Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

15

Къщата бе същата като предния ден. Улицата бе пуста с изключение на един камион с лед, два форда край бордюра и пушилка прах зад ъгъла. Минах бавно покрай № 1644 и паркирах по-нататък, като огледах къщите и от двете си страни. Върнах се пеша и спрях пред нея, загледан в келявото палмово дърво и мръсната неполивана ливада. Къщата изглеждаше пуста, но сигурно не бе. Само така изглеждаше. Самотният люлеещ се стол на терасата стоеше точно там, където и вчера. На пътеката имаше хартиена кесия. Вдигнах я и я пукнах с крак и тогава видях пердето на предния прозорец у комшиите да се движи.

Отново старата клюкарка. Прозях се и килнах шапката си надолу. Един остър нос се лепна за стъклото. Над него бяла коса и очи, накъдето и да се обърнех, все виждах тези очи. Закрачих по тротоара, но очите не ме изпускаха. Свих към къщата й. Изкачих дървените стъпала и натиснах звънеца.

Вратата изщрака и се отвори, сякаш бе на пружина. Отвори ми висока старица с брадичка като на заек. Отблизо очите й бяха пронизващи като отблясъци върху неподвижна вода. Свалих си шапката.

— Вие ли сте госпожата, която е повикала полицията за госпожа Флориан?

Тя ме изгледа хладно, без да пропуска нищо от външността ми, вероятно дори и бенката на дясната ми плешка.

— Не казвам, че съм, млади човече, както не казвам, че не съм. Вие кой сте?

Гласът й бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния.

— Детектив.

— Божичко. Защо не казахте така? Какво е сторила този път? Нищичко не съм видяла, а пък не съм пропуснала и минута. Хенри напазарува вместо мен. Не съм мръднала нито за миг оттук.

Откачи веригата от стъклената врата и ме вмъкна, холът миришеше на подово масло. Имаше доста тъмни мебели, които навремето си са били стилни. С инкрустирани плотове и раковини в ъглите. Влязохме в едно помещение, нацвъкано с памучни дантелени покривчици.

— Не съм ли ви виждала преди, а? — запита тя неочаквано и в гласа й се прокрадна нотка на съмнение. — Разбира се, че съм ви виждала. Вие бяхте онзи, дето…

— Точно така. И още съм детектив. Кой е този Хенри?

— О, той е едно цветнокожо момче, което ми прави услуги. Е, какво ще обичате, млади човече?

Отупа чистата си червено-бяла престилка и ми хвърли мънистен поглед. Изтрака няколко пъти с изкуственото си чене за тренировка.

— Идваха ли вчера служителите тук, след като бяха у госпожа Флориан?

— Какви служители?

— Униформените — рекох търпеливо.

— Да, отбиха се за минутка. Нищичко не знаеха.

— Опишете ми едрия мъж… онзи с пистолета, заради когото се обадихте.

Описа ми го съвсем точно. Бе Малой, нямаше грешка.

— Що за кола караше?

— Малка. Едва се побираше в нея.

— Само това ли можете да кажете? Този мъж е убиец!

Устата й зина, но в очите й се четеше задоволство.

— Божичко, какво ли не бих дала да можех, млади човече. Но нищичко не разбирам от коли. Убийство, така ли? Човек не може да се чувствува сигурен нито за миг в този град. Когато дойдох преди двадесет и две години, почти не си заключвахме вратите. А сега гангстери, корумпирани полицаи и политици се сражават с картечници, както чувам. Това е скандално, млади човече.

— Даа. Какво знаете за госпожа Флориан?

Малката уста се нацупи.

— Ами не е добра съседка. Пуска радиото високо късно нощем. Пее. С никого не говори.

Приведе се леко напред.

— Не съм сигурна, но според мен пие алкохол.

— Често ли има посетители?

— Че кой ще я посещава.

— Разбира се, не можете да бъдете сигурна, госпожо…

— Госпожа Морисън. Бога ми, да. Какво друго ми остава, освен да гледам през прозорците?

— Бас държа, че е приятно. Отдавна ли живее госпожа Флориан тук?

— Около десет години, мисля. Имаше съпруг по едно време. На мен ми изглеждаше лош. Умря — тя спря и се замисли. — Струва ми се, че умря от естествена смърт. Не съм чувала да се говори противното — добави тя.

— Остави ли й пари?

Тя склони поглед и брадичка. Взе да души усърдно.

— Вие сте пили алкохол — рече тя студено.

— Току-що ми извадиха зъб. Зъболекарят ми даде.

— Не одобрявам алкохола.

— Лошо нещо, освен за лек.

— И за лек не го одобрявам.

— Мисля, че имате право. Остави ли й пари, съпругът й де?

— Не мога да ви кажа.

Устата й се сви като сушена слива. Бях загубил.

— Някой друг да е минавал след полицаите?

— Не съм видяла.

— Много благодаря, госпожо Морисън. Няма вече да ви безпокоя. Бяхте много любезна и полезна.

Излязох от стаята и отворих вратата. Тя ме последва, окашля се и изтрака още няколко пъти със зъби.

— На кой номер да се обаждам? — попита тя, леко умилостивена.

— Университета 4–5000. Търсете лейтенант Нълти. От какво живее тя… от помощи ли?

— В този квартал няма помощи — рече тя студено.

— Бас държа, че този бюфет някога е бил предмет на възхищение в околностите на Сиукските водопади — рекох аз, вторачен в един бюфет с дърворезба, турен в хола, защото столовата бе твърде малка за него. Имаше закривени краища, тънки, дялани крака, целият бе в инкрустации, а на лицевата му част се мъдреше нарисувана кошница за плодове.

— Мейсън Сити — рече тя нежно. — Да, господине, някога имахме хубав дом, аз и Джордж. Най-хубавия.

Отворих стъклената врата, пристъпих и й благодарих още веднъж. Вече се усмихваше. Усмивката й бе остра като погледа й.

— Получава препоръчано писмо на първо число всеки месец — рече тя неочаквано.

Извърнах се и зачаках. Наведе се към мене.

— Виждам пощаджията как се изкачва до вратата и как тя се подписва. На първо число всеки месец. След това се облича и излиза. Не се прибира до късно. През нощта пее. Понякога ми иде да повикам полицията, толкова шум вдига.

Потупах тънката злобна ръка.

— Вие сте за милиони, госпожо Морисън.

Турих си шапката, кимнах й и си тръгнах. На среда-та на пътеката се сетих за нещо и се обърнах. Тя още стоеше до стъклената врата, а зад нея бе зейнала вратата към дома й. Върнах се по стълбите.

— Утре е първи. Първи април. Ден на лъжата. Няма да пропуснете да видите дали ще получи препоръчано писмо, нали, госпожо Морисън?

Погледът й светна. Взе да се смее с пронизителен старчески смях.

— Ден на лъжата — кискаше се тя. — Може и да не го получи.

Оставих я да се смее. Издаваше звук като хълцукаща кокошка.