Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (9)

6

Луси спря да пренощува в хотел „Хамптън“ в Централен Илинойс. Регистрира се под фалшиво име и плати в брой с парите, които изтегли с кредитната карта, която беше в плика и която родителите й несъмнено можеха да проследят. Щом се озова в стаята, тя измъкна фалшивия корем изпод тениската и го хвърли отвратено в кошчето. После извади покупките, които бе напазарувала преди няколко часа.

Идеята й хрумна, когато спря да зареди и почине близо до границата с Кентъки. Там видя две момичета с готик вид да се качват в раздрънкан шевролет „Кавалер“. Черният им грим и откачените прически пробудиха неочаквано, но смътно познато чувство на ревност, което тя си спомняше от гимназията, когато се разминаваше по коридорите с екстравагантно облечени момичета. Ами ако…

Мат и Нийли никога с нищо не бяха показали, че тя трябва да се придържа към по-високи стандарти от другите момичета на нейната възраст. Но дори преди напиването си на купона тя го знаеше и затова потисна желанието да си направи пиърсинг на носа, да носи готик дрехи и да се размотава с разпасани компании. Тогава това й се струваше правилно.

Но не и сега.

Тя проучи подробно инструкциите и се зае за работа.

 

 

Въпреки че си легна късно, на следващата сутрин Луси се събуди рано. Стомахът й се бе свил на топка от вълнение. Трябваше да обърне колата и да се прибере у дома. Или може би да се отправи на запад. Да потърси просветление в онези митични пътешествия по магистрала 66^[1]. Психиката й все още бе твърде крехка, за да разгадава тайните на мрачния мистериозен охранител. И наистина ли вярваше, че ако узнае нещо повече за него, това ще й помогне да разбере по-добре себе си?

Не можеше да отговори на този въпрос, затова се измъкна от леглото, взе набързо душ и извади дрехите, които бе купила. Тясната, плътно прилепнала черна тениска без ръкави, украсена с окървавена червена роза, бе в крещящо противоречие с късата електриковозелена туту поличка^[2], пристегната в кръста с черен кожен колан и чифт катарами. Беше сменила маратонките с черни войнишки боти и бе лакирала ноктите си с няколко пласта черен лак.

Но най-голямата промяна бе претърпяла косата й. Беше я боядисала в катраненочерно. После, следвайки инструкциите върху шишенцето със специален восък, оформи половин дузина дредове^[3], които напръска с оранжев спрей. Очерта очите си с плътна черна очна линия и защипа халка на носа си. От огледалото я гледаше войнствено осемнайсетгодишно момиче. Момиче, което по нищо не приличаше на трийсет и една годишната професионална лобистка и булка беглец.

По-късно, докато прекосяваше фоайето на път за паркинга, Луси се преструваше, че не забелязва скритите погледи, които й хвърляха гости на хотела. Още докато излизаше на заден от паркинга, краката вече я сърбяха от твърдия тюл на туту поличката. Ботите й бяха неудобни, гримът й — прекалено тежък, но тя започваше да се отпуска.

Рокерката Вайпър.

 

 

Панда реши тази сутрин да потича по пътеката край езерото. Обикновено красотата на чикагските небостъргачи проясняваше мозъка му, но днес не му помогна.

Трите километра станаха четири. После пет. Избърса чело с ръкава на мократа от пот тениска. Беше се върнал там, където му беше мястото, но след тишината на езерото Кадо градът му се струваше прекалено шумен, прекалено забързан.

Двама кретени на ролкови кънки му препречиха пътя. Той свърна в тревата, за да ги заобиколи, после се върна на асфалтираната пътека.

Луси беше умна жена. Би трябвало да се досети. Ала не го бе сторила и вината не беше негова. Той бе направил това, което се искаше от него.

В живота си бе наранил достатъчно хора и мисълта, че бе причинил болка на още един — при това непростимо престъпвайки границата — бе непоносима.

Край него профуча велосипедист. Панда затича по-бързо, сякаш искаше да надбяга самия себе си.

Изневиделица експлозия разцепи въздуха. Той излетя от пътеката и се хвърли на земята. Чакълът одраска брадичката му и се заби в дланите. Сърцето му блъскаше в гърдите, ушите му бучаха.

Той бавно вдигна глава. Огледа се.

Нямаше никаква експлозия. Беше изгърмял ауспухът на стар раздрънкан градинарски пикап.

Мъж, разхождащ кучето си по пътеката, го изгледа смаяно. Един бегач забави ход. Пикапът изчезна, оставяйки след себе си облак от задушливи газове, който надвисна над крайбрежния път.

По дяволите. Това не му се бе случвало от години, но ето докъде го доведоха двете седмици с Луси Джорик. Пльоснат по корем на земята. С прахоляк в устата. Имаше какво да помни следващия път, когато се опита да забрави кой е и къде е бил.

 

 

Докато километрите се нижеха, Луси не спираше да поглежда в огледалото, дивейки се на тежкия грим, мъртвешки черната коса и оранжевите дредове. Настроението й започна да се подобрява. Но дали бе готова да продължава в същия дух? Дори Тед, който толкова добре се оправяше с всичко, нямаше да може да обясни случващото се. Нито пък тя, но й харесваше това усещане за нещо различно, сякаш си бе надянала нова кожа.

Не след дълго остави Илинойс зад гърба си и се насочи към Мичиган. Дали някога Тед ще й прости? А семейството й? Или някои неща са непростими?

Близо до град Кадилак тя отби от магистралата и пое по второстепенни пътища, водещи към Северозападен Мичиган. Привечер Луси беше на опашката заедно с пет-шест други коли, чакащи да се качат на последния за деня ферибот за Черити Айланд — забутано място, което тя трудно откри на картата. Мускулите й бяха сковани, очите я сърбяха, а доброто й настроение започна да се изпарява. Това, което вършеше, беше истинско безумие, но ако не стигне до края, през остатъка на живота си щеше да се терзае с мисли за Панда и онази целувка. Да се пита защо се бе озовала в леглото с един почти непознат мъж, две седмици след като бе избягала от друг мъж, оказал се прекалено добър за нея. Решението да предприеме това пътуване не бе особено логично, но през последните дни Луси сякаш не беше на себе си, а и нищо по-добро не й хрумна.

Старият ферибот, черен с жълти ивици като високоскоростните магистрали, миришеше на плесен, въжета и изгорели газове. Около десетина пътници се качиха заедно с нея. Един от тях, колежанче с раница на гърба, се опита да я заговори, като полюбопитства в кое училище учи. Тя му каза, че са я изключили от една гимназия в Мемфис, и се отдалечи, трополейки по палубата с тежките войнишки боти.

До края на пътуването остана на носа на ферибота, наблюдавайки как очертанията на острова постепенно изплуват в припадащия здрач. Островът приличаше на полегнало куче — глава в единия край, пристанище — където би трябвало да е коремът му, и фар, стърчащ като къса, дебела опашка в другия край. Ако се вярваше на туристическата брошура, островът лежеше на двайсет и четири километра навътре в езерото Мичиган. Беше дълъг шестнайсет километра и широк три километра, постоянните жители бяха около триста, а през лятото броят им се увеличаваше до няколко хиляди. Според местната търговска палата Черити Айланд предлагаше на туристите уединени плажове, девствени гори, отлични условия за лов и риболов, както и ски походи през пресечени местности и пързаляне със снегоходи през зимата. Но Луси бе дошла само за да намери отговор на своите въпроси.

Фериботът се удари леко до кея. Луси се спусна на долната палуба, за да се качи на взетата под наем кола. Тя имаше приятели в цялата страна — по целия свят — при които можеше да отседне. А ето че се бе озовала тук, готвейки се да стъпи на остров от Големите езера само заради една прощална целувка и постоянен пропуск за ферибота. Извади от раницата ключа за запалването и си каза, че и без това няма какво друго да прави, което не беше съвсем вярно. Трябваше да уреди отношенията си с някои хора, да започне нов живот, но след като не знаеше как да направи нито едното, нито другото, сега беше тук.

Пристанището беше пълно с рибарски лодки под наем, скромни туристически корабчета, а близо до малък шлеп бе закотвен стар влекач. Луси подкара по рампата към чакълестия паркинг с табела „Градско пристанище“. На двупосочната главна улица — с амбициозното название булевард „Бийчкомбър“^[4] — се виждаха най-различни магазини, някои овехтели, други боядисани в ярки цветове, с кичозни витрини, за да привличат туристите — „Джерис Трейдинг Пост“, „Маккинли Маркет“, имаше няколко ресторанта, две сладкарници, банков клон и пожарна станция. Разположените от двете страни на улицата табели тип сандвич, рекламираха услугите на водачи за риболов, а „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ канеше посетителите да изследват най-близките места с останки от корабокрушения.

Сега Луси бе тук и нямаше представа къде да отиде. Спря на паркинга близо до бар, над който висеше табела „Бекасът“. Като влезе вътре, не бе трудно да различи местните от загорелите туристи, които имаха изцъклените изражения на хора, преживели твърде много за един ден. Докато последните се бяха скупчили край малките дървени маси, местните седяха край бара.

Тя се приближи до бармана, който я изгледа подозрително.

— Тук искаме лични карти.

Щеше да се засмее, ако не бе изгубила чувството си за хумор.

— Тогава какво ще кажете за един спрайт? Трябва да отседна при един познат, но изгубих адреса му — каза тя, когато мъжът й донесе питието. — Познавате ли човек на име Панда?

Местните клиенти вдигнаха глави от чашите си.

— Може би — отвърна барманът. — А ти откъде го познаваш?

— Той… работил е за мой приятел.

— И какво е работил?

В този миг Луси установи, че Вайпър е скарана с добрите маниери.

— Познаваш ли го, или не?

Барманът сви рамене.

— Няколко пъти съм го виждал наоколо. — С тези думи я заряза и отиде да обслужи друг клиент.

За щастие, двама по-възрастни мъже, седнали в другия край на бара, явно бяха по-словоохотливи.

— Той се появи преди няколко години и купи старата къща на Ремингтън в Залива на гъските — каза единият. — Сега не е на острова. Зная със сигурност, че не е пристигнал със самолет, а ако е бил на ферибота или е дошъл с чартърна лодка, някой от нас щеше да чуе за това.

Най-после малко й провървя. Може би щеше да намери отговори на въпросите си, без да се среща с него.

Старецът подпря лакът на бара.

— Той не е от приказливите. Малко е резервиран. Никога не съм чувал с какво си изкарва прехраната.

— Да, такъв си е той — отбеляза Вайпър. — Този Залив на гъските далеч ли е от тук?

— Островът е дълъг само шестнайсет километра — обади се приятелят му. — Тук нищо не е много далеч, макар че до някои места е по-трудно да стигнеш, отколкото до други.

Упътванията им включваха объркващи завои, както и подробности като хангар за лодки, изсъхнало дърво, голям камък, върху който някой, на име Спайк, бе нарисувал със спрей пацифистки знак. Петнайсет минути след като излезе от бара, Луси безнадеждно се изгуби. Известно време се лута с колата без посока и накрая успя да излезе до главната улица. Там спря до магазина за рибарски такъми, който тъкмо затваряше за през нощта. Собственикът й даде други указания, които още повече я объркаха.

Вече се стъмваше, когато зърна очукана пощенска кутия с едва различим надпис: „Семейство Ремингтън“. Отби от шосето по изровен път и паркира пред двойна гаражна врата.

Голямата крайбрежна къща първоначално е била в холандски колониален стил, но с течение на годините са били добавяни несиметрични пристройки — тук-там по някоя веранда, еркер и малко крило. Износената дървена обшивка беше с цвета на изсъхнал плавей, а от неравните извити керемиди на покрива стърчаха два комина. Луси не можеше да повярва, че тази къща принадлежи на Панда. Това бе дом за многолюдно семейство — място, където загорели от слънцето деца да се гонят по плажа, докато майките им клюкарстват, съпрузите им разпалват барбекюто на дървени въглища, бабите и дядовците подремват под сянката на верандата, а кучетата се излежават лениво на слънце. На Панда повече би му подхождала порутена рибарска хижа, а не просторна къща като тази. Но адресът съвпадаше, а местните хора съвсем ясно й казаха фамилията Ремингтън.

Обикновената входна врата се намираше вдясно от гаража, в който можеха да се поберат две коли. На предната веранда се виждаше очукано глинено гърне с изсъхнала пръст, в която бе забучено американско знаме, останало от отдавна забравен Четвърти юли. Вратата бе заключена. Луси пое по обраслата с бурени пътека, която заобикаляше къщата и водеше към водата, когато се натъкна на просторна остъклена веранда с издадена напред открита площадка и редица прозорци с изглед към уединения залив, зад който се ширеше езерото Мичиган.

Луси обиколи още веднъж къщата, търсейки начин да влезе, но навсякъде бе заключено. По пътя до тук бе видяла две странноприемници, няколко пансиона и малки мотели, предлагащи нощувка и закуска, където би могла да отседне. Но първо искаше да огледа къщата отвътре.

Тя промуши ръка през дупката в мрежестата врата и вдигна резето. Дъските проскърцаха под краката й, докато се промъкваше между шезлонгите с плесенясали ленени възглавници, които някога са били яркосини. Счупени вятърни камбанки, направени от лъжици, висяха накриво в единия ъгъл, а в другия бе тикнат стар забравен вентилатор. Вратата към къщата бе заключена, но това не спря Вайпър. Тя разби едно от малките стъклени прозорчета с ръждясала градинска лопатка, бръкна вътре и завъртя ключалката.

Когато пристъпи в старомодната кухня, я лъхна на застояло като при всяко отдавна затворено помещение. Навремето някой много неуместно бе боядисал високите дървени шкафове в убито зелено. На вратичките им, както и на чекмеджетата, се бяха запазили оригиналните дръжки. В кухненската ниша бе натикана прекалено голяма и изключително грозна дървена маса, нескопосана имитация на викториански стил. Върху издраскания ламиниран кухненски плот бяха подредени стара микровълнова печка, нова кафе машина, блок за ножове и голяма стара глинена солница, от която стърчаха изкривени шпатули и обгорени пластмасови лъжици. До умивалника се мъдреше керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

Неканената гостенка запали лампите и огледа долния етаж. Обиколи всекидневната, разходи се из остъклената веранда, надникна в задушния кабинет и накрая стигна до голямата спалня на първия етаж. Покривка на бели и тъмносини карета застилаше голямото двойно легло, от двете страни се виждаха нощни масички във формата на макари за кабели. Мебелировката се допълваше от скрин с три чекмеджета и две разнородни кресла. Върху стената в евтини рамки висяха две картини на Андрю Уайът^[5]. В дрешника бяха окачени анорак, дънки, бейзболна шапка на „Детройт Лайънс“, а под тях бяха оставени маратонки. Съдейки по размерите, можеха да принадлежат на Панда, но това едва ли би могло да бъде достатъчно доказателство, че е нахлула в правилната къща.

Прилежащата баня беше облицована със старомодни фаянсови плочки в синьо-зелен цвят, а новата бяла завеса за душ не подсказваше нищо повече. Тя се поколеба, но после отвори аптечката. Четка за зъби, конци за зъби, „Адвил“ и бръснач „Атра“.

Върна се в кухнята и огледа старателно единствения предмет, който явно се отличаваше от останалите — супермодерна немска кафе машина, каквато можеше да си позволи високоплатен охранител, който обичаше хубавото кафе. Но чак това, което откри в хладилника, я убеди, че не е сгрешила мястото. Върху почти празния рафт Луси зърна бурканче с портокалов мармалад, точно от същата марка, който Панда мажеше върху нейните домашно опечени хлебчета.

— Истинските мъже ядат само желе от грозде — бе заявила тя, когато го видя да взема същото бурканче в бакалията близо до езерото Кадо. — Говоря сериозно, Панда. Ако купуваш портокалов мармалад, трябва да смениш пола върху личната си карта.

— Това обичам. Налага се да го приемеш.

В хладилника имаше още шест кутии кока-кола. Никаква бира. Докато пътуваше с колата и километрите се навъртаха, Луси не бе спряла да мисли за онази първа сутрин, когато се бе събудила в къщата край езерото и бе видяла празните бутилки от стека, който Панда бе купил предишната вечер. Кой телохранител ще пие по време на работа? Колкото и да напъваше паметта си, не можеше да си спомни да го е виждала наистина да пие, освен няколкото глътки, преди тя да влезе в гората, и как пресушава бутилката, когато излезе. Припомни си и за стека с шест бутилки, който бе донесъл първата нощ в онзи мотел. Но колко бира в действителност го бе видяла да изпива? Не повече от няколко глътки. Колкото до времето, прекарано край езерото Кадо… Той пиеше само кока-кола.

Тя погледна към стълбата, водеща към втория етаж, но нямаше желание да продължи с огледа. Вече напълно се бе стъмнило, а тепърва трябваше да намери място, където да пренощува. Но не искаше никъде да ходи. Искаше да спи тук, в тази голяма призрачна къща, изпълнена със спомените за отминали лета.

Луси се върна в голямата спалня на първия етаж. Грозни вертикални щори закриваха плъзгащите се врати, от които се излизаше на откритата веранда, а единствената заключалка беше отрязаната дръжка на метла, затъкната в релсата. След малко разузнаване, тя откри купчина от същите боксерки с ниска талия, които Панда бе купил по време на едно пазаруване, както и чифт черно-бели карирани шорти за плуване. Тя извади вещите си от колата, заключи вратата на спалнята, за да не влезе някое диво животно, и се устрои за през нощта.

Необясними проскърцвания смущаваха съня й, а на зазоряване сънува кошмар, че тича из къща с твърде много стаи, но без нито един изход. Сънят я събуди.

В стаята беше студено, ала тениската бе прилепнала към тялото й. Ранната утринна светлина проникваше през вертикалните щори. Луси се протегна, но изведнъж рязко се изправи в леглото, когато чу прещракването на ключалка.

Едно момче влезе през вратата, която тя бе заключила, преди да си легне.

— Махай се! — изшептя тя.

Момчето изглеждаше не по-малко стреснато от нея, но бързо се окопити. Големите му очи се присвиха и то доби войнствен вид, сякаш тя бе натрапникът.

Луси преглътна с усилие и седна на леглото. Ами ако беше сбъркала къщата?

Момчето носеше торбести, не особено чисти сиви спортни шорти, яркожълта тениска с щампована отпред електрическа китара и протрити маратонки без чорапи. Беше афроамериканче, а кожата му беше няколко нюанса по-светла от тази на брат й Андре. Дребно и мършаво — може би десет или единайсетгодишно — детето имаше къса бухнала коса, възлести колене, дълги ръце и враждебно, агресивно изражение, сякаш предизвикваше целия свят. Може би този образ щеше да бъде по-убедителен, ако войнственият му вид не контрастираше с невероятно красивите златистокафяви очи, обрамчени с гъсти мигли.

— Ти не трябва да си тук — заяви момчето и вирна брадичка.

— Панда каза, че мога да остана — набързо скалъпи Луси лъжата.

— Той нищо не е казал на баба за това.

Значи все пак не бе сбъркала къщата. Въпреки че разумът й заповядваше да дойде на себе си, не можеше да спре да трепери.

— Той не е споменал и за теб — каза Луси. — Кой си ти?

Но още докато задаваше въпроса, подозираше, че знае отговора. Това беше синът на Панда. А красивата бременна афроамериканска съпруга на Панда в момента беше в кухнята и подготвяше дома за ежегодната лятна ваканция, докато тъща му подреждаше в хладилника продуктите, които бяха купили по пътя. И всичко това означаваше, че Луси, два пъти носителка на наградата за отлично поведение в гимназията и председател на студентския съвет през последната година в колежа, беше съучастничка в прелюбодеяние.

— Аз съм Тоби — почти изплю той. — А ти коя си?

Трябваше да попита.

— Ти синът на Панда ли си?

— Да бе, точно. Ти изобщо не го познаваш, нали? Ти си някаква наркоманка от сушата и си нахлула тук, защото те е било страх да спиш на плажа.

Презрителната му нападка й донесе облекчение.

— Не съм наркоманка. Казвам се… Вайпър. — Думата сама излетя от устните й, отекна мелодично в главата й. Искаше отново да я произнесе. Вместо това провеси крака от ръба на леглото и погледна към вратата. — Защо нахълта в спалнята ми?

— Вратата не трябваше да е заключена. — Той се почеса по прасеца с върха на другата маратонка. — Моята баба се грижи за къщата. Тя видяла колата ти и ме изпрати да проверя кой е дошъл.

Луси се въздържа да отбележи, че въпросната „баба“ е доста нехайна икономка. Съдейки по това, което бе видяла, подовете бяха избърсани само в средата, а обирането на прах включваше само няколко маси.

— Почакай ме в кухнята, Тоби. Там ще поговорим. — Тя оправи усуканите си шорти и стана от леглото.

— Ще се обадя в полицията.

— Давай — предизвика го Луси. — Аз пък ще се обадя на Панда и ще му кажа, че десетгодишно хлапе е проникнало в спалнята му.

Златистокафявите очи се разшириха от възмущение.

— Не съм на десет! Аз съм на дванайсет!

— Извинявай за грешката.

Той й метна злобен поглед и излезе с ленива походка от стаята, преди тя да измисли как да го попита дали знае истинското име на Панда. Когато влезе в кухнята, момчето бе изчезнало.

 

 

Спалните на втория етаж бяха със скосени тавани, разнородни мебели и стари завеси. Голяма обща спалня заемаше почти целия етаж. Светлината, процеждаща се през прашните прозорци, осветяваше четири овехтели двуетажни легла, с тънки матраци на ивици, навити на рула в долния край. В пролуките между дъските на пода все още имаше пясък от отдавна отминали летни ваканции и Луси си представи мокрите бански, захвърлени на пода. Къщата като че ли още чакаше семейство Ремингтън да се завърне от Гранд Рапидс, Чикаго или някое друго място, където живееше. Какво го бе прихванало Панда, та да купи къща като тази? А какво бе прихванало нея, че да пожелае да остане тук?

Тя занесе в задния двор кафето, приготвено на модерната му кафе машина. Утрото бе слънчево, а небето — чисто. Бистрият въздух възкреси спомените за прекрасните утрини в Кемп Дейвид, за сестрите й, гонещи се край каменния бордюр на басейна в хотела „Аспен Лодж“, за родителите й, поемащи на излет в планината, само двамата. Тук, под сянката на стария дъб, се гушеше напукана маса за пикник, а металният прът бе застинал в очакване на играта с хвърляне на подкови. Пръстите й обхванаха чашата с кафе и Луси вдъхна свежия езерен въздух.

Къщата бе разположена върху стръмна скала, от която се спускаше дълга паянтова дървена стълба до стария навес за лодки и кея, които с годините бяха придобили избледнял синкавосив оттенък. Край скалистия и горист бряг не се виждаха други пристани, нито покриви на съседни къщи, надзъртащи изпод балдахина от зелени листа. Изглежда, къщата на Ремингтън бе единствената в Залива на гъските.

Водата в залива преливаше в богата палитра от цветове — тъмносиня в дълбокото и светлосива в по-плиткото, със светлокафяви ивици край брега и пясъчните наноси. Там, където заливът се сливаше с езерото Мичиган, утринното слънце бе обсипало вълнистата водна повърхност със сребристи проблясъци.

При вида на двете платноходки Луси си спомни виновно за дядо си, който обичаше да плава. Осъзнаваше, че повече не може да отлага. Остави чашата с кафе, протегна се към мобилния телефон и най-после набра номера му.

Още преди да чуе патрицианския глас на Джеймс Личфийлд, тя знаеше точно какво ще й каже бившият вицепрезидент на Съединените щати.

— Лусил, не одобрявам това, което правиш. Изобщо не го одобрявам.

— Каква изненада.

— Знаеш, че ненавиждам сарказма.

Тя подръпна оранжевия дред, висящ около едното й ухо.

— Ужасно ли беше?

— Не беше приятно, но изглежда, Мат успя да усмири пресата. — Тонът му стана още по-студен. — Предполагам, че ми се обаждаш, защото искаш по някакъв начин да ти помогна и да те подкрепя.

— Обзалагам се, че щеше да го направиш, ако те бях помолила. — В очите й запариха сълзи.

— Толкова много приличаш на майка си.

Той не го каза като комплимент, но тя все пак му благодари. И тогава, преди дядо й да продължи с гневните упреци, тя изтъкна това, което и двамата знаеха.

— Бягството помогна на Нийли да стане по-добра. Сигурна съм, че и на мен ще ми се отрази така.

— Не можеш да си сигурна за подобно нещо — сряза я той. — Ти просто не знаеш какво да правиш и не желаеш да отговаряш за последиците от постъпките си.

— И това също. — На него Луси потвърди това, което не бе посмяла да признае пред родителите си. — Изоставих идеалния мъж и дори не зная защо.

— Сигурен съм, че имаш причини за това, жалко само, че не го направи, преди да ми се наложи да отлетя за Тексас. Знаеш колко мразя този щат.

— Само защото там се провали. Изборите бяха преди повече от трийсет години. Може би вече е крайно време да го преодолееш.

Той изсумтя недоволно, преди да продължи:

— И колко дълго смяташ да продължи тази твоя ваканция?

— Не зная. Може би седмица? А може и повече.

— И предполагам, че няма да ми кажеш къде се намираш?

— Ако ти кажа, може би ще се наложи да лъжеш. Не че не те бива в лъжите, но защо да поставяме един старец в неудобно положение?

— Ти си ужасно невъзпитано дете.

Луси се усмихна.

— Зная. И аз те обичам, дядко. — Той мразеше да го нарича „дядко“, но така му го връщаше за онова „Лусил“. — Отседнала съм в къщата на една приятелка на остров в Големите езера — додаде тя. — Но ти навярно вече го знаеш. — А ако не го знаеше, много скоро щеше да го научи, тъй като бе платила за наетата кола с кредитна карта, а любящите й родители със сигурност я следяха.

— И каква по-точно е целта на това обаждане?

— За да ти кажа, че… съжалявам, че те разочаровах. И да те помоля да бъдеш по-мил с мама. Всичко това е много тежко за нея.

— Не е нужно моята внучка да ми напомня как да се държа с дъщеря си.

— Не е съвсем вярно.

След това се отприщи строга лекция за уважението, почтеността и отговорностите на тези, на които е дадено толкова много. Вместо да го слуша, младата жена установи, че превърта в главата си разговора, който бе водила с майка си преди няколко месеца.

— Знаеш, че завиждам на отношенията ти с него — каза Нийли.

Луси погледна над резена кокосов пай с яйчен крем, който похапваха в любимия си ресторант в Джорджтаун.

— Той беше ужасен баща за теб.

— И едва ли най-добрият дядо на света. С изключение към теб.

Вярно беше. Сестрите и братът на Луси всячески се стараеха да го избягват, но двамата с Луси си паснаха от самото начало, въпреки че тя беше устата грубиянка, когато те се срещнаха за пръв път. И може би тъкмо заради това.

— Той ме обича — рече Луси. — Както и теб.

— Зная — кимна Нийли. — Но аз никога, никога няма да имам с него такива спокойни и благи отношения, каквито са твоите с него.

— Това наистина ли те дразни?

Тя си спомни усмивката на Нийли.

— Не. Тъкмо обратното. Старият проклетник се нуждае от теб също толкова много, колкото и ти от него.

Луси все още не бе сигурна какво точно бе имала предвид майка й.

Когато дядо й най-после приключи с нравоученията, тя му каза, че го обича, напомни му да се храни здравословно и го помоли да не мърмори толкова много на Трейси.

Той й заяви да си гледа работата.

След като затвори, тя изля остатъка от кафето в тревата и стана. Но тъкмо когато понечи да влезе в къщата, чу странен звук. Човешки звук. Шум, който се чува, когато някой се препъне и се опита да запази равновесие. Идваше откъм дърветата в северния край на поляната, откъдето започваше гората. Обърна се и зърна как сред дърветата се мярна яркожълта тениска, която тутакси изчезна сред боровете.

Тоби я шпионираше.