Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (15)

12

Типичната за гимнастическите салони миризма на гума я лъхна още преди Луси да стигне до вратата. Голямата спалня бе преобразена от миналата вечер. Блестящи нови уреди за тренировки бяха разположени върху чистите черни гумени постелки, голият под бе идеално изметен, а слънчевата светлина нахлуваше през отворените прозорци. Панда се мъчеше да оправи мрежата върху единия от прозорците. Така се бе извил, че тениската се бе надигнала, оголвайки мускулестия му, твърд като камък корем. Доколкото виждаше, върху тениската нямаше цинични надписи. Бодна я смътно разочарование, което тя приписа на Вайпър.

Темпъл пуфтеше на кростренажора орбитрек, потта се стичаше по слепоочията й, мокри тъмни къдрици бяха прилепнали към врата й. Луси се бе озовала насред истински тренировъчен кошмар.

— Изглежда, храната ми е изчезнала от хладилника.

Темпъл повдигна рамо и изтри чело с ръкава си.

— Панда, погрижи се за това.

— С удоволствие. — Той бе заковал мрежата и последва Луси толкова бързо, че тя веднага го заподозря, че си търси извинение, за да избяга. Преди да успее да отвори уста и да се нахвърли отгоре му с една несвойствена за Луси тирада, той я хвана за лакътя и я повлече надолу по коридора. — Ще поговорим на долния етаж. Гръмките гласове разстройват Темпъл. Освен ако не излизат от устата й.

— Чух те! — извика Темпъл отвътре.

— Зная! — изкрещя в отговор Панда.

Луси се отправи към стълбата.

 

 

Навярно бе само игра на въображението му, но Панда можеше да се закълне, че видя прахови бомби да експлодират изпод подметките на смешните войнишки боти на Луси, докато тропаше надолу по стъпалата, покрити с протрит бежов килим. Килим, от който той подозираше, че тя иска час по-скоро да се отърве. А това той, дявол да го вземе, нямаше никакво намерение да прави.

Тя стигна до най-долното стъпало. Преди там стоеше боядисан в тъмнолилаво сандък, но бе изчезнал ведно със закачалката от еленови рога и онази черна етажерка, която се мъдреше на верандата и служеше за поставка на разни треволяци, които той не бе купил и не желаеше да купува.

Защо, по дяволите, тя не бе заминала, както се полагаше? Защото се бе залепила за това място. Това беше характерно за хората, отраснали в богати семейства. Усещането, че им е позволено всичко, ги караше да вярват, че могат да имат каквото пожелаят, дори то да не им принадлежи. Като например тази къща. Но колкото и да му се искаше да обвини Луси, че е разглезена богаташка, Панда знаеше, че това не е вярно. Тя бе порядъчна до дъното на душата си, макар че в момента приличаше на разбесняла се фурия.

Докато крачеше с маршова стъпка към кухнята, Луси въртеше малкото си дупе, обвито с чифт чудновати черни шорти, които според него не бяха достатъчно широки. Той искаше да я вижда в размъкнати дрехи, каквито Темпъл носеше. Дрехи, които прикриваха всичко, за което не желаеше да мисли. Вместо това тя беше намъкнала тези черни шорти и грозен сив потник с черни кожени връзки на раменете.

Щом стигна до кухнята, тя се извъртя към него и черните връзчици се разлюляха.

— Нямаше право да изхвърляш храната ми!

— А ти нямаше право да изхвърляш моите мебели, освен това не бива да ядеш онези боклуци. — Настроението му се вкисна още повече, когато забеляза празния плот и липсващото, ведно с разни други джунджурии, керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

— Боровинките и марулята не са боклуци — изфуча Луси.

— Не бяха органични.

— Изхвърлил си ги, защото не са органични?

Сега вече тя наистина беше бясна. Добре. Докато е ядосана, няма да се опита да го въвлече в един от онези малки задушевни разговори, които той се преструваше, че ненавижда. Панда подпря ръка на плота. Косата й беше толкова черна, че приличаше на изкуствена, противните пурпурни дредове бяха абсурдни, а наплесканите с туш мигли мязаха на умрели гъсеници. На едната й вежда бе забучена сребърна халка; друга подобна украсяваше ноздрата й. Той се надяваше, че и двата пиърсинга са фалшиви. А да намаца тези нежни устни с това отвратително кафяво червило беше престъпление срещу човечеството. Но най-много го притесняваше татуировката. Тази дълга изящна шия не биваше да бъде душена от огнедишащ дракон, а тръните върху горната част на ръката й бяха направо гадни, макар че, за щастие, няколко капки кръв вече бяха започнали да избледняват.

— Наистина ли искаш да тровиш организма си с пестициди и химикали? — контрира той.

— Да! — Тя размаха ядно пръст към вратата на килера. — Дай ми ключа.

— Няма да стане. Тя ще те принуди да й го дадеш.

— Мога да се опълча на Темпъл Реншо.

Когато искаше, Панда можеше да бъде първокласен мерзавец, като например в момента, когато керамичното му прасе липсваше, а онези кожени връзки подскачаха предизвикателно върху голите й рамене.

— Ти не можа да се опълчиш дори на Тед Бодин. А той е най-милият мъж на света, нали?

Луси нямаше опит в общуването с първокласните мерзавци. Тя вирна брадичка и челюстта й се изстреля нагоре, но под цялото разпенено негодувание Панда долови вината, от която тя още не можеше да се отърси.

— Какво имаш предвид с приказките, че не съм могла да му се опълча?

Това беше точно от онези лични разговори, които той се бе зарекъл да не води никога с нея, но нямаше намерение да свива знамена.

— Нежеланието да се омъжиш не те е връхлетяло в деня на сватбата ти. Дълго преди това си знаела, че нещо не е наред, но не си имала смелостта да му кажеш.

— Не знаех, че нещо не е наред! — възкликна тя.

— Каквото и да ти помага да се събудиш…

— Във всеки случай не и яйца с бекон.

Той я удостои с една от саркастичните си усмивки, която обаче нямаше обичайния си ефект, защото не можеше да откъсне взор от тези малки кожени връзки. Само едно дръпване…

— Искам си храната обратно — заяви Луси.

— Тя е в кофата за смет. — Панда се престори, че вниманието му е погълнато от счупената дръжка на чекмеджето, после се отдалечи от плота. — Ще отворя килера, когато пожелаеш. Само не яж боклуците си в присъствието на Темпъл.

— Моите боклуци? Ти си този, който смята, че захаросаното мюсли е антиоксидант!

Тя беше права. Той кимна към хладилника.

— Можеш да вземеш от там каквото пожелаеш. Два пъти седмично ще ни доставят продукти. Плодовете и зеленчуците ще пристигнат по-късно днес.

— Не искам да ям тъпата й органична храна. Искам си моята.

Панда разбираше чувствата й.

Над главата му се включи пътечката за бягане. Той си каза, че не бива да пита, но…

— Случайно да си скрила някъде от твоя хляб?

— Пресен сладък хляб с канела и стафиди, но няма да го намериш! — тросна се Луси. — Изяж си сърцето. О, почакай. Не можеш. Не е органично.

И тя изтрополи навън, като затръшна вратата зад себе си.

 

 

Беше излъгала за сладкия хляб. И не бе затръшвала врата, откакто беше на четиринайсет. И едното, и другото й харесаха.

За нещастие, не беше взела жълтия бележник със себе си, а си бе обещала, че днес ще пише. Нямаше намерение да се връща вътре през кухнята, затова заобиколи къщата и се изкачи по стъпалата, които водеха към верандата пред спалнята й. Беше оставила плъзгащите се врати отворени, за да се проветрява. Мрежестата врата против комари заяде, тя я бутна и пристъпи в стаята.

Панда вече беше там.

— Искам си спалнята обратно — оповести той, докато излизаше от нейния дрешник, понесъл чифт маратонки 46 номер.

— Наела съм къщата за през лятото — тросна се тя. — И това означава, че ти си натрапник, а аз няма да замина.

Той приближи до скрина.

— Това е моята стая. Можеш да спиш на горния етаж.

И да се лиши от отделния вход? За нищо на света.

— Ще остана тук.

Той дръпна чекмеджето, в което държеше бельото си, но сега там бе подредено нейното. Панда бръкна вътре и измъкна черни като нощта прашки.

— Твоите вещи са в долното чекмедже — побърза да го осветли Луси.

Той прокара палец по копринената предница на миниатюрното творение. Когато погледите им се срещнаха, тялото й бе разтърсено от един от онези сексуални заряди, за пореден път доказващ, че много често женското тяло отказваше да се подчини на разума.

— Едно нещо не разбирам. — Големият му юмрук погълна прашките. — Имайки предвид отношението ти към мен, защо все още си тук?

— Привързаността ми към твоята къща надделява над пълното ми равнодушие към теб — отвърна тя със забележителна непоколебимост.

— Моята къща, не твоята — напомни й Панда язвително, незнайно защо вперил поглед в дясното й рамо. — И ако промениш още нещо тук, ще изхвърчиш начаса, независимо какво казва Темпъл.

Да остави последната дума да е негова, би било поведение на зряла жена, но той продължаваше да стиска прашките й, а тя не се чувстваше никак зряла.

— И на нея ли предлагаш пълната гама от услугите си?

Погледът му отново се плъзна към раменете й.

— А ти как мислиш?

Тя не знаеше какво да мисли, затова се втурна към него и измъкна гащичките от ръката му.

— Мисля, че Темпъл не е от жените, които можеш лесно да излъжеш.

— Е, в такъв случай знаеш отговора.

Което всъщност нищо не й говореше.

— Така си и помислих. — Тя пъхна прашките в чекмеджето, извади пособията за писане и излезе оттам, откъдето бе дошла.

 

 

Моята майка е… — Толкова много неща можеше да изброи.

Моята майка е известна с пословичното си трудолюбие.

Или може би…

Моята майка вярва в упорития труд.

Луси щракна с химикалката.

Съединените щати са били изградени с упорит труд.

Тя се намести по-удобно.

Така се е изградила и моята майка.

Луси смачка листа. Писателските й напъни бяха по-ужасни дори и от стълкновението й с Панда, но този път можеше да стовари вината на празния си стомах. Тя заряза жълтия бележник, метна се на велосипеда и отиде в града, където омете два хотдога с лютив сос и голяма порция пържени картофки в „Догс енд Молтс“ — най-обилното й хранене от месеци насам, но кой знае кога отново щеше да има възможност да яде?

Когато се върна в къщата, завари Темпъл в почти празната всекидневна да гледа телевизия. Край босите й нозе бяха пръснати няколко дивидита със записи на епизоди от шоуто „Островът на дебелите“. Двуместният диван с кафеникавозлатистата тапицерия бе един от малкото мебели, останали в стаята, след като Луси изнесе по-приличните на остъклената веранда, за да замени онези, които бе изхвърлила.

Темпъл грабна дистанционното и натисна бутона „Пауза“. Собственото й изображение застина върху екрана.

— Реших да си дам петнайсетминутна почивка. — Тя се държеше така, като че ли Луси я бе заловила да яде шоколад. — Тренирах три часа.

Хотдогът се разбунтува неприятно в натъпкания стомах на Луси.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Не обяснявам. Аз… — С изтощено изражение Темпъл се облегна назад. — Не знам. Може и да го правя. — Посочи към застиналия образ върху екрана. — Погледни това тяло — произнесе с такова отвращение към самата себе си, че Луси се стъписа. — Захвърлих го на вятъра. — Натисна бутона „Възпроизвеждане“ и улови бляскавата си екранна героиня в разгара на яростна изобличителна реч, насочена срещу миловидна жена на средна възраст, обляна в пот, която едва сдържаше сълзите си.

— Вратата е там! Искаш да си вървиш? Давай! Щом теб не те е грижа, на мен също ми е все едно. — Вените върху изящната шия на Темпъл се издуха и идеално очертаните й устни се изкривиха в озъбена гримаса. — Качвай се на лодката и изчезвай от острова. Нека всички да разберат каква неудачница си!

Жената вече открито плачеше, но Темпъл продължи да издевателства над нея. Беше мъчително да се гледа. Още по-мъчително бе да си представи до какво отчаяние трябва да стигне някой, за да се подложи доброволно на подобно унижение.

Сълзите на жената само наляха масло в огъня и подигравките на Темпъл станаха още по-злъчни.

— Циври още по-силно. Само това правиш през целия си живот. Оплакваш проблемите си, вместо да ги решаваш. Давай! Изчезвай от острова! Хиляди чакат да заемат мястото ти.

— Не! — извика жената. — Мога да го направя. Мога да направя това.

— Тогава го направи!

Темпъл натисна бутона „Пауза“, когато жената започна трескаво да удря боксовата круша. Луси не вярваше, че отвращението към самия себе си е най-добрата форма на мотивация, но Темпъл смяташе другояче.

— Айрини пробяга за пръв път половината от маратона четири месеца след като заснехме този епизод — заяви тя гордо. — Когато приключих с нея, беше отслабнала с повече от четиридесет и пет килограма.

Луси се запита колко от тези свалени килограми Айрини е успяла да запази, без Темпъл да й крещи в лицето.

— Господи, тя изглежда изумително. — Темпъл изключи телевизора и се надигна. Леко се намръщи, докато се изправяше. — Критиците винаги ме заклеймяват. Сравняват ме с треньорки като Джилиън Майкълс — твърдят, че тя има сърце, а аз — не. Аз имам сърце. При това голямо. Но не можеш да помагаш на някого, като го съжаляваш и щадиш. Някой ден и аз ще постигна нейните резултати. — Тя кимна към стълбата. — Сега отивам да поработя върху горната част на тялото си. Като гледам ръцете ти, и ти би трябвало да се присъединиш към мен.

В главата на Луси за миг се мярна лицето на ридаещата жена.

— Сега за мен не е най-подходящото време.

Темпъл изви устни.

— За теб времето никога не е подходящо, нали, Луси? Ти винаги можеш да намериш причина да не се грижиш за фигурата си.

— Грижа се за фигурата си. — Дали заради заплашителния поглед на Темпъл, или заради хотдога, но не прозвуча особено убедително. — Аз се упражнявам — додаде тя по-твърдо. — Не ми е приятно, но го правя.

Темпъл скръсти ръце пред гърдите като надзирателка от женски затвор.

— И как се упражняваш?

— Правя лицеви опори. Упражнения за коремните мускули. И много ходя пеша. Понякога бягам.

— Понякога не се брои.

— През зимата посещавам гимнастически салон. — Три пъти седмично, ако имаше късмет. По-често — два пъти. Но рядко минаваше седмица, без да отиде поне по веднъж.

Темпъл махна към тялото на Луси, сякаш беше развалено месо.

— Наистина ли си доволна от резултатите?

Луси се замисли.

— Ами да, доволна съм.

— Самозалъгваш се.

— Не мисля. Дали искам тялото ми да е по-стегнато? Коя жена не би искала? Но и така ми е добре. Малко тлъстинка тук, малко там. Обсебена ли съм от това? Не особено.

— Всяка жена в тази страна е обсебена от фигурата си. Не можеш да живееш в нашето общество, без да се притесняваш за нещо.

Луси си каза, че се терзаеше за толкова много неща — за дълга пред семейството, пред самата себе си и как да поддържа баланса помежду им — така че нямаше време да се тревожи прекалено за фигурата си.

— Не си падам по усилените тренировки. Предполагам, че се придържам към собствена философия. Към принципа „достатъчно добре“.

Темпъл доби вид, сякаш по Луси са плъзнали хлебарки, и макар да знаеше, че е безсмислено да й обяснява, тя все пак реши да опита.

— Аз вярвам, че физическите упражнения са важни, но не тренирам за триатлон, а само за да се поддържам във форма. И когато упражненията се превърнат в бреме, веднага ги спирам.

— Би трябвало да се заставиш да продължиш.

— Напълно съм щастлива, че нямам силна воля. — Луси се зачуди дали да не изкаже на глас предположението, че Темпъл няма да е толкова нещастна, ако опита поне малко да се придържа към принципа „достатъчно добре“. Напълняването на Злата кралица не би могло да е случайно и социалната работничка се питаше какво се бе случило, че Темпъл да изгуби железния си самоконтрол.

Но Темпъл не би могла да разбере нехайното отношение на Луси към собственото й тяло, затова тя реши да се възползва от минутното й мълчание и да смени темата.

— Аз имам дванайсетгодишен приятел, който обича да идва тук неканен.

Очите на Темпъл тревожно се разшириха.

— Това не бива да се случва.

— Без ограда с електрически ток около къщата трудно ще го задържим на разстояние. Казах му, че една приятелка ми е на гости, така че ако дойде, няма да му се стори странно, че си тук.

— Ти не разбираш! Никой не бива да ме вижда!

— Съмнявам се, че той е сред твоите фенове.

— Панда! — изпищя Темпъл. — Панда, ела веднага тук!

Панда се довлече с мудна крачка.

Темпъл посочи към Луси.

— Сега не мога да се разправям с това. Погрижи се! — Тя изхвърча от стаята и затрополи нагоре по стълбата, вземайки наведнъж по две стъпала.

Вместо да се занимае с проблема, Панда огледа всекидневната.

— Какво е станало с моите мебели?

— Какви мебели?

— Мебелите, които бяха тук.

— Опиши ги.

— Какво искаш да кажеш с това „опиши ги“?

Тя присви очи.

— Опиши мебелите, които са били тук.

— Диван. Няколко стола. Къде са?

— Какъв цвят беше диванът?

Той скръцна със зъби.

— Беше диван. С цвят на диван. Какво си направила с него?

— Ако ми кажеш как изглеждаше — подхвана Луси с пресилено търпелив тон, — може и да си спомня.

— Приличаше на диван! — взриви се Панда.

— Не си спомняш — заключи Луси тържествуващо. — Нямаш никаква представа как е изглеждала тази стая. Как изобщо е изглеждала тази къща. Защото всичко тук не означава нищо за теб.

Върху челюстта му заигра мускул.

— Знам, че имах диван, а сега е изчезнал.

— Не е изчезнал. На остъклената веранда е. Заедно със столовете и още няколко други неща, които няма да познаеш. Ти не се интересуваш от тази къща и не я заслужаваш.

— Чудесно. Обаче е моя. Освен това си искам обратно керамичното прасе.

Това я сепна.

— Прасето ти?

— Прасето, което беше в кухнята.

— Грозното прасе със сервитьорска престилка и липсващо ухо?

— Ухото му не липсва. Само краят му е отчупен.

Това я слиса.

— Спомняш си отчупеното ухо на тъпото прасе, но не знаеш какъв е цветът на дивана ти?

— Повече си падам по керамичното изкуство.

— Панда! — изврещя Темпъл от горния етаж. — Ела да следиш, докато вдигам тежестите!

Вайпър вдигна глава към стълбите.

— Удивително е — заяви тя — колко добре се справяш с ролята на злата кучка на Темпъл Реншо.

Той се отправи към коридора.

— В твой интерес е онова прасе да си бъде на мястото, когато следващия път вляза в кухнята, или никога повече няма да видиш храната си.

— Твоето прасе е грозно! — изкрещя тя подире му.

— Както и твоята майка! — не й остана длъжен той, което я накара да се разтрепери от гняв. Но не точно към него. Най-вече към самата нея. Защото едва не се разсмя.

 

 

Бри затваряше лавката за през нощта, когато белият пикап намали и спря. Отстрани на вратата имаше надпис: „Билкова ферма Дженкинс“.

Смрачаваше се и тя току-що бе опаковала последните непродадени буркани с мед в кашона в ръчната количка. От шест часа беше на крак, опитвайки се да оплеви буренясалата градина на Майра, отново бе забравила да яде и беше уморена до смърт. Все пак през днешния ден се случиха няколко хубави неща. Продаде осемнайсет буркана с мед, както и малко ягоди и аспержи, пораснали в запуснатата градина. Освен това си бе спечелила приятелка, макар че едва ли толкова известна персона като Луси можеше да бъде истинска приятелка, но това все пак я изпълваше с истинска радост.

Както обикновено, Тоби бе изчезнал, но щом вратата на пикапа се отвори, той се понесе като стрела по алеята за коли.

— Голям Майк!

Бри едва не изтърва бурканите, когато Майк Муди слезе от пикапа. След изтощителния ден появата му й идваше твърде много. Тя все още не можеше да свърже настоящия му хубав външен вид с някогашното пълно, пъпчиво момче, което помнеше. Ако не го познаваше толкова добре, щеше да го помисли за дружелюбния баща на някой тийнейджър от местния футболен отбор, а не за тъпия, шумен и вулгарен доносник, какъвто беше.

Той се ухили и помаха на Тоби.

— Здрасти, хлапе. Донесох ти нещо.

— Какво? — извика Тоби, докато Майк заобикаляше пикапа.

— А ти какво мислиш? — Майк свали капака на каросерията и само с едно ловко движение извади блестящ сребрист планински велосипед.

Типичен Майк Муди. Бри отлично знаеше как ще свърши всичко това.

Тоби зяпаше в захлас велосипеда, сякаш той можеше да изчезне в мига, в който отвърне поглед. Тя искаше да му забрани да го приема, но разбира се, не можеше. Коварният ход на Майк го бе направил невъзможно.

Гласът на Тоби прозвуча тихо и неуверено, сякаш той просто не можеше да повярва, че му се случва подобно чудо.

— За мен ли е?

Бри примигна, за да възпре напиращите сълзи. Той бе получил подарък, за който не бе нужно да се бори. Подарък, който тя не би могла да му даде.

Когато Тоби протегна несигурно ръка към кормилото, Бри разбра това, което момчето не можеше. Колелото не беше дар от обич, а начинът на Майк да се намъкне там, където не му беше мястото. Правеше същото и когато бяха деца. Цъфваше с пликчета с най-различни бонбони — неговият входен билет за компанията, където не го искаха.

— Чисто нов — засия Майк. — Видях го вчера, когато ходих на сушата, и се запитах кой би могъл да кара такъв страхотен велосипед? Хрумна ми само едно име.

— Аз — пророни Тоби и изпусна дълга, тиха въздишка. Устните му бяха полуотворени, а очите му бяха приковани във велосипеда, като че ли нищо друго не съществуваше на този свят. Имаше точно същия вид, както някога Дейвид, когато се случваше нещо изключително. При спомена я прониза остра болка.

Майк извади от пикапа сандъче с инструменти и двамата се хванаха заедно за работа — мъж до мъж — за да регулират височината на седалката. Бри беше толкова ядосана, че й прилоша. Тя искаше да подари велосипед на сина на Дейвид. Тя искаше да направи света на Тоби по-светъл, а не този изкусен манипулатор с тежкия си одеколон, дизайнерските одежди и мазната любезност.

Тоби се качи на велосипеда. Когато дългите му крака докоснаха педалите, Майк посочи към алеята за коли.

— Вече е прекалено тъмно, за да караш по шосето. Направи едно кръгче по алеята, после пробвай по пътеката към гората.

— Благодаря, Майк. Много ти благодаря! — Тоби завъртя въодушевено педалите.

Майк все още не й обръщаше внимание. Чак след като вдигна задния капак на каросерията, погледна към нея. Тя се извърна и прибра последния буркан мед в кашона.

— Донесох нещо и на теб, Бри — каза той зад гърба й. — За да ти помага в бизнеса.

— Не искам нищо. — Тя хвана дръжките на количката и я подкара по тревата и шубраците. Трябваше да поправи вратите на малкия склад за мед, прикрепен към задната стена на лавката, за да не се налага да пренася всичко напред-назад по два пъти на ден.

— Още не знаеш какво е.

— И не ме интересува. — Предното колело хлътна в една бразда, бурканите с мед се раздрънчаха и тя едва успя да удържи количката да не се преобърне.

— Ти не вярваш, че на хората трябва да се даде втори шанс, нали, Бри?

Като дете той винаги хленчеше, когато някой се заяждаше с него, но сега гласът му звучеше спокойно и уверено, което никак не й се нравеше.

— Вярвам в това, че вълкът козината си не мени. — Бри се опитваше да измъкне колелото от браздата. — Искам да престанеш да използваш Тоби, за да се добереш до мен.

Майк я избута настрани, хвана дръжките и подкара количката към алеята.

— Майра каза, че бившият ти съпруг те е изоставил заради осемнайсетгодишно момиче.

Сродната душа на Скот беше на деветнайсет, но уточнението едва ли щеше да заличи унижението й.

— Това се случва, когато се омъжиш за неподходящ мъж — рече тя.

Той спря количката.

— Нима наистина вярваш, че Дейвид е бил подходящият мъж за теб?

Той беше доста по-проницателен, отколкото някога, и това още повече я вбеси.

— Нямам намерение да говоря с теб за Дейвид.

— Той никога нямаше да се ожени за теб. Ти го плашеше.

Въпреки промяната във външността си, Майк си оставаше все същият глупак, който нищо не знаеше и не разбираше. Дейвид с острия си ум и безкрайната си самоувереност никога от никого не би се страхувал, още по-малко от едно обикновено момиче като нея.

— Високопоставената принцеса и хлапакът от гетото… — Той пъхна палец под златната гривна на китката. Или бе забравил да сложи одеколон, или бе решил да се вслуша в критиката й, защото днес лъхаше на ментова дъвка. — Дейвид бе запленен от теб, но това бе всичко.

Ръката я засърбя да го удари.

— Престани да се държиш така, сякаш си го познавал.

— И с кого мислиш, че споделяше той, след като се ожени за Стар и се установи на острова?

— Искаш да повярвам, че си бил близък приятел на Дейвид? След всичко, което направи?

— Не е добре да живееш с миналото — заяви Майк със съчувствие, на което тя не повярва нито за миг. — Това само усложнява нещата. Аз мога да ти помогна.

— Единственият начин да ми помогнеш е да ме оставиш на спокойствие. — Бри заряза количката и закрачи към къщата.

— Ти едва връзваш двата края — продължи той, без да повишава глас. — Какво ще правиш, когато туристите си заминат?

— Ще се махна от острова, както всички останали.

— И къде ще отидеш?

Никъде. Братята й я обичаха, но не желаеха тя да живее с тях — дори сама, да не говорим с дванайсетгодишно момче. Тя нямаше къде да отиде и очевидно Майк го знаеше.

Чу го да приближава, широките му крачки бяха много по-уверени от нейните забързани, изпълнени с гняв стъпки.

— Ще имаш нужда от приятел на острова. — Гласът му я застигна, когато тя доближи предните стълби. — Майра вече я няма. Дейвид и Стар са мъртви. А и ми се струва, че ти нямаш много приятели.

Не и такива, на които би могла да разчита. След като Скот я заряза, така наречената приятелска подкрепа не беше нищо повече от лошо прикрити опити да се узнаят по-пикантни подробности около развода. Тя се завъртя рязко и го погледна право в очите.

— Надявам се, че се наслаждаваш на отмъщението си. Имаш пари и успешен бизнес. А аз — нито едното, нито другото. Сигурна съм, че това те прави невероятно щастлив.

Лицето на Майк доби сериозно изражение.

— Ти би ли била щастлива да видиш човека, който някога не ти е бил безразличен, изпаднал в беда?

Тя се замисли за Дейвид и Стар, за това, колко я бяха наранили, колко неистово ги ненавиждаше и колко много й липсваха. Пропъди образите им и се съсредоточи върху Скот и деветнайсетгодишната му мацка.

— Обзалагам се, че бих.

За нейно удивление, Майк избухна в смях.

— Независимо дали искаш да го признаеш, или не, ти се нуждаеш от мен, затова е по-добре да започнеш да се държиш приятелски. В неделя ще дойда да ви взема двамата с Тоби и ще ви заведа на църква. В девет и половина.

— На църква?

— Това е най-доброто място да възобновиш познанството си с местните. Но има някои основни правила. Не ме унижавай пред хората. — Твърдостта в глупашките му очи я притесни. — Не се подигравай с никой от паството, дори ако някой от тях започне да говори на странен език. Дори и ако Нед Блейкли се появи със змията си и започне да цитира Библията, ще бъдеш любезна. Тук църквата не е такава, с каквато си свикнала в Блумфийлд Хилс, но това е Черити Айланд и хората искрено вярват в Бог.

Странен език? Змии?

Майк се усмихна, но не с едно от противните си хиления, които помнеше, а с широка искрена усмивка. За нейна сметка.

— Трябва да върна този пикап на Ханк Дженкинс. Ще се видим в неделя. О, и ако решиш да не ходиш, ще кажа на всички, че искаш да те оставят в пълно уединение и самота.

— Точно това искам! — заяви тя гневно.

— Сигурна ли си? — Той все още се усмихваше дружелюбно. — Тук зимите са дълги и се налага хората да разчитат един на друг. Ако попаднат в канавка или им свърши мазутът за отоплението. Или ако детето им — дете като Тоби — се разболее и трябва да бъде откарано на сушата. — Майк потърка брадичката си. — Внимавай какво си пожелаваш, Бри.

Изнудване. Тя искаше да запрати нещо по него, докато той се отдалечаваше, но Бри никога не хвърляше предмети и не крещеше. Никога не е била нещо повече от посредствена студентка или водещата мажоретка на фен клуба на Скот.

След като Майк си тръгна, тя се върна при количката и одеялото, което постилаше върху тезгяха. Чак тогава видя подаръка, който той й бе оставил — този, който трябваше да й помага в бизнеса. Не бяха пликчета с плодови дражета. Майк Муди отдавна вече играеше във висшата лига. Настоящият му подкуп беше чисто нов лаптоп „Макинтош“.