Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (18)

18

Слязох надолу по криволичещата пътека, загубих се в сянката на високия подстриган плет и стигнах до портала. Стражата се бе сменила. Здравеняк в цивилни дрехи, очевиден телохранител, ме изпрати с кимане.

Изсвири клаксон. Госпожица Райърдън бе паркирала купето си зад колата ми. Приближих се и я погледнах. Имаше хладен и саркастичен вид. Тънките й ръце в ръкавици бяха на волана. Усмихна ми се.

— Изчаках те. Това не е моя работа. Как я намираш?

— Бас държа, че ще вдигне и мъртвец от гроба.

— Защо все такива ги говориш? — извика тя гневно.

— Понякога мразя мъжете. Старци, младежи, футболисти, оперни тенори, изискани милионери, красавци — все донжуановци и полумерзавци… частни детективи.

Усмихнах се тъжно.

— Знам, че не си подбирам много-много изразите. Но това е модно в днешно време. Кой ти каза, че бил жиголо?

— Кой?

— Не се прави на разсеяна. Мариот.

— Аа, лесно бе да се досети човек. Прощавай. Не исках да те дразня. Струва ми се, че би могъл да й опънеш жартиерите по всяко време, без много-много зор. Но едно е сигурно… няма да си нито пръв, нито последен.

Широката криволичеща улица дремеше спокойно под слънчевите лъчи. Красиво боядисан товарен камион спря безшумно пред една къща, после върна малко назад и влезе по алеята към черния вход. На камиона бе изрисуван следният надпис: „Бебешки услуги. Бей Сити“.

Ан Райърдън се наведе към мен със замъглени от болка сивосини очи. Въздлъжката й горна устна се нацупи, после се притисна о зъбите й. Въздъхна пронизително.

— Какво, да си гледам работата, така ли? И да не ми хрумват идеи, преди да са хрумнали на теб? Мислех, че съм ти от помощ.

— Нямам нужда от ничия помощ. И полицията се отказа от помощта ми. Не мога с нищо да помогна на госпожа Грейл. Тя си е навила около пръста някаква бирария, откъдето била тръгнала колата, която ги проследила, но това води ли донякъде? Някакъв долен вертеп в Санта Моника. Това е работа на професионалисти. Някой от тях дори е можел да познае нефрита Фей Цуи само като го зърне.

— Ако не са му подшушнали преди това.

— И така може — рекох аз и измъкнах една цигара от пакета. — Така или иначе за мен няма никакво значение.

— И психоаналитикът ли няма значение?

— Психоаналитикът ли? — погледнах я, без да разбирам за какво става дума.

— Божичко — рече тя кротко. — А аз те мислех за детектив.

— За това се мълчи. Трябва да внимавам какво правя. Този Грейл има сума ти мангизи в джоба. А в нашия град законът е на страната на този, който може да го купи. Погледни само колко странно действуват ченгетата. Без много шум, без гласност във вестниците, без да дадат възможност на случайния наблюдател да представи дребната си улика, която може да се окаже от най-голямо значение. Нищо освен мълчание и предупреждения да не се месиш. Никак не ми харесва.

— Имаш още малко червило — рече Ан. — Споменах ти нещо за психоанализа. Е, довиждане, беше ми приятно да се запознаем — в известно отношение.

Натисна стартера, ръчна скоростите и изчезна в облак прах.

Гледах как си отива. Когато изчезна, погледнах насреща. Мъжът от товарния камион с надпис „Бебешки услуги. Бей Сити“ излезе от черния вход на къщата в толкова бяла, огладена и блестяща униформа, че само като го гледах, се чувствувах чист. Носеше някакъв кашон. Качи се в камиона и потегли. Според мен просто бе сменил пелените на някое кърмаче.

Качих се в колата и погледнах часовника си, преди да запаля. Наближаваше пет.

Уискито, както може да се очаква от достатъчно хубаво уиски, ме държа през целия път на връщане до Холивуд. Пресичах все на червено.

„Това се казва хубаво момиченце — казах си на висок глас в колата — за момче, което се интересува от хубави момиченца.“ Никой не ми отвърна. „Но мен не ме интересува“ — казах аз. Никой не каза нищо и на това. „В десет часа в клуб «Белведере».“ Някой каза: „Дрън-дрън.“ Приличаше на моя глас.

Когато стигнах пак в бюрото си, бе шест без четвърт. Зданието бе съвсем притихнало. Пишещата машина отвъд стената мълчеше. Запалих лула и седнах да почакам.