Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (31)

31

Сградата бе евтина на вид за толкова заможен квартал. Имаше нещо строго пуританско в нея. Необезпокоявани от никого безделници стояха в дълга редица до подпорната стена, която пречеше на градината пред входа — почти цялата обрасла в трева до колене — да залее улицата. Зданието бе триетажно и имаше стара камбанария, на която все още висеше камбана. Вероятно са я удряли, за да свикат доброволческата пожарна команда в добрите стари дни.

Напуканата пътека и входните стъпала водеха до отворени двойни врати, пред които банда явно общински майстори се мотаеха в очакване нещо да се случи, за да могат да извлекат полза от него. Всички те имаха охранени шкембета, неспокойни погледи, хубави дрехи и шаблонни обноски. Отпуснаха ми около десет сантиметра, за да вляза.

Вътре имаше дълъг, тъмен коридор, бърсан за последен път в деня на встъпване в длъжност на Маккинли^[1]. Дървена табела сочеше към информационното бюро на полицейския отдел. Зад телефонната централа с размери на половинлитрова бутилка, поставена в края на дървеното гише, дремеше човек в униформа. Цивилното ченге по риза и пищов, който приличаше на пожарен кран на фона на ребрата му, преглеждаше следобедния вестник, плю-; на в плювалника на три метра от него, прозя се и каза, че кабинетът на началника бил на горния етаж в дъното.

Вторият етаж бе по-светъл и по-чист, но това не значеше, че е светъл и чист. На една врата, почти в края на коридора, имаше надпис: „Джон Уакс, началник на полицията. Влез“.

Вътре имаше ниска дървена преграда и униформен полицай зад нея пишеше на машина с два пръста и палец. Взе картичката ми, каза, че щял да види, и успя да се промъкне през махагоновата врата с надпис: „Джон Уакс, началник на полицията. Кабинет“. Върна се и ми отвори вратичката в преградата.

Влязох вътре и затворих вратата към преддверието. Бе голям прохладен кабинет с прозорци на трите стени. Полирано дървено бюро бе поставено далеч навътре като това на Мусолини, за да могат да те наблюдават, докато прекосяваш синия килим.

Отидох до бюрото. Килнат гравиран надпис гласеше: „Джон Уакс, началник на полицията“. Рекох си, че няма начин да не запомня това име. Погледнах мъжа зад бюрото. Косата му бе идеално пригладена.

Той бе набит, тежка категория, с къса червеникава коса и розов череп, проблясващ през нея. Очите му бяха малки, лакоми, с тежки клепачи, шавливи като бълхи.

Облечен бе в костюм от бежов фланелен плат, риза и връзка с цвят на кафе, диамантен пръстен и осеяна с диаманти значка на ревера, а уставните три твърди ъгъла на кърпичката се показваха малко повече от необходимите шест сантиметра.

Едната от пухкавите му ръце държеше визитната ми картичка. Прочете я, обърна я наопаки, прочете и гърба й, на който нямаше нищо написано, прочете я отново отпред, остави я на бюрото си и я затисна с преспапието във форма на бронзова маймуна, сякаш взимаше мерки да не я загуби.

Подаде ми една розова лапа. Когато му я върнах, той посочи един стол.

— Седнете, господин Марлоу. Доколкото разбирам, сме колеги. Какво мога да направя за вас?

— Малка неприятност, шефе. Ако пожелаете, може да я оправите за минутка.

— Неприятност — каза той меко. — Малка неприятност.

Той се извърна, кръстоса дебелите си крака и се загледа замислен към един от двойните прозорци. Това ми позволи да видя ръчно плетени памучни чорапи и английски алпинки, които изглеждаха, сякаш бяха накиснати в портвайн. Само като го гледах, без да смятам парите в портфейла му, той имаше половин хилядарка по себе си. Предполагам, че парите бяха на жена му.

— Неприятностите — рече той все още меко — са нещо, което нашето градче почти не познава, господин Марлоу. Градът ни е малък, но много, много чист. Поглеждам от западните си прозорци и виждам Тихия океан. Няма нищо по-чисто от него, нали?

Не спомена за двата комарджийски кораба, чиито корпуси се открояваха зад хоризонта тъкмо отвъд граничните води. И аз не казах нищо.

— Прав сте, шефе.

Изпъчи се още няколко сантиметра.

— Поглеждам през северните си прозорци и виждам забързаното движение по булевард „Аргело“ и чудесните калифорнийски предпланини, а на преден план един от най-прекрасните малки търговски райони. Поглеждам през южните си прозорци, през които гледам тъкмо в момента, и виждам едно от най-прелестните пристанища за яхти в света, ако говорим за малки яхт-портове. Нямам източни прозорци, но ако имах, бих видял жилищен район, от който ще ви падне шапката. Не, господине, неприятностите са нещо, което не се среща често в малкия ни градец.

— Мисля, че съм донесъл моята с мен, шефе. Част от нея поне. Имате ли на служба човек на име Голбрайт, цивилен сержант?

— Защо, да, струва ми се, че да — каза той, завъртайки поглед. — И какво е станало с него?

— Имате ли на служба човек, който върви ей така? — описах аз другия, онзи, който говореше съвсем малко, бе нисък, имаше мустаци и ме удари с палката. — Той обикаля най-вероятно с Голбрайт. Някои го наричаха господин Блейн, но това ми звучеше фалшиво.

— Тъкмо напротив — каза тлъстият началник категорично, доколкото един тлъст човек може да бъде категоричен. — Той е моят началник на детективите. Капитан Блейн.

— Може ли да ги повикате тези двамата в канцеларията си?

Взе картичката ми и я прочете отново. Остави я. Махна с меката си блестяща ръка.

— Не, ако не ми посочите по-основателна причина — рече той любезно.

— Не мисля, че ще мога, шефе. Случайно да познавате човек на име Джулз Амтор? Представя се за психически консултант. Живее на върха на един хълм в Стилууд Хайтз.

— Не. При това Стилууд Хайтз не е в моята територия — каза шефът. Очите му вече бяха очи на човек, който има едно наум.

— Точно това е странно. Видите ли, отидох да се обадя на господин Амтор във връзка с един мой клиент. Господин Амтор си въобрази, че го шантажирам. Вероятно хората с неговото занятие доста лесно си въобразяват подобно нещо. Има един як телохранител индианец, с когото не можех да се справя. И така индианецът ме държеше, а Амтор ме би със собствения ми пистолет. После изпрати да повикат двама полицаи. И те се оказаха Голбрайт и господин Блейн. Какво ще кажете за това?

Началникът Уакс плесна много леко с ръце върху бюрото си. Присви очи, почти ги затвори, но не съвсем. Хладният блясък на очите му светеше между дебелите клепачи, и то право в очите ми. Седеше съвсем неподвижен, сякаш слушаше. После отвори очи и се усмихна.

— И какво стана после? — запита той вежливо като бияч в луксозен клуб.

— Претърсиха ме, взеха ме в тяхната кола, изхвърлиха ме насред планината и ме халосаха с палка, докато слизах.

Кимна, сякаш това, което бях казал, бе най-естественото нещо на света.

— И това се случи в Стилууд Хайтз — каза той меко.

— Аха.

— Знаете ли за какъв ви мисля? — облегна се той леко на бюрото, но не много, защото шкембето му пречеше.

— За лъжец — рекох аз.

— Вратата е там — рече той, сочейки към нея с малкия пръст на лявата си ръка.

Не се и помръднах. Продължих да го гледам. Когато се вбеси достатъчно, за да натисне звънеца, рекох:

— И двамата правим една и съща грешка. Вие си мислите, че съм дребен частен детектив, който си придава важност, предявява обвинение сръщу полицейски служител, което дори да е вярно, служителят ще да е взел мерки да не може да се докаже. Съвсем не. Не идвам да се жалвам. Считам, че грешката е съвсем естествена. Искам да си оправя сметките с господин Амтор и искам вашият човек Голбрайт да ми помогне. Няма нужда да безпокоите господин Блейн. Голбрайт ми стига. Не съм дошъл без връзки. Зад себе си имам високопоставени хора.

— Колко високо? — запита шефът и се захили на остроумието си.

— Колко високо е според вас Астер Дрейв № 862, където живее господин Грейл?

Лицето му се измени толкова основно, сякаш друг човек бе седнал в неговия стол.

— Госпожа Грейл по една случайност е моя клиентка.

— Заключете вратата. Вие сте по-млад от мен. Пуснете секрета. Нека започнем отначало като приятели. Имате честно лице, Марлоу.

Станах и заключих вратата. Когато се върнах до бюрото по синия килим, шефът бе извадил чудесна на вид бутилка и две чаши. Хвърли шепа кардамомови семки на попивателната си и напълни двете чаши.

Отпихме. Той олюпи няколко кардамомови семена и ги задъвкахме с мълчание, гледайки се в очите.

— Това ни дойде добре — напълни отново чашите той.

Беше мой ред да люпя семки. Избута черупките с ръка от попивателната на пода, усмихна се и се изтегна назад.

— Хайде, кажете сега за какво става дума. Тази работа, която вършите за госпожа Грейл, има ли някаква връзка с Амтор?

— Има. По-добре е да проверите дали ви казвам истината.

— Прав сте — той се пресегна към телефона. После извади малко тефтерче от жилетката си и потърси номера. — Участници в предизборната кампания — рече той и намигна. — Кметът много държи да им се оказват всички почести. Да, ето го — бутна тефтера настрани и набра номера.

Срещна същите трудности с иконома, които имах и аз. От това ушите му почервеняха. Накрая го свързаха с нея. Ушите му продължаваха да бъдат червени. Трябва да е била доста рязка с него.

— Иска да говори с теб — бутна той телефона през широкото си бюро.

— Тук е Фил — казах аз, намигайки палаво на шефа.

Чу се сдържан, предизвикателен смях.

— Какво правиш с този тлъст мърляч?

— Пийваме му по малко.

— Че тъкмо с него ли намери да пиеш?

— В момента, да. Служба. Нещо ново? Струва ми се, разбираш за какво питам.

— Не. Известно ли ти е, че онази вечер ме накара да те чакам цял час? Да не би да имам вид на момиче, с което могат така да се подиграват?

— Изпаднах в беда. Какво ще кажеш за довечера?

— Чакай да видя… довечера е… за бога, какъв ден сме днес?

— По-добре аз да ти телефонирам. Може да не успея. Петък сме.

— Лъжец — разнесе се отново спокойният й дрезгав смях. — Понеделник сме. По същото време, на същото място и този път без глупави шеги!

— По-добре да ти се обадя.

— По-добре ще е да дойдеш.

— Не съм сигурен. Нека ти се обадя.

— Зает ли си? Разбирам. Може би съм глупачка, че изобщо се занимавам с тебе.

— Че ти си си такава.

— Защо?

— Аз съм беден, но си плащам по свой начин. А той не е чак толкова лесен, колкото ти се струва.

— Проклет да си, ако не дойдеш…

— Казах, че ще ти се обадя.

Тя въздъхна.

— Всички мъже сте едни и същи.

— Също и жените… след първите девет.

Тя ме прати по дяволите и затвори. Очите на шефа бяха толкова изскочили от главата му, че изглеждаха като на кокили.

Наля в двете чаши с трепереща ръка и бутна едната към мен.

— Значи такива ми ти работи — каза той много дълбокомислено.

— Съпругът й не го е грижа, така че все едно че нищо не си чул.

Изглеждаше засегнат, докато пиеше питието си. Люпеше много бавно кардамомовото семе, много замислено. Пихме за сините очи на приятелките си. За жалост шефът прибра бутилката и двете чаши и натисна едно копче на вътрешния си телефон.

— Голтбрайт да се качи при мен, ако е в зданието.

Ако не е, опитайте се да влезете във връзка с него.

Станах, отключих вратата и отново седнах. Не чакахме дълго. На страничната врата се почука, шефът се провикна и Хемиигуей влезе в стаята.

Приближи се уверено до бюрото, спря пред него и погледна шефа Уакс със съответното изражение на буйна смиреност.

— Запознай се с господин Филип Марлоу — каза шефът сърдечно. — Частен детектив от Лос Анжелос.

Хемингуей се извърна, колкото да ме види. И да ме бе виждал преди, то това с нищо не пролича по лицето му. Подаде ръка, подадох му и аз и той отново загледа шефа.

— Господин Марлоу има доста любопитна история — каза шефът лукаво като Ришельо. — За някакъв си човек на име Амтор, чийто дом е в Стилууд Хайтз. Гадател или нещо от този род. Изглежда, Марлоу отишъл да го навести, а ти и Блейн сте се оказали по същото време там и възникнал някакъв спор. Забравих подробностите — погледна той през прозорците с изражението на човек, който забравя подробностите.

— Имате грешка — рече Хемингуей. — Никога не съм виждал този човек.

— Всъщност наистина е станала грешка — каза шефът сънливо. — Доста незначителна, но все пак грешка. Господин Марлоу смята, че тя е незначителна.

Хемингуей отново ме погледна. Лицето му все още имаше каменно изражение.

— Всъщност това дори не го интересува — продължи да дреме шефът. — Само че иска да навести този Амтор, който живее в Стилууд Хайтз. Би желал някой да го придружи. Сетих се за теб. Трябва му човек, който да се погрижи да си уредят сметките почтено. Изглежда, господин Амтор има много як телохранител индианец и господин Марлоу е склонен да се съмнява в способностите си да се справи без чужда помощ. Смяташ ли, че ще можеш да разбереш къде живее пустият му Амтор?

— Аха — рече Хемингуей. — Но Стилууд Хайтз се намира отвъд чертата, шефе. Това лична услуга ли е?

— Може и така да се каже — каза шефът, загледан в левия си палец. — Разбира се, не искам от теб да вършиш нищо незаконно.

— Аха. Разбрано — изкашля се Хемингуей. — Кога ще тръгваме?

Шефът ме погледна доброжелателно.

— Веднага ще е най-добре — рекох аз. — Ако, разбира се, господин Голбрайт няма нищо против.

— Правя това, което ми наредят.

Шефът го огледа от главата до петите. Среса го и го погали с поглед.

— Как е капитан Блейн днес? — осведоми се той, дъвчейки кардамомово семе.

— Зле. Спукан апандисит — рече Хемингуей. — Съвсем е закъсал.

Шефът поклати тъжно глава. После се хвана за облегалките на креслото си и се изправи с труд на крака. Протегна розова лапа през бюрото.

— Голбрайт ще се погрижи за вас, Марлоу. Можете да разчитате.

— Е, много съм ви задължен, шефе. Наистина не знам как да ви благодаря.

— Пфю! Няма защо. Винаги съм готов да услужа на приятел на мой приятел, така да се каже — намигна ми той.

Хемингуей изучи намигането му, но не ми каза как го оценява.

Излязохме, следвани от вежливото мъркане на шефа, което почти ни изпрати до изхода. Вратата се затвори. Хемингуей се огледа нагоре-надолу по коридора, после ме погледна.

— Хубавичко ни изигра, момчето ми. Сигурно има нещо, за което не сме знаели.