката й.

Трябваше да се върне в Уайнет. Но…

— Аз… аз съм страхливка, Мег. Още не мога да се изправя очи в очи със семейството ми.

— Луси, всички те обичат. Ще те разберат.

— Кажи им, че съжалявам. — Тя с усилие възпря напиращите сълзи. — Кажи им, че ги обичам и знам, че забърках ужасна каша, и ще се върна, за да я оправя, но… още не. Все още не мога да го направя.

— Добре. Ще им кажа. Но…

Луси прекъсна връзката, преди Мег да й зададе още въпроси, на които нямаше начин да отговори.

Налегна я смазваща умора. През последните седмици почти не бе спала, а днешните ужасни събития изсмукаха последните останки от силите й. Панда бе изчезнал в гората и когато се появи, тя реши, че ще го остави да се напие на спокойствие. Взря се в одеялото, постлано върху твърдата земя, и се замисли за тесните, но удобни легла в президентския апартамент на борда на „Еър Форс 1“ и щорите на прозорците, които се спускаха с натискането на един бутон. Легна предпазливо в най-далечния край на одеялото и впери поглед в звездите.

Толкова й се искаше да има измислено рокерско име, зад което да се скрие. Нещо жестоко. Нещо силно и заплашително. Олицетворяващо всичко, което тя не беше.

Докато се унасяше в сън, изреждаше различни рокерски имена. Снейк… Фанг… Венъм… Вайпър…^[1]