Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

8

В къщата бе много тихо. Отдалеч долиташе звук, който можеше да е пулсиращият прибой, профучаващите по магистралата коли или вятърът в боровите дървета. Разбира се, бяха вълните, разбиващи се далече долу. Седях, заслушан в него, и дълго и угрижено мислех.

През следващия час и половина телефонът звъня четири пъти. Важното обаждане дойде в десет и осем минути. Мариот говори кратко, с много тих глас, окачи слушалката без звук и стана с някак си приглушени движения. Лицето му изглеждаше измъчено. Вече се бе преоблякъл в тъмни дрехи. Върна се тихомълком в стаята и си наля солидно количество бренди. Подържа го за миг срещу светлината със странна нещастна усмивка, завъртя го веднъж бързо, отметна глава назад и го изля в гърлото си.

— Е, всичко е уговорено, Марлоу. Приготвихте ли се?

— Цяла вечер само това правя. Къде отиваме?

— До едно място, наречено каньон Пурисима.

— Никога не съм го чувал.

— Ще донеса карта.

Донесе карта, разгъна я бързо и когато се наведе над нея, светлината проблесна в пиринчената му коса. После посочи с пръст. Бе един от многото каньони встрани от предпланинския булевард, който води към града от крайбрежната магистрала северно от Бей Сити. Горе-долу имах представа къде се намира, но нищо повече. Изглежда, бе на края на една улица, наречена „Камино де ла Коста“.

— Ще са ни нужни не повече от дванадесет минути — рече Мариот бързо. — По-добре да тръгваме. Имаме само двадесет минути на разположение.

Връчи ми светло палто, което ме правеше чудесна мишена. Беше ми точно по мярка. Турих си собствената шапка. Под мишницата имах пистолет, но той не знаеше.

Докато обличах палтото, той не спираше да говори с тих, нервен глас и да подхвърля в ръце дебелия плик от кафява хартия с осемте бона.

— Казаха, че каньонът Пурисима имал нещо като равна поляна от вътрешния си край. Оградена била от шосето с бяла ограда, но можело да се промушим. Черен път криволичел до малката падина и трябвало да чакаме там с угасени светлини. Наоколо нямало къщи.

— Ние?

— Да де, искам да кажа „аз“… на теория.

— Аха.

Връчи ми плика от кафява хартия, а аз го отворих и погледнах какво има вътре. Нямаше грешка, пари, дебела пачка банкноти. Не ги броих. Препасах го пак с ластика и го напъхах във вътрешния джоб на палтото си. Едва не ми смачка ребрата.

Отидохме до вратата и Мариот изгаси всички светлини. После предпазливо отвори входната врата и надзърна в мъгливия въздух. Излязохме и се спуснахме по потъмнялата от солта вита стълба пред гаража.

Имаше лека мъгла, както винаги нощем по тези места. Трябваше да пусна чистачките за малко. Голямата чуждестранна кола си вървеше сама, но държах кормилото за лице.

В продължение на две минути описвахме осморки напред-назад по планинския скат, а после изскочихме право пред бистрото. Сега разбрах защо Мариот ми бе казал да мина по стълбите. Щях с часове да се въртя из тези виещи се, криволичещи сокаци, без да напредвам повече от земен червей в кутия за стръв.

По магистралата светлините на потока от коли образуваха почти непрекъснат лъч и в двете посоки. Огромни камиони с жито се носеха на север, отминаваха с ръмжене, целите окичени със зелени и жълти допълнителни светлини. Това трая три минути, после свърнахме навътре край голяма бензиностанция и закриволичихме по склона на предпланината. Поутихна. Самота, мирис на морски водорасли и на див пелин от хълмовете. Тук-там висеше по някой жълт прозорец, съвсем сам, като последния портокал. Отминаваха коли, заливащи паважа със студена бяла светлина, после изфучаваха отново в мрака. Тънки ивици мъгла гонеха звездите по небето.

Мариот се наведе напред от тъмната задна седалка:

— Светлините вдясно са на плажния клуб „Белведере“. Следващият каньон е Лас Пългас, а после е Пурисима. На второто възвишение ще свием вдясно — рече той с приглушен и напрегнат глас.

Изсумтях и продължих да шофирам.

— Снишете си главата — рекох му през рамо. — Може още от началото да ни следят. Тази кола бие на очи като лисица на пазар. Може да не им хареса, че сте довели и близнака си.

Спуснахме се в една падина във вътрешния край на каньона, после се изкачихме на възвишението, а след малко отново надолу и пак нагоре. После напрегнатият глас на Мариот рече в ухото ми:

— Следващата пряка вдясно. Къщата с квадратната кула. Завий покрай нея.

— Ти да не си им помагал да изберат мястото, а?

— Едва ли — рече той и се засмя мрачно. — Просто случайно тези каньони са ми доста добре познати.

Свих вдясно покрай голяма ъглова къща с квадратна бяла кула, покрита с кръгли плочи. За момент фаровете осветиха улична табела, на която пишеше: „Камино де ла Коста“. Спуснахме се по широка улица с недовършени улични лампи и обрасли с бурени тротоари. В мрака зад обраслите тротоари се чуваха да цвърчат щурци и да крякат жаби. Толкова безшумна бе колата на Мариот.

Къщите ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем. Един-два неясни прозореца все още светеха, но, изглежда, хората тук си лягаха с кокошките. После павираната улица внезапно свърши и започна кален път, твърд като бетон в сухо време. Черният път се стесняваше и се спускаше бавно надолу между стени от храсталаци. Отдясно във въздуха висяха светлините на плажния клуб „Белведере“, а далеч напред проблясваше движещата се вода. Парливият мирис на пелин изпълваше нощта. После изникна боядисана в бяло бариера, препречваща черния път, и Мариот отново заговори през рамото ми:

— Не мисля, че ще успееш да се провреш. Разстоянието не е достатъчно, струва ми се.

Изключих безшумния мотор, намалих светлините и се заслушах. Нищо. Изключих светлините и слязох от колата. Щурците спряха да цвърчат. За известно време тишината бе толкова пълна, че чувах писъка на гумите по магистралата в дъното, зад скалите, на миля оттук. После един по един щурците записукаха отново, докато изпълниха нощта.

— Стой мирно. Ще отида да поразгледам — прошепнах аз към задната седалка.

Докоснах дръжката на пистолета в палтото си и поех. Разстоянието между храсталака и края на бялата бариера бе по-голямо, отколкото ми се стори от колата. Храсталакът бе окастрен и в калта имаше следи от кола. Вероятно хлапаците слизаха долу да се гушкат през топлите нощи. Продължих покрай бариерата. Пътят се спускаше и криволичеше. Долу бе мрак и се долавяше неясният далечен шум на морето. И светлините на колите по магистралата. Продължих. Пътят свършваше в плитка падина, изцяло обкръжена от храсталак. Бе пусто. Изглежда, нямаше друг път освен пътя, по който бях дошъл. Стоях смълчан и се ослушвах.

Минутите течаха бавно, но чаках да дочуя някой нов звук. Нищо не се чу. Изглежда, бях съвсем сам в падината.

Погледнах отсреща към осветения плажен клуб. С добър нощен бинокъл от горните му прозорци навярно можеше да се следи сравнително добре тази точка. Можеше да се види пристигащата и заминаваща кола, да се види кой слиза от нея, дали хората са няколко или само един. Седнал в тъмна стая с добър нощен бинокъл, може да видиш много повече подробности, отколкото ти е минавало през ума.

Обърнах се и се запътих нагоре. В един храст изцърка толкова силно щурец, че подскочих. Продължих нагоре по завоя и покрай бялата бариера. Пак нищо. Черната кола неясно проблясваше на фон на някаква сивота, която не бе нито мрак, нито светлина. Приближих се и турих крак на степенката откъм мястото на шофьора.

— Прилича ми на проба — казах аз тихо, но достатъчно високо, за да ме чуе Мариот от задната седалка. — Просто да видят дали им се подчинявате.

Нещо неясно прошава отзад, но той не отвърна. Продължих да се взирам край храсталаците.

Който и да е бил, е имал възможността хубавичко да се прицели в тила ми. После ми се струваше, че съм чул свиренето на палка. Май че винаги така ти се струва… по-късно.