Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (13)

10

Бри извика и отскочи от кошера.

— О, боже… О, боже… о, боже… — Простена, сви рамене и затрепери. Тъмната купчина, която бе видяла в плъзгащото се дъно, не беше просто боклук. О, не. Беше мишка. Мъртва мишка, запечатана в нещо като лепкава капсула, образувана от прополиса, отделян от пчелите.

Тя отново потръпна, смъкна коравите кожени пчеларски ръкавици и се затътри през двора. По думите на Тоби, господин Уензъл миналия месец бе дал на пчелите гъст захарен сироп, но сега рамките в плодниците трябваше да се сменят. А това беше едва третия кошер, който бе отворила. Какво ли щеше да намери в останалите?

Може би в крайна сметка Стар е била права. Тя мразеше да работи с пчелите на майка си. Но Бри не приличаше на Стар и от самото начало пчелите я очароваха. Всяко лято помагаше на Майра с кошерите. Вълнуваше я усещането за опасност, чувството на превъзходство, че се е научила да прави нещо, което братята й не умееха. Харесваха й редът, царящ в пчелната колония, строгите правила в семейните групи, образуващи общества, идеята за пчелна йерархия начело с царица. Но най-много й харесваше да бъде с Майра, която бе тиха и кротка жена, толкова различна от вятърничавата егоцентрична майка на Бри.

Бри бе прекарала будна почти цялата нощ, изучавайки малката колекция от книги на Майра по пчеларство, но нито книгите, нито всичките лета, през които бе помагала на Майра, я бяха подготвили за такава голяма отговорност. Преди няколко години дори бе посещавала курс по пчеларство, но Скот не й разреши да постави кошер в двора, така че никога не бе прилагала знанията си на практика. И ето къде се бе озовала сега, при това не само с един кошер, който да охранява от гризачи и паразити, както и да следи да не се пренасели, а с цели петнайсет.

Тя почеса единия глезен с върха на другата маратонка. Въпреки че якето на Майра с шапката със защитна мрежа й ставаше, гащеризонът в комплект към тях не беше предназначен за толкова висока и слаба фигура като нейната, затова тя бе обула своя панталон в цвят каки. Светлите цветове успокояваха пчелите, а тъмните им напомняха за хищници като миещи мечки и скунксове. За нещастие, бе забравила да напъха краищата на панталона в чорапите, което обясняваше ужилването на глезена.

Замисли се дали да не се опита да убеди Тоби да изхвърли мъртвата мишка, но той бе наследил неприязънта на майка си към пчелите, така че навярно нямаше шанс да успее. След вчерашния шпионски инцидент Бри бе решила да го държи по-внимателно под око, но в момента от момчето нямаше и следа. Затова пък видя да приближава към къщата една тийнейджърка с боядисана черна коса и разрошени дредове. Беше надянала черен топ, шорти и грозни боти. Беше по-ниска от Бри, може би малко над метър и шейсет, с дребни фини черти и сочни устни. Ако не бяха ужасната прическа и прекалено тежкият грим, може би щеше да бъде красива. Освен това нейното лице й се струваше смътно познато, макар Бри да бе сигурна, че никога не са се срещали.

Тя вдигна мрежата върху шапката. Появата на момичето я притесняваше не само заради татуировката и халката на носа, но защото до вчера никой не я беше безпокоил. Харесваше й да се чувства невидима и искаше да си остане такава.

— Предполагам, че не сте бабата на Тоби — рече момичето.

Въпреки страховития й вид, не изглеждаше опасна. Бри хвърли ръкавиците до пушалката, която бе използвала, за да усмири пчелите. Майра работеше с пчелите с голи ръце, но Бри далеч не бе готова за това.

— Бабата на Тоби почина в началото на май.

— Наистина ли? Много интересно. — Гостенката протегна ръка, доста странен жест за едно младо момиче. — Аз съм Вайпър.

Вайпър? Бри стисна ръката й, но всичко продължаваше да й се струва чудновато. В стария й социален кръг прегръдките бяха задължителни, дори с жени, които едва познаваше.

— Бри Уест.

— Приятно ми е да се запознаем, Бри. Тоби да е наоколо?

Откъде това момиче познаваше Тоби? Бри отново се почувства напълно некомпетентна и непригодна. Не знаеше къде е Тоби, нито какво правеше, когато не беше край нея.

— Тоби!

Никакъв отговор.

— Сигурно е в гората — изрече новодошлата с любезност, която накара Бри да осъзнае, че тя изобщо не беше тийнейджърка. — Вие майката на Тоби ли сте?

Заради бледата си кожа братята на червенокосата Бри й бяха лепнали прякора Трупа и имайки предвид расовата принадлежност на Тоби, тя си помисли, че жената иронизира. Ала съдейки по изражението й, тя изглеждаше напълно искрена.

— Не. Аз съм… негова настойница.

— Разбирам. — Нещо в прикования й поглед подсказваше на Бри, че тя наистина разбира — може би повече, отколкото на Бри й се искаше.

— С какво мога да ви помогна? — Бри осъзнаваше, че въпросът й прозвуча доста рязко, но тя искаше неканената гостенка по-скоро да си отиде, за да се върне при пчелите. А още по-силно искаше цигара.

— Ние сме съседи — продължи жената. — Аз съм наела къщата на Ремингтън.

Къщата на Ремингтън? Нейната къща. Това ли беше жената, която Тоби е шпионирал? Престори се, че няма представа.

— Къщата на Ремингтън? Аз… аз съм тук едва от две седмици.

— Намира се от другата страна на гората. Има пътека до там.

Пътеката, по която двете със Стар хиляди пъти бяха тичали нагоре-надолу.

Жената погледна към кошерите.

— Вие сте пчеларка.

— Бабата на Тоби беше пчеларка. Аз само се опитвам да запазя пчелите живи.

— Имате ли опит в пчеларството?

Бри се засмя с дрезгав смях, на който сама се удиви.

— Едва ли. В детството си се занимавах с пчели, но оттогава мина много време. За щастие, това са здрави, развити колонии и студената пролет, изглежда, е попречила на роенето им. Ако не оплескам нещо, всичко с тях ще бъде наред.

— Това е чудесно. — Тя действително изглеждаше впечатлена. — Ще имате ли нещо против, ако ви взема Тоби утре за малко? Нуждая се от помощ, за да преместя някои мебели. Той ми гостува няколко пъти и аз помислих, че може би ще иска да поработи малко.

Той не бе ходил на гости. Беше шпионирал.

— Аз… надявам се, че не е причинил някакви неприятности.

— Ангел като Тоби?

Иронично повдигната й вежда сепна Бри. Тя отново с изумление чу собствения си смях.

— Целият е ваш.

Жената, която се представи за Вайпър, се извърна към гората и сви ръцете си на фуния около устата.

— Тоби! Утре следобед ще ми трябва помощ в къщата. Ела, ако искаш да изкараш малко джобни.

Нямаше отговор, ала това, изглежда, не я притесни. Отново насочи вниманието си към кошерите.

— Винаги съм се интересувала от пчели, но не зная нищо за тях. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да ми разрешите някой път да наблюдавам, докато работите с тях?

Речникът и маниерите й до такава степен бяха в разрез с външността й, че Бри се стъписа. Може би тъкмо заради това кимна, преди да се усети.

— Ако желаете.

— Великолепно. Скоро ще се видим. — Тя се усмихна, обърна се и закрачи по пътя, по който бе дошла.

Бри се насочи към кошерите, но рязко спря, когато й хрумна една мисъл.

— Какво ви е отношението към мишките? — подвикна тя към отдалечаващата се жена.

— Мишките? — Вайпър спря. — Не са сред любимците ми. Защо?

Бри се поколеба, сетне посочи към последния кошер в редицата.

— Ако се интересувате от пчеларство, има нещо необикновено, което може би ще искате да видите. Някога чували ли сте за прополис?

— Не. Какво е това?

— Това е клей, гъста смес от смола, восък и прашец от пъпки на цветовете на растенията, с която пчелите запечатват процепите и дупките в стените на кошера. Притежава антибактериални свойства — някои пчелари търговци дори го събират, за да го продават. — Бри се опита да звучи професионално. — Пчелите го използват и като един вид хигиенна защита срещу нашественици, за да предпазят колонията от инфекция. Елате да погледнете.

Жената се приближи към кошера — истинско жертвеното агне, поведено към мястото на мишето заколение. Тя се спря пред противната буца и се втренчи в нея.

— Ужас.

Но не се отдръпна. Продължи да се взира. Бри взе лопатата, опряна на стъпалото.

— Ако искате да го изгребете и да го хвърлите в отточния улей…

Жената погледна през рамо.

Бри с все сили се стараеше да поддържа непринуден, свойски разговор.

— Прополисът всъщност е мумифицирал мишката. Не е ли удивително?

— Май ме поднасяте.

Под втренчения й поглед нехайната маска на Бри се свлече.

— Аз… мога и сама да го направя. Ще се наложи. Но… мразя мишки, а вие ми приличате на човек, готов на всякакво предизвикателство.

— Наистина ли? — грейна жената.

Бри кимна.

— Отлично. — Гостенката взе лопатата, загреба мишите останки и ги изхвърли в улея.

Беше минала цяла вечност, откакто друг човек бе правил нещо хубаво за нея — дори и да го бе подмамила за това — и Бри не си спомняше кога за последен път е била толкова трогната.

 

 

Любопитството към Тоби и баба му бе накарало Луси да се отбие в малката къща. Или може би просто се опитваше да спечели време, защото, ако сувът на Панда все още беше на алеята за коли, тя трябваше да си събере багажа и да замине. Все пак колкото и да бе напрегната, настойницата на Тоби беше още по-изнервена.

Бри беше красива жена, макар и болезнено слаба. Острите й черти и прозрачната кожа излъчваха някаква старомодна крехкост. Луси можеше съвсем ясно да си я представи във викторианска рокля; дългата шия — грациозно обвита с висока дантелена яка, кестенявата коса, вдигната високо на главата. Нещо й подсказваше, че тази жена носеше тежък товар върху слабите си рамене. Но как се вписваше Тоби в тази картина?

Това не я засягаше и тя не биваше да се поддава на импулса да кани Тоби в къщата, но щом чу, че баба му е починала, не успя да се сдържи. Смелите и дръзки деца бяха нейна слабост. Ведно с безумието да се хвърли в обятията на първия мъж, когото бе срещнала, след като побягна от църквата.

Луси взе последния завой, затаи дъх и зави по алеята за коли.

Колата я нямаше. Никога повече нямаше да го види.

Тя облегна велосипеда на задната стена на къщата и се запита дали сексът с Панда не беше нейният извратен начин да се самонакаже, задето бе избягала от сватбата си. Не можеше да измисли по-добър начин да докаже на себе си колко е недостойна да се омъжи за мъж като Тед. Едновременно успокояваща и смущаваща мисъл. Това би обяснило несвойственото й поведение, но едва ли говореше добре за нея.

Твърдо решена да затвори завинаги тази болезнена глава от живота си, младата жена отключи вратата с ключа, който бе изровила от разплетената кошничка, затрупана с изтекли ваучери за пица, стари разписания на ферибота, изтощени батерии за фенерчета и овехтял местен телефонен указател отпреди десетина години. Отправи се към кухнята и откри Тоби, седнал край масата, да яде от купа със зърнена закуска.

— Чувствай се у дома си — изрече тя провлачено. Немската кафе машина беше наскоро измита и тя се съмняваше, че Тоби бе извършил този подвиг. С изключение на това не забеляза никакви други следи, че Панда е бил тук.

Тоби й метна един от обичайните си враждебни погледи.

— Колко ще ми плащаш?

— А ти колко заслужаваш?

Той преглътна още една лъжица от корнфлейкса.

— Много.

— Ще ти плащам според работата. А сега ми върни ключа за къщата, който е в теб.

— Не ми е нужен ключ, за да вляза тук — продължи да се перчи момчето.

— Да бе. Използвал си способностите на Човека паяк. — Луси се приближи до него и протегна длан.

Той почеса ухапаното от комар на ръката си. Тя разбра, че момчето се опитва да реши дали още да се инати, но накрая бръкна в джоба на шортите. След като й даде ключа, Тоби завъртя лъжицата в купата.

— Защо не си бясна заради баба ми?

— И кой е казал, че не съм?

— Не ми приличаш на бясна.

— Умея да прикривам чувствата си. Серийните убийци са спецове в това.

— Ти сериен убиец ли си?

— Още не. Но се замислям дали да не стана. Може да започна от днес.

В ъгълчетата на устните му се мярна усмивка, но той побърза да я изтрие.

— Мислиш се за забавна, ама не си.

— Въпрос на мнение. — Луси се бе заканила да не се замесва в нищо, а ето че пак се бе забъркала в нова каша. Типично за онези, които не знаят как да се справят със собствените си проблеми. Те се занимаваха с неприятностите на другите, което им помагаше да се чувстват по-добре. Тя пъхна ключа в джоба си. — Бри изглежда мила.

Той изсумтя неодобрително.

— Тя ще стои с мен, докато баща ми се прибере у дома. Той е промишлен алпинист. От онези, които се катерят по високите кули за мобилните телефони. Това е най-опасната работа на света.

Момчето лъжеше — Луси разпознаваше сирачето от пръв поглед. Наля си чаша вода от крана и изпи половината. Изля останалото в умивалника и се замисли колко много обичаше да работи с деца като Тоби. Това й се удаваше и с голяма мъка в сърцето се бе отказала от нея. Но като социален работник можеше да помага само на малко деца, а като лобист помагаше на хиляди. Напомняше си го всеки път когато се изкушаваше да напусне.

— Ето какво ще ти кажа, Тоби. Аз имам брат и три сестри, затова разбирам, когато едно дете не ми казва истината. Ако искаш да се лъжем, така да бъде. Но това означава, че аз не мога истински да ти помогна, ако се наложи. — Той отвори уста, за да й заяви, че не му е нужна ничия помощ, но Луси го изпревари: — И… това означава, че аз не мога да те помоля за помощ, ако се нуждая от нея. Защото помежду ни няма доверие. Разбираш ли как стоят нещата?

— И на кого му пука?

— Очевидно не и на теб. — В умивалника нямаше мръсни чинии. Или Панда не беше ял, или ги бе измил. Тя взе банан от купата върху плота.

— Моят баща наистина беше промишлен алпинист — разнесе се тихият глас на Тоби зад гърба й. — Умря, когато бях на четири. Спасявал свой колега, закъсал на кулата, и това е самата истина.

Луси обели банана, като нарочно остана с гръб към него.

— Съжалявам за това. Аз дори не познавах баща си.

— Ами майка ти?

— Тя почина, когато бях на четиринайсет. Не беше най-добрата майка на света. — Тя се бе съсредоточила върху банана, все още без да го поглежда. — Макар че имах късмета да ме осиновят.

— Моята майка е избягала малко след като съм се родил.

— Струва ми се, че и тя не е била най-добрата майка на света.

— Баба ми беше супер.

— И тя много ти липсва. — Луси остави банана и най-накрая се извърна с лице към него. Сълзи блестяха в големите му кафяви очи. Сълзи, които той не би искал тя да види. — Чака ни много работа — промърмори тя и забърза към остъклената веранда. — Да се захващаме за нея.

През следващите няколко часа Тоби й помагаше да отнесат счупените мебели, проядените от молци възглавници и изтънелите пердета в края на алеята, откъдето щеше да намери някой да ги вземе. Панда може и да не уважаваше тази къща, но тя я ценеше и ако не му харесваше, можеше да я съди.

Тоби се опитваше да компенсира недостатъчните мускули със сериозния си и отговорен вид, което я трогна до дъното на душата. Отдавна не й се бе случвало да работи заедно с деца, освен ако не бяха най-близките й родственици.

Двамата с Тоби с доста усилия изнесоха древния счупен телевизор. Той напълни торбите за боклук със списания отпреди десетилетия и разръфани книги с меки корици, които тя бе свалила от рафтовете в остъклената веранда. После избърса прахта, а Луси подреди това, което бе останало. Въпреки че бяха уморени, те се опитаха да преместят отвратителната зелена кухненска маса, но тя се оказа прекалено тежка и единствената награда за усилията им бяха безбройните тресчици, забити в дланите им.

Когато реши, че за днес й стига, Луси взе малко пари и излезе на остъклената веранда, която Тоби току-що й бе помогнал да разчисти. Очите му се разшириха, когато видя колко пари смята да му даде. Момчето мушна бързо банкнотите в джоба си.

— Мога да дойда по което и да е време — ентусиазирано заяви той. — Освен това мога да чистя къщата. Знам, че преди не се справих много добре, но сега ме бива много повече.

Луси го погледна съчувствено.

— Панда ще има нужда от по-възрастен чистач за къщата. — Видя, че лицето му посърна, и побърза да добави: — Но аз имам друга работа за теб.

— Аз не съм по-лош от всеки възрастен.

— Той едва ли ще се съгласи.

Тоби прекоси с гневни крачки верандата и тръшна мрежестата врата зад гърба си, но тя знаеше, че ще се върне.

През следващите няколко дни те бършеха паяжините и търкаха подовете. Тя постла с плажни кърпи окъсаните възглавници по мебелите отвън. Металната етажерка, която бе прекалено голяма и тежка за преддверието, пасна чудесно на верандата. Постепенно изчезнаха керамичното прасе, очуканите тенекиени кутии и другите боклуци, с които бяха наблъскани шкафовете. Луси напълни една синя керамична купа със зрели ягоди, а в празен буркан от конфитюр подреди рози, които откъсна от стария розов храст, пълзящ по стената зад гаража. Аранжировката далеч не можеше да се сравни с невероятните творения, доставяни от цветарницата към Белия дом, но й харесваше не по-малко.

На четвъртия ден след заминаването на Панда те се заеха с грозния килим в мрачния кабинет.

— Има ли още хляб? — попита Тоби, когато приключиха с работата.

— Ти омете и последната троха.

— Ще направиш ли още?

— Не и днес.

— Трябва да изпечеш още. — Момчето огледа най-новата й придобивка — възхитителна татуировка, изобразяваща дракон, който се извиваше от ключицата към шията, а зеещата му огнена паст сочеше към долната част на ухото. — Между другото, на колко си години?

Луси понечи да му каже, че е на осемнайсет, но се спря. Ако искаше Тоби да не я лъже, тя също трябваше да е откровена с него.

— Трийсет и една.

— Много си стара.

Двамата излязоха отвън. Тоби поддържаше сгъваемата стълба, докато тя подрязваше увивните растения, обрасли върху единствения прозорец на кабинета. Когато стаята станеше по-светла, щеше да бъде чудесно място, където да работи над книгата.

През прозореца се виждаха топлите медни тонове на пода от твърдо дърво. Този дом я привличаше от мига, в който бе пристъпила прага му. Панда не го заслужаваше.

 

 

Бри се съблече в малкото мокро помещение в задната част на къщата и напъха мръсните дрехи направо в пералната машина, включително сутиена и бикините. Заради пушалката, с която бе работила с пчелите, пушекът се бе просмукал в нея, сякаш бе прекарала цял ден край огъня. Загърна се с една кърпа и отиде в банята да вземе душ. Никога досега в живота си не се бе трудила толкова усърдно и всеки мускул в тялото я болеше.

През последните няколко дни тя работеше на двора от изгрев до залез, подготвяйки кошерите за лятото. Следвайки указанията в ръководствата, които бе изчела, младата жена размести рамките, провери цариците майки, замени старите секционни рамки в гнездовата рамка с нови и добави нови гнездови секции. Освен това изчисти основно пчеларницата, избърса прахта от стотиците бурканчета, пълни с меда от миналото лято. Когато свърши, залепи етикетите на Майра.

Домашен мед „Медена въртележка“

Черити Айланд, Мичиган

Някога Бри мечтаеше да стане художничка. Украсената с панделки пъстроцветна въртележка върху етикетите бе заимствана от акварела, който тя бе нарисувала, когато беше на шестнайсет години като подарък за рождения ден на Майра. Майра толкова бе харесала рисунката, че я бе помолила да й разреши да я използва за своите етикети.

Бри се подсуши, като внимателно попиваше многобройните ужилвания. Най-старите я сърбяха ужасно. Ала днес пчелите нито веднъж не я бяха ужилили. Беше й приятно, че има с какво да се гордее.

Откри Тоби, излегнат на дивана във всекидневната, да играе „Нинтендо“ на портативния плейър, който му подари, когато пристигна. Стаята почти не се бе изменила през годините. Стени, боядисани в прасковено, килим на светлосини и тъмносини цветни мотиви, меки кресла и две керамични сиамски котки в двата края на полицата над камината. Със Стар ги бяха нарекли Бийвъс и Бътхед.

Беше почти единайсет. Тоби отдавна трябваше да е в леглото, но ако му напомни, той щеше да се престори, че не чува. Тя взе мръсната купа от корнфлейкса.

— Утре смятам да отворя лавката за мед. — Прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като твърдение.

— Никой няма да спре там — измърмори той, без да вдига глава от играта.

— Тя е на главното шосе, водещо към южния плаж и трафикът там е доста оживен. Ако малко я постегнем и украсим, мисля, че хората ще й обърнат внимание. — Всъщност нямаше представа дали ще я забележат, или не. — Ще ми трябва помощта ти, затова по-добре върви да си лягаш.

Момчето не помръдна.

Трябваше да бъде по-строга, но не знаеше как да се държи, затова се оттегли в кухнята. Не беше хапвала от закуска и макар да не чувстваше глад, се застави да отвори хладилника. На рафтовете имаше само мляко и парче шунка. Бри затвори вратата и погледна към бюфета, зареден с консерви, зърнени закуски, спагети и боб. Нищо не я привличаше. Нищо, с изключение на…

Единственото бурканче с мед, което бе донесла, стоеше върху плота. Златистокехлибарен на слънчевата светлина, на кухненската лампа медът изглеждаше тъмен като кленов сироп. Бри взе бурканчето и огледа пъстроцветния етикет с въртележката. Най-накрая завъртя капачката. Тя се отвори с леко пукване.

Младата жена докосна меда с върха на показалеца. Затвори очи. Поднесе пръста към устните си.

Спомените за всички отминали лета от детството я връхлетяха като огромна вълна. Бри улови лек привкус на черешов цвят; нотка от глухарче, детелина и ягода; шепот на жасмин и докосване на оксидендрум — всички аромати и оттенъци, свежи като юнска утрин. Потопи отново пръст и вкуси радостта на летните дни, които ставаха все по-дълги, докато рояците от пчели се устремяваха към лавандуловите полета и къпиновите храсти, които допълваха букета от аромати на меда. После идваше август и лятото бавно клонеше към своя край. Медът ставаше гъст и се точеше заради прашеца, събран от магарешкия бодил, градинския чай и люцерната.

Умората й се стопи и за миг тя изпита усещането, сякаш всички тайни на света са събрани на върха на пръста й.

 

 

На следващата сутрин Бри не можа да измъкне Тоби от леглото, затова сама се залови за работа. Ръцете я боляха, докато трупаше в старата ръчна количка четки, бояджийски валяци, парцали и кутии с боя, които бе намерила в бараката за инструменти. Подкара непохватно количката надолу по алеята. Посивяла и олющена от годините, лавката за продажба на мед стоеше в сянката на стогодишния дъб. Наклоненият покрив и остатъците от пода едва поддържаха трите й стени и двете паянтови лавици, заковани под дългия дървен тезгях. С изключение на малкия склад за мед, прикрепен към задната стена, цялата конструкция можеше да се побере в стария й кухненски килер.

Син микробус хонда профуча покрай нея, последван от още един, и двата пълни със семейства, отправили се към все още студените езерни води на южния плаж — най-доброто място за къпане на целия остров. Тя се върна още два пъти до къщата, за да вземе инструменти, временната рекламна табелка, която бе изрисувала, и десетина бурканчета с миналогодишен мед. Тазгодишната реколта нямаше да е готова преди август. Бри се надяваше, че дотогава отдавна ще си е заминала, макар да нямаше представа къде ще отиде. Нахлу в стаята на Тоби, за да го събуди, и откри, че леглото му е празно.

Настроението й се повдигна, когато първата кола спря. Бри тъкмо забиваше пръта с табелата в земята.

— Крайно време беше да отворите — подвикна жената от колата. — Преди две седмици свършихме последното бурканче с меда на Майра и артритът ми отново се обостри.

Те купиха две бурканчета. Главата на Бри се замая от успеха, но еуфорията й постепенно стихна, когато никой друг не спря.

Тя си запълни времето с чистене на паяжини и стари птичи гнезда, закова разхлабените дъски. Накрая реши да отвори първата от двете кутии с екстериорна боя, които бе намерила в бараката. Боята беше с масленожълт оттенък, какъвто Бри предполагаше, че Майра би избрала за тази цел. Тя никога не бе боядисвала сама, но бе наблюдавала как работят бояджиите, така че едва ли щеше да е толкова трудно, нали?

По-трудно, отколкото изглеждаше, установи Бри след няколко часа. Вратът й се схвана, главата й се цепеше от болка, а върху крака й цъфна противна, дълбока рана. Докато бършеше с ръка потта от челото си, оплесквайки лицето си с още боя, тя чу шум от приближаваща кола. Обърна се и видя да спира червен кадилак последен модел. Радостта й, че най-после има клиент, тутакси се помрачи, когато видя кой е.

— Поне част от боята попадна ли върху дъските, или цялата е върху теб?

Противният ехиден смях на Майк я подразни като скърцане на тебешир по черна дъска и тя се озъби, когато той приближи:

— Много добре се справям.

Вместо да си тръгне, той се вторачи с любопитство в бояджийските й постижения.

— Струва ми се, че ще ти е нужна още боя. Дървото много попива.

Нещо, което и тя вече бе забелязала, но нямаше излишни пари за още боя, а и не бе решила точно какво да прави. Той побутна почти празните кутии с върха на скъпата си обувка от мека кожа, после отстъпи назад, за да огледа огънатия рафт.

— Защо Тоби не ти помага?

— Трябва да попиташ него. — Тя захвърли валяка върху подноса, пръскайки още жълта боя върху последния си чифт прилични сандали.

— Може би ще го попитам. Къде е той?

Ако ненавистта не я задушаваше, тя нямаше да отговори.

— В съседната къща, с новата си най-добра приятелка.

— Той би трябвало да ти помага. — Майк избра буркан с мед от кашона на земята, хвърли вътре една банкнота и се върна с придобивката в колата.

Докато колата потегляше, Бри осъзна, че трепери. Само видът му я изпълваше с болезнени спомени. Нищо в живота й не беше както трябва след нощта, когато той ги бе шпионирал двамата с Дейвид.

Въпреки че задната част на лавката остана небоядисана, боята бе свършила. Докато изгребваше с четката последните капки от дъното на кутията, кадилакът се върна. На предната седалка до Майк седеше Тоби с начумерена физиономия. Майк спусна прозореца на колата, докато момчето излизаше.

— Той е забравил, че днес е трябвало да ти помага.

Тоби яростно затръшна вратата, което подсказваше, че нищо не бе забравил.

Майк също слезе, заобиколи колата и отвори багажника.

— Ела, момче. Помогни ми и вземи това.

Въпреки че Тоби беше само на дванайсет, на Бри не й харесваше да се обръщат по този начин към него. Някога бяха уволнили Дейвид от една туристическа лодка, защото се бе скарал с клиент, нарекъл го „момче“. Но Тоби се подчини на Майк, без да възразява. Дали се страхуваше от него? Тя се втренчи в двете кутии с боя, които Тоби извади от багажника на колата.

— Какво е това?

— Твоята вече свършва. — Майк извади от багажника кофа за боядисване, още четки и нов валяк. — Купих още някои неща. Не е кой знае какво.

Бри цялата се напрегна.

— Не искам да ми купуваш боя. Нищо не искам да ми купуваш.

Той сви рамене и се извърна към Тоби.

— Хайде да ги отворим.

— Не! — възпротиви се тя. — Боята се връща в багажника заедно с всичко останало.

Тоби й хвърли отвратен поглед, грабна отвертката, която тя бе оставила в прахоляка, и я подпъхна под капачката на кутията.

— Тоби, говоря сериозно. Не отваряй тази…

Капачката отхвръкна.

Бри никога не бе успявала да застави някого да направи това, което тя искаше. Не можеше да накара Тоби да й се подчини, нито да принуди Майк да си тръгне, както не можа да превърне Скот във верен съпруг.

Майк наля малко боя във ваничката.

— Тоби, вземи онази четка и започни да нанасяш втори слой върху перваза.

Тоби не се възпротиви. Не би изпълнил и най-простата й молба, но когато чуваше заповеди от един расистки гадняр, той се превръщаше в образец на послушание.

— Аз и сам бих ти помогнал — подхвана Майк, — но… — Посочи с помпозен жест безупречния си сив летен панталон. — О, по дяволите. — Грабна валяка, потопи го в боята и се зае за работа.

Бри кипеше от гняв заради случващото се, ала не знаеше как да го спре. Както винаги, Майк Муди си вреше носа там, където не му беше мястото.

— Хубав цвят — отбеляза досадникът.

На нея също й харесваше, но нямаше намерение да си бъбри приятелски с него.

— Не стой до мен — смръщи нос тя. — Одеколонът ти вони.

Най-после успя да попари фалшивата му жизнерадостност.

— Какви ги приказваш? Знаеш ли колко струва?

— Добрият вкус не може да се купи, Майк. Както и добрите маниери.

Тоби захвърли четката, лицето му се сгърчи от ярост.

— Защо не можеш да бъдеш мила с него?

Майк не пропусна да се възползва от възможността.

— Мисля, че с удоволствие бих пийнал нещо. Какво ще кажеш, Бри? Имаш ли у дома лимонада или нещо друго? Едно студено питие ще охлади страстите.

Само Тоби и Бри се нуждаеха от охлаждане на страстите. Фалшивата дружелюбност на Майк оставаше непоклатима. И тогава той спря да боядисва. Не защото тя го искаше, а защото забеляза приближаващ пикап. Очевидно го бе познал, защото забърза към пътя и размаха ръце.

Щом пикапът спря, лицето му се озари от широката усмивка на обигран търговец.

— Джейсън, старче — поздрави той дългокосия младок зад волана, — познаваш ли Бри Ремингтън?

Тя беше Бри Уест. От десет години не беше Бри Ремингтън.

Младежът й кимна. Майк отпусна ръка върху покрива на пикапа.

— Бри сега продава меда на Майра. Обзалагам се, че майка ти много ще се зарадва, ако й занесеш два буркана. Всички знаят, че медът на Майра помага срещу мигрена.

— Разбира се, Майк.

И така премина целият следобед — Майк редуваше боядисването с примамване на клиенти. Тя се опитваше да стои колкото може по-далеч от него. Опитът я бе научил, че за всички добри дела на Майк Муди после трябваше да плаща.

В края на деня лавката грееше с два слоя масленожълта боя, а тя бе продала осемнайсет буркана с мед, но когато Майк се отправи към колата си, не можа да изстиска нито една дума на благодарност.

 

 

Докато скубеше плевелите около верандата, Луси осъзна, че очаква Тоби. Не го бе виждала от три дни, откакто Големия Майк го отведе с колата. Реши да се отбие при съседите и да провери как е момчето. Макар че всеки ден излизаше с велосипеда, почти седмица не бе ходила в града и се нуждаеше от някои продукти. Когато се върне, ще се залови за работа. И този път без разтакаване. Вместо само да мисли за книгата, ще седне и ще започне да пише.

Реши да не тръгва по черния път и пое по главното шосе. Когато излезе от завоя, видя фермерската лавка, която вече не беше мръсно сива, а светложълта. Върху тезгяха бяха подредени буркани със златист мед, а Бри рисуваше грациозен кон, като от детска въртележка, върху дървена табела във формата на индиански вигвам, висяща от покрива. Когато приближи, Луси прочете тъмносиния надпис:

Домашен мед „Медена въртележка“

Най-добрият на острова

От нашия мед животът ви ще се завърти по-бързо

Тоби седеше на тезгяха, люлееше крака и вкиснато наблюдаваше Бри. Луси слезе от велосипеда и Бри остави четката. Върху едната й буза се мъдреше яркорозово петно, а върху другата — електриковозелено. Блузата без ръкави откриваше ръцете й и върху едната се виждаше голяма червена пъпка, контрастираща с бледата, обсипана с лунички кожа.

Тоби скочи от тезгяха и изтича към нея.

— Здрасти, Вайпър. Да не би да имаш работа за мен?

— Не и днес. — Тя огледа табелката. — Ти си истинска художничка, Бри. Може да си говорим на „ти“, нали? Изглежда страхотно.

— Благодаря, но аз съм само любител. — Тя завъртя бавно тежката табела към шосето, като внимаваше да не размаже прясната боя.

Луси побърза да й помогне.

— Сигурно здравата си поработила. Всичко изглежда супер.

— Мога да дойда при теб утре рано сутринта — намеси се Тоби.

Бри нагласи табелата.

— Утре сутринта трябва да стоиш на лавката, докато проверявам кошерите.

— Не искам да стоя на лавката! — викна възмутено Тоби.

Луси реши да разведри обстановката.

— И без това утре имам да върша друга работа.

Бри се отдръпна от табелата. Тя бе изрисувана и от другата страна, но посланието беше малко по-различно.

Домашен мед „Медена въртележка“

Спомени от лятото през цялата година

— Днес през целия ден имахме само десет клиенти — заинати се Тоби.

— Още дори не е обед. — Бри погледна към шосето. — Десет клиенти са повече, отколкото имахме вчера по това време. Табелата ще ни помогне.

Не прозвуча много убедено и Тоби не се върза.

— Трябва да си намериш истинска работа — заяви той.

Луси зачака Бри да го скастри, за да престане да мрънка, но тя се държеше така, сякаш не го бе чула. Наложи се Луси да прехапе език, за да не направи тя забележка.

— На връщане от града определено ще купя няколко буркана.

Думите й смутиха Бри.

— Не е нужно да го правиш.

— Шегуваш ли се? Аз обичам мед.

— Ще бъде много вкусно, ако се намаже на твоя хляб — ентусиазира се Тоби. А после додаде обвинително към Бри: — Вайпър може сама да пече хляб. Наистина е жесток. Не си опитвала нещо по-вкусно.

— Ти сама печеш хляб? — удиви се Бри.

— Понякога. Ще ти донеса един самун.

— Това би било… Благодаря. — Тя бръкна в джоба, извади пакета цигари и запали една. Тоби я измери с отвратен поглед. Тя се усмихна извинително към Луси. — Нямах намерение пак да пропушвам. Просто така се получи.

Луси най-малко имаше право да съди хората за постъпките им, извършени, когато са били подложени на силен стрес. Тъмносин седан профуча покрай тях.

— Видя ли — изтъкна Тоби хапливо. — Табелата ти е глупава. Никой няма да купи нищо.

Луси повече не можеше да се сдържа.

— Престани да разстройваш Бри.

Луси бе взела страната на врага. Тоби се начумери, врътна се и закрачи по алеята за коли към малката къща.

Бри всмукна дълбоко от цигарата. Беше странно да гледаш как жена, която сякаш бе слязла от викториански портрет, дими като стар морски вълк. Бри се загледа след отдалечаващата се фигура на Тоби.

— Нищо не зная за децата. Както сама можеш да видиш, в момента отношенията ни са объркани и обтегнати.

— Той е изплашен — каза Луси.

— Не мога да си представя какво я е прихванало Майра, че да ме посочи за негова настойница.

— Сигурна съм, че много те е ценила.

— Ние бяхме близки, когато бях дете, но след като Стар избяга — тя беше майката на Тоби — само веднъж на няколко месеца сме разговаряли по телефона. Двете със Стар… Бяхме най-добри приятелки — добави тя, сякаш се бе засрамила, задето е разкрила дори нещо малко за себе си.

Древен форд „Краун Виктория“ намали и спря до новата табела на Бри. Луси я остави да се погрижи за клиента си и подкара велосипеда към града.

След като купи продукти и две малки гърнета с билки за етажерката на верандата, раницата й стана твърде тежка, за да носи още нещо, затова на връщане спря при Бри и й каза, че ще дойде на следващия ден за меда.

— Честно, не е нужно да го правиш — усмихна се Бри, за пръв път откакто Луси я познаваше. — Табелата свърши работа. Спряха още три коли. Продадох шест буркана. А твоят мед е за сметка на заведението.

Луси понечи да възрази, но осъзна, че по този начин Бри й благодари за помощта й с Тоби. Още един клиент намали. Луси й махна и потегли.

Когато стигна до отбивката към Залива на гъските, тя се зарече да изпече хляб рано сутринта и да донесе един самун на Бри. Зави по алеята и натисна спирачки. Пред къщата бе паркирана кола.

Тъмносин сув с илинойски номера.