Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
Автор Реймънд Чандлър
Първо издание 1940 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр криминале
Вид роман
Предходна Големият сън (1939)
Следваща Високият прозорец (1942)
ISBN ISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

32

Колата се носеше безшумно по една притихнала улица. Сводестите евкалиптови дървета почти се сливаха в един зелен тунел. Слънцето проблясваше между горните им клони и тесните им светли листа. Надписът на ъгъла съобщаваше, че това е Осемнадесета улица.

Караше Хемингуей, а аз седях до него. Караше много бавно, с лице, натежало от мисли.

— Разправи ли му всичко? — най-сетне се реши и попита той.

— Казах му, че ти и Блейн сте дошли там, прибрали сте ме, изхвърлили сте ме от колата и сте ме халосали по темето. Останалото не му казах.

— Не си му казал за Двадесет и трета и „Десканзо“, а?

— Не.

— А защо?

— Реших, че ако не му кажа, може да се надявам на повече съдействие от теб.

— Това се казва мисъл. Наистина ли искаш да отидеш до Стилууд Хайтз, или просто шикалкавеше?

— Просто шикалкавех. В действителност искам само да ми кажеш, защо ме бутнахте в онази съмнителна бърлога и защо ме държаха там?

Хемингуей се замисли. Такова яко мислене му удари, че мускулите на брадичката му образуваха малки възли под сивкавата му кожа.

— Този Блейн. Тази маломерна купчина кокали. Не очаквах, че ще те халоса. Нито пък мислех да те оставя да си ходиш пеша до вкъщи. Всичко стана, защото сме приятели с онзи тип, магьосника, и един вид го пазехме да не го притесняват разни хора. Да се хванеш за главата колко много се опитват!

— Поразен съм.

Той извърна глава. Сивите му очи бяха бучка лед. После отново погледна напред през прашното стъкло и се замисли.

— Тия, старите ченгета, понякога изпитват нужда да халосат някого. Да счупят нечия глава. Божичко, как се уплаших. Свлече се като чувал с картофи. Ама и аз му ги наговорих едни. После те закарахме при Сондърборг, защото бе най-близо, а той е добър човек и щеше да се погрижи за теб.

— Амтор знаеше ли, че ме откарахте там?

— По дяволите, не. Идеята си бе наша.

— И то само защото Сондърборг бил добър човек и щял да се погрижи за мен. При това без усложнения. Ако се оплача, няма никакъв шанс който и да е доктор да ме подкрепи. С това не искам да кажа, че едно оплакване има кой знае какъв шанс в това мило градче.

— Ти какво, почваш да се заяждаш ли? — запита Хемингуей замислено.

— Не съм такъв човек. Но поне веднъж не се заяждай и ти. Защото службата ти виси на косъм. Видя очите на шефа и там го пишеше. Този път не отидох сватбарски.

— Добре — рече Хемингуей и плюна през прозореца. — Първо на първо нямах никакво намерение да прибягвам до грубости освен обичайните заплахи. Какво още?

— Блейн наистина ли е болен?

Хемингуей кимна, но кой знае защо не успя да си придаде опечален вид.

— Разбира се. Онзи ден имаше болки в стомаха и апандиситът му се спука, преди да го извадят. Има късмет… ама още не се знае.

— Ще бъде истинска загуба, ако се случи нещо. Човек като него е гордост за всяко полицейско управление.

Хемингуей предъвка тази забележка и я изплю през прозореца на колата.

— Добре, други въпроси има ли? — въздъхна той.

— Каза ми защо сте ме закарали у Сондърборг. Но не ми каза защо той ме държа там повече от четиридесет и осем часа, заключен и нахакан с наркотик до козирката.

Хемингуей натисна леко спирачките и спря до бордюра. Постави големите си ръце на волана една до друга и нежно отърка палци един о друг.

— Отде да знам — каза той с далечен глас.

— Носех със себе си документи, удостоверяващи, че имам позволително за частен детектив. Ключове, малко пари, няколко фотографии. Ако не ви е познавал чак толкова добре, можел е да си помисли, че ударът по главата е просто номер да влезете в дома му и да го претърсите. Но мисля, че ви е познавал много добре, за да си помисли такова нещо. Ето какво ме озадачава.

— Стой си озадачен, драги. По-безопасно е.

— Така е. Но ти липсва каквото и да е удовлетворение.

— Полицията на Лос Анжелос има ли понятие за това?

— За кое?

— За тези твои размисли относно Сондърборг.

— Не съвсем.

— Това не означава нито да, нито не.

— Не съм чак такава клечка. Полицията на Лос Анжелос може да се намеси, когато сметне за уместно. Имам приятел в прокуратурата. Едно време работех там. Казва се Бърни Олъз. Главен следовател е.

— На него каза ли му?

— Не. Не съм го виждал от един месец.

— Мислиш ли да му разправиш?

— Ако пречи на случая, с който се занимавам, не.

— Частен случай?

— Да.

— Добре де, какво искаш?

— Какъв е истинският бизнес на Сондърборг?

Хемингуей свали ръце от волана и плюна през прозореца.

— Намираме се на хубава улица, нали? Хубави къщи, хубави градини, хубав климат. Чувал си доста за подкупени ченгета, нали така?

— От време на време.

— Хубаво, колко ченгета според теб живеят на улица поне като тази, с хубави поляни и цветя? Познавам четирима или петима, и то всичките от нравствената полиция. Те обират каймака. Ченгета като мен живеят в невзрачни бунгала в бедната част на града. Искаш ли да видиш къде живея?

— Какво от това?

— Слушай, драги — рече едрият мъж сериозно. — Ти дърпаш конците, ама те може да се скъсат. Ченгетата не се корумпират за пари. Не всякога, дори не много често. Системата ни принуждава, принуждават те, като те карат да правиш това, което ти заповядват, и така нататък. И онзи, който се е изтегнал в приятния богат ъгъл на канцеларията си, с хубавия костюм и дъх на хубав алкохол, си мисли, че като люпи онези семки, има дъх на виолетки, само че не е така, той също не издава заповедите. Разбираш ли?

— Що за човек е кметът?

— Какъв може да е един кмет? Политик. Мислиш си, че той издава разпорежданията? Ядец. Знаеш ли какво става в тази страна, момчето ми?

— Имало много замразен капитал, чух да казват.

— Човек не може да остане почтен дори да иска — рече Хемингуей. — Ето каква е болестта на тази страна. Ако успее да остане почтен, ще му видят сметката. Трябва да играеш играта нечестно, иначе няма да ядеш. Сумати копелета си мислят, че двадесет хиляди хора на ФБР с чисти яки и папки ще ни оправят. Глупости. Подкупите ще ги направят същите като нас. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ще трябва да изградим отново този малък свят. Да вземем например Нравственото превъоръжаване[1]. В него има нещо. Нравствено превъоръжаване. Има нещо в това, момчето ми.

— Ако Бей Сити е образец за действието му, ще глътна един аспирин.

— Ти може да си остроумничиш — рече Хемингуей меко. — Може да не вярваш, но е възможно. Може да станеш толкова остроумен, че да не ти минава друга мисъл през главата, освен да бъдеш остроумен. Аз съм просто безгласно ченге. Върша каквото ми заповядат. Имам жена, две деца и правя това, което ми наредят баровците. Блейн може да ти каже туй-онуй. Аз, аз съм невежа.

— Сигурен ли си, че Блейн страда от апандисит? Да не се е прострелял в стомаха от злоба?

— Не говори така — каза недоволно Хемингуей и запляска по кормилото с ръце. — Опитай се да мислиш добре за хората.

— И за Блейн?

— И той е човек като всички нас — рече Хемингуей. — Грешник е, но е човек.

— Каква е играта на Сондърборг?

— Добре де — тъкмо това ти казвах. Може и да съм сгрешил. Мислех те за човек, с когото можеш да споделиш една хубава идея.

— Не знаеш, така ли?

Хемингуей извади носната си кърпичка и избърса лицето си.

— Драги, неприятно ми е, но е така. Но разбери добре, че ако ние с Блейн знаехме каква игра върти Сондърборг, или нямаше да те набутаме там, или нямаше да излезеш оттам никога със собствените си крака. Разбира се, имам предвид наистина дебела игра. А не дреболия като да предсказваш с кристална топка бъдещето на стари жени.

— Кой знае дали ме очаквахте да изляза оттам със собствените си крака. Има един наркотик на име скополамин, серумът на истината, който понякога кара хората да проговорят, без те да знаят. Не е сигурно средство, във всеки случай, колкото и хипнозата. Но понякога дава резултати. Струва ми се, че са ме обработили там, за да разберат какво знам. Но има само три начина Сондърборг да знае, че има нещо, което знам и което би му навредило. Може Амтор да му е казал или пък Малой Лоса да му е споменал, че съм ходил да говоря с Джеси Флориан или пък той може да си е помислил, че моето пребиваване там е номер на полицията.

Хемингуей ме гледаше втренчено и тъжно.

— Не разбирам за какво говориш. Кой, по дяволите, е Малой Лоса?.

— Един здравеняк, който уби човек на „Сентрал авеню“ преди няколко дни. Има го в бюлетина ви, ако си го чел изобщо. И вероятно вече му имате данните.

— И какво от това?

— Сондърборг го криеше, това е. Видях го. Четеше вестник на едно легло, когато офейках.

— И как успя да се измъкнеш? Не беше ли заключен?

— Цапардосах прислужника с една пружина от леглото. Имах късмет.

— И този, едрият мъжага, те видя?

— Ами.

Хемингуей потегли от бордюра и една прекрасна усмивка цъфна на лицето му.

— Да вървим да ги прибираме. Става. Дяволски добре излиза. Сондърборг е давал подслон на търсени от полицията престъпници. Ако са имали и мангизи, туйто. Декорът му е идеален за подобно нещо. Добри пари отгоре на всичко.

Сръга колата, тя се задвижи и вдигна прах зад ъгъла.

— По дяволите, мислех, че продава цигари с марихуана — каза той отвратен. — С необходимата протекция зад гърба. Но, по дяволите, това е дреболия. Рушветчийска афера.

— Чувал ли си за шашмата с номерата? Това също е дреболия, ако я гледаш само от едната страна.

Хемингуей взе един завой остро и поклати тежката си глава.

— Така е. И хазартните машини, и залите за бинго, както и залаганията на конни състезания. Но събери ги всичките, дай юздите в ръцете на един човек и вече работата става дебела.

— Какъв човек?

Това отново го накара да замлъкне като пън. Устата му млъкна и виждах зъбите му, плътно стиснати. Намерихме се на ул. „Десканзо“ и отивахме на изток. Бе тиха улица дори и в късен следобед. Когато наближихме Двадесет и трета, кой знае защо, тя не изглеждаше толкоз тиха. Двама изучаваха едно палмово дърво, сякаш преценяваха как да го преместят. Близо до дома на д-р Сондърборг бе паркирана кола, но в нея нямаше никой. По средата на улицата някакъв човек проверяваше водомерите.

На дневна светлина къщата бе приятно място. Под предните прозорци жълти бегонии образуваха плътен храсталак, а теменужките — неясно цветно петно около основата на една цъфнала акация. Яркочервена пълзяща роза току що разтваряше пъпки на ветрилообразната дървена решетка. Имаше леха със зимно благовонно секирче и сред стръковете стъпваха внимателно бронзовозелени колибри. Къщата приличаше на дом на заможни възрастни съпруги, които обичат цветарството. Късното следобедно слънце го огряваше с приглушена и застрашителна тишина.

Хемингуей мина бавно покрай къщата и напрегната усмивчица цъфна на устните му. Подуши с нос. Зави на следващия ъгъл, погледна в огледалото и настъпи педала.

След три къщи спря встрани, извърна се и ми отправи втренчен, изпитателен поглед.

— Полицията от Лос Анжелос. Онуй момче на палмата се казва Донъли. Познавам го. Следят къщата. Значи, не си казал на приятеля си от града, а?

— Казах ти, че не съм.

— На шефа тази работа хич няма да му се хареса — озъби се Хемингуей, — идват тук, претърсват някаква бърлога и дори не се отбиват да кажат едно „здрасти“.

Не казах нищо.

— Хванаха ли този Малой Лоса?

— Засега не, доколкото ми е известно — поклатих глава.

— А колко ти е известно, драги? — запита той много спокойно.

— Не чак толкова много. Има ли някаква връзка между Амтор и Сондърборг?

— Не знам.

— Кой управлява този град?

Тишина.

— Чух, че някакъв комарджия на име Леърд Брьнет похарчил тридесет хилядарки за избор на кмет. Чух, че бил собственик на клуб „Белведере“ и на двата комарджийски кораба в морето.

— Може — рече Хемингуей вежливо.

— Къде мога да намеря Брънет?

— Защо питаш мен, момчето ми?

— Ти къде ще отидеш, ако загубиш подслона си в този град?

— В Мексико.

Засмях се.

— Добре де, ще ми направиш ли една голяма услуга?

— С удоволствие.

— Закарай ме обратно до града.

Потегли и изкусно премина по сенчестата улица към океана. Колата стигна до градския съвет, мушна се в паркинга на полицията, а аз слязох.

— Що не минеш някой път да ме видиш — рече Хемингуей. — Сигурно ще чистя плювалниците.

Протегна голямата си ръка.

— Сърдиш ли се нещо?

— Морално превъоръжаване — рекох аз и му стиснах ръката. Той се ухили. Повика ме, когато понечих да си тръгвам. Огледа се внимателно във всички посоки и ми прошепна:

— Онези комарджийски кораби се предполага, че са извън обсега на градската и щатска юрисдикция. Панамска регистрация. На твое място… — спря той и в мрачните му очи се появи тревога.

— Разбирам. И на мен ми хрумна подобна идея. Излиза, че си губих времето да те намеря, за да ми я кажеш ти. Но трудно ще стане.

Кимна и после се усмихна.

— Нравствено превъоръжаване — каза той.

Бележки

[1] Нравствено превъоръжаване — религиозно движение, основано в Оксфорд през 1921. — Б. пр.