Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (7)

7

Слязох до Монтемар Виста, когато взе да се здрачава, но водата все още имаше чудесен блясък, а прибоят се разбивате далеч в дълги, гладки кръгове. Ято пеликани летеше подобно на ято бомбардировачи току над разпенения гребен на вълните. Самотна яхта се прибираше в пристанището на Бей Сити. Отвъд него огромната пустош на Тихия океан бе пурпурносива.

Монтемар Виста представляваше дузина къщи с най-разнообразен вид и форма, увиснали на зъби и лакти на издадения планински хребет. Изглеждаха така, сякаш една по-силна кихавица, и те ще полетят сред кабините на плажа.

Над плажа магистралата минаваше под широка бетонна дъга, която всъщност бе надлез за пешеходци. От вътрешния край на надлеза се изкачваше право нагоре по планината стълба с бетонни стъпала и разядено от морската сол перило. Отвъд надлеза се намираше бистрото, споменато от моя клиент. То бе осветено и весело вътре, но покритите с плочки маси на железни крака под прибрания навес бяха празни. Само една-едничка мургава жена галони пушеше и гледаше меланхолично кьм морето пред бутилка бира. Фокстериерът й ползваше един от железните столове за уличен стълб. Тя нахока кучето разсеяно, докато минавах покрай нея, а аз удостоих с внимание само паркинга на бистрото, където оставих колата си.

Върнах се пешком назад по надлеза и поех нагоре по стъпалата. Разходката бе хубава, ако обичате да се задъхвате. До улица „Кабрило“ имаше двеста и осемдесет стъпала. Бяха навеяни с пясък, а перилото им студено и мокро като жабешки корем.

Когато стигнах догоре, блясъкът бе изчезнал от водата, а една чайка със счупен, увиснал крак се бореше с крайбрежния бриз. Седнах на влажното, студено горно стъпало, изтърсих пясъка от обувките си и почаках пулсът ми да слезе до долната граница. Когато дишането ми се нормализира, измъкнах ризата си от панталона и продължих към осветената къща, която бе единствена след отчайващата дължина на стълбите.

Бе хубава, малка къща с потъмняла от солта вита стълба до входната врата и лампа — имитация на файтонджийски фенер, — която осветяваше терасата. Отдолу встрани бе гаражът. Вратата му бе повдигната и светлината на фенера от терасата осветяваше косо един огромен, черен уличен кръстосван с хромирани лайсни. Към крилатата Нике на капачката на радиатора бе привързана опашка на койот, а на мястото на емблемата бяха гравирани инициалите на собственика. Колата имаше дясно кормило и сякаш струваше повече от самата къща.

Изкачих се по спираловидната стълба, огледах се за звънец и почуках с мандало с формата на тигрова глава. Почукването бе погълнато от ранната вечерна мъгла. Не чух стъпки в къщата. Усещах мократа си риза като буца лед на гърба ми. Вратата тихо се отвори и погледът ми се спря на висок, рус мъж в костюм от бяло трико с виолетов сатенен шал на врата.

В ревера на бялото му сако бе бодната метличина и в сравнение с нея светлосините му очи бледнееха. Виолетовият шал бе достатъчно разхлабен, за да се види, че не носи връзка и че има дебел, изнежен загорял врат, като врата на пълна жена. Чергите му бяха малко груби, но красиви. Бе с около два сантиметра по-висок от мен, около метър и осемдесет и два. Русата му коса бе сресана природно или изкусно в три равни руси откоса, които ми напомниха за стъпалата, така че не бяха по вкуса ми. И иначе нямаше да ми харесат. Освен всичко това той имаше външния вид на човек, който обича да носи костюм от бяло трико, с виолетов шал около врата и метличина на ревера.

Той леко се окашля и погледна през рамото ми към потъмняващото море. Хладният му високомерен глас каза:

— Да?

— Седем часът. На минутата.

— А, да. Почакайте, името ви… — Той спря и се намръщи от усилието да се сети. Ефектът бе толкова фалшив, колкото и родословието на кола на вехто. Оставих го да се потруди за минутка, после рекох:

— Филип Марлоу. Същото като следобед.

Хвърли ми бърз, светкавичен, смразяващ поглед, сякаш това не можеше да мине току-тъй. После отстъпи и рече студено:

— Ах, да. Точно така. Влезте, Марлоу. Прислужникът ми го няма тази вечер.

Отвори широко вратата с крайчеца на пръста си, сякаш го бе малко гнус сам да отвори.

Минах край него и ме лъхна парфюм. Затвори вратата. От входа се излизаше на нисък балкон с метален парапет, който обикаляше трите страни на голям хол-ателие. От четвъртата страна имаше голяма камина и две врати. В камината припукваше огън. По стените на балкона имаше рафтове с книги, а също и няколко екземпляра замръзнали, метални скулптури на пиедестали.

Слязохме три стъпала до основната част на хола. Килимът почти гъделичкаше глезените ми. Имаше затворен концертен роял. В единия му ъгъл бе поставена висока сребърна ваза на подложка от кадифе с цвета на праскова, а във вазата имаше една-едничка жълта роза. Имаше сума ти хубава мека мебел, множество възглавници за сядане, някои със златни пискюли, някои ей така. Стаята бе хубава, ако седиш мирен. В един сенчест ъгъл имаше широк, тапициран с дамаска диван. Бе от тези стаи, в които хората седят по турски, пият абсент с бучки захар в уста и разговарят с високи, предвзети гласове, а понякога просто писукат. Стая, в която човек може всичко да върши, освен да работи.

Господин Линдзи Мариот се настани в дъгата на рояла, наведе се да помирише жълтата роза, после отвори френска емайлирана табакера и запали дълга кафява цигара със златен мундщук. Седнах на един розов стол с надеждата, че няма да оставя следа върху него. Запалих един „Кемъл“, пуснах дима през носа си и се вгледах в едно парче черен, лъскав метал на поставка. Представляваше пълна, гладка дъга с плитка гънка и две издатини на дъгата. Гледах я втренчено. Мариот забеляза втренчения ми поглед.

— Интересен екземпляр — рече той небрежно, — Взех го оня ден. „Духът на зората“ на Аста Дайъл.

— Аз пък мислех, че е „Две брадавици на задник“ на Клопстейн.

Господин Линдзи Мариот ме изгледа, сякаш бе глътнал пчела. Успокои се с усилие.

— Имате странно чувство за хумор.

— Не странно, просто без задръжки.

— Да — рече той много студено. — Да… разбира се. Не се и съмнявам… Е, това, за което пожелах да ви видя, всъщност е много незначителна работа. Едва ли си заслужаваше да ви викам дотук. Довечера имам среща с неколцина мъже, на които ще платя малко пари. Реших, че бих могъл да взема някого с мен. Носите ли оръжие?

— Понякога. Да.

Погледнах към трапчинката в широката му месеста брадичка. В нея можеше да си загубиш топче за игра.

— Не желая да носите пистолет. Изобщо нищо подобно. Това е чисто търговска сделка.

— Досега не съм застрелял никого. Изнудване ли?

Той се нацупи:

— Разбира се, че не. Нямам навика да давам основания на хората да ме шантажират.

— Случва се и в най-добрите семейства. Бих казал: особено на най-добрите.

Той размаха цигарата си. Аквамариновите му очи придобиха леко замислен израз, но устните, му се усмихваха. Усмивка, на която пасва копринена примка.

Пусна още малко дим и отметна глава назад. Това подчерта меките ясни черти на шията му. Погледът му бавно се спусна и започна да ме изучава.

— Срещата ми с тези хора — най-вероятно — ще стане на доста усамотено място. Още не знам къде. Чакам да ми се обадят и да ми съобщят подробности Трябва да съм готов веднага да тръгна. Няма да бъде много далеч оттук. Такова е споразумението.

— Откога се занимавате с тази сделка?

— Всъщност от три-четири дни.

— Оставили сте въпроса за личната си охрана за последния момент.

Замисли се върху това. Тръсна леко тъмната пепел от цигарата си.

— Прав сте. Беше ми трудно да се реша. По-добре за мен да отида сам, макар че не ми казаха да не взимам никого. От друга страна, не съм чак такъв герой.

— Те са ви виждали, разбира се?

— Ами… не съм сигурен. Ще нося голяма сума пари, които не са мои. Правя услуга на един приятел. Разбира се, не мога да се считам за невинен, ако ги загубя.

Изгасих цигарата си, облегнах се в розовия стол и завъртях палци.

— Колко пари и за какво?

— Е, всъщност… — усмивката сега бе сравнително мила, но все още не ми се нравеше. — Това не мога да ви кажа.

— Какво, да не искате да дойда с вас, за да ви държа шапката?…

Ръката му отново потръпна и на белия му маншет се посипа малко пепел. Той я отърси и се завзира там, където бе паднала.

— Боя се, че обноските ви не ми харесват — рече той рязко.

— И други са се оплаквали. Но май че нищо не помага. Нека поразнищим този въпрос. Искате охрана, която не бива да носи оръжие. Искате помощник, но той не бива да знае необходимото. Искате да рискувам главата си, без да знам защо, с каква цел и какъв е рискът? Какво ми предлагате срещу всичко това?

— Всъщност още не съм мислил по този въпрос. — Бузите му станаха тъмночервени.

— Смятате ли, че бихте могли да си помислите по този въпрос?

Той се наведе напред грациозно и се усмихна през зъби.

— А вие какво бихте казали за едно кроше в носа?

Усмихнах се, станах и си турих шапката. Тръгнах по килима към входната врата, но не много бързо. Гласът му ме настигна:

— Предлагам ви сто долара за няколко часа от скъпоценното ви време. Ако и това не ви стига, кажете си. Няма никакъв риск. При един обир бяха откраднати бижутата на една моя приятелка и сега аз ги откупувам. Седнете и недейте да бъдете толкоз докачлив.

Върнах се до розовия стол и седнах.

— Добре. Да чуем как стана това.

Гледахме се втренчено един друг цели десет секунди.

— Чували ли сте някога за нефрита Фей Цуи? — запита той бавно и запали още една от черните си цигари.

— Не.

— Това е единственият наистина скъпоценен вид нефрити. Останалите са ценни до известна степен заради материала, но предимно заради ювелирната изработка. Фей Цуи е ценен сам по себе си. Всички известни залежи са изчерпани преди стотици години. Една моя приятелка притежава огърлица с шестдесет зърна, всяко около шест карата, със сложни инкрустации. На стойност осемдесет или деветдесет хиляди долара. Китайското правителство има малко по-голяма, оценена на сто двадесет и пет хиляди. Огърлицата на приятелката ми бе открадната при един обир преди няколко нощи. Присъствувах, но не можех с нищо да попреча. Откарах приятелката си на гости, а по-късно до „Трокадеро“ и тъкмо се връщахме към дома й, една кола закачи отляво предната ми броня и спря, както си помислих, да се извини. Вместо това последва много бърз и много изкусен обир. Бяха трима или четирима мъже. В действителност видях само двама, но съм сигурен, че един остана в колата на кормилото, а ми се стори, че зърнах още един на задната седалка. Приятелката ми носеше нефритената огърлица. Взеха я, а също и два пръстена и една гривна. Единият, който, както изглежда, бе водачът, прегледа скъпоценностите под малко фенерче, без видимо да бърза. После върна един от пръстените и каза, че това трябва да ни подскаже с какви хора си имаме работа и да чакаме да се обадят по телефона, преди да съобщим в полицията и в застрахователната компания. И така, ние се подчинихме на техните инструкции. Разбира се, подобни неща се случват постоянно. Или пазиш случилото се в тайна и плащаш откуп, или никога вече не виждаш скъпоценностите си. Ако са стопроцентово застраховани, навярно ти е все едно, но ако са редки екземпляри, по-скоро би платил откупа.

— А тази нефритена огърлица не е нещо, което може да се купи всеки ден — кимнах аз.

Той плъзна пръст по полираната повърхност на пианото със замечтан израз, сякаш му доставяше удоволствие да докосва гладки предмети.

— Точно така. Незаменима е. Не трябваше да я носи изобщо навън, по тя е безразсъдна жена. Останалите бижута бяха хубави, но нищо особено.

— Аха. Колко е откупът?

— Осем хиляди долара. Отвратително евтино. Но както приятелката ми не може да се сдобие с друга подобна, така и тези типове няма да могат да я продадат много лесно. Вероятно всеки от бранша в страната я познава.

— Тази ваша приятелка… има ли име?

— Предпочитам да не го споменавам в момента.

— И как се разбрахте?

Той ме погледна с бледите си очи. Стори ми се малко уплашен, но не го познавах чак толкова добре. Може и да бе махмурлия. Ръката с черната цигара не можеше да си намери място.

— Преговаряхме няколко дни по телефона. Всичко е уточнено освен мястото и времето на срещата. Ще стане по някое време тази вечер. Ще ми съобщят по телефона. Казаха, че нямало да бъде много далеч и трябвало да съм готов да тръгна веднага. Предполагам от страх да не им погодим някакъв номер. С полицията, искам да кажа.

— Аха. Парите белязани ли са? Предполагам, че са пари?

— Пари, разбира се. Двадесетдоларови банкноти. Не, защо да са белязани?

— Ей така… само дето ченгетата обичат да си разчистват сметките с такива банди, ако, разбира се, им сътрудничат. Част от парите могат да се появят у някой юнак с досие. Може да бъдат така белязани, че да си личат само на черна светлина.

Той сбърчи чело замислено.

— Страхувам се, че не знам какво е черна светлина.

— Ултравиолетова. Кара определени металически мастила да светят в тъмното. Мога да го уредя вместо вас.

— Страхувам се, че няма време вече — каза той кратко. — Тъкмо това е едно от нещата, които ме безпокоят.

— Защо? Защо ми се обадихте едва днес следобед? Защо избрахте тъкмо мен? Откъде знаете за мен?

Той се засмя. Смехът му бе твърде момчешки, но смях на не много младо момче.

— Е, всъщност трябва да ви призная, че просто наслуки попаднах на името ви в телефонния указател. Види-те ли, нямах намерение да взимам никого със себе си. А днес следобед просто се размислих.

Запалих още една от смачканите си цигари и наблюдавах мускулите на шията му.

— Какви са намеренията ви?

Той разпери ръце.

— Просто да се явя, където ми кажат, да предам пакета с парите и да получа обратно нефритената огърлица.

— Аха.

— Изглежда, си падате по този израз.

— Кой израз?

— Аха.

— Аз къде ще бъда, на задната седалка ли?

— Така мисля. Колата е голяма. Лесно можете да се скриете отзад.

— Слушайте — рекох аз бавно. — Възнамерявате да отидете с мен, скрит в колата ви, на място, което щели да ви съобщят по телефона по някое си време тази вечер. Ще носите със себе си осем бона в банкноти, с които сте щели да откупите нефритена огърлица на стойност десет или дванадесет пъти по-голяма. По всяка вероятност ще получите пакет, който няма да ви позволят да отворите, ако изобщо ви дадат нещо. Но също така вероятно е просто да ви приберат парите, да ги преброят на друго място и да ви пратят огърлицата по пощата, ако искат да бъдат великодушни. Нищо не им пречи да ви измамят. Аз, естествено, с нищо не мога да ви помогна. Имате работа с професионални престъпници. Те са опасни. Може дори да ви чукнат по главата — леко, просто колкото да имат време да се чупят.

— Е, точно от това ме е страх — рече той тихо и очите му запремигваха. — Именно заради това исках някой да дойде с мен.

— По време на обира осветиха ли ви с фенерче? Той поклати отрицателно глава.

— Няма значение. Оттогава са имали сума ти възможности добре да ви огледат. Навярно всичко за вас им с било известно още преди това. Подобни удари се обмислят предварително. Както зъболекарят взема мярка на зъба ви за златна коронка. Често ли излизате с тази дама?

— Ами… доста често — отвърна той сковано.

— Омъжена ли е?

— Вижте какво — озъби се той. — Нека изобщо да не замесваме дамата в тази история.

— Съгласен. Но колкото повече знам, толкова по-малко поразии ще направя. Би трябвало да се откажа от тази работа, Мариот. Наистина трябва. Ако момчетата искат да играят честно, нямате нужда от мен. Ако не искат, не мога с нищо да ви помогна.

— От вас искам само да ме придружите — рече той бързо.

Вдигнах рамене и разперих ръце.

— Съгласен, но колата ще карам аз и парите ще са у мен, а вие ще си играете на криеница отзад. Почти еднакви сме на ръст. Ако ни попитат, ще им кажем истината. Няма какво да губим.

— Не — прехапа той устни.

— Получавам сто долара, а нищо не върша. Ако пречукат някого, то поне да съм аз.

Той се намръщи, поклати глава, но след време лицето му бавно се проясни и той се усмихна.

— Много добре — рече бавно. — Предполагам, че това няма кой знае какво значение. Ще бъдем заедно. Какво ще кажете за глътка бренди?

— Аха. Може да донесете и стотарката ми. Обичам да пипам пари.

Отдалечи се като танцьор, тялото му почти не се движеше от кръста нагоре.

Докато излизаше, иззвъня телефонът. Намираше се, както му е редът, вън от всекидневната, в малка ниша, издълбана в балкона. Не бе обаждането, което очаквахме, прочее. Гласът му бе твърде нежен.

Върна се след малко с танцуваща походка, бутилка „Мартел“ пет звезди и пет чудесни, чисто нови двадесет-доларови банкноти. Прекрасна вечер… засега.