Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (29)

26

Когато снимките на филма приключиха, Панда се върна на острова, сякаш това щеше да го приближи до Луси. Къщата изглеждаше мокра и самотна в мрачния ноемврийски следобед. Изсъхнали листа бяха запушили улуците, прозорците бяха обвити в паяжини, а земята бе покрита със счупени клонки от последната буря. Той включи пещта за отопление и заброди из притихналите стаи с увиснали рамене и ръце в джобовете.

Панда така и не бе намерил някой, който да се грижи за къщата, и мебелите бяха покрити с тънък слой прах, но присъствието на Луси се усещаше навсякъде: в купата с речни камъчета, поставена върху масичката за кафе на остъклената веранда, удобно пренаредените мебели, разчистените рафтове и масички. Имаше чувството, че къщата сякаш вече не очакваше завръщането на семейство Ремингтън, ала не я усещаше и като своя. Тя беше нейна. Беше нейна от мига, в който тя бе пристъпила прага й.

Дъждът бе спрял. Панда извади старата сгъваема стълба от гаража и почисти улуците, като едва се задържа да не падне, когато се плъзна по стъпалото. Метна в микровълновата един от отвратителните замразени диетични полуфабрикати на Темпъл, отвори кутия с кока-кола и за да довърши самоизтезанието, реши да спи в леглото в бившата спалня на Луси, която преди това бе негова. На следващия ден изяде студена закуска, изпи две чаши кафе и пое през гората.

Къщата на съседите беше свежо боядисана с бяла боя и имаше нов покрив. Панда почука на задната врата, но Бри не отвори. През прозореца видя върху кухненската маса гърненце с цветя и разпръснати учебници и тетрадки, значи двамата с Тоби все още живееха тук. Тъй като нямаше какво друго да прави, той се настани на предната веранда и зачака тя да се върне.

Час по-късно старият й шевролет „Кобалт“ се показа на шосето. Панда стана от влажното плетено кресло и се отправи към стълбите. Тя спря колата и излезе. Не се притесни да го види, по-скоро се озадачи.

Изглеждаше различна от преди — отпочинала, ведра и не толкова болезнено слаба. Носеше дънки и сивкаво-жълтеникаво сако от мек вълнен плат, а косата й бе прибрана в хлабав кок. Тя пристъпи към него с новопридобита увереност.

Панда пъхна ръце в джобовете.

— Къщата изглежда добре.

— Стегнахме я, за да я дадем под наем следващото лято.

— А какво ще стане с пчелите? — Луси би била загрижена за тях.

— Договорих се със семейството, което е собственик на съседната овощна градина, да преместим кошерите там.

Той кимна. Тя зачака. Панда пристъпи от крак на крак.

— Как е Тоби?

— Той е най-щастливото дете на острова. Сега е на училище.

Панда се опита да измисли какво още да каже и накрая зададе въпроса, който не възнамеряваше.

— Говорила ли си с Луси?

Бри беше същата като Темпъл. Кимна, но не каза нищо.

Той извади ръце от джобовете и слезе по стълбите.

— Трябва да поговоря за нещо с теб.

В този момент се приближи кадилакът на Майк. Майк изскочи от колата и протегна ръка с такъв вид, все едно срещата му с Панда е най-щастливото събитие за деня.

— Хей, чужденецо! Страхотно е, че се върна.

Косата му бе по-къса, с по-небрежна прическа и с изключение на часовника се бе отказал от всякакви бижута. Изглеждаше безгрижен и щастлив, като човек, когото не преследват никакви демони. Панда потисна негодуванието си. Муди не беше виновен за това, че е постигнал това, което Панда не бе успял.

Майк прегърна Бри.

— Тя каза ли ти, че най-после определихме датата на сватбата? В навечерието на Нова година. Най-трудната сделка в живота ми.

Бри изви вежда към него.

— Сделката сключи Тоби.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — ухили се Майк.

Бри се засмя и го целуна по ъгълчето на устата.

— Поздравления и на двамата — рече Панда.

Денят беше топъл и Майк предложи да седнат на верандата. Гостът се настани в креслото, което току-що бе освободил, Бри седна на другото кресло, а Майк се нагласи върху парапета. Той го осведоми надълго и нашироко за процъфтяващия бизнес на Бри, а след това сподели за последните успехи на Тоби в училище.

— Двамата с преподавателката му подготвят проект по история на афроамериканците.

— Тоби знае повече от нея — с гордост заяви Бри. — Но предполагам, че си дошъл тук, за да поговориш за нещо с мен.

Присъствието на Майк усложняваше и без това трудната задача.

— Всичко е наред. Мога да намина по-късно.

Бри се намръщи.

— За Луси ли се отнася?

Всичко се отнасяше за Луси.

— Не — отвърна той. — Става дума за нещо лично.

— Аз ще ви оставя — обяви Майк жизнерадостно. — И без това имам да свърша малко работа.

— Не си отивай. — Бри се взря в него. — Въпреки вида си, Майк е най-дискретният човек на острова. А и без това ще му разкажа всичко, което ще споделиш с мен.

Панда се поколеба.

— Сигурна ли си? Това… свързано е със семейството ти. С баща ти.

Бри застана нащрек.

— Разкажи ми.

И той го направи. Седнал в проскърцващото плетено кресло, наведен към нея, подпрял лакти на коленете, Панда й разказа за връзката на нейния баща с неговата майка, след това за Къртис.

Когато свърши, в очите на Бри блестяха сълзи.

— Толкова съжалявам.

Панда сви рамене.

Майк се изправи и застана до нея. Бри зарови в джобовете за носна кърпичка.

— След като баща ми почина, майка ми се погрижи всички да узнаем какъв ужасен съпруг е бил, така че това не ме изненадва. Но никой от нас не си е представял, че е имал друго дете. — Тя издуха носа си.

Майк отпусна ръка върху облегалката на креслото й и се втренчи напрегнато в Панда. Не бе останала и следа от безгрижния добродушен веселяк. Като бдителен закрилник, Майк се опитваше да прецени дали това разкритие представлява някаква опасност за жената, която обичаше.

— Защо си купил къщата?

Харесваше му желанието на Майк да защити жената, която обича, и Панда им каза истината:

— Заради някакво извратено отмъщение. Аз мразех баща ти, Бри. Убеждавах се, че ненавиждам цялото ви семейство, но това беше просто ревност. — Панда се размърда в креслото и за свое най-голямо удивление добави: — Когато купих къщата, не бях съвсем на себе си. След като се уволних от армията, имах проблеми, страдах от посттравматично стресово разстройство.

Изрече го, сякаш ставаше дума за хронична хрема.

Израженията им бяха смесица от загриженост и симпатия, но нито един от двамата не побягна с писъци от верандата, нито хукна да търси оръжие, за да се защити. Беше задължен на Джери Евърс за това. Кристи бе намерила подходящия човек, с когото да говори, не някой празноглав психар, а воин, участвал във войната, който разбираше колко се бои Панда, че демоните, с които се бореше, ще надделеят и ще го накарат да нарани други хора.

Но Бри много повече се интересуваше от разкритието на Панда за Къртис.

— Имаш ли негови снимки?

Той не се бе сетил за това, но се трогна, че тя попита. Извади портфейла си.

— Ще ти изпратя няколко, когато се върна в Чикаго. Тази е единствената снимка, която имам в себе си.

Той извади последната училищна фотография на Къртис. Беше оръфана и малко избеляла, думата ДОКАЗАТЕЛСТВО все още си личеше върху тениската на момчето. Къртис се усмихваше, зъбите, сменили млечните, бяха прекалено големи за устата му. Бри взе снимката и внимателно се вгледа в нея.

— Той… прилича на брат ми Дъг. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Братята ми трябва да узнаят за Къртис. Трябва да узнаят и за теб. Когато си готов, искам да те запозная с тях.

Отново се случи нещо неочаквано.

— Бих се радвал — чу се да казва Панда.

Тя протегна ръка, за да му върне снимката, палецът й се плъзна по лицето на Къртис.

— Задръж я — рече Панда. Някак си му се струваше, че това е най-правилното, което може да стори.

 

 

На следващата сутрин бе излязъл да потича, когато мобилният му телефон иззвъня. Не беше свикнал да взема телефона със себе си, но сега, когато и други хора работеха за него, се налагаше да поддържа връзка с тях, макар че това никак не му се нравеше. Бизнесът му процъфтяваше, но Панда предпочиташе да работи сам.

Погледна дисплея. Кодът беше от Източния бряг. Номерът му бе непознат, но познаваше района. Тутакси забави ход и отговори:

— Патрик Шейд.

Гласът, който копнееше да чуе, изжужа — ясен, висок и много сърдит:

— Бременна съм, кучи сине!

Връзката прекъсна.

Панда се спъна и отби на банкета, изпусна телефона, грабна го и натисна бутона за повторно избиране. Ръцете му трепереха толкова силно, че не можа да го улучи от първия път.

— Какво искаш? — изкрещя тя.

О, боже! Трябваше да се държи като зрял мъж. Отвори уста да каже — какво да каже, по дяволите? — но тя продължаваше да крещи и не му даде възможност да пророни и дума.

— Прекалено съм бясна, за да говоря с теб сега! Ти и твоята вазектомия! — Изплю с отвращение думата.

— Къде си?

— Какво те е грижа? — изригна тя. — Аз приключих с теб, забрави ли? — Отново му затвори.

Господи… Луси е бременна. С неговото дете. Панда имаше чувството, че са го потопили в казан с вряща, бълбукаща вода.

Когато се опита да се свърже отново, се включи гласовата поща. Той вече знаеше къде се бе преместила да живее тя и не след дълго беше на ферибота. Шест часа по-късно пристигна в Бостън.

Свечеряваше се и вече притъмняваше, когато спря наетата под наем кола пред сградата, където навярно бе апартаментът на Луси. Но никой не отговори, когато позвъни от фоайето на входа.

Позвъни на още няколко звънеца и най-накрая улучи десетката — възрастен мъж, който нямаше друго занимание, освен да шпионира съседите.

— Тя замина тази сутрин, носеше куфар. Знаеш коя е тя, нали? Дъщерята на президент Джорик. Много мила млада дама.

След като излезе на тротоара, Панда й позвъни отново и този път тя вдигна. Не й даде шанс тя да заговори.

— Аз съм в Бостън — заяви. — Охраната в твоята сграда е пълен боклук.

— Както и ти.

— Къде си заминала?

— Изприпках у дома при мама и тате. Ти къде мислиш, че ще отида? Още не съм готова да говоря с теб.

— Супер. — Този път той й затвори.

 

 

Смелост никога не му бе липсвала, но това беше нещо съвсем различно. Панда знаеше, че трябва да изясни отношенията си с Бри, преди да направи следващата стъпка, за да си върне Луси. Но първо смяташе да посвети още една седмица на разговори с Джери Евърс. Искаше да се увери, че Джери, също като Панда твърдо вярва, че демоните никога повече няма да се върнат. След това възнамеряваше да напише текст и да го наизусти, за да не оплеска отново нещо. А ето го сега, седнал в самолета за късния полет до Вашингтон, абсолютно неподготвен, а цялото му бъдеще бе заложено на карта.

Пристигна на летище „Дълес“. Въпреки че бе прекалено възбуден, за да заспи, не можеше да се появи в дома на семейство Джорик в настоящия си вид, затова се регистрира в хотел и прекара остатъка от нощта буден в леглото. Когато се съмна, Панда взе душ и се обръсна. С нищо, освен с чаша кафе в стомаха, се отправи към Мидълбърг — богат ловен район в сърцето на щата Вирджиния.

Докато пътуваше по лъкатушещи шосета, покрай ширнали се лозя и процъфтяващи конеразвъдни ферми, се чувстваше все по-нещастен. Ами ако вече бе твърде късно? Ако тя се е опомнила и осъзнала, че може да намери някой много по-добър от него? Когато наближи имението на семейство Джорик, целият бе плувнал в пот.

Къщата не се виждаше от пътя. Само високата желязна ограда и масивните порти със сложна електронна охранителна система потвърждаваха, че е достигнал целта си. Панда спря пред портите и огледа камерите за видео наблюдение. Когато бръкна в джоба за мобилния телефон, едно нещо знаеше със сигурност. Ако сега се издъни, това ще е краят. Каквото и да направи, не биваше да позволи тя да разбере, че той е кълбо от нерви.

Луси вдигна след петото позвъняване.

— Шест и половина сутринта е — изграчи. — Още съм в леглото.

— Няма проблем.

— Казах, че не съм готова да говоря с теб.

— Това вече е проблем. Имаш една минута да отвориш портите, преди да нахлуя.

— Изпрати ми картичка от Гуантанамо^[1].

Отново му затвори.

За щастие, не се наложи да изпълни заканата си, защото след трийсет секунди портите се отвориха. След кратък разговор с агента от Тайните служби, Панда подкара по извитата алея, водеща през гъсто залесен участък към къщата — голяма тухлена постройка в джорджиански стил. Той паркира пред входа и слезе от колата. Хладният въздух ухаеше на есенни листа, а ясното утринно небе обещаваше слънчев ден и Панда се опита да се убеди, че това е добро предзнаменование. Трудна задача, когато му се гадеше от притеснение.

Предната врата се отвори и на прага се появи тя. Стомахът му се качи в гърлото. Всичко, което досега му се струваше като забулено в мъгла, сега му беше абсолютно ясно, но очевидно не и на нея… Вместо да го покани, Луси излезе навън, наметната с черно непромокаемо яке върху яркочервената пижама, щампована със зелени жаби бик.

Последните хора, с които искаше в момента да се изправи лице в лице, бяха родителите й, така че това обяснение отвън бе неочакван подарък. Тя бе напъхала босите си крака в маратонки, а косата й стърчеше на всички посоки, обгръщайки главата й като красив, блестящ светлокестеняв ореол. Нямаше грим, а върху бузата й се бе отпечатала гънка от възглавницата. Изглеждаше красива и обикновена. Необикновена.

Луси се спря между колоните от двете страни на широката стълба. Панда тръгна към нея по покритата с тухли пътека.

— Кой е умрял? — попита тя, оглеждайки костюма му.

Би трябвало да се досети, че той няма да цъфне в дома на президента на САЩ по дънки и тениска.

— Нямах време да се преоблека.

Луси слезе по стъпалата и пристъпи по пътеката, осеяна с пурпурни и пожълтели листа. Въпреки дребното лице и пижамата на жаби, тя не приличаше на тийнейджърка. Беше напълно зряла жена — съблазнителна, сложна и гневна, което дяволски го плашеше.

Вирна брадичка и войнствено се вторачи в него като професионален боксьор.

— Има голяма разлика между това, да си направиш вазектомия и да възнамеряваш да си направиш вазектомия.

— Какви ги приказваш? Никога не съм казвал, че съм си направил.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Няма да споря с теб за това. — Тя закрачи гневно по мократа, покрита с листа трева към дървото, под което спокойно е можел да се разположи Томас Джеферсън, докато нанася поправки в Декларацията за независимостта. — Факт е — продължи, — че един от малките ти негодници е регистрирал хоумрън и сега ще ставаш баща. Какво мислиш за това?

— А-аз още не съм имал време да мисля.

— Е, аз имах и ще ти кажа, че тая няма да я бъде. Няма да се преструвам, че съм заченала от банка за сперма, нито ще се отърва от това бебе.

Той се ужаси.

— Дявол да го вземе, разбира се, че няма.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — продължи тя под пълна пара. — Ще получиш нервен срив?

Нехайството, с което спомена миналите му психически проблеми, сякаш не бяха нищо важно, го накара да я обикне дори повече, ако изобщо подобно нещо бе възможно.

— Е? — Тя тропна с крак върху мократа трева, като че ли беше учителката му от трети клас. — Какво ще кажеш за свое оправдание?

Той преглътна.

— Добре свършена работа?

Панда очакваше тя да му се нахвърли за тези думи. Вместо това Луси сви устни.

— Родителите ми няма да са особено щастливи.

Меко казано. Той заговори предпазливо, осъзнавайки, че стъпва по тънък лед:

— Какво искаш да направя?

Тя превключи на свръхзвукова скорост.

— Така си и мислех! Приключвам с теб!

Понесе се обратно към къщата и тъй като Панда не можеше да сграбчи грубо една бременна жена и да я спре, както би постъпил с жена, която не е бременна, просто препречи пътя й.

— Обичам те.

Луси се закова на място и изсумтя възмутено.

— Аз не съм ти безразлична и ти държиш на мен. Има голяма разлика.

— Това също. Но най-важното е, че те обичам. — Гърлото му пресъхна. — Обикнах те в мига, в който те видях в онази тексаска уличка.

Кафявите й очи със зелени точици се разшириха.

— Това е лъжа.

— Не е. Не казвам, че тогава съм осъзнавал, че те обичам, но още от самото начало почувствах, че между нас се заражда нещо голямо. — Той искаше да я докосне — Господи, нима не искаше винаги да я докосва? — но се боеше, че това само ще влоши нещата. — Всяка минута, през която сме били заедно, аз се стараех да постъпвам правилно. Не мога да ти кажа колко се уморих от това. А и мисля, че и ти ме обичаш. Греша ли?

Това беше въпросът, който го измъчваше. Ами ако той грешеше? Ако тя бе казала истината, когато бе заявила, че случилото се помежду им е само едно малко лятно приключение? Инстинктите му подсказваха, че не е така, но Панда прекалено добре познаваше силата на самозаблудата. Призова всичките си сили.

— И какво от това? — Луси бе усъвършенствала сарказма си, превръщайки го в истинско изкуство. — Аз мислех, че обичам Тед Бодин, и виж какво се получи.

Толкова му се виеше свят, че едва можа да пророни:

— Да, но той беше прекалено добър за теб. А аз не съм.

— Добре, вярно е.

Той искаше да я грабне, да я метне в колата и да отпрашат, но се съмняваше, че нито тя, нито сътрудниците от Тайните служби на майка й ще бъдат съгласни. Пое дъх на пресекулки и се застави да изрече това, което бе нужно:

— Кристи ми намери психотерапевт, който е ветеран от войната. Бил е на бойното поле. Двамата тутакси си паснахме. Няма да твърдя, че всичко е идеално, но ще кажа, че той ме убеди, че съм много повече с всичкия си, отколкото мислех.

— Той греши — отсече госпожица Чувствителност.

При все това на Панда му се стори, че погледът на тези големи кафяви очи леко се смекчи, макар че навярно виждаше това, което му се искаше.

— Кажи ми как искаш да разрешим тази заплетена ситуация — подхвана той и млъкна, за да не се впусне в отчаяни молби. — Знаеш, че ще се оженя за теб, ако ти го искаш. Ще направя всичко за теб. Само ми кажи какво искаш.

Цялата нежност, която му се бе привидяла, изчезна, изместена от ледено високомерие.

— Ти си безнадежден случай. — Луси затрополи по листата и нагоре по стълбите към предната врата. Не я затръшна под носа му, затова Панда реши, че трябва да я последва вътре, за да продължи тя да го сравнява със земята.

Огромното преддверие с широката извита стълба, впечатляващите маслени картини по стените и скъпите старинни мебели подсказваха за стари пари, но захвърлените раници, велосипедните каски и шареният три четвърт чорап, метнат в ъгъла, свидетелстваха за присъствието на по-млади обитатели. Тя метна якето си върху едно кресло, сякаш взето назаем от музея „Смитсониън“, и се извърна с лице към него.

— Ами ако лъжа?

Той тъкмо се опитваше да изтръска полепналите върху подметките му листа върху ориенталския килим. Заряза непосилната задача и я зяпна втрещено.

— Да лъжеш?

— Ако не съм бременна — поде тя — и си измислям всичко това. Ако съм разгадала нескопосания ти опит да ме защитиш, като че ли не съм способна сама да се защитя! Ако наистина те обичам и това е единственият начин, който съм измислила, за да те върна при себе си? Какво ще направиш тогава?

Той напълно забрави за мокрите обувки.

— Лъжеш ли?

— Отговори на въпроса ми.

Идеше му да я удуши.

— Ако лъжеш, бедна ти е фантазията колко ще побеснея, защото въпреки всичко, което казах, искам да имам дете от теб. Веднага ми кажи истината!

Тя сякаш се разтопи и очите й се изпълниха с безкрайна нежност.

— Наистина ли? Наистина ли искаш дете?

Сега Панда придоби войнствено изражение.

— Не си играй с мен за това, Луси. Прекалено е важно.

Тя се извърна.

— Мамо! Татко!

— Тук сме — прогърмя мъжки глас от дъното на къщата.

Той наистина щеше да я убие, но първо я последва през великолепната къща до просторна, огряна от слънцето кухня, където ухаеше на кафе и прясно изпечени кифлички. В еркера пред квадратния прозорец с изглед към есенната градина бе поставена дървена маса със стойка тип „магаре“. Президентът Джорик седеше в единия край, пред нея бе разтворен „Уолстрийт Джърнал“, а редом лежеше сгънат още един вестник. Тя беше облечена в бял халат, със сиви чехли на краката. Дори без грим, беше красива жена с внушително излъчване. Съпругът й се бе настанил насреща й по дънки и суитшърт, подходящо облекло за съботна сутрин. Въпреки че тя бе вчесана, той още не се бе обръснал. Панда горещо се молеше да са на втората чаша кафе, иначе всичко можеше да се развие по-зле, отколкото той очакваше.

— Мамо, татко, сигурно си спомняте Патрик Шейд. — Луси изрече името му, сякаш говореше за развалено месо. — Моето куче пазач.

Обзет от благоговение и към двамата, Патрик едва намери сили да кимне.

Президент Джорик отмести „Уолстрийт Джърнал“. Мат Джорик затвори своя айпад и свали очилата за четене. Панда се запита дали знаят за бебето… ако изобщо имаше бебе. Типично за Луси беше да го хвърли напълно несведущ в леговището на лъва. Поне му бе спестено присъствието на сестрите и брат й. Беше събота и те навярно още спяха. Жалко, че родителите й бяха такива ранобудници.

— Госпожо — смотолеви той. — Господин Джорик.

Като уважаващ себе си инквизитор, Луси възнамеряваше да го подложи на най-изтънчените мъчения. Тя се пльосна на свободния стол до баща си и остави Панда да стърчи пред тях като селянин пред кралското семейство. Впери свиреп поглед в майка си.

— Никога няма да отгатнеш какво каза той току-що. Заяви, че ще се ожени за мен, ако това искам.

Президент Джорик завъртя очи. Съпругът й поклати глава.

— Още по-глупав е, отколкото го мислех.

— Той не е глупав. — Луси подпря крак върху напречната подпора на масата. — Той е… Добре де, малко е глупав, също като мен. Затова пък има голямо сърце.

На Панда му дойде до гуша. Той удостои Луси с най-страховития си поглед, сетне се извърна към родителите й.

— Моля за разрешение да се оженя за дъщеря ви.

Луси присви очи насреща му.

— Слагаш тигана на огъня, преди да си уловил рибата. Първо трябва да им обясниш защо си недостоен да бъдеш мой съпруг.

Досега той не разбираше много от това, което тя прави, но последното го разбра. Луси искаше той да оголи раните си без разтакаване.

— Искаш ли кафе, Патрик? — Президент Джорик посочи кафеника върху плота.

— Не, госпожо. — Тя е била негов върховен главнокомандващ и той осъзна, че машинално е заел стойка „мирно“. Чувстваше се добре в тази поза и остана така, с прибрани крака, изпъчени гърди и вперен напред поглед. — Отраснал съм в Детройт, госпожо. Баща ми беше дребен наркодилър, а майка ми бе наркоманка, готова на всичко, за да се сдобие с пари за дрога. Аз самият съм продавал наркотици. Имам досие за малолетен престъпник, живял съм в различни приемни семейства и изгубих брат си в улична престрелка, когато той беше още съвсем малък. Едва успях да завърша гимназия и влязох в армията. Служих в Ирак и Афганистан, преди да постъпя в полицията в Детройт. — Щеше да разкаже всичко, дори и това да е краят му. — Имам колежанска степен от щатския университет в Уейн и…

— Колежански степени… — прекъсна го Луси. — Той е магистър. В началото това ме смущаваше, но реших да си затворя очите.

Тя нарочно го караше да се гърчи от притеснение, но Панда изпитваше някакво извратено удоволствие, задето Луси го подтикваше да разкаже всичко. Той превключи на стойка „свободно“, с ръце, скръстени зад гърба, и поглед, вперен над главите им.

— Както казах, завършил съм щатския университет в Уейн. Единственият път, когато съм се доближавал до университет от „Бръшляновата лига“, беше, когато охранявах една холивудска актриса във футболен мач между „Харвард“ и „Йейл“.

— Има добри маниери на масата — каза Луси. — И честно казано, е много секси.

— Виждам — съгласи се майка й със смайващо чувствен глас, което накара Панда да се зачуди дали майка и дъщеря са толкова различни.

— Имаше време, когато пиех прекалено много и се забърквах в побоища заради алкохола — продължи той с откровенията и стисна ръце в юмруци. — Но най-важното, което трябва да знаете за мен… — Застави се да ги погледне. — Страдах от посттравматично стресово разстройство. — Преглътна. — Изглежда, съм го преодолял, но не желая да рискувам и отново посещавам психотерапевт. Дълго време се боях да не се привържа твърде много към някого, за да не го нараня, но вече не изпитвам такъв страх. Трябва да призная, че понякога ругая и имам избухлив характер.

Президент Джорик погледна съпруга си.

— Нищо чудно, че тя се е влюбила в него. Той е същият като теб.

— По-зле — уточни Луси.

Баща й се облегна назад в стола.

— Вярвам ти.

Но Панда нямаше да позволи на тримата Джорик да го отклонят. Разтвори юмруци.

— С това мое минало аз съм сигурен, че не такъв съпруг сте желали за дъщеря си.

— Господин Шейд, нищо от вашето минало не е ново за мен и Мат — заговори президентът. — Нали наистина не мислите, че щяхме да ви наемем да охранявате Луси, ако преди това основно не ви бяхме проучили?

Това не би трябвало да го учуди, но въпреки това го изненада.

— Вие сте удостоен с много награди — продължи тя. — Служили сте храбро на страната си и имате образцова характеристика от полицейското управление в Детройт.

— Но — намеси се Луси — понякога се държи като пълен идиот.

— Както и ти — изтъкна баща й.

Панда отпусна ръце покрай тялото си.

— Освен това много обичам дъщеря ви. Както сами може да видите. Защото, ако не я обичах, дявол да го вземе — извинете, госпожо, нямаше да се подложа на всичко това. А сега, с цялото ми уважение, трябва да поговоря с Луси насаме.

Госпожица Може-би-съм-бременна-може-би-не-съм внезапно влезе в ролята на гостоприемна домакиня.

— Първо мъфините. Ти обичаш мъфини.

— Луси. Сега. — Панда кимна към вратата.

Тя още не бе свършила с инквизицията, затова сякаш й бе нужна цяла вечност, за да стане от стола с вид на нацупена тийнейджърка, което, изглежда, развесели родителите й.

— А беше такова сладко момиче — въздъхна майка й и погледна баща й.

— Това е резултатът от твоето влияние — не остана длъжен господин Джорик на бившия президент.

Ако не висеше въпросът за бебето, той навярно нямаше да има нищо против закачливия им словесен двубой.

Но явно баща й не бе свършил.

— Може би вие двамата ще поискате да обсъдите всичко това в „Мабел“? — Прозвуча едновременно като въпрос и заповед.

Президентът се усмихна на съпруга си.

Панда нямаше представа какво става, но изглежда, Луси бе наясно.

— Предполагам, че така е най-добре — промърмори тя и без никакъв ентусиазъм се потътри към задната врата.

Той закрачи след нея, както се надяваше, с уверена и твърда стъпка, сетне я последва през каменната тераса, откъдето се озоваха в задния двор с грижливо оформени градини и вековни сенчести дървета. Падналите листа шумоляха под маратонките на Луси, докато вървеше по тухлената алея, виеща се покрай това, което според него беше билкова градина, към голям гараж. Когато наближиха, тя мина за по-направо по утъпкана пътека, водеща към старо жълто уинибаго. Той най-после си спомни. Тази каравана беше „Мабел“ — къщата на колела, с която Луси и Мат Джорик преди много години бяха пребродили страната, след като на един паркинг за камиони в Пенсилвания към тях се бе присъединила Нийли Кейс.

Ръждивите панти на вратата проскърцаха, когато Луси я отвори. Той пристъпи в тъмната каравана. Лъхна го на застоял въздух. Вътре имаше миниатюрна кухня; провиснала кушетка с избеляла карирана тапицерия; и една врата в дъното, която навярно водеше към спалнята. Върху малката маса се мъдреха бейзболна шапка редом с бележник, шишенце със зелен лак за нокти и празна кутия от кока-кола. Сигурно брат й и сестрите й обичаха да се свират тук.

Ако попиташе Луси защо баща й бе предложил да дойдат тук, тя щеше да го възнагради с един от онези свои погледи, красноречиво намекващи, че е пълен тъпанар, затова реши да премълчи.

— Това движи ли се?

— Вече не. — Тя се тръшна на кушетката, взе романа „Повелителят на мухите“ с меки корици и се зачете.

Панда подръпна яката на ризата. Старата каравана може и да беше пълна със сантиментални спомени за семейство Джорик, но на него му действаше клаустрофобично. Наистина ли си бременна? Наистина ли ме обичаш? Какво, по дяволите, казах, че толкова се обиди? Все въпроси, които искаше да зададе, но още не можеше.

Разкопча горното копче на яката. Главата му почти опираше тавана, а стените сякаш го притискаха. Той едва се напъха зад масата и седна странично на пейката срещу нея. Дори от разстояние усещаше мириса на омекотител за бельо от пижамата й, който, незнайно защо, му се струваше възбуждащ.

— Разказах на Бри за баща й — рече накрая.

Тя дори не вдигна глава от книгата.

— Зная. Тя ми се обади.

Панда протегна крака, стигайки почти до другия край на къщичката на колела. Тя обърна страницата. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— Сега, след като достатъчно се позабавлява, готова ли си да поговорим сериозно?

— Не съвсем.

Ако някой друг се държеше толкова отвратително с него, Панда щеше или да си тръгне, или да го цапардоса здравата, ала той бе причинил достатъчно болка на Луси и тя имаше право да точи кръвта му колкото пожелае. Вече бе източила доста.

Беше се заставил да приеме факта, че няма никакво бебе. Тя бе излъгала. Колкото и болезнено да беше това, трябваше да се примири. Дори не можеше да си позволи да се разгневи, защото лъжата й бе постигнала това, което той не се осмеляваше да направи. Беше ги събрала заедно.

Въздъхна смирено и доброволно й връчи оръжието за атака.

— Това няма да ти хареса, но тогава аз наистина мислех, че постъпвам правилно, като скъсвам с теб.

Тя затвори книгата и ледената й сдържаност започна да се пропуква.

— Не се съмнявам в това. Не е нужно да питаме Луси какво мисли тя за ситуацията. Не е нужно да й даваме право на глас. Давай, вземай всички решения вместо малката женичка.

— Навремето не го виждах в тази светлина, но разбирам какво искаш да кажеш.

— Така ли си представяш партньорските отношения? Ако изобщо има някакво партньорство. Ти ще вземаш решенията за двама ни?

— Не. И определено ще има партньорство. — Внезапно Панда се почувства по-уверен и стабилен откогато и да било. Ако се нуждаеше от доказателство за новопридобитите си увереност и стабилност, достатъчно беше да си припомни какво въодушевление го изпълни, когато Луси му се обади, за да му съобщи, че е бременна. Не изпита нито страх, нито съмнения. Разкритието, че е излъгала, му подейства като жесток удар, но той при първа възможност щеше да се постарае да поправи този пропуск и тя наистина щеше да забременее.

— Ти ме лиши от правото на глас, Панда. Вместо да изложиш всички „за“ и „против“ и да попиташ за мнението ми, ти ме изключи от разискванията. Отнесе се с мен като към дете.

Дори и със закопчаната догоре пижама, тя не приличаше на дете, но той не биваше дори да помисля какво има под този червен плат, иначе всяка трезва мисъл щеше да изхвърчи от главата му.

— Оттогава се научих на много неща.

— Така ли? — В очите й заблестяха сълзи. — Тогава защо не дойде да ме видиш? Защо трябваше аз да ти звъня?

Той искаше да я грабне в прегръдките си и никога повече да не я пусне, но още не можеше да го направи. И може би никога нямаше да може, ако сега оплеска всичко.

Изхлузи се от пейката и коленичи пред нея.

— Събирах смелост, за да те видя. Изрекох най-голямата лъжа в живота си, когато ти казах, че не те обичам, но бях уплашен до смърт да не те нараня. Оттогава много неща се промениха. Вече не се страхувам да те обичам. А сега можеш да ми крещиш колкото искаш.

Луси изсумтя обидено.

— Аз никога не крещя.

Панда бе достатъчно умен, за да не изтъкне заблудата й.

— Радвам се, защото това, което ще ти кажа сега, няма да ти хареса. — Опита се да се намести по-удобно, но не успя. — Раздялата с теб беше истински ад, но се оказа, че е било най-доброто, което съм могъл да сторя за себе си — за нас двамата — защото най-после на карта бе заложено нещо много по-ценно, отколкото страха, че демоните ми ще се върнат. — Някакво клонче удари по покрива на караваната. — В един етап от живота си вярвах, че заслужавам да страдам. Бях оцелял, а много от другарите ми — не. След като осъзнах това, много други неща ми се изясниха и за пръв път започнах да вярвам във възможностите, вместо в неизбежното.

Той виждаше, че и последните прегради започват да рухват, но тя все още се противеше.

— Аз никога нямаше да те накарам да изпиташ това, което ти ме накара да преживея.

Е, в момента тя правеше почти това, но след като го измъчваше едва от вчера, а той от месеци я изтезаваше, нямаше право да се оплаква.

— Зная, скъпа. — Взе студените й ръце. — Не можеш да си представиш колко нещастен бях без теб.

Думите му я изпълниха с неземно щастие.

— Наистина ли?

Той потри палци в дланите й.

— Нужна си ми, Луси. Обичам те и се нуждая от теб.

Тя се замисли.

— Май не осъзнаваш, че си на колене?

Той се усмихна.

— Да, осъзнавам го. И докато съм тук, долу… — Усмивката му се стопи и яката на ризата започна отново да го задушава. — Луси, моля те, омъжи се за мен. Обещавам да те обичам, да те ценя и да те уважавам. Ще се смея с теб, ще се любя с теб, ще те почитам с всеки мой дъх. Знам, че ще спорим, но накрая няма да има значение, защото бих дал живота си за теб. — Сега целият бе плувнал в пот. — По дяволите, никога досега не съм правил това…

Тя наклони глава.

— А какво ще кажеш да ме защитаваш? В това си най-добър, така че защо не го обещаваш?

Патрик повече не можеше да издържа и дръпна вратовръзката.

— Колкото до това… — Разкопча още едно копче. — Аз… не мога да измисля точно как да го кажа.

Малката палавница търпеливо чакаше, а в очите й се бе стаила толкова нежност, че думите сами излязоха от устата му.

— Ти си моето тихо пристанище. Ти не се нуждаеш от защита и наполовина толкова, колкото аз, затова какво ще кажеш за известно време ти да се заемеш с тази задача?

Тя го погали по главата, докосванията й бяха леки като пера, а очите й му обещаваха целия свят.

— Ще се постарая с всички сили.

— А какво ще кажеш за останалото? — попита той с треперещ глас, сякаш животът му зависеше от това. — Достатъчно ли си корава, за да се омъжиш за мен?

Луси плъзна пръсти по бузата му.

— По-корава, отколкото можеш да си представиш.

Облекчението му бе толкова огромно, че му се зави свят, но постепенно дойде на себе си, докато тя му шепнеше любовни слова. После Луси стана от кушетката, отиде до вратата и пусна резето. Извърна се с лице към него и пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на пижамата.

Панда се изправи. След миг сакото му се озова на пода.

Горнището на пижамата се разтвори и тя пристъпи към него. Обви ръце около шията му и го целуна с най-сладката целувка в живота му, пълна със страст и обещание, и с любовта, която той търсеше, откакто се бе родил. Но когато устните им най-сетне се разтвориха, по лицето й пробягна сянка.

— Има още нещо.

— Дяволски съм сигурен, че има — промърмори той, галейки гърба й под пижамата.

— Не, не е това. — Тя опря ръце на гърдите му. — След като гневът ми стихна и имах време да осъзная, че ти наистина ме обичаш, трябваше да измисля как да привлека вниманието ти.

Той разбра.

— Всичко е наред, скъпа. Знам, че не си бременна.

Ала това, изглежда, не я задоволи.

— Измислих план. Темпъл и Макс се съгласиха да ми помогнат да те отвлека и…

— Да ме отвлечеш?

Лицето й изведнъж доби самодоволен вид.

— Ти също би постъпил така.

По-скоро адът ще замръзне.

— Щом така казваш.

— Работата е там — тя подръпна едно от копчетата на ризата му, — колкото до бременността ми…

— Смятам да се погрижа за това в най-скоро време, но моля те, повече не ме лъжи.

Луси разкопча още едно копче, после друго.

— Работата е там… наистина не се чувствах добре, после започнах да смятам, отидох на лекар и тогава…

Той се втренчи в нея.

Устните й се извиха в нежна усмивка. Тя вдигна ръце и обхвана лицето му в шепи.

— Истина е.