Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (33)

33

Лежах по гръб на леглото в един крайбрежен хотел и чаках да се стъмни. Стаята бе малка, коравото легло гледаше към океана, а дюшекът-бе малко по-дебел от памучни одеяло. Една пружина под мен бе счупена и ме бодеше в лявата част на гърба. Лежах и я оставих да ме боде.

Отражението на червените неонови светлини светеше иа тавана. Когато цялата стая се залееше в червено, щеше да бъде достатъчно тъмно да изляза. Отвън колите надуваха клаксони по шосето, неречено автострада. Крака Се влачеха по тротоара под прозореца ми. Във въздуха се носеше мърморенето и приглушеният говор на сновящите насам натам хора. Въздухът, който проникваше през ръждясалите щори, миришеше на гранясала мазнина за пържене. Отдалеко идеше и надалеч се носеше един глас: „Грабете, гладници. Не останаха. Хайде на чудесните кренвирши.“

Притъмня. Мислех, а мислите в ума ми се движеха с някаква мудна боязливост, сякаш ги следяха жестоки и садистични очи. Мислех за очи на мъртвец, загледани в безлунното небе със съсирена кръв в ъглите на устата. Мислех за зли старици, пребити до смърт в мръсните им легла. За мъж със светлоруса коса, уплашен, без самият да е наясно от какво, достатъчно чувствителен, за да усети, че нещо не е в ред, и твърде суетен или твърде глупав, за да се досети какво е то. За красиви, богати и достъпни жени. За хубавички, стройни, любопитни момичета, които живееха сами и можеха също да бъдат обладани, но по различен начин. Мислех си за полицаи, упорити ченгета като Хемингуей, които можеха да бъдат подкупени и все пак в никакъв случай не бяха съвсем пропаднали. Тлъсти, преуспяващи ченгета като шефа Уакс с гласове на дейци от Търговската палата. Стройни, съобразителни и ужасни ченгета като Рандал, които въпреки всичката си съобразителност нямаха свободата да свършат чиста работа по чист начин. Мислех си за кисели стари пръчове като Нълти. Мислех си за индианци, психиатри и доктори наркомани.

Мислех си за сума ти неща. Стана по-тъмно. Блясъкът на червения неонов надпис заливаше все по-голяма част от тавана. Седнах на леглото, пуснах крака на пода и разтрих тила си.

Изправих се, отидох до мивката в ъгъла и наплисках лицето си със студена вода. След малко се почувствувах по-добре, малко по-добре. Имах нужда от чаша уиски, от голяма застраховка за живота си, от отпуска, от дом па село. Вместо това разполагах с палто, шапка и пистолет Облякох ги и излязох от стаята.

Нямаше асансьор. Коридорите смърдяха, а стълбите имаха нечисти перила. Слязох, хвърлих ключа на администратора и казах, че напускам. Служителят с брадавица на левия клепач кимна и хопът — мексиканец в оръфано униформено сако — се показа иззад най-прашния фикус в Калифорния да вземе багажа ми. Нямах багаж, но понеже бе мексиканец, ми отвори вратата и въпреки всичко ми се усмихна вежливо.

Навън тясната уличка пушеше, тротоарите гъмжахи от тлъсти шкембета. Отсреща една зала за бинго работеше с пълна сила и двама моряци с момичета излизаха от фотографчийницата до нея, където сигурно се бяха снимали, яхнали камили. Гласът на продавача на кренвирши цепеше сумрака като брадва. Голям син автобус проблесна долу по улицата към малкото колело, където трамваите обикновено обръщаха. Поех натам.

След известно време усетих лек мирис на океан. Не е силен, а сякаш само колкото да напомня на хората, че тук някога е имало чист, открит плаж, на който се разбиваха вълните, духаше вятър и можеше да вдъхнеш нещо друго освен мириса на кипяща мазнина и студена пот.

Трамвайчето се появи с трополене по широката бетонена алея. Качих се, возих се до последната спирка, слязох и седнах на една пейка, където бе тихо, студено и голяма купчина кафяви водорасли се търкаляха едва ли не в краката ми. В открито море запалиха лампите на комарджийските кораби. Качих се пак на следващия трамвай и се върнах почти до мястото, откъдето бях тръгнал. Ако някой ме следеше, то той нямаше нужда дори да се помръдне. Но не мисля, че имах опашка. В това малко, чисто градче нямаше достатъчно престъпност, за да бъдат ченгетата много добри опашки.

Черните кейове проблясваха, проточили се по дължина, а после изчезваха в мрачния фон на водата и нощта. Мирисът на гореща мазнина все още се усещаше, но се долавяше и диханието на океана. Продавачът на кренвирши опяваше монотонно: „Грабете, гладници, не останаха. Хайде на хубавите кренвирши. Не останаха.“

Зърнах го зад бялата подвижна скара да побутва кренвириш те с дълга вилица. Алъш-веришът му вървеше добре, макар и да бе едва в началото на сезона. Трябваше малко да изчакам, за да остана насаме с него.

— Как се казва най-далечният? — попитах аз, като сочех с пое.

— „Монтечито“ — изгледа ме той с втренчен, изпитателен поглед.

— Как мислиш, човек с достатъчно мангизи може ли да си прекара добре там?

— Как да си прекара?

Ухилих се присмехулно, доста апашки.

— Топли кренвирши — заопява той. — Хубави топли кренвирши, хора. Жени? — сниши той глас.

— Цъ. Имах предвид стая с хубав морски бриз, хубава храна и спокойствие. Нещо като отпуск.

Отдръпна се.

— Не разбирам за какво ми говориш — рече той и отново заопява.

Направи още малко оборот. Кой знае защо се захванах с него. Просто имаше такова лице. Младеж и девойка по къси панталони се приближиха, купиха си кренвирши и се отдалечиха.

Продавачът се приближи на около метър и ме огледа от главата до петите.

— Тъкмо щях да засвиря „Розите на Пикардия“ рече той и направи пауза. — Ще ти струва някой и друг долар.

— Колко?

— Петдесет. Ни повече, ни по-малко. Освен ако не те търси полицията за нещо.

— Преди градчето си го биваше. Тихо градче.

— Че какво се е променило? — провлачи той. — За що питаш точно мен?

— И аз не знам — рекох и хвърлих един долар на тезгяха му. — Тури ги в бебешката касичка или пък изсвири „Розите на Пикардия“.

Сграбчи банкнотата, сгъна я по дължина, сгъна я напреко, после пак я сгъна. Тури я на тезгяха, сви средния си пръст зад палеца и щракна. Сгънатата банкнота ме удари леко в гърдите и падна безшумно на земята. Наведох се, вдигнах я и моментално се извърнах. Но зад мен нямаше никой, който да прилича на ченге.

Облегнах се на тезгяха и отново турих банкнотата.

— Не съм свикнал да ме замерят с пари. Обикновено ми ги връчват. Нещо против?

Взе банкнотата, разгъна я, изглади я и я избърса в престилката си. Натисна касата и я пусна в чекмеджето.

— Казват, че парите не миришат. Понякога се съмнявам.

Не казах нищо. Още няколко клиенти му направиха оборот и се отдалечиха. Нощем бързо застудяваше.

— На твое място не бих се качил на „Кралска корона“ — рече мъжът. — Там е за добри малки катерички, които си кътат орехите. Приличаш ми на ченге, но кво да правя, като видът ти е такъв. Надявам се, че поне плуваш добре.

Оставих го, като се чудех защо се бях обърнал първо към него. Действувай по интуиция и ще те оскубят до шушка. След малко ще се събудиш с пълна уста интуиции. И чаша кафе си поръчваш по интуиция, без да погледнеш в менюто. Това се казва интуиция.

Разходих се и се опитах да зърна дали някой не ме следи. После потърсих ресторант, който да не мирише на запръжка, и се спрях на един с пурпурен неонов надпис и барче зад параван от тръстика. Котенце от мъжки пол с къносана коса клюмаше над приличащото на бунгало пиано и галеше клавишите сладострастно, като пееше „Стълба към звездите“ с глас, на който липсваха половината стъпала.

Гаврътнах едно сухо мартини и се върнах бързешком през тръстиковата завеса в ресторанта.

Осемдесет и пет центовата вечеря имаше вкус на бракувана пощенска чанта и ми бе сервирана от келнер с вида на човек, който би ме направил на решето за четвърт долар, би прерязал гърлото ми за шест цента и би ме погребал в морето във варел с бетон за долар и половина заедно с комисионната.