Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (15)

15

Къщата бе същата като предния ден. Улицата бе пуста с изключение на един камион с лед, два форда край бордюра и пушилка прах зад ъгъла. Минах бавно покрай № 1644 и паркирах по-нататък, като огледах къщите и от двете си страни. Върнах се пеша и спрях пред нея, загледан в келявото палмово дърво и мръсната неполивана ливада. Къщата изглеждаше пуста, но сигурно не бе. Само така изглеждаше. Самотният люлеещ се стол на терасата стоеше точно там, където и вчера. На пътеката имаше хартиена кесия. Вдигнах я и я пукнах с крак и тогава видях пердето на предния прозорец у комшиите да се движи.

Отново старата клюкарка. Прозях се и килнах шапката си надолу. Един остър нос се лепна за стъклото. Над него бяла коса и очи, накъдето и да се обърнех, все виждах тези очи. Закрачих по тротоара, но очите не ме изпускаха. Свих към къщата й. Изкачих дървените стъпала и натиснах звънеца.

Вратата изщрака и се отвори, сякаш бе на пружина. Отвори ми висока старица с брадичка като на заек. Отблизо очите й бяха пронизващи като отблясъци върху неподвижна вода. Свалих си шапката.

— Вие ли сте госпожата, която е повикала полицията за госпожа Флориан?

Тя ме изгледа хладно, без да пропуска нищо от външността ми, вероятно дори и бенката на дясната ми плешка.

— Не казвам, че съм, млади човече, както не казвам, че не съм. Вие кой сте?

Гласът й бе висок и носов, създаден за разговори на разстояния.

— Детектив.

— Божичко. Защо не казахте така? Какво е сторила този път? Нищичко не съм видяла, а пък не съм пропуснала и минута. Хенри напазарува вместо мен. Не съм мръднала нито за миг оттук.

Откачи веригата от стъклената врата и ме вмъкна, холът миришеше на подово масло. Имаше доста тъмни мебели, които навремето си са били стилни. С инкрустирани плотове и раковини в ъглите. Влязохме в едно помещение, нацвъкано с памучни дантелени покривчици.

— Не съм ли ви виждала преди, а? — запита тя неочаквано и в гласа й се прокрадна нотка на съмнение. — Разбира се, че съм ви виждала. Вие бяхте онзи, дето…

— Точно така. И още съм детектив. Кой е този Хенри?

— О, той е едно цветнокожо момче, което ми прави услуги. Е, какво ще обичате, млади човече?

Отупа чистата си червено-бяла престилка и ми хвърли мънистен поглед. Изтрака няколко пъти с изкуственото си чене за тренировка.

— Идваха ли вчера служителите тук, след като бяха у госпожа Флориан?

— Какви служители?

— Униформените — рекох търпеливо.

— Да, отбиха се за минутка. Нищичко не знаеха.

— Опишете ми едрия мъж… онзи с пистолета, заради когото се обадихте.

Описа ми го съвсем точно. Бе Малой, нямаше грешка.

— Що за кола караше?

— Малка. Едва се побираше в нея.

— Само това ли можете да кажете? Този мъж е убиец!

Устата й зина, но в очите й се четеше задоволство.

— Божичко, какво ли не бих дала да можех, млади човече. Но нищичко не разбирам от коли. Убийство, така ли? Човек не може да се чувствува сигурен нито за миг в този град. Когато дойдох преди двадесет и две години, почти не си заключвахме вратите. А сега гангстери, корумпирани полицаи и политици се сражават с картечници, както чувам. Това е скандално, млади човече.

— Даа. Какво знаете за госпожа Флориан?

Малката уста се нацупи.

— Ами не е добра съседка. Пуска радиото високо късно нощем. Пее. С никого не говори.

Приведе се леко напред.

— Не съм сигурна, но според мен пие алкохол.

— Често ли има посетители?

— Че кой ще я посещава.

— Разбира се, не можете да бъдете сигурна, госпожо…

— Госпожа Морисън. Бога ми, да. Какво друго ми остава, освен да гледам през прозорците?

— Бас държа, че е приятно. Отдавна ли живее госпожа Флориан тук?

— Около десет години, мисля. Имаше съпруг по едно време. На мен ми изглеждаше лош. Умря — тя спря и се замисли. — Струва ми се, че умря от естествена смърт. Не съм чувала да се говори противното — добави тя.

— Остави ли й пари?

Тя склони поглед и брадичка. Взе да души усърдно.

— Вие сте пили алкохол — рече тя студено.

— Току-що ми извадиха зъб. Зъболекарят ми даде.

— Не одобрявам алкохола.

— Лошо нещо, освен за лек.

— И за лек не го одобрявам.

— Мисля, че имате право. Остави ли й пари, съпругът й де?

— Не мога да ви кажа.

Устата й се сви като сушена слива. Бях загубил.

— Някой друг да е минавал след полицаите?

— Не съм видяла.

— Много благодаря, госпожо Морисън. Няма вече да ви безпокоя. Бяхте много любезна и полезна.

Излязох от стаята и отворих вратата. Тя ме последва, окашля се и изтрака още няколко пъти със зъби.

— На кой номер да се обаждам? — попита тя, леко умилостивена.

— Университета 4–5000. Търсете лейтенант Нълти. От какво живее тя… от помощи ли?

— В този квартал няма помощи — рече тя студено.

— Бас държа, че този бюфет някога е бил предмет на възхищение в околностите на Сиукските водопади — рекох аз, вторачен в един бюфет с дърворезба, турен в хола, защото столовата бе твърде малка за него. Имаше закривени краища, тънки, дялани крака, целият бе в инкрустации, а на лицевата му част се мъдреше нарисувана кошница за плодове.

— Мейсън Сити — рече тя нежно. — Да, господине, някога имахме хубав дом, аз и Джордж. Най-хубавия.

Отворих стъклената врата, пристъпих и й благодарих още веднъж. Вече се усмихваше. Усмивката й бе остра като погледа й.

— Получава препоръчано писмо на първо число всеки месец — рече тя неочаквано.

Извърнах се и зачаках. Наведе се към мене.

— Виждам пощаджията как се изкачва до вратата и как тя се подписва. На първо число всеки месец. След това се облича и излиза. Не се прибира до късно. През нощта пее. Понякога ми иде да повикам полицията, толкова шум вдига.

Потупах тънката злобна ръка.

— Вие сте за милиони, госпожо Морисън.

Турих си шапката, кимнах й и си тръгнах. На среда-та на пътеката се сетих за нещо и се обърнах. Тя още стоеше до стъклената врата, а зад нея бе зейнала вратата към дома й. Върнах се по стълбите.

— Утре е първи. Първи април. Ден на лъжата. Няма да пропуснете да видите дали ще получи препоръчано писмо, нали, госпожо Морисън?

Погледът й светна. Взе да се смее с пронизителен старчески смях.

— Ден на лъжата — кискаше се тя. — Може и да не го получи.

Оставих я да се смее. Издаваше звук като хълцукаща кокошка.