Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

28

Седях на леглото си по пижама и се канех да стана. Не се чувствувах много добре, но не се чувствувах и толкова зле, колкото се очакваше, не толкова зле, колкото бих се чувствувал, ако бях на заплата. Болеше ме главата, чувствувах я голяма и гореща, а езикът ми бе сух и обложен, гърлото ми пак ме наболяваше и челюстта ми бе поразместена.

Утрото бе сиво, с гъста мъгла, хладно, но имаше вероятност да се затопли. Вдигнах се от леглото и потърках стомаха си, там, където ме наболяваше от повръщането. Левият ми крак се чувствуваше прекрасно. Изобщо не изпитваше каквато и да е болка. Затова трябваше да ритна с него ъгъла на леглото.

Още проклинах, когато се разнесе рязко почукване на вратата, онзи вид началническо почукване, което те кара да отвориш вратата само пет сантиметра, да му теглиш една сочна псувня и да я затръшнеш отново.

Открехнах я малко повече от пет сантиметра. Лейтенант-детектив Рандал се бе изтъпанчил в кафяв габардинен костюм, с филцова шапка на глава, спретнат, чист и тържествен и със злобен поглед в очите.

Бутна леко вратата и аз отстъпих назад. Влезе, затвори я и се огледа.

— Цели два дни те търся — рече той, без да ме поглежда. Очите му оглеждаха стаята.

— Бях болен.

Той се поразходи с лека, еластична стъпка, стиснал шапката си под мишница, пъхнал ръце в джобовете. Не бе чак толкова едър за ченге. Извади ръката си от джоба и внимателно постави шапката върху някакви списания.

— Не си беше у дома.

— Бях в болница.

— Коя болница?

— Болница за мамини синчета.

Потръпна, сякаш го бях зашлевил през лицето. Под кожата му изби тъмен цвят.

— Малко си подранил, а… за неща като тези?

Не рекох нищо. Запалих цигара. Дръпнах веднъж и отново си седнах бързешком на леглото.

— Няма лек за хора като теб, какво ще кажеш? — рече той. — Освен да те тикна на топло.

— Болен съм и не съм пил още утринното си кафе. Не може да очакваш умът ми да сече като бръснач.

— Предупредих те да не работиш по този случай.

— Ти да не си господ-бог. Дори не си и Исус Христос — дръпнах още веднъж от цигарата. Изпитах неприятно чувство, но вече я понасях по-добре.

— Сам не знаеш колко много неприятности мога да ти създам.

— Вероятно.

— Знаеш ли защо досега не съм ти направил нищо?

— Аха…

— Защо? — приведе се леко той напред, ожесточен като териер с онзи неподвижен поглед в очите, който всички придобиват рано или късно.

— Защото не си ме намерил.

— Мислех, че ще кажеш нещо друго, и щях да те цапардосам по муцуната.

— Двадесет милиона долара, изглежда, не те плашат. Но може и да ти наредят отгоре.

Дишаше тежко с полуотворена уста. Много бавно извади от джоба си пакет цигари и скъса обвивката. Пръстите му леко потреперваха. Постави една цигара между устните си и се отправи към масичката ми със списанията за кибрит. Грижливо запали цигарата, пусна клечката в пепелника, а не на пода и глътна дима.

— Онзи ден по телефона те посъветвах нещо. В четвъртък.

— В петък.

— Да… петък. Това не хвана дикиш. Разбирам защо. Но по това време не знаех, че си задържал доказателствен материал. Просто ти препоръчвах начин на поведение, което ми се струваше подходящо за случая.

— Какъв доказателствен материал?

Той ме изгледа мълчешком.

— Ще пиеш ли кафе? От него може да се очовечиш.

— Не.

— Аз пък ще пия — станах аз и понечих да тръгна към кухничката.

— Я сядай — озъби се Рандал. — Още не съм свършил.

Продължих към кухнята, налях малко вода в чайника и го турих на печката. Пих глътка студена вода от чешмата, после още една. Върнах се с трета чаша в ръка, застанах на вратата и го загледах. Не се бе помръднал. Воалът от дим бе почти плътен от едната му страна. Забил бе поглед в пода.

— Защо да не ида у госпожа Грейл, щом като ме вика?

— Не става дума за това.

— Е, да, но точно това имаше предвид преди малко.

— Не е пращала да те викат — очите му се вдигнаха със същото непроницаемо изражение. А острите му скули все още бяха обагрени от червенината. — Ти си й се натрапил, говорил си й за скандала и фактически си я изнудил да ти възложи тази работа.

— Интересно. Доколкото си спомням, изобщо не сме говорили за работа. Не мисля, че имаше кой знае какво в нейната версия. Искам да кажа, нещо, за което да се хвана. Нямаше откъде да започна. И, разбира се, предполагах, че вече ти е разправила всичко и на теб.

— Така е. Тази бирария на „Санта Моника“ е свърталище на престъпници. Но това още нищо не значи. Не можах нищо да разбера. Хотелът отсреща също е подозрителен. Но тези, които търсим, ги няма. Дребни мошеници.

— Тя ли ти каза, че съм й се натрапил?

Той сведе леко очи.

— Не.

Усмихнах се.

— Искаш ли кафе?

— Не.

Върнах се в кухнята, включих кафеварката и изчаках кафето да протече. Този път и Рандал ме последва и застана на вратата.

— Тази банда за скъпоценности работи в Холивуд и при това цели десет години, доколкото ми е известно. Този път са отишли твърде далеч. Убили са човек. Мисля, че знам защо.

— Е, ако е дело на банда и вие й видите сметката, то това ще бъде първото разкрито гангстерско убийство, откакто живея в този град. А бих могъл да назова поне дузина.

— Приятно ми е да го чуя от теб, Марлоу.

— Поправи ме, ако греша.

— По дяволите — рече той раздразнено. — Не грешиш. Няколко бяха разкрити, но те бяха пладнешка работа.

— Даа. Кафе?

— Ако пия, ще говориш ли с мен прилично, по мъжки, без да се майтапиш?

— Ще се опитам. Но не обещавам да ти доверя всичките си идеи.

— Мога да мина и без тях — рече той кисело.

— Хубав костюм имаш.

Червенината отново изби по лицето му.

— Този костюм струва двадесет и седем долара и петдесет — озъби се той.

— О, божичко, обидчиво ченге — рекох аз и се върнах при печката.

— Хубаво мирише. Как го правиш?

Налях му.

— Френски филтър. Едро смляно кафе. Никакви хартиени филтри.

Взех захарта от килера и сметаната от хладилника. Седнахме един срещу друг в ъгъла за хранене.

— Това, че си бил болен в болница, майтап ли беше?

— Без майтап. Имах малко неприятности… там, в Бей Сити. И ме прибраха. Не в пандиза, а в частна клиника за лечение на алкохолици и наркомани.

Погледът му стана далечен.

— В Бей Сити, а? Търсиш си белята, така ли, Марлоу?

— Не че си търся белята, само че така се случва. Но подобно нещо досега не ми се беше случвало. Два пъти ме халосаха, втория път един полицейски служител или поне си даваше вид на такъв. Биха ме със собствения ми пистолет, а един як индианец ме души. Хвърлиха ме в безсъзнание в тази болница за наркомани, държаха ме там под ключ и вързан за леглото. Нямам никакви доказателства освен доста богата колекция от синини, а лявата ми ръка е цялата изподупчена.

Втренчи се неподвижно в ъгъла на масата.

— В Бей Сити — повтори бавно той.

— Име като песен. Песен в мръсно корито.

— И какво правеше там?

— Изобщо не съм ходил там. Тези ченгета ме отмъкнаха зад линията. Ходих да посетя един човек в Стилууд Хайтз. А то се намира в Лос Анжелос.

— Някой си Джулз Амтор. Защо сви онези цигари? — каза той спокойно.

Загледах се в чашата. Проклетата глупачка.

— Чудно нещо, този Мариот… да има втора табакера. При това с марихуана в нея. Изглежда, ги приготовляват тук — в Бей Сити, досущ като руски цигари — с кухи мундщуци, емблемата на Романовци и прочее.

Бутна празната си чаша към мен и аз я напълних отново. Очите му изучаваха лицето ми бръчка по бръчка, частица по частица, като Шерлок Холмс с увеличителното си стъкло или Торндайк с джобната си лупа.

— Трябваше да ме предупредиш — рече той с горчивина. Сръбна, избърса устните си с едно от онези везани с инициали неща, които дават вместо салфетка в мебелираните апартаменти. — Но не си ги свил ти. Момичето ми каза.

— Е, добре, по дяволите. Един мъж вече няма поле За дейност в тази страна. Навсякъде жени.

— Тя те харесва — каза Рандал, като вежлив служител на ФБР в някой филм, малко тъжно, но много мъжествено. — Баща й бе може би най-честният полицай, загубил службата си. Но не й беше работа да взима тези неща. Тя те харесва.

— Тя е хубаво момиче, но не е моят тип.

— Не ти ли харесват хубавите?

Бе запалил нова цигара. Отвяваще с ръка дима от лицето си.

— Харесват ми лесните, лъскави момичета, цинични и затънали в грях.

— Те ще те доведат до просяшка тояга — каза Рандал безразлично.

— Естествено. Че аз бил ли съм на по-добро дередже? За какво е разговорът ни?

Усмихна се с първата си за деня усмивка. Вероятно си позволяваше до четири.

— Доникъде няма да стигнем с теб — рече той.

— Ще ти предложа една теория, макар че сигурно си ме изпреварил. Този Мариот е бил изнудвач на жени, госпожа Грейл ми каза така. Но е бил и нещо друго. Бил е и агент на бандата. Светският показалец, хубавецът, който обработвал жертвите и разигравал сценката. Ухажвал жените, излизал с тях, опознавал ги доста добре. Да вземем този грабеж в четвъртък преди седмица. Подозрителна работа. Ако Мариот не е карал колата или пък не е завел госпожа Грейл до „Трокадеро“, или пък не се е прибрал у дома по оня път, покрай бирарията, грабежът нямаше да стане.

— Можеше и шофьорът да кара — рече не без основание Рандал. — Но това нямаше да промени кой знае колко нещата. За деветдесет долара на месец никой шофьор няма да се остави да го надупчат с олово… Но не може да има много грабежи с Мариот, иначе ще тръгнат приказки.

— Целият смисъл на този вид бандитизъм е, че хората си траят. В замяна на това откупът е нисък.

Рандал се облегна и поклати глава.

— Ще трябва да си изпипаш по-добре работата, за да ме заинтересуваш. Жените приказват за какво ли не. Ще се разчуе, че е опасно да се излиза с този Мариот.

— Много вероятно. И затова са го очистили.

Рандал ме загледа вдървено. Лъжичката му разбъркваше въздуха в празната чаша. Пресегнах се, а той дръпна чашата си.

— Продължавай в този дух.

— Изцедили са го. Ползата от него е била изчерпана. Дошло е време да тръгнат приказки за него, както казваш. Но в тези игри не можеш да се откажеш, а и нямаш време. И така този последен грабеж е бил предназначен само за него… последният. Виж, те наистина са поискали много малко за нефрита, имайки предвид стойността му. А и Мариот е поддържал връзката. Но въпреки всичко Мариот се е уплашил. В последния момент е решил, че по-добре ще е да не ходи сам. И е предвидил един малък трик, ако нещо стане с него. Нещо от намерените у него неща ще води към един човек, достатъчно безскрупулен и хитър, за да бъде мозъкът на тази банда. При това в необикновено изгодна позиция да получава информация за богати жени. Един вид детински номер, но всъщност е сполучлив.

Рандал поклати глава.

— Ако беше банда, щяха да го съблекат гол, а най-вероятно дори щяха да хвърлят тялото му в морето с оловна тежест.

— Не. Те са искали всичко да изглежда непрофесионално. Искали са да продължат бизнеса. Вероятно си имат друг агент на разположение.

Рандал продължаваше да клати глава.

— Човекът, към когото сочат тези цигари, не е от този тип. Той самият си има изгодна игра. Проучих. Какво мислиш ти за него?

Очите му бяха твърде безизразни, прекалено безизразни.

— На мен ми се стори доста опасен. А и парите никога не са ти в повече, нали? И в края на краищата неговият психобизнес е нещо временно. На мода е и всеки ходи при него, но не след дълго модата отмира и бизнесът запада. Искам да кажа, ако е само психиатър и нищо друго. Също като филмовите звезди. Пет години. Толкова може да изкара. Но дай му възможност да се възползва от информацията, която получава от тези жени, и той е готов да извърши дори убийство.

— Ще се осведомя за него по-подробно — каза Рандал с безизразен поглед. — Но точно сега повече ме интересува Мариот. Нека да се върнем назад… доста назад. Как се запозна с него?

— Просто ми телефонира. Намерил името ми в указателя. Поне така каза.

— Имал е визитната ти картичка.

Погледнах изненадано.

— Разбира се. Бях забравил.

— Изобщо замислял ли си се, защо точно на твоето име се е спрял, да оставим настрана късата ти памет?

Погледнах го над ръба на кафената си чаша. Започваше да ми харесва. Зад външния му вид се криеше нещо.

— Значи за това си дошъл всъщност?

Той кимна.

— Останалото, както знаеш, само празни приказки — усмихна се той вежливо и зачака.

Налях още кафе. Рандал се облегна настрани и погледът му се плъзна по кремавата повърхност на масата.

— Прах — рече той разсеяно, после се изправи и ме погледна в очите. — Може би трябваше да подходя по друг начин. Например считам, че идеята ти за Мариот вероятно е правилна. В неговия сейф, който открихме със сума ти трудности, между другото намерихме двадесет и три хилядарки в банкноти. А също и облигации за доста голяма сума и документи за права върху един имот на Западна петдесет и четвърта улица.

Взе една лъжица и почука леко с нея по крайчеца на чинийката си усмихнат.

— Това не те ли интересува? — запита той благо. — Номерът на Западна петдесет и четвърта е 1644.

— Аха — рекох аз пресипнало.

— В сейфа на Мариот имаше и сума ти скъпоценности… доста ценни неща при това. Но не мисля, че са крадени. Мисля, че най-вероятно е да са му били подарени, не ги е продавал, защото се е боял, че могат да го запо-дозрат в кражба.

Кимнах.

— За него те все едно са били крадени.

— Да. А що се отнася до онези документи, те отначало не предизвикаха интерес у мен, но ето какво излиза. На вас, частните детективи, тъкмо това ви липсва при изпълнение на подобни задачи. На нас ни се докладват всички убийства и съмнителни смъртни случаи не само в нашия район. Трябва да ги четем същия ден. Такава е наредбата, както не можеш да проведеш обиск без заповед или да потърсиш някого за оръжие без основателни причини. Но ние нарушаваме наредбите. Принудени сме. Едва тази сутрин се добрах до някои от докладите. И чак тогава прочетох за убийството на някакъв негър на „Сентрал“ миналия четвъртък. Дело на опасен бивш затворник на име Малой Лоса. Имало и свидетел, който го е идентифицирал. И да ми умре конят, ако този свидетел не си бил ти — усмихна се меко той за трети път. — Какво ще кажеш?

— Слушам те.

— Това стана едва тази сутрин, разбираш ли. Така че намерих кой е писал доклада и се оказа, че го познавам, Нълти. Веднага ми стана ясно, че случаят е пълен провал. Просто Нълти е такъв човек… е, някога ходил ли си на „Крестлайн“?

— Аха.

— Е, близо до „Крестлайн“ има място, където куп стари товарни вагони са превърнати в къщурки. Аз самият имам къщичка там, но не товарен вагон. Тези товарни вагони бяха докарани с камиони, ако щеш вярвай, и си стоят там без каквито и да е колела. Та този Нълти е човек, който ще бъде чудесен спирач на един от тези вагони.

— Не е хубаво, та той ти е колега.

— И така, обадих се на Нълти, той мънка и се по-кашлюва, плюна няколко пъти и после каза, че ти си говорел за някакво момиче на име Велма, по която Малой си падал от доста време; та ти си ходил при вдовицата па бившия съдържател на вертепа, където е станало убийството и където Малой и момичето работели по времето, когато е било заведение за бели. А адресът й — Западна петдесет и четвърта № 1644, тоест имотът, за който Мариот държи документи в сейфа си.

— Така ли?

— Рекох си, много съвпадения за една сутрин. И ето ме тук. И въпреки всичко се държа доста приятелски.

— Работата ти се струва по-дебела, отколкото е. Тая Велма е покойница според госпожа Флориан. Имам нейна снимка.

Отидох във всекидневната, бръкнах в сакото си и ръката ми задраска във въздуха от изненада: дори не бяха взели снимките. Извадих ги и ги занесох в кухнята, хвърлих момичето с костюма на Пиеро на масата пред Рандал. Той внимателно я огледа.

— За пръв път я виждам. Още една ли имаш?

— Не, това е снимка на госпожа Грейл. Даде ми я Ан Райърдън.

Погледна я и кмина.

— За двадесет милиона и аз бих се оженил за нея.

— Трябва да ти призная нещо. Снощи бях толкова бесен, че имах налудничавата идея да отида на онова място сам и да им видя сметката. Тази болница се намира на Двадесет и трета и „Десканзо“ в Бей Сити. Собственик е някакъв си Сондърборг, който разправя, че бил доктор. По-скоро е съдържател на приют за престъпници. Снощи видях там Малой Лоса в една от стаите.

Рандал съвсем притихна, вперил поглед в мен.

— Сигурен ли си?

— Него не можеш да го сбъркаш с никого. Той е едър мъж, огромен. Такъв не си виждал.

Стоеше и ме гледаше неподвижно. После много бавно се измъкна изпод масата и се изправи.

— Да идем да видим тази Флориан.

— Ами Малой?

Седна отново.

— Я ми разправи всичко отначало с подробности.

Разказах му го. Слушаше, без да сваля очи от лицето ми. Мисля, че дори не мигна. Дишаше с полуотворена уста. Тялото му бе неподвижно. Пръстите му леко пот-ропваха по ръба на масата. Когато свърших, каза:

— Този д-р Сондърборг как изглеждаше?

— Като наркоман и навярно търговец на наркотици — описах му го, доколкото можех.

Рандал излезе бавно и седна до телефона. Набра своя номер и говори дълго и тихо. После се върна. Току-що бях направил още кафе, сварил няколко яйца, приготвил две препечени филийки и в момента ги мажех с масло. Седнах да закуся.

Рандал седна срещу мен и облегна брадичката на ръката си.

— Хванах един познат от щатската служба за борба с наркотици да отиде там с някакво измислено оплакване и да направи оглед на мястото. Може да разбере нещо. Но няма да завари Малой. Малой е офейкал десет минути след тебе, бас държа.

— Защо не пратиш ченгетата от Бей Сити? — посолих аз яйцата си.

Рандал нищо не каза. Когато вдигнах поглед и го погледнах, лицето му бе червено от неудобство.

— Ти си най-чувствителното ченге, което съм срещал.

— Побързай с яденето. Трябва да вървим.

— Трябва да взема душ, да се обръсна и облека.

— Не можеш ли да излезеш просто по пижама? — попита той заядливо.

— Чак толкова ли е пропаднал тоя град?

— Това е градът на Леърд Брънет. Казват, че дал фидесет хиляди за избор на кмет.

— Онзи, дето е собственик на клуб „Белведере“?

— И на двата комарджийски кораба.

— Но те са в нашия щат.

Той сведе очи към чистите си лъскави нокти.

— Ще минем покрай службата ти да вземем онези две цигари с марихуана. Ако още са там — щракна той с Пръсти. — Ако ми дадеш ключовете си, ще ги взема, докато се бръснеш и обличаш.

— Ще идем заедно. Може да имам поща.

Кимна, след малко седна и запали още една цигара, обръснах се, облякох се и тръгнахме с колата на Рандал.

Имах поща, но не си заслужаваше четенето. Двете разрязани цигари в чекмеджето на бюрото не бяха пипани. Канцеларията ми нямаше вид на претърсвана.

Рандал взе двете руски папироси, подуши тютюна и ги прибра в джоба си.

— Ти си му дал едната картичка — размишляваше той. — Нищо не ще да е имало на гърба й, иначе щеше да се погрижи и за останалите. Предполагам, че Амтор не се е уплашил много, просто е сметнал, че се опитваш да го изнудиш. Да вървим.