Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (27)

24

Луси го последва надолу по стъпалата към пристана и в навеса за лодки. Поскърцването на катера върху котвата бе музиката, съпровождаща страстните им изблици, но за разлика от нея, Панда, изглежда, не се измъчваше от болезнени спомени. Той насочи лъча към вратата на каютата. Тя беше почти сигурна, че бе пуснала резето, когато по-рано претърси наоколо, но сега вратата бе открехната. Той я отвори и освети вътрешността. Тя надникна вътре.

Тоби се бе свил на кълбо върху V-образното легло покрай носа на катера, дълбоко заспал.

Тя изпита такова огромно облекчение, че за миг й се зави свят. Панда й подаде мобилния телефон. Тя се отдалечи към кърмата и се обади на Бри.

— Намерихме го в навеса за лодки — изрече задъхано. — Спи.

— Спи? — Бри прозвуча по-скоро ядосана, отколкото зарадвана. — Не му позволявайте да избяга! Идвам.

На Луси никак не й хареса това, което чу, но приятелката й затвори, преди тя да я посъветва първо да се успокои.

Панда се появи, съпроводен от много сънения, много мръсен Тоби. Целите му дрехи бяха оплескани. На ръката му се виждаше засъхнала кръв и още едно петно се мъдреше на бузата му. Краката му бяха покрити с лепкав слой мед, смесен с пръст, а косата му бе залепнала за главата.

— Не съм повредил нищо на катера — промърмори момчето изплашено.

— Зная, че не си — рече Панда нежно.

Тоби се запрепъва по стъпалата към къщата и щеше да падне, ако Панда не го бе подхванал. Тъкмо се изкачиха догоре, когато Майк притича иззад ъгъла на къщата. Когато го видя, Тоби неохотно пристъпи към него.

— Тоби! — възкликна Майк. — Какво си мислеше? Никога не биваше…

Срещата бе прекъсната от вик на банши^[1], когато Бри изскочи от гората.

— Тоби!

Майк замръзна на място. Момчето инстинктивно отстъпи назад, по-далеч от всички, и се блъсна в масата за пикник.

Тя приличаше на луда, дрехите й бяха просмукани с мед и мръсотия, а червената й коса се вееше в див безпорядък.

— Как можа да направиш нещо толкова ужасно? — изпищя Бри и се спусна през двора към него. — Никога повече да не си посмял да направиш нещо подобно! — Преди някой да успее да я спре, го сграбчи за раменете и здравата го разтърси. — Имаш ли представа какво можеше да ти се случи? Изобщо някаква представа?! — Пръстите й се забиха в плътта му; главата му подскочи.

Всички се хвърлиха към нея, но преди някой да успее да я доближи, тя притисна здраво Тоби към гърдите си.

— Всичко можеше да ти се случи. Всичко! — извика Бри и избухна в сълзи. — Изплаши ме до смърт! Не биваше да бягаш. Зная, че ти се разкрещях. Изгубих самообладание. Прости ми. Но ти не биваше да бягаш. — Тя се отдръпна на няколко сантиметра, обхвана лицето му в шепи и повдигна брадичката му, а гласът й затрепери от вълнение. — Обещай ми, че никога повече няма да бягаш от мен. Ако имаме проблем, ще поговорим и ще го разрешим, става ли? Обещай ми.

Тоби се взираше безмълвно в нея с огромни очи.

Тя плъзна нежно палец по мръсната му буза.

— Чуваш ли ме?

— Обещавам. — Една голяма сълза се търкулна по лицето му. — Но ние изгубихме всичко — прошепна детето. — Заради мен.

— Не изгубихме теб и това е най-важното. — Тя притисна устни към челото му. — Останалото все някак ще се оправи.

Всичкият му боен дух се отцеди от слабичкото му телце. Той се притисна към нея. Ръцете му се обвиха около кръста й. Тя го прегърна още по-здраво и зарови устни в косата му. Той най-после бе намерил безопасен пристан и малкото му тяло се разтресе от дълго сдържаните ридания. Бри му напяваше нещо, което само той можеше да чуе.

Майк стоеше настрани от останалите. Отново се чувстваше чужденец. Тоби не го бе погледнал, откакто Бри бе дошла.

— Да си вървим у дома — чу Луси да шепне Бри на Тоби. — Ще направя палачинки. Утре ще спим до късно. Какво ще кажеш?

— Палачинките ти не ги бива много — изхълца той.

— Зная.

— Не ми пука — додаде той. — За мен са страхотни.

Тя го целуна по темето. Ръка за ръка двамата поеха по пътеката през гората. Миг преди да се скрият зад дърветата, Бри спря. Погледна към Майк. Луси видя как тя вдигна ръка, но сетне безсилно я отпусна. Измина още един дълг миг, после двамата с Тоби изчезнаха.

Майк стоеше неподвижно, самотен в кръга от бледа жълта светлина. Луси никога не бе виждала в живота си по-съсипан и тъжен човек.

— Исках да го осиновя — пророни той накрая със смутен, тих глас. — Смятах утре да говоря с нея. — Зарея поглед към дърветата. — Тя би могла да продаде къщата и да започне начисто някъде другаде. Мислех, че това ще й хареса.

Луси го разбра. След всичко, на което току-що бяха станали свидетели, Майк бе осъзнал, че Бри обича Тоби не по-малко силно от него и никога няма да се откаже от момчето.

— За теб е много важно тя да е щастлива, нали? — чу се да казва Луси с глас, напомнящ на гласа на доктор Кристи.

Той кимна.

— Винаги е било така. От мига, в който я видях за пръв път. Тя помни единствено какъв заблуден глупак бях някога. Забравила е за времето, когато другите деца не бяха наоколо и тя рисуваше за мен или разговаряхме за музика. Шантава работа.

— Тя те харесва — заяви Луси. — Зная, че е така.

— Преструва се. Отнася се добре с мен, защото съм й нужен.

— Не мисля, че е истина. Тя се е променила, също като теб.

Но Майк не й повярва.

— Вече е късно. По-добре да се прибирам. — Пъхна ръка в джоба, за да извади ключовете за колата.

Не биваше да става така и Луси го знаеше. Но когато той се обърна, за да си тръгне, тя не можа да измисли нещо, което да го убеди, че греши.

Докато те разговаряха, Панда мълчеше, но сега гласът му наруши нощната тишина.

— Може и да се лъжа, Майк, но на мен ми се струва, че ти все още си същият заблуден глупак, както някога.

Луси се извърна и го зяпна слисано. От тях двамата, обикновено тя бе прозорливата, а не Панда.

Може би защото думите прозвучаха от устата на мъж, Майк спря. Хвърли поглед към Панда, който сви рамене. Майк погледна към пътеката. После пое по нея.

 

 

Бри тъкмо бе стигнала до задната стълба, когато чу шумолене в гората. Тоби се бе прилепил към нея, топъл и надежден. Обичан. Тя се извърна и видя Майк да пристъпва в двора. Усети стягане в гърдите.

Той спря край дърветата и застина неподвижно. Ако чакаше тя да се хвърли в прегръдките му, щеше дълго да почака. Бри притисна Тоби силно към себе си и погледна към Майк.

— Току-що изгубих почти всичко — промълви тихо. — Можеш да вярваш, че те използвам, за да оцелея. Или да повярваш в истината. Какво избираш?

Тоби бе необичайно притихнал, сякаш бе забравил да диша.

Майк пъхна ръце в джобовете, обичайната му самоувереност на опитен търговец го бе напуснала.

— Зная в какво искам да вярвам.

— Решавай — рече Бри. — Или си част от това семейство, или не си.

Той не помръдна. Вместо да гледа нея, той бе вперил поглед в Тоби. После бавно пристъпи напред. Но не стигна до задната стълба. Спря се насред пътя.

— Тоби, аз обичам Бри. — Майк преглътна мъчително. — Искам разрешението ти да се оженя за нея.

Бри ахна смаяно.

— Почакай малко! Аз… аз се радвам, че ме обичаш, но още е прекалено рано…

— Наистина ли? — възкликна Тоби. — Наистина ли? Отговорът ми е „да“!

Бри не можеше да повярва, че Майк правеше такава решителна стъпка, отдаваше сърцето си на тази, на която имаше основание да не вярва. Но беше три часът сутринта и всички бяха уморени. Беше твърде рано да се говори за бъдещето. Двамата с Майк трябваше да си изяснят отношенията. Само че за да го направят, първо трябваше да престане да се усмихва, а Бри, изглежда, не можеше да го направи.

Докато Майк се взираше в очите й, тя притисна буза към темето на Тоби.

— Аз също те обичам. С цялото си сърце. Но в момента ме интересуват само палачинките.

Майк прочисти гърлото си, но въпреки това гласът му трепереше от вълнение.

— Какво ще кажеш аз да ги приготвя? Наистина много ме бива в това.

Тя погледна към Тоби. Тоби погледна към нея.

— Аз казвам „да“ — прошепна той.

Бри прегръщаше Тоби, но очите й бяха приковани в Майк.

— Предполагам, че в такъв случай и аз трябва да кажа „да“.

Сияещата му усмивка освети всичките тъмни кътчета, останали в душата й. Тя протегна ръка. Той я пое. Тримата влязоха вътре.

 

 

Тази нощ Луси не можеше да се върне в къщата на Бри. Каквото и да се случваше там, другите хора бяха излишни. Тя изправи рамене.

— Ще прекарам остатъка от нощта на катера.

Панда стоеше до масата за пикник, вдигнал крак върху пейката.

— Можеш да пренощуваш в къщата.

— И на катера ме устройва.

Но преди да отиде където и да е, трябваше да се измие. Не само от мръсотията и меда, но и от миниатюрните сребристи парченца стъкло, набити в кожата й. Въпреки че от външния душ течеше само студена вода и нямаше с какво да се преоблече, Луси не искаше да влиза в къщата. Щеше да се загърне с една от плажните кърпи, а на сутринта ще се преоблече в дома на Бри.

Мина покрай Панда на път за душа, ненавиждайки тази сковаваща неловкост, ненавиждайки него, задето я причиняваше, ненавиждайки и себе си, задето изпитваше такава силна болка от това.

— Душът не работи — подхвърли той зад нея. — Тръбата се скъса миналата седмица. Използвай старата си баня. Аз така и не се преместих на долния етаж.

Това изглеждаше странно, тъй като тя не живееше в къщата вече повече от две седмици, но не смяташе да задава въпроси, нито да говори с него повече, отколкото е нужно. Колкото и да се боеше да влезе в къщата, не можеше да легне да спи, ако не се измие, затова, без да каже повече нито дума, пристъпи вътре.

Кухненската врата я посрещна с познатото изскърцване и старата къща я прегърна. Долови слабото ухание на кафе, примесено с миризмата на влага и на старата газова печка. Той включи лампата на тавана. Тя се бе заклела да не го гледа, но не можа да се сдържи. Очите му бяха зачервени, брадата — безобразно набола. Но повече я стъписа това, което не видя зад него.

— Какво се е случило с твоята маса?

Той доби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни.

— Ъ… Да-а-а… Превърна се в дърва за горене.

— Насякъл си скъпоценната си маса?

Панда стисна челюсти и заговори с ненужно оправдателен тон.

— Непрекъснато ми се набиваха трески по ръцете.

Тази новина я стъписа, но се сащиса още повече, когато забеляза, че още нещо е изчезнало.

— Къде е прасето ти?

— Прасето? — Произнесе го, като че ли никога не бе чувал тази дума.

— Тлъстото малко изчадие — сряза го тя. — Говори на френски.

Панда сви рамене.

— Изхвърлих някои неща.

— И прасето?

— А теб какво те е грижа? Ти мразеше онова прасе.

— Зная — изсумтя тя презрително. — Но омразата ми към него беше смисълът на живота ми, а ето че сега него го няма.

Вместо да отвърне подобаващо, той се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Господи, наистина здравата си се оплескала.

От нежността в гласа му сърцето й се сви и тя издигна защитните си бариери.

— Запази загрижеността си за някого, когото го интересува. — Луси закрачи към коридора.

Той я последва.

— Искам да знаеш, че… аз… ти не си ми безразлична. Ще ми е трудно да не те виждам. Да не разговарям с теб.

Неохотното му, насила изречено признание сипа сол в незарасналите й рани и тя рязко се извъртя.

— Да не ме чукаш?

— Не говори така.

Възмущението в гласа му я накара да свие устни.

— Какво? Не използвах ли правилната дума?

— Виж, зная, че те ядосах на плажа, но… Какво трябваше да кажа? Ако бях различен човек…

— Не казвай нищо повече. — Луси вирна брадичка. — Аз вече скъсах с теб. Спести ми излиянията си.

— През това лято ти беше уязвима и аз се възползвах от това.

— Така ли мислиш? — Нямаше да му позволи да разклати гордостта й и тя се нахвърли срещу него. — Повярвай, Патрик, очите ми бяха широко отворени по времето на цялата ни евтина авантюра.

Но той нямаше намерение да се отказва.

— Аз съм прост бачкатор от Детройт, Луси. Ти си от американския елит. Аз съм преживял прекалено много. Не съм достоен за теб.

— Схванах — процеди тя саркастично. — Ти си преминал през ада като дете, бил си в същия ад и като полицай, затова сега се опитваш да стоиш настрана от всякакви житейски каши.

— Това не е истина.

— Истина е и още как. — Трябваше да замълчи, но болката бе прекалено силна, за да се спре. — Животът е бил твърде суров към теб, нали, Панда? Затова ти предпочиташ да се дистанцираш от всичко като пълен страхливец.

— Нещата не са толкова прости, по дяволите! — Той стисна зъби, натъртвайки на всяка дума: — Аз не съм съвсем… емоционално стабилен.

— На мен ли го казваш!

Беше му дошло до гуша от тази разправия и той се отправи към стълбите. Луси трябваше да го остави да си отиде, но беше прекалено изтощена и бясна и напълно изгуби контрол.

— Бягай! — извика след него, твърде ядосана, за да схване горчивата ирония. Обвиняваше го в това, което сама бе направила. — Бягай! Ти си шампион в това.

— По дяволите, Луси… — Той се извъртя. Очите му бяха потъмнели от мъка, което би трябвало да събуди съчувствието й, но само разпали гнева й още повече, защото тази болка погубваше това, което би трябвало да пулсира от живот.

— Иска ми се никога да не те бях срещала! — изкрещя тя.

Раменете му увиснаха. Той сложи ръка на перилото, сетне я отпусна безволно.

— Не го пожелавай. Срещата ми с теб… Случиха се много неща.

— Какви неща? Или разкрий скъпоценните си тайни, или върви в ада!

— Вече бях там. — Пръстите му побеляха, когато стиснаха перилото. — Афганистан… Ирак… Две войни. Двойна веселба.

— Каза ми, че си служил в Германия.

Панда слезе до долното стъпало, заобиколи я просто за да се движи и накрая се озова във всекидневната.

— Това беше по-лесно, отколкото да ти кажа истината. Никой не иска да слуша за жега и пясък. Минометен обстрел, гранати, самоделни бомби, които избухват без предупреждение, откъсвайки крака, ръце, оставяйки кървящи дупки вместо сърца. В паметта ми са запечатани картини, които никога няма да се заличат. — Той потръпна. — Осакатени тела. Мъртви деца. Навсякъде мъртви деца… — Думите му заглъхнаха.

Луси заби нокти в дланите си. Трябваше да се досети.

Панда се спря пред камината във всекидневната.

— Когато се уволних, постъпих на работа в полицията. Мислех, че не бих могъл да се сблъскам с нищо по-лошо от това, което вече съм видял. Ала там също имаше кръв, десетки деца като Къртис, загинали твърде рано. Мигрените ставаха все по-силни, кошмарите все по-мъчителни. Престанах да спя, започнах да пия прекалено много, забърквах се в сбивания, наранявах хората, наранявах себе си. Една нощ съм бил толкова пиян, че съм молил някакъв тип да ми пръсне черепа.

Всички липсващи парчета от картината си дойдоха по местата. Луси се облегна на рамката на вратата.

— Посттравматично стресово разстройство.

— Класически случай.

Ето какво криеше той толкова ревниво — съдбата на мнозина, завърнали се от тези войни. Тя се опита да се държи като страничен човек.

— Посещавал ли си терапевт?

— Разбира се. Питай ме дали ми е помогнало.

Налагаше й се да потисне собствените си чувства. Ако не го направи, щеше да се разпадне.

— Може би трябва да опиташ при друг — промълви Луси с усилие.

Панда се изсмя горчиво.

— Намери ми терапевт, който е видял това, което аз съм видял, правил е това, което аз съм правил, и ще отида при него.

— Терапевтите се справят с проблеми, с които никога не са се сблъсквали в живота.

— Да, обаче това не важи за такива като мен.

Тя бе чела за трудностите, на които се натъкваха психолозите при лечението на ветерани с ПТСР. Те са били обучени да се сдържат и дори тези, които знаеха, че се нуждаят от помощ, не желаеха да споделят преживяванията си, особено пред цивилен. Манталитетът им на бойци усложняваше лечението.

— Един другар, с когото служех… Разказал всичко както е било, без да пести подробностите, психиатърът позеленял, извинил се и отишъл в тоалетната да повърне. — Панда се насочи към прозореца. — Лекарката, която аз посещавах, беше различна. Тя беше специалист по ПТСР и беше чувала толкова много истории, че се бе научила да се дистанцира. Но толкова много се дистанцираше, че имаш чувството, че изобщо не е с теб. — Гневът постепенно го напускаше. — Хапчетата и изтърканите фрази не са достатъчни, за да излекуват такава лудост.

Тя понечи да му каже, че всичко е останало в миналото, но това очевидно не бе така, а и той не бе свършил.

— Погледни тази къща. Купих я по време на един от периодите на изостряне на симптомите. Отмъщението ми на възрастен заради Къртис. Голямо отмъщение, няма що! Ремингтън беше мъртъв от години. Какво, по дяволите, съм мислел?

Тя знаеше. Всички онези пътувания до Грос Пойнт, за да шпионира семейството, което ненавиждаше… и семейството, от което толкова много е искал да бъде част.

Панда се взираше с празен поглед през прозореца.

— Един мой познат… Една нощ съпругата му го докоснала и той се събудил… ръцете му стискали гърлото й. А една жена, с която служих… взела детето си от детската градина, убедила го, че ги грози смъртна опасност, и изминала с него осемстотин километра, без да каже на никого, включително и на съпруга си. Едва не свършила в затвора за отвличане на дете. Друг ветеран… Двамата с гаджето му веднъж се скарали. Нищо важно. Но изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб? — Устните му се изкривиха в горчива усмивка. — За щастие, времето почти ме излекува. Сега съм добре. И така трябва да остане. Сега разбираш ли?

Луси се стегна.

— Какво точно трябва да разбера?

Той най-после я погледна. Лицето му приличаше на каменна маска.

— Защо не мога да ти дам повече, отколкото вече съм ти дал. Защо не мога да ти дам бъдеще.

Откъде знаеше той, че Луси искаше точно това, когато дори самата тя не бе сигурна?

— Ти ме гледаш с тези очи, в които бих могъл да потъна — поде той, — и искаш всичко. Но аз не мога да си позволя да се върна в онзи мрак. — Панда се отдалечи от прозореца и пристъпи към нея. — Аз не съм способен на големи чувства. Просто не мога. Сега разбираш ли?

Тя не каза нищо. Чакаше.

Гърдите му тежко се повдигаха и спускаха.

— Аз не те обичам, Луси. Чу ли ме? Аз не те обичам.

Тя искаше да запуши ушите си с длани, да се хване за корема, да удари глава в стената. Мразеше безпощадната му честност, ала не можеше да го накаже заради нея, не и след всичко, което току-що й бе казал. Почерпи от кладенеца на силата, който не подозираше, че се крие в глъбините на душата й.

— Бъди реалист, Панда. Аз зарязах Тед Бодин. Наистина ли мислиш, че ще изгубя съня си заради теб и нашата малка гореща лятна свалка?

Той не трепна. Не каза нищо. Само я гледаше със студените си сини очи, забулени от мрака.

Луси не можеше да издържа повече нито секунда. Извърна се, като си заповяда да върви бавно. Зави по коридора… Излезе през предната врата… Вървеше невиждащо в нощта. Ужасяващата истина, която толкова упорито се стараеше да потисне, изплуваше на повърхността.

Тя си бе позволила да се влюби в този мъж. Противно на всякаква логика и здрав разум, тя бе обикнала с цялото си сърце този емоционално осакатен мъж, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Качи се на катера, но не заспа, свита на кравай на леглото до носа, където Тоби се бе скрил, а остана седнала с широко отворени очи — бясна, лепкава, съкрушена.