Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайнет, Тексас (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Great Escape, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Айра (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Елизабет Филипс

Заглавие: Съдбовно бягство

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 25.04.2016

Редактор: Диана Кутева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-157-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3555

История

  1. — Добавяне

25

На следващата сутрин колата му бе изчезнала, заедно с него. Луси се потътри към къщата, метна мръсните си дрехи в пералната машина, изкъпа се, но главата я цепеше и дори и след душа не се почувства по-добре.

Единствените дрехи, които можеше да облече, бяха черният й бански костюм и една от тениските на Панда. Заброди боса из празната къща. Той бе взел повечето от дрехите си, работните папки и голямата термочаша за кафе, която сутрин обичаше да разнася. Връхлетяха я толкова много емоции, всяка една по-болезнена от предишната — жал заради това, което той бе преживял; гняв към цялата вселена, към самата нея, задето се бе влюбила в толкова обременен мъж. И накрая гняв към Панда.

Въпреки думите си, той я бе подвел. С всяко нежно докосване, с всеки споделен поглед и интимна усмивка, тя чувстваше, че той й признава любовта си. Много мъже са преживели мъчителни изпитания, но това не означаваше, че са се втурнали да бягат презглава.

Гневът я караше да се чувства по-добре и тя го подклаждаше. Не можеше да си позволи да изпитва жалост към него или към себе си. По-добре да превърне тази жалост във вражда. Бягай, страхливецо. Не се нуждая от теб.

Реши още същия ден да се върне в неговата къща.

Въпреки страданията си, не бе забравила обещанието си да помогне на Бри да почисти след погрома от миналата нощ, но преди да стигне до къщата на съседите, Майк й се обади и й каза, че двамата с Тоби ще се справят — никакви момичета не се допускат. Тя не възрази.

Изчака до следобеда, за да отиде да вземе вещите си от дома на Бри. Завари приятелката си, седнала с отнесен поглед край кухненската маса с разтворен бележник и редом до нея не по-малко замаяния от любов Майк. Едва забележимото червено петно от мъжка брада върху шията на Бри и нежното собственическо държане на Майк не оставяха съмнение с какво са били заети двамата миналата нощ, докато Тоби е спял.

— Не можеш да си тръгнеш — заяви Бри, когато Луси й съобщи намерението си. — Аз работя над плана как да спася бизнеса си и сега ще си ми нужна повече от всякога.

Майк потупа по големия бележник, изпълнен с редове, изписани със старателния почерк на Бри.

— Ние не искаме да си сама в онази голяма къща — рече той. — Ще се притесняваме за теб.

Но двамата с мъка откъсваха очи един от друг, за да говорят с нея, а Тоби не правеше изключение от всеобщото щастие.

— Майк и Бри ще се женят! — обяви той, когато влезе в кухнята.

Бри се усмихна.

— По-кротко, Тоби. Засега все още никой няма да се жени.

Погледите, които си размениха Майк и Тоби обаче подсказваха, че двамата имат друго мнение по въпроса.

Луси не искаше да разваля блаженството им със собственото си нещастие. Обеща да дойде утре следобед и им помаха за довиждане.

Тя продължи да подклажда гнева си, но след няколко дни на изпълнени с ярост самотни разходки и дълги преходи с велосипеда, които въпреки това не я уморяваха достатъчно, за да заспи, младата жена разбра, че трябва да направи нещо друго. Накрая отвори лаптопа, който Панда бе оставил, и се зае за работа. Отначало не можеше да се концентрира, но постепенно се увлече.

Може би се дължеше на мъката от раздялата с Панда, но тя все по-често се улавяше, че мисли много повече за болката, която бе изпитала през първите четиринайсет години от живота си, когато живееше с биологичната си майка — професионална купонджийка.

Луси, тази вечер излизам. Вратата е заключена.

Страх ме е. Остани тук.

Не се дръж като бебе. Вече си голямо момиче.

Но тя не беше голямо момиче — беше само на осем — и през следващите няколко години се бе превърнала в единствения отговорен човек в мрачното им домакинство.

Луси, по дяволите! Къде са парите, които скрих в дъното на чекмеджето?

Платих с тях проклетия наем! Искаш ли пак да ни изхвърлят?

Луси винаги бе вярвала, че чувството на отговорност се е появило след смъртта на Санди, когато трябваше да се грижи сама за Трейси, но сега разбираше, че го е имала дълго преди това.

Тя писа, докато мускулите й се схванаха, но не можеше да пише вечно, затова спря, когато сърдечната болка стана непоносима. Тогава отново разпали гнева си. Само когато бушуваше в нея, можеше да продължи да диша.

 

 

Панда с нетърпение очакваше новата си задача — организиране на охраната на снимачната площадка на високобюджетен филм — но два дни след започване на работата бе повален от грип. Вместо да остане на легло, както му препоръчаха лекарите, той работеше въпреки треската и високата температура и накрая се разболя от пневмония. Продължи да работи, защото, ако легнеше на легло, щеше да мисли единствено за Луси Джорик, а той не можеше да си го позволи.

Бъди най-добрият в това, което умееш… Великолепен девиз до деня, в който я срещна.

— Ти си кретен — заяви му Темпъл по време на едно от прекалено честите й телефонни обаждания. — Имаше шанс да бъдеш щастлив, а ти избяга. Сега се опитваш да се саморазрушиш.

— Само защото си уредила личния си живот, не означава, че всички искат същото — сряза я той, доволен, че тя не може да види колко измършавял и напрегнат изглежда.

Той имаше повече предложения за работа, отколкото можеше да поеме, затова нае двама бивши полицаи да работят за него. Единия изпрати със задача в Далас, а другия — да се изживява като бавачка на актьор тийнейджър в Ел Ей.

Темпъл отново се обади. Панда бръкна в джоба за носна кърпичка, за да издуха носа си, и заговори пръв, преди тя да се впусне в една от поредните си тиради за Луси.

— Как върви заснемането на новия сезон?

— Ако не се смята това, че продуцентите постоянно крещят на Кристи и мен — отвърна тя, — всичко върви страхотно.

— Вие двете ги поставихте в трудна и безизходна ситуация. Имате късмет, че нямаха време да ви заменят, иначе и двете сега щяхте да си търсите нова работа.

— И тогава те щяха да съжаляват — отсече Темпъл. — Публиката вече се отегчи от старото шоу и много ще й хареса новият подход. В него има много повече задушевност. Кристи отново ще е облечена в червените бикини, но са й отделили много повече ефирно време и тя прекрасно го оползотворява. — Той я чу да хрупа нещо. Ябълка? Стрък целина? Бисквита, която си позволява всеки ден? — Сега тренировките са много по-забавни — продължи тя. — А днес направо се разплаках! С истински сълзи. Рейтингът ще хвръкне до небесата.

— В гърлото ми засяда буца само като си помисля за това — рече провлачено той, но се закашля и побърза да заглуши кашлицата.

— Не, наистина — не спираше Темпъл, — тази участничка, казва се Аби, е била жестоко малтретирана като дете. Просто… ме покърти. Всеки има своя история. Не зная защо преди не съм отделяла повече време, за да ги изслушвам по-внимателно.

Панда знаеше защо. Обръщането на прекалено внимание на страховете и комплексите на другите хора може би щеше да я накара да се замисли над собствените си проблеми, а Темпъл не е била готова за това.

Тя отново заговори с пълна уста:

— Обикновено след две седмици снимки пресипвам от това, че постоянно крещя на хората, но слушай какво ще ти кажа.

— Всячески се опитвам да не го правя. — Той отпи глътка вода, за да потисне поредния пристъп на кашлица.

— Мислех, че Луси е луда, когато говореше за своя подход „достатъчно добре“ към тренировките, но тя е напипала нещо. В момента работя върху дългосрочна програма, която е много по-реална. И… Виж сега… Създадохме нова рубрика, „Скрита камера“, в която учим зрителите да четат етикетите върху храните, като устройваме фалшиви скандали на пътеките в супермаркетите.

— Това със сигурност ще ти спечели „Еми“.

— Язвителността не ти отива. Подигравай се колкото щеш, но ние най-после ще можем да помогнем на хората в дългосрочен план. — А после додаде, защото все още искаше той да мисли, че тя е корава, както винаги: — Обади се на Макс. Оставила ти е три съобщения на гласовата поща, а не си отговорил на нито едно.

— Защото не желая да говоря с нея — избоботи той.

— Вчера позвъних на Луси. Тя все още е в къщата.

Търсеха го на другата линия, което беше идеален предлог да затвори. За нещастие, се обаждаше Кристи.

— Нямам време за разговори — отряза я Панда.

Тя не му обърна внимание.

— Темпъл беше изумителна в нашето интервю. Напълно честна и открита.

Отне му минута, за да разбере, че тя говореше за дългата серия, посветена на консултациите, чиито снимки двете с Темпъл току-що бяха приключили. Продуцентите възнамеряваха да открият новия сезон с този епизод, знаейки, че лесбийските откровения на Темпъл ще предизвикат истинска буря в публичното пространство и ще спечелят нов кръг от зрители.

— Накрая ще поканим Макс — добави Кристи — и гледката на двете заедно ще смекчи дори най-коравосърдечните сърца. На публиката ще се хареса да види Темпъл в нова светлина. А аз ще се появя с рокля.

— Обзалагам се, че ще е плътно прилепнала.

— Е, човек не може да има всичко.

— А аз искам само едно — изръмжа Панда. — Искам ти и твоята дяволска приятелка да ме оставите на мира.

Последва кратка, осъдителна пауза.

— Ти би могъл да живееш много по-пълноценно, Панда, ако следваш съветите ми и престанеш да прехвърляш гнева си на други хора.

— Сега затварям, за да намеря по-висок прозорец, от който да скоча.

Но колкото и да се оплакваше от тях, понякога му се струваше, че само техните настойчиви обаждания го крепят. Тези жени наистина бяха загрижени за него. А и те бяха единствената нишка, която го свързваше с Луси.

 

 

Тази година есента дойде по-рано в Черити Айланд. Туристите изчезнаха, въздухът стана по-хладен, а листата на кленовете започнаха да се обагрят в алено. Писането, което в началото беше мъка за Луси, сега се бе превърнало в нейно спасение и тя най-после успя да изпрати завършения ръкопис на баща си.

Прекара следващите дни, като обикаляше с велосипед острова и се разхождаше из пустите плажове. Не знаеше точно кога се бе случило, но през пелената на болката и гнева бъдещето й доби все по-ясни очертания.

Повече нямаше да се занимава с лобистка работа, която ненавиждаше. Щеше да послуша сърцето си и отново да работи с проблемни деца. Но това нямаше да е всичко. Съвестта й диктуваше, че тя трябва да продължи да използва славата си „втора ръка“, за да бъде полезна на по-голям брой нуждаещи се деца. Този път Луси възнамеряваше да осъществи това посредством нещо, което истински я вдъхновяваше — чрез писането.

Когато най-безпощадният й критик — нейният баща журналист — прочете ръкописа и й се обади, той потвърди това, което тя вече знаеше: Луси, ти си истинска писателка.

Тя щеше да напише своя книга, но не за себе си или семейството си, а за реални деца в беда. И нямаше да е написана в сух научен стил. Луси щеше да я изпълни с личните истории на деца, на консултанти, с цел да привлече общественото внимание върху проблемите на най-беззащитните членове на обществото. Името й върху корицата щеше да заинтригува много читатели. Това означаваше, че хиляди хора — може би стотици хиляди — които не знаеха нищо за децата в неравностойно положение — щяха да научат от първа ръка за нелеката им съдба.

Но изясняването на житейската й посока не й донесе спокойствието, за което жадуваше. Как можа да се влюби в Панда? Горчивият възел пареше толкова силно в гърдите й, че понякога Луси имаше чувството, че ще избухне в пламъци.

Ръкописът бе изпратен, октомври бързо наближаваше и тя реши да се обади на прессекретаря на майка си, за да й уреди интервю с журналист от „Уошингтън Поуст“. В предпоследния ден на септември Луси седна на остъклената веранда, притисна телефона до ухото си и даде интервюто, което толкова дълго бе избягвала.

Беше унизително… Аз се паникьосах… Тед е един от най-прекрасните мъже, които някога съм срещала… През последните няколко месеца работих върху книгата на баща ми и се опитах да си изясня коя съм и какво искам от живота… Възнамерявам да напиша своя книга… в защита на правата на децата, чийто глас не се чува…

Не спомена за Панда.

След интервюто Луси се обади на Тед и проведе разговора, за който досега не можеше да събере сили. После започна да опакова багажа си.

Откакто Луси се бе върнала в къщата, Бри няколко пъти я бе навестявала в някогашния си летен дом. Дойде на следващия ден след интервюто, за да й помогне да почисти и подреди къщата, преди да си тръгне. Само за няколко месеца тя, Тоби и Майк бяха станали неотменна част от живота на Луси и щяха много да й липсват. Но колкото и да беше близка с Бри, Луси не можеше да говори с нея за Панда. Не можеше с никого да говори за него, дори с Мег.

Бри бе приседнала върху плота и наблюдаваше как Луси почиства големия хладилник от неръждаема стомана.

— Странно — промълви тя. — Мислех, че завръщането ми в тази къща ще ме разстрои, но изпитвам единствено носталгия. Майка ми е приготвила толкова скапани вечери в тази кухня, че дори и скарата на баща ми не можеше да помогне. Той вечно изгаряше всичко.

Изгорелите хамбургерите не бяха най-големият грях на бащата на Бри, но не на Луси се падаше да й разкаже тази история. Тя й подаде едва наченато бурканче с горчица.

— Искаш ли го?

Бри кимна и Луси сложи бурканчето в кашона при другите останали продукти, които щеше да даде на съседите.

Бри нави ръкавите на дебелия пуловер, който бе облякла, за да се предпази от ранния есенен хлад.

— Сега, когато не прекарвам целия ден в лавката, се чувствам като истинска мързелана.

— Голяма мързелана, няма що. Ти работи като луда. — Бри бе изгубила една трета от тазгодишния мед заради вандалите, опустошили лавката — група пънкари, заловени тъкмо когато се качвали на ферибота. Но благодарение на сухото циганско лято и топлите дни бе успяла да събере почти четиристотин и петдесет килограма мед.

— Винаги ще обичам пастор Сандърс — заяви Бри.

Свещеникът от „Милосърдно сърце“ бе уредил среща на Бри с търговка на едро от сушата, която зареждаше верига от магазини за подаръци в Средния запад. Жената бе възхитена от мострите на Бри: ароматния мед с различни вкусове, лосионите, свещите и поздравителните картички, пчелния восък за лъскане на мебели. Направо се бе влюбила в изрисуваната стъклена топка за коледна украса, оцеляла от набега на хулиганите.

— Новите етикети с въртележката бяха черешката на тортата — съобщи Бри. — Тя беше във възторг от тях. Твърди, че придават на продуктите причудлива елегантност. Въпреки това не очаквах такава голяма поръчка.

— Явно жената има добър вкус.

— Не знам какво щях да правя, ако не беше тази поръчка. Е, знам, но се радвам, че не се наложи. — Тя кимна отново, когато Луси вдигна неотворен пакет с моркови. — Мисълта да бъда финансово зависима от Майк ми е непоносима. Вече съм го преживяла и никога повече няма да го допусна.

— Горкият Майк. Той иска единствено да се грижи за теб, а всичко, което искаш ти, е да се грижиш сама за себе си. Ще трябва скоро да се омъжиш за него.

— Знам. Но там е работата, че Майк Муди е… — Върху устните й се появи замечтана усмивка. — Той е толкова стабилен. Този мъж винаги е на мястото си и никъде няма да отиде.

Луси преглътна болката си.

— Ако не се смята това, че всяка нощ прескача навътре и навън през прозореца на спалнята ти.

Бри се изчерви.

— Казах ти го под секрет.

— Както ми каза колко страстен любовник е. Спокойно можех да доживея дните си и без тази информация.

Бри не обърна внимание на възраженията на Луси.

— Наистина вярвах на Скот, когато твърдеше, че проблемът е в мен, но сега изпитвам единствено съжаление към бедната му деветнайсетгодишна хлапачка. — Замечтаната усмивка се завърна. — Кой би могъл да помисли, че такъв пуритан и религиозен мъж като Майк може да е толкова…

— Страстен — уточни Луси, прекъсвайки словоизлиянията й.

Усмивката на приятелката й помръкна.

— Ако Тоби ни хване…

— Което, рано или късно, ще се случи. — Луси добави парче сирене пармезан и — едва сподавяйки желанието да го запрати в стената — неначенато бурканче с портокаловия мармалад на Панда.

— Майк става все по-нервен, задето трябва да се промъква тайно. Той директно заплаши, че ще прекрати своите, ъ, услуги… докато не се съглася да определя датата. Изнудване. Представяш ли си?

Луси затвори вратата на хладилника.

— Какво те спира, Бри? Наистина?

— Просто съм толкова щастлива. — Тя залюля крака и се замисли. — Знам, че трябва да преодолея отвращението си от брака и ще го направя. Просто още не съм готова. — Плъзна се от плота. — Ти ще се върнеш на острова, за да ни видиш, нали?

Луси не желаеше никога повече да се връща на острова.

— Разбира се — отвърна тя. — А сега, хайде да занесем този кашон у вас. И никакви дълги сбогувания, нали?

— В никакъв случай.

Но и двете знаеха, че няма да е лесно да сдържат сълзите. И не беше.

 

 

Най-накрая Панда спря да кашля и силите му започнаха да се завръщат, но имаше чувството, че сякаш му бяха отрязали някой крайник. Рефлексите му не бяха толкова бързи — не достатъчно лоши, за да забележи някой друг, но той знаеше. На стрелбището ръката му не беше толкова уверена, а когато тичаше, без причина губеше ритъм. Събаряше чашата с кафе, изпускаше ключовете.

Прочете интервюто на Луси във „Уошингтън Поуст“. Нямаше нито дума за него, а и защо да има? Но не му се нравеше, че лицето й отново беше по новинарските страници.

Забеляза няколко сиви косъма в косата си. И сякаш това не беше достатъчно потискащо, но и работата му не вървеше. Актрисата, която играеше второстепенна роля във филма, започна да го сваля и не смяташе да се отказва. Беше невероятно красива, с тяло почти съперничещо на изваяните форми на доктор Кристи. Да скочи в леглото с друга жена, щеше да е най-добрият начин да заличи спомените за предшественицата й, но той дори не можеше да помисли за това. Заяви на актрисата, че е влюбен в друга.

Същата вечер Панда се напи за пръв път от години. Събуди се, обзет от паника. Въпреки всичките му усилия, призраците, които толкова дълго бе държал настрани, започнаха да се завръщат. Обади се на единствения човек, който смяташе, че може да му помогне.

— Кристи, аз съм…

 

 

Луси си намери апартамент и работа в Бостън, докато прессекретарят на Нийли отбиваше атаките на медиите. Госпожица Джорик скоро започва нова работа и е прекалено заета за допълнителни интервюта. Луси възнамеряваше да остане заета до представянето на първата си книга.

В последната вечер у дома във Вирджиния тя седеше с родителите си в закрития двор на имението, където бе отраснала. Нийли бе облякла един от старите пуловери на Луси от студентските времена, за да се стопли, но това не й пречеше да изглежда елегантна и аристократична. Отпиваше от чашата с горещ чай, а меднокестенявите й коси, обикновено прибрани в изискана прическа, се вееха, разрошени от октомврийския вятър.

Светлата кожа на майка й и мейфлауърското й потекло поразително контрастираха със смуглото лице и работническата закалка на баща й, някогашен хулиган от Питсбърг, града на стоманата. Мат сложи едно дърво в новото външно огнище.

— Ние злоупотребихме с добрината ти — рязко заяви той.

Нийли обви пръсти около топлата чаша.

— Случи се толкова постепенно, а ти винаги се впускаше с такъв ентусиазъм да помагаш във всичко, че не сме го забелязали. Когато прочетохме това, което си написала… Беше толкова зряло и разумно и същевременно безкрайно затрогващо.

— Радвам се, че ще продължиш да пишеш — обади се баща й. — Знаеш, че винаги съм готов да ти помогна с каквото мога.

— Благодаря — отвърна Луси. — Няма да забравя предложението ти.

Изневиделица майка й нанесе на Луси един от прословутите си удари, нейна запазена марка в политиката.

— Готова ли си да ни разкажеш за него?

Луси стисна чашата си с вино.

— За кого?

Нийли не се поколеба.

— За мъжа, който е потушил искрите в очите ти.

— Не е… толкова зле — излъга Луси.

— Ето какво ще ти кажа — прогърмя заплашително гласът на Мат. — Ако някога видя кучия син, ще му сритам задника.

Нийли повдигна вежди към него.

— Поредното напомняне колко благодарни сме всички ние, като нация и страна, задето аз бях избрана за президент, а не ти.

 

 

Панда два пъти обиколи квартала, преди да събере смелост да влезе в триетажната сграда от кафяви тухли. „Пилзен“ бе някогашно свърталище на полските емигранти в Чикаго, но сега бе центърът на мексиканската общност в града. Стените в тесния коридор бяха покрити с цветни графити или може би бяха фрески — трудно бе да се каже в един район, където дръзкото улично изкуство бе толкова процъфтяващо.

Откри вратата в края на коридора. Ръчно написаната табела гласеше:

ВЪОРЪЖЕН СЪМ И БЕСЕН
ВЛЕЗТЕ, АКО ВИ СТИСКА

Къде, по дяволите, го бе изпратила Кристи? Панда бутна вратата и пристъпи в стаята, декорирана в ранен стил „Армия на спасението“ с нацепен кожен диван, две кресла от различни гарнитури, маса за кафе от светло дърво и грубо издълбан в стената орел, под плакат с надпис:

АМЕРИКАНСКА МОРСКА ПЕХОТА

От 1775 г. помага на лошите момчета да гушнат букета

Мъжът, който се появи от преходната стая, беше приблизително на възрастта на Панда, с омачкани дрехи и разрошена, започваща да олисява коса, голям нос и дълги, извити надолу мустаци ала Фу Манчу[1].

— Шейд?

Панда кимна.

— Аз съм Джери Евърс. — Мъжът пристъпи напред с леко неустойчива походка и протегната ръка. Панда неволно сведе поглед към крака му. Евърс поклати глава, после нави крачола на широките дънки, разкривайки протезата. — Сангин. Служих в трети батальон, пети полк.

Панда вече знаеше, че Евърс е бил в Афганистан, и затова само кимна. Морските пехотинци от пети полк бяха пострадали жестоко в Сангин.

Евърс размаха папката, която държеше, към едно от тапицираните кресла и се засмя.

— Ти си служил в Кандахар и Фалуджа? Как се оказа такъв късметлия?

— На други не им провървя толкова — изтъкна Панда очевидното.

Евърс изсумтя и се свлече върху дивана.

— Майната му на това. Тук сме, за да говорим за теб.

Панда почувства как започва да се отпуска…

 

 

До първи ноември Луси вече бе свикнала с живота в Бостън и апартамента, който бе наела на „Джамайка Плейн“. Когато не пишеше, беше на работа и въпреки че през цялото време се чувстваше уморена, никога през живота си не бе изпитвала по-голяма благодарност за новата си работа и натоварения график.

— А на теб какво ти пука? — изсумтя презрително седемнайсетгодишното момиче, седнало на дивана срещу нея. — Ти нищо не знаеш за мен.

Апетитният аромат на такос проникна в стаята за консултации от кухнята, където всеки ден в центъра за приходящи „Роксбъри“ сервираха обяд на петдесетина бездомни младежи. Тук имаше баня, малка пералня и предлагаха ежеседмични медицински прегледи. Освен това в Центъра работеха шестима консултанти, които помагаха на избягалите деца, на такива без постоянно местожителство, както и на улични хлапета от четиринайсет години нагоре, да намерят убежище, да се запишат в училище, да се подготвят за годишните изпити, да получат карти за социални помощи и да си намерят работа. Някои от клиентите им имаха проблеми заради зависимост към различни вещества. Други, като това момиче с красиви скули и тъжни очи, бяха избягали от жестоко физическо насилие. Консултантите в Центъра трябваше да се справят с психически травми, медицински проблеми, бременност, проституция и всичко останало.

— И чий проблем е това, че аз не зная нищо за теб? — попита Луси.

— Ничий. — С нацупено изражение Шона потъна по-дълбоко във възглавниците на дивана.

През стъклото на вратата Луси виждаше как някои от децата сваляха украшенията за Хелоуин: прилепи, черни картонени вещици и скелети със светещи червени очи.

Шона огледа късата черна кожена пола на Луси, яркорозовия чорапогащник и фънки ботушите.

— Искам си предишната консултантка. Тя беше много по-мила от теб.

Луси се усмихна.

— Защото не е била толкова запленена от теб като мен.

— Сега пък ми се подиграваш.

— Не. — Луси отпусна нежно длан върху ръката на момичето и заговори тихо и сериозно. — Ти си едно от прекрасните създания на тази вселена, Шона. Смела като лъвица, хитра като лисица. Ти си умна и умееш да оцеляваш. Как да не те обича човек?

Шона отдръпна ръката си и я изгледа предпазливо.

— Ти си откачена, госпожо.

— Зная. Работата е там, че ти си истински борец. Всички смятаме така. И когато наистина решиш да си върнеш работата, аз съм сигурна, че ще знаеш как да го постигнеш. А сега си върви.

Думите й вбесиха момичето.

— Какво ще рече това „да си вървя“? Ти трябва да ми помогнеш да си върна работата.

— И как да го направя?

— Като ми кажеш какво да правя.

— Нямам никаква представа.

— Как така нямаш никаква представа? Ще те издам на директорката. И тя тутакси ще те изрита. Ти нищо не знаеш.

— Е, след като съм тук по-малко от месец, това може би е вярно. Как да стана по-добра?

— Като ми кажеш какво да направя, за да си запазя работата. Като например да ходя всеки ден навреме на работа, да уважавам началника… — През следващите няколко минути Шона изнесе пространна лекция на Луси, повтаряйки съветите, които бе получила от другите консултанти.

Когато тя най-сетне изпусна парата и се успокои, Луси кимна възхитено.

— Леле. Ти би трябвало да си консултант вместо мен. Много си добра.

Враждебността на момичето се стопи.

— Наистина ли мислиш така?

— Определено. След като издържиш годишните изпити и се дипломираш, мисля, че с каквото и да се захванеш, ще бъдеш много добра.

Когато Шона си тръгна, Луси бе съумяла да разреши поне един от проблемите на момичето. Дреболия, но за едно бездомно дете бе непреодолимо препятствие. Шона нямаше дори будилник.

Луси огледа празната стая за консултации с изтъркания удобен диван, уютното кресло и фреската на стената, вдъхновена от графитите. Това бе работата, която й бе присърце.

Тази вечер си тръгна от Центъра по-късно от обичайното. Докато вървеше към колата, отвори чадъра, за да се предпази от хладния вечерен дъждец, и се замисли какво още й предстои да напише, преди да се строполи в леглото. Повече нямаше да виси из коридорите на Конгреса на лов за мастити конгресмени; нямаше да чука по вратите на важните клечки, които се съгласяваха да се срещнат с нея само за да могат после да се похвалят, че познават дъщерята на президент Джорик. Да достигне до хората чрез книгата си, беше далеч по-удовлетворяващо, отколкото работата на лобист.

Прескочи една локва. Уличната лампа осветяваше колата й — една от двете последни, останали на паркинга. Почти бе завършила резюмето на книгата си и вече половин дузина издателства бяха проявили интерес към нея. Имайки предвид колко много писатели се бореха да издадат творбите им, може би трябваше да се чувства виновна, но не изпитваше угризения. Издателите знаеха, че името й върху корицата ще бъде гаранция за силен медиен интерес и големи продажби.

Луси бе решила да разкаже в книгата си историите на бездомните младежи през техните очи — защо са избягали от семействата си, как живеят, за техните надежди и мечти. Това бяха не само сираци като Шона, но и подрастващи от богати семейства в предградията, избрали скитническия живот, за които рядко се пишеше.

Докато бе съсредоточена върху работата си, се чувстваше изпълнена с енергия, но в мига, в който си позволяваше да се отпусне, гневът й се завръщаше. Луси не искаше да се раздели с него. Когато се чувстваше уморена до смърт, когато стомахът й отказваше да приема храна, когато сълзите безпричинно напираха в очите й… гневът бе нейната опора.

Почти бе стигнала до колата, когато чу зад гърба си бягащи стъпки. Рязко се извъртя.

Хлапето бе изникнало изневиделица. Жилесто, с празни очи, в мръсни скъсани дънки и суитшърт с качулка, измокрен от дъжда. Грабна чантата й и я бутна на земята.

Чадърът й отлетя, остра болка прониза тялото й и цялата ярост, която сдържаше в гърдите, намери своята мишена. Тя изкрещя нещо нечленоразделно, надигна се от мокрия асфалт и хукна след крадеца.

Той стигна до тротоара, мина под уличната лампа и се озърна назад. Не очакваше тя да го преследва и се затича по-бързо.

— Хвърли чантата! — изкрещя тя, побесняла от гняв, подклаждан от адреналина.

Но той продължи да тича, тя също.

Хлапакът бе дребен и чевръст. На Луси не й пукаше. Тя жадуваше отмъщение. Носеше се надолу по тротоара, ботушите й шляпаха по мократа настилка. Той зави в алеята между Центъра за бездомни и една офис сграда. Луси го следваше по петите.

Дървена ограда и контейнер за смет блокираха изхода, но тя не се отказваше. Не мислеше за това, което щеше да направи, ако той имаше оръжие.

Върни ми я!

Със силно ръмжене той скочи върху контейнера. Чантата й се закачи на острия ръб. Крадецът я пусна и прескочи през оградата.

Тя беше толкова побесняла, че се опита да се покатери върху контейнера след него. Подметките на ботушите й се плъзнаха по мокрия метал и тя одраска крака си.

Благоразумието й постепенно се завръщаше. Луси пое дълбоко дъх, най-после бе успяла да излее гнева си.

Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Тя откачи чантата и закуцука обратно към тротоара. Кожената пола малко я бе предпазила при падането, но скъса яркорозовия чорапогащник, одраска крака си, ожули коленете и дланите. Въпреки всичко, независимо от звънтенето в ушите, изглежда, нямаше нищо счупено.

Стигна до тротоара. Глупаво. Ако Панда я бе видял да тича по онзи улица, щеше да откачи. Но ако Панда беше наблизо, онова хлапе никога нямаше да я доближи.

Защото Панда защитаваше хората.

Зави й се свят.

Панда защитаваше хората.

Едва се добра до тротоара, преди краката й да се подкосят и да се свлече върху него. Ботушите й потънаха в лепкавата кал до бордюра, стомахът я присви и в главата й отекнаха думите, които й бе казал.

… изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб?

Тя обгърна челото си в шепи.

Аз не те обичам, Луси… Аз не те обичам.

Лъжа. Проблемът не беше в това, че той не я обичаше. Проблемът беше, че я обичаше твърде много.

Тресна гръм и небесата се продъниха. Проливният дъжд биеше по раменете й, просмукваше се през тренчкота й, жилеше скалпа й като остри камъчета. Войникът, който се бе опитал да удуши съпругата си… Мъжът, който бе пребил приятелката си… Панда смяташе, че той е потенциална опасност за нея също като тях, поредният враг, от когото трябваше да я защити. И той възнамеряваше да направи точно това.

Зъбите й започнаха да тракат. Луси се запита дали не си измисля всичко това, но сърцето й знаеше истината. Ако не беше постоянният гняв, който толкова внимателно подклаждаше, отдавна щеше да е прозряла действията му.

Един бял ван намали и спря. Тя вдигна глава, когато стъклото откъм шофьора се смъкна и се подаде глава с посивяла коса на мъж на средна възраст.

— Добре ли сте, госпожо?

— Аз… добре съм. — Тя се изправи с мъка на крака. Ванът потегли.

В нощното небе избухна мълния и на светлината й Луси видя мъката в очите на Панда, долови фалшивата войнственост в гласа му. Панда не вярваше на себе си, че няма да я нарани.

Младата жена извърна лице към мрачното, натежало от дъжда небе. Той би рискувал живота си, за да я защити дори от самия себе си. Как можеше тя да се пребори с такава желязна воля? Виждаше само един начин. Със своята желязна воля.

И с един план…

Бележки

[1] Литературен герой, създаден от английския писател Сакс Ромер, въплъщение на злото и криминалния гений. — Б.пр.