Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (9)

9

„Четири минути — каза гласът. — Пет, навярно шест. Трябва да са се движили бързо и тихо. Той дори не гъкна.“

Отворих очи и погледнах със замъглен поглед към една студена звезда. Лежах по гръб. Чувствувах се зле.

Гласът продължи: „Може и малко повече да е било. Дори осем минути всичко на всичко. Те трябва да са били в храсталака, точно където спря колата. Този бе плашлив. Трябва да са го осветили с фенерче и той е предал багажа, просто от страх. Коконата му с кокона.“

Настъпи тишина. Повдигнах се на коляно. Болката ме прониза от тила до петите.

„После един от тях се е качил в колата, продължи гласът, и те е изчакал да се върнеш. Другите пак са се скрили. Трябва да са преценили, че ще го е страх да дойде сам. Или пък нещо в гласа му ги е усъмнило, когато разговаряха с него по телефона.“

Зашеметен, застанах на длани, ослушвайки се.

„Даа, горе-долу така е било“ — рече гласът.

Гласът бе моят. Говорех си сам, докато идвах на себе си. Опитвах се подсъзнателно да си представя как е станало.

„Затваряй си човката, проклети всезнайко“ — рекох аз и престанах да си говоря сам.

Отдалече се носеше бученето на двигателите, а отблизо цвърченето на щурците, специфичното дълго, провлачено ии-ии-ии на дървесните жаби. Мислех, че тези звуци няма да ми харесват никога вече.

Вдигнах ръка от земята и се опитах да отърся лепкавия пелинов сок, после я избърсах в пешовете на палтото си. Хубава работа за сто долара. Ръката ми подскочи към вътрешния джоб на палтото. Естествено, кафявия плик го нямаше. Ръката ми затършува в собственото ми сако. Портфейлът бе все още там. Почудих се дали вътре бяха стоте ми долара. Вероятно не. Нещо натежа от лявата ми страна. Пистолетът в кобура на рамото.

Трогателна постъпка. Бяха ми оставили пистолета. Нещо като да склопиш някому очите, след като си го намушкал.

Опипах тила си. Шапката още бе на главата ми. Снех я с известно затруднение и попипах главата си. Добрата стара глава. Имах я отдавна. Сега бе малко поомекнала, леко скашкана и малко по-крехка. При това ударът бе сравнително слаб. Шапката бе помогнала. Все още можех да използвам главата си. Във всеки случай можех да я използвам още една година.

Отново се подпрях на дясната си ръка, вдигнах лявата и я извъртях, за да видя часовника си. Светещият циферблат показваше 22,56, доколкото можех да видя.

Обадиха се в 22,08. Мариот разговаря може би две минути. Още четири и излязохме от къщата. Времето тече много бавно, когато наистина вършиш нещо. Искам да кажа, че може да извършиш сума ти движения за кратко време. Това ли искам да кажа? Какво, по дяволите, ме интересува какво искам да кажа? Добре де, и по-умни хора от мен са имали по-скромни намерения. Хубаво, това прави 22,15, да речем. Мястото на срещата отстоеше на около дванадесет минути. 22,28. Излизам, слизам в дерето, най-много осем минути си губя времето и се връщам да ми обработят главата. 22,35. Минута ми трябва да се строполя и да се пльосна на земята по лице. Брадичката ми е ожулена, значи съм се пльоснал по лице. Боли. Ожулена е. Ето как разбирам, че е ожулена. Не, не мога да я видя, не ми трябва да я гледам. Това си е моята брадичка и аз знам дали е ожулена или не. Може би искаш да направиш от мухата слон. Добре де, затваряй си устата и ме остави да мисля. С какво?

Часовникът показваше 10,56. Това означава, че съм бил в безсъзнание двадесет минути.

Двадесет минути сън. Чисто и просто хубава дрямка. През това време бях проспал бандата и бях загубил осем хиляди долара. Защо пък не? За двадесет минути може да потопиш линеен кораб, да свалиш три-четири самолета, да проведеш двойна екзекуция. Може да умреш, да се ожениш, да те уволнят, да си намериш нова работа, да ти извадят зъб, да ти отстранят сливиците. За двадесет минути дори може да станеш сутрин. Евентуално може да ти донесат чаша вода в някой бар…

Двадесет минути сън. Доста време. Особено в студена нощ, на открито. Затреперах.

Още бях на колене. Мирисът на пелин започваше да ме безпокои. Лепкавият сок, от който дивите пчели извличат мед. Медът е сладък. Прекалено сладък. Стомахът ми изкурка. Стиснах здраво зъби и едва не повърнах. Студена пот изби на челото ми, но въпреки това треперех. Изправих се на един крак, после на два, пооправих се, като леко се олюлявах. Бях като пиле без глава.

Бавно се извърнах. Колата я нямаше. Черният път се простираше пуст чак до полегатия хълм, откъдето почваше павираната улица „Камино де ла Коста“. Отляво на фона на мрака изпъкваше бариерата на бяло боядисани тараби. Отвъд ниската ограда от храсталак бледата светлина на небето трябва да бе сиянието на Бей Сити. А още по-нататък вдясно се виждаха светлините на клуба „Белведере“.

Отидох към мястото, където бе стояла колата, откопчах от джоба си едно фенерче-писалка и насочих малката светлина към земята. Почвата бе червен льос, много твърда при сухо време, но времето не бе съвсем сухо. Във въздуха имаше малко мъгла и достатъчно влага бе попаднала на повърхността на земята, за да се види къде бе стояла колата. Можех да видя, много неясно, отпечатъците от тежките десетпластни гуми „Вот“. Осветих ги, наведох се и от болка ми се зави свят. Тръгнах по следите. Те вървяха право напред три-четири метра, после завиваха наляво. Не обръщаха. Водеха към просеката отляво на бялата бариера. После ги изгубих.

Приближих се до оградата и осветих храсталака с малката светлина. Прясно счупени клонки. Минах през пролуката и продължих по криволичещия път. Почвата бе още по-мека тук. Още следи от тежките гуми. Продължих надолу, завих и излязох на края на дола, затворен от храсталака.

Тук беше, нямаше грешка, хромът и лъскавата боя блестяха леко дори в мрака, а светлината на фенерчето-писалка се отразяваше в червените светлоотражатели на стоповете. Стоеше си тиха, без светлини, всички врати затворени. Приближих се бавно, скърцайки със зъби на всяка крачка. Отворих една от задните врати и осветих вътрешността с лъча на фенерчето. Празно. Отпред също нямаше нищо. Запалването бе изключено. Ключът висеше в ключалката на тънка верижка. Нямаше разкъсана тапицерия, нито разбити стъкла, нито кръв, нито трупове. Всичко бе изрядно и прилично. Затворих вратите и обиколих бавно колата в търсене на следи, но не намерих нищо.

Един звук ме накара да замръзна.

Отвъд края на храсталака забоботи двигател. Не подскочих повече от метър. Фенерчето в ръката ми изгасна. Пистолетът от само себе си се оказа в ръката ми. После лъчите на нечии фарове подскочиха към небето, а след това се килнаха надолу. По шума на мотора личеше, че е малка кола. Издаваше онзи доволен звук, който е типичен за влажен въздух.

Фаровете се наклониха още и станаха по-силни. Една кола завиваше по черния път. Измина две трети от разстоянието и спря. Изщрака фенерче и се люшна настрани, задържа се там за дълго, после изгасна отново. Колата слезе по хълма. Измъкнах пистолета от джоба си и се сгуших зад мотора на колата на Мариот.

Едно малко купе без определена форма или цвят се спусна в дола, като се извъртя така, че фаровете му осветяваха лимузината от единия до другия край. Сниших глава бързешком. Светлините профучаха над мен като меч. Купето спря. Моторът угасна. Угаснаха и фаровете. Тишина. После се отвори врата и един лек крак стъпи на земята. Пак тишина. Дори щурците се смълчаха. После лъч светлина проряза мрака ниско долу, успоредно на земята, само на няколко сантиметра над нея. Лъчът се движеше и нямаше начин да скрия достатъчно бързо глезените си. Лъчът се спря на краката ми. Тишина. Лъчът се вдигна и зашари по върха на капака отново.

Последва смях. Смях на момиче. Напрегнат, опънат като струна на мандолина. Необичаен звук за такова място. Белият лъч отново се насочи под колата и се спря на краката ми.

Гласът каза не съвсем пискливо:

— Добре. Излез оттам с вдигнати ръце, по дяволите. На мушката си ми.

Не се помръднах. Светлината се люшна леко, сякаш ръката, която я държеше, се подвоуми. Още веднъж се плъзна по капака. Гласът отново ме подкани:

— Слушай, страннико. В ръката ми е десетзаряден автоматичен пистолет. Мога точно да стрелям. И двата ти крака са уязвими. Какво предлагаш?

— Махни го или ще ти го избия от ръката! — озъбих се аз. Гласът ми прозвуча, сякаш някой отпаряше дъски от кокошарник.

— Охо, упорит господин.

В гласа имаше трепет — хубав, мил трепет. После отново стана груб.

— Излизаш ли? Ще броя до три. Виж какви шансове ти давам — дванадесет тлъсти парчета, може и шестнадесет. Но краката ще те болят. А костите на глезена искат години, за да се оправят, а понякога всъщност никога не се оправят…

Бавно се изправих и погледнах в лъча на фенерчето.

— И аз говоря без мярка, когато ме е страх.

— Не… не мърдай! Нито сантиметър! Кой си ти? Заобиколих предницата на колата и пристъпих към нея. Когато бях на два метра от стройната тъмна фигура зад фенерчето, се спрях. Фенерчето ме осветяваше непрекъснато.

— Стой на място — озъби се момичето ядосано, след като спрях. — Кой си ти?

— Дай да видя пистолета ти.

Тя го протегна напред в светлината. Бе насочен към стомаха ми. Бе малък пистолет, изглеждаше като малък джобен „Колт“ автоматик.

— Ах, това ли. Тази играчка. Дори няма десет патрона, а шест. Чисто и просто играчка, пистолет за пеперуди. С такива стрелят по пеперуди. Не те е срам така нагло да лъжеш.

— Да не си луд?

— Аз ли? Халоса ме един гангстер. Може малко да съм затъпял.

— Това… това твоя кола ли е?

— Не.

— Кой си ти?

— Ти какво търсеше там с фенерчето?

— Ясно. Ти ще задаваш въпросите. Мъжка история. Разглеждах един мъж.

— Има ли вълниста руса коса?

— Вече не — рече тя тихо. — Може да е имал… преди.

Това ме изненада. Някак си не бях подготвен.

— Аз не го намерих — рекох неубедително. — Проследявах следите от гуми с фенерчето си долу по хълма. Лошо ли е ударен? — направих крачка към нея. Малкия пистолет се насочи към мен, а фенерчето не мръдна.

— Спокойно — рече тя тихо. — Съвсем спокойно. Приятелят ти е мъртъв.

За миг не можах да кажа нищо. После рекох:

— Добре, да отидем да го видим.

— Стой тук, не мърдай и ми кажи кой си и какво се — случи.

Гласът бе решителен. Не бе ни най-малко уплашен. Казваше каквото мислеше.

— Марлоу. Филип Марлоу. Детектив. Частен.

— Това си ти… ако е вярно. Докажи го.

— Ще извадя портфейла си.

— Не мисля. Дръж ръцете си на мястото им. Засега ще отложим доказателствата за по-късно. Каква е версията ти?

— Той може да не е мъртъв.

— Няма грешка, мъртъв е. Мозъкът му се стича по лицето. Версията, господине. Побързайте.

— Както казах, може да не е мъртъв. Да идем да го видим — придвижих единия си крак напред.

— Ако шавнеш, ще те направя на решето! — озъби се тя.

Пристъпих и с другия крак. Лъчът подскочи малко. Мисля, че тя отстъпи крачка назад.

— Голям риск поемате, господине — рече тя тихо. — Добре, вървете напред, а аз след вас. Имате болнав вид. Ако не бе така…

— Щяхте да ме застреляте. Халосаха ме. Винаги малко ми причернява пред очите от това.

— Хубаво чувство за хумор… като на пазач в моргата — едва не зарида тя.

Обърнах гръб на светлината и тя веднага освети земята пред мен. Минах покрай малкото купе, обикновена малка кола, чиста и лъскава под неясната звездна светлина. Продължих нагоре по черния път, по завоя. Стъпките бяха непосредствено зад мен, лъчът на фенерчето ме водеше. Отникъде не се чуваше звук освен стъпките ни и дишането на момичето. Своето не чувах.