Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

16

Колкото и да звънях и чуках на съседската врата, никой не отговаряше. Опитах отново. Вратата не бе залостена. Опитах входната врата. И тя бе отключена. Влязох.

Всичко си бе както преди, дори миризмата на джин. Още нямаше трупове по пода. На малката масичка до стола, в който госпожа Флориан бе седяла вчера, стоеше мръсна чаша. Радиото бе изключено. Отидох до кушетката и затършувах между възглавниците. Набарах предишната изпита бутилка, но тя вече си имаше другар.

Провикнах се. Никакъв отговор. После ми се стори, че чувам дълго, бавно, нещастно дишане, почти като стон. Минах през арката и се вмъкнах в малкия коридор. Вратата на спалнята бе леко отворена и стенанието идеше оттам. Промуших глава и погледнах.

Госпожа Флориан бе на легло. Лежеше изпъната по гръб с памучна завивка, придърпана до брадичката й. Една от малките пухени топки на завивката бе почти в устата й. Мръсната й коса бе разпиляна по възглавницата. Очите й бавно се отвориха и ме погледнаха безизразно. Стаята имаше противния мирис на сън, алкохол и мръсни дрехи. Един шестдесет и девет центов будилник тракаше върху олющеното сивобяло бюро. Тиктакането му бе достатъчно силно, за да разтърси стените. Над него в едно огледало се виждаше разкривеното отражение на нейното лице. Сандъкът, от който бе извадила снимките, бе още отворен.

— Добър ден, госпожо Флориан. Болна ли сте?

Тя бавно и с усилие събра устни, отърка ги една о друга, после плъзна езика си, навлажни ги и задвижи челюстите си. Гласът й се разнесе от устата като изтъркана грамофонна плоча. Очите й ме разпознаха вече, но с неудоволствие.

— Хванахте ли го?

— Лоса ли?

— Разбира се.

— Още не сме. Надявам се, че скоро ще го хванем.

Тя завъртя нагоре очи, после рязко ги отвори, сякаш се опитваше да свали някакво було.

— Трябва да заключвате къщата си. Може да се върне.

— Вие да не мислите, че ме е страх от Лоса, а?

— Така ми се стори, когато разговаряхме вчера.

Замисли се. Мисленето бе изтощителна работа.

— Носите ли нещо за пиене?

— Не, днес не нося нищо, госпожо Флориан. Бях малко зле с парите.

— Джинът е евтин. И удря право в главата.

— След малко може да отскоча. Значи не ви е страх от Лоса?

— Защо да ме е страх?

— Добре, а от какво ви е страх тогава? Светлина озари очите й, задържа се за момент и отново избледня.

— О, я мани тая работа. Хич не ми пука от вас ченгетата.

Не казах нищо. Опрях се на вратата, турих в устата си цигара и се опитах да докосна носа си с нея. Това е по-трудно, отколкото мислите.

— Ченгетата — рече тя бавно, сякаш говореше на себе си — никога няма да хванат това момче. Него си го бива, има покрив, има и приятели. Губиш си времето, ченге.

— За това ми плащат. Фактически онази работа стана при самозащита. Къде ли може да се крие?

Тя се захили и избърса устата си с памучната завивка.

— Сега пък четки — рече тя. — Ласкателства. Ченге умник. Ти още ли мислиш, че така ще стигнеш донякъде?

— Лоса ми харесваше.

В очите й затрептя интерес.

— Ти познаваш ли го?

— Бях с него вчера… когато очисти негъра на „Сентрал“.

Тя зина широко с уста и се смя до забрава, без да издава повече шум от чупене на солети. От очите й се за-рониха сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й.

— Едро, яко момче. До известна степен мекосърдечно. Примираше за своята Велмичка.

Очите й се замъглиха.

— Мислех, че роднините й я търсят — рече тя тихо.

— Така е. Но вие казахте, че е умряла. Няма я вече. Тя къде умря?

— В Далхарт, Тексас. Простудила се, ударило я в гърдите и си отиде.

— Вие присъствувахте ли?

— По дяволите, не. Просто чух.

— Аха. И кой ви каза, госпожо Флориан?

— Някакъв танцьор. Не мога да си спомня името му сега. Може би добро, силно питие ще ми помогне. Гърлото ми е пресъхнало като Долината на смъртта.

„И изглеждаш като мъртво муле“, помислих си аз, но не го казах на глас.

— Още един въпрос и после може да изтичам за джин. Издирих собственика на къщата ви, кой знае защо.

Тя се вцепени под завивките, сякаш бе от дърво. Дори клепачите й замръзнаха по средата на гуреливия ирис на очите й. Дъхът й замря.

— Имате твърде големи дългове. Особено като ги сравниш с ниската стойност на имотите наоколо. Ваш кредитор е някой си Линдзи Мариот.

Очите й запремигваха, но нищо друго не помръдна. Тя ме гледаше втренчено.

— Навремето работих при него — рече тя най-сетне. — Бях прислужничка в семейството му. Грижи се по малко за мен, така да се каже.

Извадих незапалената цигара от устата си, погледнах я безцелно и отново я захапах.

— Вчера следобед, няколко часа след като бях тук, господин Мариот ми се обади в бюрото. Предложи ми работа.

— Каква работа? — гласът й вече изграка зловещо. Вдигнах рамене.

— Не мога да ви кажа. Строго поверително. Отидох да го видя снощи.

— Хитър кучи син си ти — рече тя пресипнало и шавна ръка под завивките.

Погледнах я втренчено и нищо не казах.

— Ченге умник — подигра ми се тя.

Прокарах ръка нагоре-надолу по рамката на вратата. Бе лигава. Само от докосването ми се прииска да се изкъпя.

— Е, това е всичко — рекох спокойно аз. — Просто се чудех откъде-накъде. Може и нищо да не е. Просто съвпадение. Просто ми се стори, че може да има някаква връзка.

— Ченге умник — рече тя безсмислено. — При това не истинско ченге, а евтин шарлатанин.

— Така и предполагах. Е, довиждане, госпожо Флориан. Между другото не мисля, че утре сутринта ще получите препоръчано писмо.

Тя отхвърли завивките настрана и подскочи с искрящи очи. Нещо лъсна в дясната й ръка. Малък револвер „Банкърз спешъл“. Бе стар и износен, но изглеждаше делово.

— Казвай — озъби се тя. — Казвай бързо. Погледнах пистолета и пистолетът ме погледна. Не много сигурно. Ръката, която го държеше, затрепера, но очите все още пламтяха. В ъглите на устата й на мехури излизаше пяна.

— Можехме да се разберем.

Пистолетът и челюстта й увиснаха едновременно. Бях на сантиметри от вратата. Докато пистолетът все още се спущаше, аз се измъкнах навън.

— Помислете — провикнах се аз. Не се чу никакъв звук.

Бързо минах през хола и столовата и излязох от къщата. Изпитвах странно чувство по гърба, докато слизах по стълбите. Като че ли мравки ме лазеха.

Нищо не се случи. Тръгнах по улицата, качих се в колата си и си тръгнах.

Бе последният мартенски ден, а бе топло като през лятото. Прииска ми се да си сваля палтото, докато бях зад волана. Пред участъка на 77-а улица двама патрули се мръщеха пред една изкривена предна броня. Минах през летящите врати и зад перилото изникна униформен лейтенант, загледан в списъка на дежурствата. Попитах го дали Нълти е горе. Каза, че така му се струвало, и ме попита дали съм му приятел. Казах, че да. Той рече добре, качвай се и аз се качих по изтърканите стълби, минах по коридора и почуках на вратата. Един глас изкрещя и аз влязох.

Нълти чоплеше зъбите си, прострял краката си на една табуретка. Гледаше левия си палец, вдигнал го високо пред очите си на една ръка разстояние. Палецът му изглеждаше напълно здрав, но погледът на Нълти бе мрачен, сякаш си мислеше, че няма да му мине.

Свали крака на пода и загледа мен вместо палеца си. Облечен бе в тъмносив костюм и един изсмукан фас от пура го чакаше на бюрото да свърши с клечката за зъби.

Обърнах плъстената калъфка, която лежеше на другия стол без завързани връзки, седнах и втъкнах цигара в уста.

— Ти ли си — рече Нълти, погледна клечката за зъби, за да провери дали е достатъчно сдъвкана.

— Какво ново?

— За Малой ли? Не се занимавам вече със случая.

— А кой?

— Никой. Питаш защо ли? Вече е офейкал. Разпратихме съобщение по телетипа, а са пуснали и сводки. По дяволите, той отдавна е в Мексико.

— Ами да, та той очисти само един негър… Това, струва ми се, не е углавно престъпление.

— Ама ти още ли се интересуваш? Мислех, че си зает? — Бледите му очи унило се преместиха върху лицето ми.

— Снощи имах работа, но не за дълго. Още ли е у теб онази палячовска снимка?

Пресегна се и затършува под попивателната. Измъкна я. Момичето си беше все тъй хубавко. Вторачих се в лицето му.

— Тя всъщност си е моя. Що не ми я дадеш, ако не ти трябва за досието.

— Струва ми се, че мястото й е там, но я забравих. Добре де, вземи я. Вече предадох досието.

Турих снимката във вътрешния си джоб и станах.

— Е, мисля, че това е всичко — рекох прекалено безгрижно.

— Подушвам нещо — рече Нълти студено.

Очите му проследиха погледа ми. Хвърли клечката за зъби на земята и налапа сдъвканата пура.

— И от това няма да излезе нищо — рече той.

— Смътна догадка. Ако се потвърди, няма да те забравя.

— Животът е труден. Имам нужда от почивка, приятелю.

— Човек, който се труди толкова усилено, я заслужава.

Драсна една клечка о нокътя на палеца си, изгледа ме доволно, понеже хвана от първия път, и задърпа от пурата.

— Ще се спукам от смях — рече Нълти тъжно, докато излизах.

Коридорът бе тих, цялото здание бе притихнало. Отпред момчетата от патрулната кола все още гледаха изкривената си броня. Върнах се в Холивуд.

Когато влизах в бюрото, телефонът звънеше. Наведох се и го вдигнах:

— Да?

— С господин Филип Марлоу ли говоря?

— Да, Марлоу на телефона.

— Обаждаме се от резиденцията на госпожа Грейл. Госпожа Луин Локридж Грейл. Госпожа Грейл би желала да ви види колкото се може по-скоро.

— Къде?

— Адресът е Астър Драйв № 862, Бей Сити. Да предам ли, че ще пристигнете след час?

— Вие господин Грейл ли сте?

— Разбира се, че не, сър. Аз съм икономът.

— А аз съм този, който звъни на входа — рекох аз.