Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (13)

13

Опипах една от дългите руски папироси с пръст, после ги подредих в красива редица една до друга и поскърцах със стола си. Веществените доказателства не се изхвърлят то-ку-тъй. Значи това бяха веществени доказателства. Доказателства за какво? Че някой от време на време си попуш-вал по стрък марихуана, а този някой си падал по всичко екзотично. От друга страна, марихуана пушеха сума ти престъпници, а също и много музиканти, гимназисти и хубави момичета, изгубили надежда да се откажат. Американски хашиш. Растение, което вирее навсякъде. Забранено за отглеждане. Това значи доста в страна, голяма като САЩ.

Седях, пуфках си лулата и слушах тракащата пишеща машина зад стената на кантората ми и прищракването на уличните светофари, сменящи светлините на бул. „Холивуд“, пролетта, шумоляща във въздуха подобно на книжна кесия, търкаляна от вятъра по бетонения тротоар.

Папиросите бяха доста големи, а марихуаната отгоре на всичко има едри листа. Индийски коноп. Американски хашиш. Веществено доказателство. Божичко, какви шапки носят жените. Заболя ме главата. Глупости.

Извадих джобното си ножче и отворих малкото острие, онова, с което не си чистех лулата, и посегнах към една от цигарите. Така щеше да постъпи химикът в полицията. Ще разреже отначало една по средата и ще изследва тютюна под микроскоп. Може да се окаже, че има нещо необикновено в тях. Няма кой знае каква вероятност, но, по дяволите, нали работи за една заплата.

Разрязах една по средата. Мундщукът се режеше доста трудно. Добре, ама нали съм инат, трябваше да го разрежа каквото и да става. Дали щеше да ми се опре?

От мундщука се разхвърчаха лъскави парчета тънък свит картон, върху който имаше нещо напечатано. Изправих се в стола и ги сграбчих. Опитах се да ги подредя на бюрото, но те се хлъзгаха и обръщаха. Сграбчих още една от цигарите и надзърнах в мундщука. После се залових за работа с острието на джобното ножче другояче. Опипах цигарата от мястото, където започваше мундщукът. Хартията бе тънка от край до край, усещаше се тютюнът отдолу. И така отрязах внимателно мундщука, а после още по-внимателно го рязнах по дължина, но точно колкото бе нужно. Разтвори се и отдолу се показа още една картичка, навита, този път цяла-целеничка.

Нежно я разгънах. Мъжка визитна картичка. Тънка хартия с цвета на бледа слонова кост, почти бяла. Деликатно гравирани, с изкусно нюансиран шрифт, думи. В долния ляв ъгъл телефонен номер в Стилууд Хайтз. В левия десен ъгъл надписът „Само по предварително споразумение“. По средата малко по-едро, но все още дискретно: „Джулз Амтор“. Под него малко по-ситно: „Психоаналитик“.

Заех се с третата цигара. Този път с доста усилия измъкнах картичката, без нищо да режа. Бе същата. Върнах я обратно.

Погледнах часовника си, оставих лулата в пепелника, после отново погледнах часовника си да видя колко е часът. Двете разрязани цигари и срязаната картичка завих в част от салфетката, а непокътнатата цигара в друга салфетка и заключих двете пакетчета в бюрото си.

Седях и съзерцавах визитната картичка Джулз Амтор, психоаналитик, само по предварително споразумение, „Стилууд Хайтз“, телефонен номер, без адрес. Три такива бяха свити в три цигари марихуана в китайска или японска копринена табакера с рамка от фалшива черупка на костенурка, артикул, който може да купиш за тридесет и пет, най-много седемдесет цента във всеки ориенталски дюкян „Дрън-Дрън-Синг — Лонг Синг-Тънг“ или нещо подобно, където благовъзпитан японец ти съска, сърдечно усмихнат, когато му казваш, че тамянът „Арабска луна“ мирише като момичетата в черния салон на Фриско Сади.

И всичко това в джобовете на един мъж, който бе съвсем мъртъв и който си имаше друга и наистина скъпа табакера с цигарите, които той в действителност пушеше.

Трябва да я е забравил. Нямаше смисъл. Може би изобщо не бе негова. Може да я е взел във фоайето на някой хотел. Забравил, че е у него. Забравил да я върне. Джулз Амтор, психоаналитик.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах разсеяно слушалката. Гласът притежаваше хладната суровост на ченге със самочувствие. Бе Рандал. Не се развика. Той бе от ледения тип.

— Значи не знаеш кое е било снощното момиче? Била те взела от булеварда, а дотам си вървял пеша. Опашата лъжа, Марлоу.

— Може би имаш дъщеря и не ти се иска журналистите да я накачулят и да й завират светкавици в лицето.

— Ти ме излъга.

— Приятно ми бе.

За момент замълча, сякаш решаваше нещо.

— Този път от мен да мине. Срещнах се с нея. Дойде при мен и ми каза всичко. Тя е дъщеря на човек, когото познавах и уважавах, така да се каже.

— Тя ти е казала и ти си й казал.

— Казах й нещичко — рече той хладно. — И то с причина. Затова и ти се обаждам. Разследването ще се води тайно. Има шанс да спипаме тази банда за скъпоценности и ще го сторим.

— Аха, значи тази сутрин убийството вече е дело на банда. Добре.

— Между впрочем, в онази чудновата табакера имаше прах от марихуана… в онази с драконите. Сигурен ли си, че не си го виждал да пуши от нея?

— Напълно. В мое присъствие той пушеше само от другите. Но не е бил все пред очите ми.

— Ясно. Е, това е всичко. Не забравяй какво ти казах снощи. Да не вземат да ти хрумват разни идеи. От теб искаме само мълчание. Иначе…

Направи пауза. Аз се прозях в слушалката.

— Това го чух — сгълча ме той. — Сигурно си мислиш, че не съм способен на това. Окото ми няма да мигне. Едно погрешно движение от твоя страна, и ще бъдеш прибран като очевидец.

— Искаш да кажеш, че вестниците няма да разгласят случая?

— Само убийството… но няма да знаят какво се крие зад него.

— Ти да не би да знаеш.

— Вече два пъти те предупредих. Трети път няма да има.

— Доста наприказва за човек, който държи козовете. Затвори телефона под носа ми. Добре, да върви по дяволите, нека се бъхти.

За да се поуспокоя, се разтъпках, сипах си малко уиски, погледнах отново часовника си, без да видя колко е часът, и пак седнах зад бюрото.

Джулз Амтор, психоаналитик. Консултации само по предварителна уговорка. Ако му отделиш достатъчно време и пари, той може да изцери всичко — от изтормозен съпруг до нашествие на скакалци. Сигурно е специалист по нещастни любовни истории — жени, които спят сами и това не им се нрави, скитащи се момчета и момичета, които не пишат до дома, разпродавай веднага имуществото или изчакай още година, тази роля ще отблъсне ли публиката, или ще ме направи още по-популярна? При него скришом се прокрадват мъже, едри, яки мъже, които в службите си реват като лъвове, но под жилетките им се крие страхливо мекотело. Но по-голямата част ще са жени, дебели жени, които пъшкат, и тънки жени, които пламтят, старици, които сънуват, и млади жени, които си внушават, че страдат от комплекса на Електра, жени от всички категории, форми, възрасти, но с една обща черта — парите. При господин Джулз Амтор не съществуват безплатните четвъртъци в окръжната болница. Парите на масата. Богати кучки, които трябва да бъдат врънкани за сметката от млекаря, му заплащат веднага.

Артист, шарлатанин, панаирджия, симпатяга, чиято визитна картичка е намерена в цигари с марихуана у един мъртвец.

Щеше да падне веселба. Посегнах към телефона и поисках телефонистката да ме свърже със Стилууд Хайтз.