Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (29)

29

Старата клюкарка показа носа си на сантиметър от входната врата, подуши внимателно, сякаш можеше някоя ранна теменужка да е цъфнала, погледна надолу и нагоре по улицата с кос поглед и кимна с бялата си глава. Рандал и аз свалихме шапките си. В този квартал такъв жест сигурно ни поставяше на една нога с Рудолф Валентино^[1]. Тя, изглежда, ме помнеше.

— Добро утро, госпожо Морисън. Може ли да влезем за минутка? Това е лейтенант Рандал от Централното управление.

— Божичко, съвсем съм се шашнала. Чака ме голямо гладене.

— Само за минутка.

Тя отстъпи от вратата и ние се промушихме покрай нея в антрето с бюфета от Мейсън Сити или бог знае откъде, а оттам в спретнатата всекидневна с копринени пердета на прозорците. Мирис на гладено идеше от вътрешността на къщата. Тя затвори междинната врата толкова грижливо, сякаш бе направена от кремпита.

Тази сутрин си бе облякла престилка в синьо и бяло. Погледът й бе проницателен като преди, а и брадичката й си бе същата.

Тя застана на около тридесет сантиметра от мен, навря лице в моето и ме погледна в очите.

— Не го получи.

Погледнах умно. Кимнах с глава, погледнах към Рандал и той кимна. Той отиде до прозореца и погледна към къщата на госпожа Флориан. Върна се бавно обратно, мушнал бомбето си под мишница непринудено като френски граф в гимназиална пиеса на годишния акт.

— Значи не го получи — рекох аз.

— Аха, не го получи. Събота беше първи. Ден на лъжата. Хи-хи!

Спря и бе на път да избърше очите си с престилката, когато се сети, че е гумена. Това я огорчи донякъде. Устата й придоби предвзетия си вид.

— Когато пощаджията мина и не се отби в нейния вход, тя изскочи и го повика. Той поклати глава и отмина. Тя се прибра. Така трясна вратата, че май се счупи прозорец. Бе като бясна.

— Кой като мен — рекох аз.

Старата клюкарка каза на Рандал рязко:

— Дайте да ви видя значката, млади човече. Този младеж дъхаше на уиски оня ден. Нито за минутка не му се доверих напълно.

Рандал извади от джоба си златносинята емайлирана значка и й я показа.

— Съвсем като истинска — призна тя. — Е, тази неделя нищо не се случи. Излезе да си купи алкохол. Върна се с две квадратни шишета.

— Джин. Това веднага хвърля известна светлина. Почетните хора не пият джин.

— Почтените хора изобщо не пият алкохол — рече старата клюкарка многозначително.

— Аха — рекох аз. — Идва понеделник, тоест днес, и пощаджията минава отново. Този път кой знае колко се е ядосала.

— Ти, какво, да не си гадател, млади човече? От теб човек не може да си отвори устата.

— Извинете, госпожо Морисън. Това е от голямо значение за нас…

— Я виж, на този млад човек май че не му е трудно да държи езика си зад зъбите.

— Той е женен. Има опит.

Лицето й придоби виолетов оттенък, който неприятно ми напомни за отравяне с цианид.

— Напуснете къщата ми, преди да съм извикала полицията! — изкрещя тя.

— Пред вас стои полицейски служител, мадам — каза късо Рандал. — Няма от какво да се страхувате.

— Прав сте — призна тя. Виолетовата боя взе да изчезва от лицето й. — Не го понасям този.

— И не само вие, мадам. Госпожа Флориан не получи препоръчаното писмо и днес… така ли?

— Да — гласът й бе рязък и отсечен. Очите й заиграха. Започна да говори бързо, твърде бързо. — Снощи имаше хора при нея. Дори не съм ги видяла. Приятели ме заведоха на кино. Точно като се върнахме, не, те тъкмо си тръгваха и една кола потегли от съседния вход. Бързо и без светлини. Не видях номера.

Хвърли ми остър кос поглед с лукавите си очи. Зачудих се защо ли бяха лукави. Разходих се до прозореца и вдигнах пердето. Служител в синьосинкава униформа приближаваше къщата. Носеше тежка кожена чанта през рамо и имаше шапка с козирка.

Обърнах гръб на прозореца, усмихнат.

— Пропуск — казах й аз грубо. — Догодина ще играете защитник в трета дивизия.

— Не е смешно — каза Рандал студено.

— Погледни през прозореца.

Погледна и лицето му се изопна. Стоеше съвсем неподвижен, загледан в госпожа Морисън. Чакаше нещо — един неподражаем звук. И той дойде след миг.

Беше звукът от напъхането на нещо в пощенската кутия на входната врата. Може да бе рекламна обява, но не беше. Разнесоха се стъпки обратно по пътеката, после по улицата и Рандал отново се приближи до прозореца. Пощаджията не спря пред къщата на госпожа Флориан. Продължи, сивосинкавият му гръб бе спокоен и невъзмутим под тежката кожена пощенска чанта.

Рандал извърна глава и попита с пагубна вежливост:

— Колко пъти минава пощаджията в този квартал сутрин, госпожо Морисън?

Той се опита да не трепне.

— Само веднъж. Веднъж сутрин и веднъж следобед — рече тя рязко, като стрелкаше очи насам-натам. Заешката брадичка потрепваше. Ръцете й се вкопчиха в гумения колан, който пресичаше синьобялата престилка.

— Сутрешната поща мина току-що — рече Рандал вънливо. — Редовният пощаджия ли разнася препоръчаните писма?

— Тя винаги го получаваше с извънредна поща — стана дрезгав старческият глас.

— Аха, но в събота тя изтичала и говорила с пощаджията, след като не се отбил при нея. А вие нищо не казахте за извънредна поща.

Приятно бе да го наблюдаваш как работи… на чужд гръб.

Устата й се разтвори широко и зъбите й имаха чудесния блясък, придобит от кисненето им цяла нощ в чаша с разтвор. Тогава изведнъж тя нададе грак, заметна престилката през глава и изтича от стаята.

Той наблюдаваше вратата, през която бе излязла. Тя бе отвъд прага. Усмихна се. Усмивката му бе доста изморена.

— Красиво и с мярка. Следващият път ти ще играеш грубиянина. Не обичам да съм груб със стари дами дори и ако разпространяват сплетни.

Продължи да се усмихва.

— Все същата стара история — сви рамене той. — Полицейска работа. Пфю! Започна с факти, доколкото й бяха известни. Но не й идваха бързо наум или не й се струваха достатъчно вълнуващи. И така се опита да поокраси нещата.

Обърна се и отидохме в хола. Леко хълцане се донасяше от вътрешността на къщата. За някой търпелив мъж, отдавна покойник, това сигурно е било средство за окончателен разгром. За мен бе просто плачът на една старица в който нямаше нищо приятно.

Излязохме бавно от къщата, затворихме тихо и взехме мерки да не се тресне стъклената врата. Рандал си сложи шапката и въздъхна. После сви рамене, разпервайки хладните си добре поддържани ръце встрани. Все още можеше да се долови пронизителният звук на хленчене от вътрешността на къщата.

Гърбът на пощаджията бе две къщи надолу по улицата.

— Полицейско ежедневие — рече Рандал тихо, почти на себе си и направи гримаса.

Извървяхме разстоянието до съседната къща. Госпожа Флориан не бе прибрала прането си. То все още потрепваше, твърдо и жълтеникаво, на въжето за простиране в страничния двор. Изкачихме стълбите и позвънихме. Никакъв отговор. Почукахме. Никакъв отговор.

— Последният път не беше заключено — рекох аз.

Опита вратата, грижливо прикривайки действията си с тяло. Този път бе заключена. Слязохме от терасата, обиколихме къщата от далечната за старата клюкарка страна. Задната тераса имаше стъклена врата с пуснато резе. Рандал почука на нея. Нищо не последва. Той слезе по двете почти небоядисани дървени стъпала, мина по неупотребяваната и обрасла алея и отвори дървения гараж. Вратите изскърцаха. Гаражът бе пълен с боклуци. Имаше няколко разбити старовремски куфара, които не си заслужаваха да се разчупят за подпалки. Ръждясали градинарски сечива, сума ти стари консерви в кашони. Отстрани на вратата в ъгъла един прекрасен, тлъст, самотен черен паяк си седеше в оплетената си мръсна паяжина. Рандал вдигна парче дърво и го пречука разсеяно. Затвори гаража отново, върна се обратно по буренясалата алея до входа, изкачи стълбите от другата страна. Никой не отговори нито на звънеца, нито на чукането.

Върна се бавно, поглеждайки към улицата през рамо.

— Най-лесно ще е през задната врата. Старата кокошка в съседната къща няма да каже нищо вече. Много лъжи наприказва.

Изкачи двете задни стъпала, изкусно мушна острието на ножа в пролуката на вратата и вдигна резето. Излязохме на покритата тераса. Бе пълна с консервени кутии, които гъмжаха от мухи.

— Божичко, как живеят някои хора! — рече той.

Задната врата бе лесна. Един петцентов шперц превъртя ключалката. Но бе пуснато и резето.

— Това ме учудва. Мисля, че е офейкала. Иначе нямаше да се залости така. Тя е твърде немарлива.

— Шапката ти е по-стара от моята — каза Рандал. Погледна към стъклото на задната врата. — Дай ми я да вкарам стъклото вътре. Или да я свършим майсторски?

— Давай с ритник. Кой го е еня?

Отстъпи и се втурна към ключалката, вдигнал крак успоредно на пода. Нещо изпука лениво и вратата поддаде няколко сантиметра. Вдигнахме я нагоре, отворихме я и прибрахме парчето изкривено желязо от балатума, поставихме го внимателно на дъската за изцеждане на мивката до девет празни бутилки джин.

Бръмчаха мухи и се блъскаха в затворените прозорци на кухнята. Вонеше. Рандал застана по средата, оглеждайки всичко внимателно.

После бавно мина през двукрилата врата, без да я докосне, бутна я така с върха на обувката си, че тя остана отворена. Всекидневната си бе същата, доколкото си я спомнях. Радиото не свиреше.

— Хубаво радио. Струва пари. Ако е платено изобщо. Ето ти нещо — рече Рандал.

Приклекна на коляно и се загледа в килима. После приближи отстрани радиото и бутна търкалящия се шнур С крак. Показа се и щепсела. Наведе се и огледа копчетата на радиото.

— Аха. Чудесен радиошкаф. Хваща окото, а? По шнура едва ли ще има отпечатъци, нали?

— Включи го и виж дали радиото е работело.

Пресегна се и го мушна в контакта. Светлините веднага светнаха. Почакахме. Радиото побръмча известно време и изведнъж високоговорителят загърмя с пълна сила. Рандал скочи и издърпа шнура отново. Звукът прекъсна моментално.

Когато се изправи, погледът му бе изпълнен със светлина.

Изтичахме към спалнята. Госпожа Джеси Пиърс Флориан лежеше напреки на леглото си в измачкан памучен пеньоар, с глава близо до единия ъгъл на пружината. Ъгловият стълб на леглото бе изцапан с нещо тъмно, което мухите обичат.

Бе мъртва отдавна.

Рандал не я докосна. Взира се в нея дълго време, а после ме погледна, оголвайки зъби като вълк.

— Мозък по лицето й. Това, изглежда, е лайтмотивът на този случай. Само че това е дело на чифт ръце. И то какви ръчища, божичко. Погледни само синините по врата, разстоянието между следите от пръстите.

— Ти си ги гледай — извърнах се аз. — Горкият Нълти. Това вече не е като да пречукаш някой негър.