Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (17)

14

— Не разбирам защо трябва да ходим на църква — промърмори Тоби.

— Обсъди го с най-добрия си приятел Големия Майк. — Бри знаеше, че звучи дребнаво, но не можа да се сдържи. Беше обула единствените си обувки на токчета — сандали с бронзови каишки, благодарение на които щеше да стане висока колкото Майк. Освен това винаги можеше да стъпче с високите токчета всяка змия, която реши да избяга по време на службата.

През последните пет дни се бе опитала да измисли как да се измъкне от тази неприятна ситуация, но Майк я бе притиснал в ъгъла. След като носеше отговорност за Тоби, не можеше да позволи Майк да я очерни пред местната общност, нещо, на което той бе напълно способен. Отвън той беше самото доброжелателство, но си оставаше жалък и незначителен мазник, с години усъвършенствал се в изкуството да манипулира хората, за да получи това, което иска.

— Трябва да ходим на църква заради гаднярското ти държание към Големия Майк — не мирясваше Тоби. — Хващам се на бас, че той се страхува да не отидеш в ада.

Вече беше там.

В този момент червеният кадилак на Майк спря на алеята за коли. Бри още не можеше да измисли как да обясни на Тоби, че трябва да бъде нащрек.

— Майк е мил с теб — подхвана тя колебливо, — но… понякога хората не са винаги такива, каквито изглеждат.

Той й метна поглед, недвусмислено заклеймяващ я като най-тъпия човек на земята, и хукна към вратата. Краищата на ризата му се развяха зад него. Дотук с добрите намерения.

Бри бе прибрала косата си в моден хлабав кок, който идеално подхождаше на една от малкото рокли, които не бе продала — елегантна тясна дреха без ръкави, в цвят на карамел, допълнена със семпли обици халки. Без гривните все още имаше чувството, че е гола. Беше продала бижутата си още преди месеци, заедно с годежния пръстен с двукаратовия диамант. Колкото до брачната халка… В нощта, в която Скот я напусна, Бри отиде в голф клуба и я хвърли в езерото до осемнайсетата дупка.

Майк изскочи от колата и й отвори вратата. Тя му подаде лаптопа, който й бе подарил.

— Благодаря — изрече сковано, — но съм сигурна, че ще му намериш по-добро приложение.

Тоби се покатери на задната седалка. В купето миришеше на скъпа кожа, съвсем леко се долавяше вонята на одеколона на Майк. Но тя все пак отвори прозореца, за да се проветри.

Майк не каза нищо и остави компютъра на задната седалка. Още преди да потеглят от алеята, Тоби започна да бърбори за велосипеда си.

— Защо утре не отидеш с него на парада по случай Четвърти юли? — попита Майк, когато момчето най-после млъкна, за да си поеме дъх.

— Може ли? — Тоби питаше него, не нея.

— Разбира се. — Майк погледна към Бри. — Вчера довършихме моята платформа. Тази година темата е „Островът, огрян от слънцето“.

— Много интересно — сви тя устни. — Колко обичаше някога този парад, бележещ началото на ново вълшебно лято на острова.

— Винаги съм имал най-голямата платформа — похвали се Майк. — Хей, защо не дойдеш да се повозиш с нас?

— Смятам да пропусна.

Майк поклати глава и се ухили. Явно така и не бе усвоил тънкостите на светския разговор.

— Помниш ли онази година, когато двете със Стар успяхте да се намъкнете на платформата на „Ротари“? Стар падна и Нейт Лори едва не я прегази с трактора си?

Тогава двете със Стар едва не се напишкаха от смях.

— Не, не си спомням.

— Разбира се, че помниш. Стар винаги се опитваше да намери място за вас двете на някоя от платформите, участващи в парада.

И наистина успяваше. Те бяха шествали на платформите на „Догс енд Молтс“, „Магис Фъдж Шоп“, „Рицарите на Колумб“ и на старата кръчма с вкусна скара, която по-късно изгоря до основи. Веднъж Стар дори бе успяла да ги уреди за платформата на бойскаутите.

— Баба каза, че мама е била безполезна — обади се Тоби от задната седалка.

Изрече го толкова сухо, че Бри се сепна, но господин Търговец имаше отговор за всичко.

— Баба ти го е казала от мъка. Майка ти беше неспокойна и понякога малко незряла, но не беше безполезна.

Тоби се облегна назад, но не изглеждаше особено разстроен.

— Мразя я — заяви.

Ненавистта на момчето към собствената му майка беше донякъде обезпокоителна, макар че Бри изпитваше точно същото. Наистина напоследък гневът и обидата към Стар бяха започнали да приличат по-скоро на последици от отшумяла настинка, отколкото на свирепа грипна атака.

Майк отново се притече на помощ.

— Ти не помниш майка си, Тоби. Разбира се, тя, като всички нас, имаше своите недостатъци, но хубавите неща в нея бяха много повече.

— Като например да зареже мен, баба и татко?

— Майка ти страдаше от нещо, което се нарича следродилна депресия. Някои жени го получават, след като родят дете. Сигурен съм, че тя не е смятала да отсъства дълго.

Майра никога не бе споделяла на Бри за следродилна депресия. Беше казала, че Стар не е могла да понесе такъв товар, като грижите за едно бебе, и избягала, за да може да се „забавлява“.

Вече приближаваха града и Бри се надяваше, че темата за Стар е приключена, но Майк Голямата уста явно беше на друго мнение.

— Твоята майка и Бри бяха първи приятелки. Обзалагам се, че Бри може да ти разкаже много хубави неща за майка ти.

Бри застина.

— Обзалагам се, че не може — отсече Тоби.

Тя трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Застави челюстта си да се раздвижи.

— Твоята майка беше… много красива. Ние… всички искахме да приличаме на нея.

— Вярно е. — В погледа, който Майк й хвърли, се четеше явен укор. Майк Муди, майсторът на злодеянията, я осъждаше, задето не е измислила нещо по-значително, но Тоби, изглежда, не забеляза.

Стигнаха до църквата. Епископалната църква. Най-многобройното и най-уважаваното паство на Черити Айланд.

Бри погледна към Майк.

— Змии и странен език, а?

Той се ухили.

— И това може да се случи.

Шега за нейна сметка. При все това част от напрежението й започна да се стопява.

 

 

Бри бе посещавала методистката църква като дете, но религията със строгите си правила и всички въпроси, които нямаха отговор, в крайна сметка й се стори прекалено трудна и тя спря да ходи на църква малко след като се омъжи. Майк им намери места встрани под прозорците с цветни стъкла с изображения на Исус, благославящ масите.

Тя се отпусна, заслушана в църковната служба, и настроението й започна да се повдига. Поне в този момент нямаше кошери, нито домати, които трябваше да се поливат, нито плевели за скубане. Нито клиенти, които да примамва, или малко момче, което да разочарова. Мисълта, че не е сама на тази планета, че един много по-висш разум я наблюдава, й действаше донякъде успокоително.

От време на време ръката на Майк, голяма и солидна в ръкава на тъмносиньото сако, докосваше нейната. Ако не поглеждаше към масивната златна гривна или големия колежански пръстен, можеше да си представи, че е някой друг — един от онези стабилни и предани мъже, с устойчиви морални принципи и верни сърца. Той затваряше очи, докато се молеше, внимателно слушаше проповедта и пееше първите строфи от всеки химн, без да поглежда псалтира.

След службата Майк се смеси с тълпата — потупваше мъжете по гърба, правеше комплименти на жените, заговори с един от църковните настоятели за някаква къща, обявена за продажба, превръщайки църквата в поредната възможност за продажба. Всички му се подмазваха, макар че всъщност не изглеждаше така. Те се държаха, като че ли действително го харесват. Възрастният Майк Муди започваше да я смущава, макар че той явно все още нямаше представа колко покровителствен можеше да бъде, след като наричаше всяка възрастна жена „млада госпожо“. От друга страна, той забеляза притеснението на едно момиченце на патерици и се спусна да му помогне, преди някой да се досети, че има проблем. Всичко това я объркваше.

Той я представи на всички. Неколцина от енориашите си спомняха семейството й. Една от жените помнеше дори самата нея. Хората се държаха приятелски и я засипаха с досадни въпроси. Как се справя с Тоби? Колко дълго възнамерява да остане на острова? Знае ли, че покривът тече? Бракът я бе научил да бъде предпазлива. Бри отговаряше уклончиво на въпросите им, доколкото можеше, а бъбривостта на Майк доста я улесняваше.

Тя узна, че той е председател на най-голямата благотворителна фондация на острова. Това бе едновременно достойно за възхищение и в същото време отлична реклама за бизнеса му, тъй като лицето му се мъдреше върху всички плакати и брошури на организацията. Освен това той спонсорираше юношеската лига по бейзбол и футболните отбори във всяка възрастова група, превръщайки в ходеща реклама десетките деца, живеещи на острова.

— Какво ще кажете да обядваме някъде? — попита той Тоби, когато се качваха в колата му. — Кое предпочитате: „Острова“ или „Петела“?

— Може ли да отидем в „Догс енд Молтс“? — попита Тоби.

Майк огледа Бри от главата до петите.

— Бри се е нагласила. Нека я заведем на по-хубаво място.

Тя не желаеше да бъде задължена на Майк за обяд, планински велосипеди или лаптопи. Не искаше да му бъде задължена за нищо.

— Не и днес — изрече припряно, докато той завърташе ключа в стартера. — Трябва да започна да топя восъка за свещите.

Както трябваше да се очаква, Тоби тутакси се опълчи.

— Не е честно. Ти всичко разваляш.

— Стига, момче, не се дръж неуважително — намеси се Майк.

— Моля те, престани да го наричаш „момче“ — процеди тя.

Майк я стрелна с поглед.

Тоби изрита гърба на седалката й.

— Аз съм дете. Майк е мой приятел. Може да ме нарича както си иска.

Тоби беше син на Дейвид и тя не възнамеряваше да отстъпва по този въпрос.

— Не, не може. — Когато погледна през рамо към него, тя видя златистокафявите очи на Стар, обрамчени с гъсти мигли, да се взират в нея. — Думата има отрицателен нюанс, предизвиква лоши асоциации в афроамериканската общност.

Майк потръпна, най-сетне разбрал за какво става дума, но Тоби се наежи още повече.

— И какво от това? Аз не живея в афроамериканска общност. Аз живея на Черити Айланд.

Как се бе получило така, че на нея, най-бялата от белите жени, й се падна отговорността да насажда расова гордост в сина на Дейвид Уийлър?

Майк, който бе забъркал цялата тази каша, в този момент бе зает с измъкването от паркинга.

— Някога белите хора са наричали чернокожите — дори възрастните мъже „момче“ — продължи Бри разяснителната си лекция. — По този начин са ги карали да се чувстват по-нисши. Това обръщение е много грубо и обидно.

Тоби се замисли за миг и както тя очакваше, сви неодобрително устни към нея.

— Майк е мой приятел. Той не е искал да ме обиди. Той просто си е такъв.

Набеденият расист поклати глава.

— Не, Бри е права. Извинявай, Тоби. Все забравям за това.

Забравяше за расизма си или че Тоби е наполовина афроамериканец?

— И какво от това? — промърмори Тоби. — Аз съм наполовина бял и не разбирам какъв е проблемът.

— Проблемът е в това — подхвана тя упорито, — че баща ти се гордееше с корените си. Аз искам и ти да се чувстваш по същия начин.

— Като се е гордеел толкова, защо се е оженил за майка ми?

Защото Стар винаги бе искала това, което принадлежеше на Бри.

— Баща ти беше луд по майка ти — обади се Майк. — Тя също бе луда по него, до самия край. Майка ти разсмиваше баща ти както никой друг, а той я караше да чете книги, които тя иначе никога не би погледнала. Жалко, че не можа да видиш как двамата се гледаха един друг. Сякаш на този свят никой друг не съществуваше.

Все едно я бе зашлевил. А подлецът още не бе приключил.

— Отне им известно време, за да осъзнаят колко много се обичат — продължи Майк, изговаряйки думите си с непривична грубост. — Отначало Бри беше гадже на баща ти, но нека ти кажа нещо: той никога не я е гледал така, както гледаше майка ти.

Истинският Майк Муди, с пресметливата си жестокост, най-после бе възкръснал. Очите му бяха приковани в пътя.

— Ще оставим Бри у дома, за да се захване с работата си, а после аз ще те заведа в „Догс енд Молтс“. Съгласна ли си, Бри?

Тя имаше сили единствено да кимне.

Щом влезе вътре, тя се строполи на дивана и се втренчи невиждащо в сиамските котки върху полицата над камината. Напоследък много по-често мислеше за младежката си любов, отколкото за краха на десетгодишния си брак. Но любовта й към Дейвид имаше ясно начало и край, докато бракът й беше толкова мъгляв и безрадостен.

Тя изу обувките. Сандалите, които носеше всеки ден, бяха оставили загорели следи върху босите й крака. Не че имаше много тен. Но тя никога не почерняваше много — кожата й добиваше лек златист загар и луничките ставаха още повече. Каква ирония на съдбата — да се окаже настойница на малко афроамериканско момче.

Въпреки това, което бе казала на Майк и Тоби, Бри още не беше готова днес да топи восък, затова, след като се преоблече, откри лист и молив и започна да нахвърля скици за ръчно изработени картички с пожелания. Но мислите й витаеха другаде и не можа да измисли нищо, което да й хареса. Накрая чу Тоби да се втурва в къщата и да се отправя към стаята си. Тя се заслуша да чуе шума на потеглящия кадилак. Но такъв не последва.

— Зная, че си ми сърдита, но аз не съм казал нищо ново, нали? — разнесе се гласът на Майк от прага.

— Не желая да говоря за това. — Тя стана от масата.

В деловия си тъмносин костюм той изглеждаше по-едър от обичайното и въпреки че тя също бе висока, Майк сякаш се извисяваше над нея.

— Това, което казах на Тоби за Дейвид и Стар, беше истина.

Тя започна да събира принадлежностите за рисуване.

— Само за теб.

Той подръпна с отсъстващ вид вратовръзката си.

— Ти искаш да вярваш, че двамата с Дейвид сте били Ромео и Жулиета, но истината е, че ти беше богато бяло момиче от Грос Пойнт, а той — чернокожо хлапе от Гари. — Майк премести ключовете за колата от едната си ръка в другата. — Дейвид беше запленен от теб, но никога не те е обичал.

Тя пъхна бележника в чекмеджето с най-различни боклуци.

— Свърши ли?

— Със Стар беше различно. — Майк изпълваше стаята, изсмуквайки въздуха й. — И двамата нямаха пари. И двамата бяха амбициозни, харизматични и малко безмилостни. Разбираха се един друг така, както ти и Дейвид никога не бихте могли.

— Тогава защо тя е заминала? — Чекмеджето изтрака силно, когато тя го затръшна. — Ако толкова страстно са се обичали, защо Стар е избягала?

— Той прие работата в Уисконсин, въпреки че тя го умоляваше да не го прави. Тя винаги мразеше, когато той заминаваше, и искаше да го накаже. Съмнявам се, че е възнамерявала да отсъства дълго. И със сигурност не е смятала, че колата ще поднесе от шосето и ще се забие в леда на онзи напоителен канал.

Но Бри не се хвана на думите му.

— В колата с нея е имало друг мъж.

— Случаен пътник. Тя винаги качваше непознати. Предполагам, че е бил стопаджия.

Бри не искаше да вярва на тази история. Искаше да вярва в това, което Майра й бе казала — че Стар се е отегчила от Дейвид и завинаги го е напуснала. Срамът се загнезди в стомаха й.

— Не зная защо продължаваш да чоплиш това. Всичко се случи преди години. За мен няма значение.

Майк знаеше, че това не е истина, но не възрази.

— Аз съм вярващ — изрече той сухо. — Вярвам в греха, вярвам в покаянието. Опитах се всячески да изкупя вината си, но това не промени нищо.

— И няма да промени.

Златната му гривна улови един слънчев лъч и той кимна не толкова на нея, колкото на себе си, сякаш е взел решение.

— От днес нататък ще те оставя на спокойствие.

— Чудесно — стисна устни тя, но не го вярваше. Майк никога никого не оставяше на спокойствие.

В миналото той избягваше да гледа хората в очите. Но не и сега. И нещо в непоколебимия му поглед я смути.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми позволиш да се виждам с Тоби — рече той с достойнство, което още повече я обърка. — Трябваше да те попитам, преди да му кажа, че може да дойде с колелото на парада. Имам лошия навик да действам импулсивно, без да съм обмислил добре нещата. — Делова констатация, не криеше недостатъците си, но не се самобичуваше заради тях. — Парадът започва в десет. Той трябва да бъде на училищния паркинг в девет. Бих дошъл да го взема, но оглавявам комитета и трябва да бъда там по-рано.

Бри заби поглед в протритата каишка на сандала си.

— Ще се справя.

— Добре.

И това беше всичко. Никакви търгашески номера да я спечели. Никакви подкупи във вид на пликчета с лимонови дражета и бонбони. Нито сладолед ескимо. Извика „довиждане“ на Тоби и си замина, оставяйки я с обезпокоителното усещане, че от сега нататък е сама.

Нелепо. Той щеше да се върне. Майк Муди винаги се връщаше, независимо дали го искаш, или не.