Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (17)

17

Мястото бе близо до океана, чийто мирис се усещаше във въздуха, но вода не се виждаше. Тук Астър Драйв се извиваше в дълъг плаващ завой и къщите на брега бяха хубави, но от страната на каньона се ширеха огромни, мълчаливи имения с четириметрови стени, врати от ковано желязо и декоративни плетове. А вътре, ако изобщо ви пуснат, откривате, че и слънцето им е по-друго, съвсем спокойно, затворено в шумоизолирани контейнери само за висшите класи.

Мъж в тъмносиня руска рубашка, лъскави черни ботуши и широки шалвари стоеше пред полуотворените порти. Мургав, добре сложен момък, с яки плещи и лъскава гладка коса, а козирката на килнатата му фуражка хвърляше лека сянка над очите му. В ъгъла на устата му се мъдреше цигара, главата му бе леко килната назад, сякаш не обичаше пушекът да му влиза в носа. Едната му ръка бе в гладка, черна ръкавица, а другата — гола, с тежък пръстен на третия пръст.

Не се виждаше номер, но това трябваше да е 862. Спрях колата, показах се от прозореца и го запитах. Забави се доста, преди да отговори. Първо огледа внимателно мен, а после и колата. Приближи се, безгрижно отпуснал ръката без ръкавица до бедрото си. Безгрижност, която имаше за цел да не остане незабелязана.

Спря се на няколко метра от колата и ме огледа отново от главата до петите.

— Търся резиденцията на семейство Грейл.

— Тук е. Няма никого.

— Мен ме очакват.

Кимна. Очите му блестяха като вода.

— Името?

— Филип Марлоу.

— Чакайте тук.

Закрачи, без да бърза, към портала и отвори желязната врата, монтирана в масивната колона. Вътре имаше телефон. Говори накратко, тръшна вратата и се върна.

— Имате ли някакви документи за самоличност?

Посочих му разрешителното, лепнато на прозореца.

— Това не е документ. Отде да знам, че колата е ваша?

Извадих ключа, отворих вратата и слязох. Сега разстоянието помежду ни бе около тридесет сантиметра. Имаше хубав дъх. Най-малко на „Хейг“^[1].

— Пак си бил на бюфета.

Усмихна се. Взимаше ми мярка с поглед. Казах:

— Виж какво, дай да се обадя на иконома по онзи телефон и той ще познае гласа ми. Ще ме пуснеш ли, или ще се наложи да ме носиш на конче?

— Имаш късмет, че работя тук — рече той спокойно. — Ако не работех… — не довърши той и продължи да се усмихва.

— Добро момче си — рекох и го потупах по рамото. — Дартмут или Данемора?

— Исусе! Защо не казваш, че си ченге?

Ухилихме се и двамата. Махна с ръка и аз минах през полуотворената порта. Алеята се виеше и висок, окастрен тъмнозелен плет я скриваше както откъм улицата, така и откъм къщата. През една пролука в зеленината видях градинар-японец да плеви огромна поляна. Изтръгваше по някой плевел от огромната кадифена шир и се взираше в него присмехулно, както правят японците гради-нари. После плетът отново се извиси и цели тридесет метра не видях нищо. Плетът свърши в широк кръг, в който бяха паркирани половин дузина коли.

Едната бе малко купе. Имаше няколко великолепни двутонни буици последен модел, които ставаха да идеш до пощата, черна лимузина с тъмни никелирани жалузи и главини колкото велосипедни колела, дълго спортно купе със спуснат гюрук. Къса, широка циментова алея, пригодена за всякакъв сезон, водеше до черния вход на къщата.

Далеч отляво, отвъд паркинга, се простираше вкопана градина с водоскоци и в четирите ъгъла. Влизаще се през порта от ковано желязо с летящ Купидон по средата. Бюстове се мъдреха на леки постаменти, а между тях — каменен трон с полегнали грифони от двете му страни. Имаше и продълговат басейн с каменни водни лилии и една голяма каменна жаба, седнала на едно от листата. Още по-надалеч една розова колонада водеше към нещо като олтар, заграден от двете страни с плет, но не изцяло, така че слънчевите лъчи шареха с арабески стълбите на олтара. А далеч наляво имаше не много голяма поляна със слънчев часовник, разположена близо до една стена, построена така, че да изглежда като руина. Имаше и цветя. Милиони цветя.

Самата къща не беше нещо особено. По-малка бе от Бъкингамския дворец, малко сива за Калифорния и по всяка вероятност имаше по-малко прозорци от небостъргача на „Крайслер“.

Промъкнах се до черния вход, натиснах звънеца и някъде комплект звънци издаде дълбокия мелодичен звън на църковна камбана.

Мъж в раирана жилетка с позлатени копчета ми отвори вратата, поклони се, взе ми шапката и с това свършиха задълженията му за деня. Зад него в сумрака мъж в раирани панталони с ръбове като бръснач, черно палто и права яка със сива връзка на райета наведе сивата си глава около сантиметър и рече:

— Господин Марлоу? Ако обичате, оттук, моля…

Слязохме в една приемна. Бе много тихо. Дори муха не бръмчеше. Подът бе покрит с ориенталски килими, а по стените висяха картини. Завихме и зад ъгъла се разкри хол. Един френски прозорец гледаше към блестящата синя вода в далечината и аз с трепет си спомних, че бяхме близо до Тихия океан и че къщата се намираше на ръба на един от каньоните.

Икономът посегна към една врата, отвори я, разнесоха се нечии гласове, той застана отстрани и аз влязох. Хубава стая с големи канапета и кресла в бледожълта кожа, подредени около камината, пред която на лъскавия, но не хлъзгав под лежеше килимче, тънко като коприна и старо като лелята на Езоп. Букет цветя сияете в ъгъла, друг на ниската масичка, стените бяха покрити с матови тапети, бе уютно, просторно, приятно, малко от най-модерното и малко от най-старото, а трима души, внезапно замлъкнали, ме гледаха как прекосявам пода.

Едната бе Ан Райърдън, същата, както я помнех от последния път, с тази разлика, че държеше в ръката си чаша с кехлибарена напитка. Другият бе висок, мършав мъж с тъжно лице, каменна брадичка, дълбоки очи и бледо лице с нездрава жълтевина. Най-много да бе на шестдесет години. Бе в тъмен делови костюм с червен карамфил в петлицата и изглеждаше унил.

Трета в компанията бе блондинката. Облечена бе за излизане в бледо зеленикавосиньо. Не обърнах много внимание на дрехите й. Така ги бе скицирал моделиерът, а тя не би отишла при кой да е. Целта бе неимоверно да я подмлади, а лазурните й очи да изглеждат съвсем сини. Косата й имаше златистия нюанс на старите картини и бе тупирана малко, но с мярка. Трапчинките и извивките й бяха тъй прелестни, че повече не можеше да се желае. Роклята й бе доста семпла, с изключение на диамантения клипс на шията. Ръцете й не, бяха малки, но добре оформени, а ноктите й лакирани в очаквания шокиращ цвят — почти тъмнопурпурен. Удостои ме с една от усмивките си. Май че не й бе трудно да се усмихва, но очите й имаха неподвижен поглед, сякаш те преценяваха бавно и внимателно. А устата й бе чувствена.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте — рече тя. — Това е съпругът ми. Приготви на господин Марлоу нещо за пиене, скъпи.

Господин Грейл се ръкува с мен. Ръката му бе студена и леко влажна. Очите му бяха тъжни. Приготви ми скоч със сода и ми го поднесе. После седна в ъгъла и не пророни нито дума. Изпих половината питие и се ухилих на госпожица Райърдън. Тя ме погледна разсеяно, сякаш бе попаднала на нова улика.

— Смятате ли, че можете да ми помогнете? — запита блондинката бавно, загледана в чашата си. — Ако мислите, че можете, ще се радвам. Но загубата е доста малка, не си струва разправиите с гангстери и разни ужасни хора.

— Всъщност не съм запознат кой знае колко със случая — рекох аз.

— О, надявам се, че ще се справите — отправи ми тя усмивка, която усетих чак в джоба на панталона си.

Изпих останалата част от питието си. Поокопитих се. Госпожа Грейл натисна звънеца, поставен в ръкохватката на коженото канапе, и влезе един лакей. Тя едва забележимо посочи подноса. Той се огледа и приготви две питиета. Госпожица Райърдън се кипреше все със същата чаша, а господин Грейл очевидно не пиеше. Лакеят излезе.

Госпожа Грейл и аз вдигнахме чаши. Тя кръстоса крака малко небрежно.

— Не знам дали ще мога да направя нещо. Съмнявам се. Какво още има да се върши?

— Сигурна съм, че можете — отправи ми тя още една усмивка. — Доколко ви се довери Лин Мариот? — Тя хвърли кос поглед към госпожица Райърдън. Госпожица Райърдън не схвана погледа й и продължи да си седи, загледана на другата страна. Госпожа Грейл погледна съпруга си.

— Нужно ли е да си губиш времето с тези неща, скъпи? Господин Грейл стана и каза, че му било приятно да се запознае с мен и че щял да отиде да си полегне малко. Не се чувствувал много добре. Надявал се, че ще го извиня. Бе толкова учтив, че ми идеше да го изнеса на ръце от стаята, за да изразя своята признателност.

Излезе. Бавно затвори вратата, сякаш се страхуваше да не събуди някой спящ. Госпожа Грейл погледна към вратата за миг, после усмивката отново цъфна на лицето й и тя ме погледна.

— Вие, разбира се, имате пълно доверие в госпожица Райърдън.

— Никому не се доверявам напълно, госпожо Грейл. Госпожица Райърдън знае това-онова за случая.

— Да — отпи тя една-две глътки, после обърна чашата си на един дъх и я тури настрана.

— По дяволите този вежлив разговор — рече тя неочаквано. — Хайде да се разберем направо. Много добре изглеждате за човек от вашия занаят.

— Смрадлив занаят.

— Нямах точно това предвид. Падат ли някакви пари, или въпросът ми е нахален?

— Не падат кой знае колко пари. Голяма съсипия, но и сума ти веселба. И все чакаш да ти падне големият случай.

— Как се става частен детектив? Нямате нищо против да ви поразпитам, нали? И бихте ли бутнали онази масичка насам? За да ми бъдат подръка напитките.

Станах и пробутах огромния сребърен поднос на крака по лъскавия под до нея. Тя приготви още две питиета. Още не бях изпил второто си.

— Повечето от нас са бивши ченгета. Работех известно време в областната прокуратура, но ме уволниха.

Тя се усмихна мило:

— Не за некадърност сигурно.

— Не, защото им отвръщах. Обаждали ли са ви се оттогава по телефона?

— Ами… — погледна тя към Ан. Изчака. Погледът й бе недвусмислен.

Ан стана. Занесе още пълната си чаша до подноса и я остави.

— Надявам се, че пиенето ще ви стигне, иначе… благодаря ви много за беседата, госпожо Грейл. Няма да използвам нищо, имате честната ми дума.

— За бога, да не си тръгвате — каза госпожа Грейл с усмивка.

Ан Райърдън прехапа долната си устна, подържа я така за миг, сякаш решаваше дали да я отхапе и изплюе, или да я остави още малко.

— Съжалявам, боя се, че трябва. Не работя за господин Марлоу, нали разбирате. Просто сме познати. Довиждане, госпожо Грейл.

Блондинката засия насреща й.

— Надявам се, че скоро ще се отбиете пак. По всяко време.

Натисна два пъти звънеца и се появи икономът. Държеше вратата отворена.

Госпожица Райърдън излезе бързо и вратата се затвори. Доста дълго време след това госпожа Грейл я гледа втренчено със смътна усмивка.

— Така е по-добре, не мислите ли? — каза тя след известна пауза.

Кимнах.

— Вероятно се чудите откъде знае толкова, щом като ми е само позната? Тя е любознателно момиче. Някои неща откри сама, например коя сте и кой е собственикът на нефритената огърлица. Останалите по една случайност. Снощи се озова в долчинката, където убиха Мариот. Била на разходка. Случайно забелязала светлината и слязла до долу.

— Ох — вдигна бързо чаша госпожа Грейл и изражението й се промени. — Ужасно е само като си помислиш. Горкият Лин. Падаше си малко вагабонтин. Повечето ти приятели се оказват такива. Но да умре така, е ужасно — потрепера тя. Очите й станаха големи и тъмни.

— Така че няма защо да се страхувате от госпожица Райърдън. Тя няма да се разприказва. Баща й е бил дълги години шеф на полицията тук.

— Да. И тя ми каза. Но ти не пиеш…

— Пия, доколкото мога.

— Ще трябва да се разбираме. Каза ли ти Лин… г-н Мариот… как стана обирът?

— Някъде по пътя оттук до „Трокадеро“. Не ми каза точно. Трима или четирима нападатели.

Кимна с блестящата си златиста глава.

— Да. Знаеш ли, че има нещо много странно в този обир? Върнаха ми единия от пръстените, при това доста хубав.

— Това ми го каза.

— Отгоре на всичко почти не носех нефрита. В края на краищата това е музеен екземпляр, сигурно няма много подобни в света, много рядък вид нефрит. Не очаквах да знаят, че струва кой знае колко, нали?

— Знаели са, че иначе няма да я носиш. Кой знаеше за стойността й?

Замисли се. Приятно бе да я наблюдаваш как мисли. Краката й още бяха кръстосани и все така небрежно.

— Предполагам, че сума ти хора.

— Но те не са знаели, че ще излизаш тази вечер? Кой знаеше това?

Сви раменете си, облечени в бледосиня коприна. Очите ми щяха да изхвръкнат.

— Камериерката ми. Но тя е имала хиляди възможности досега. И при това й се доверявам…

— Защо?

— Не знам. Просто на някои хора имам доверие. На тебе например.

— А на Мариот?

Лицето й стана по-строго. Погледът й нащрек.

— За някои неща — да, за други — не. Има си степени на доверие.

Харесваше ми как говори, безизразно, полуцинично и все пак не толкова закоравяло. Добре закръгляше думите.

— Добре… освен прислужничката. Шофьорът? Тя разклати глава, не.

— Онази вечер караше Лин. Беше със собствената си кола. Не мисля, че Джордж бе тук изобщо. Не беше ли четвъртък?

— Отде да знам. Мариот каза, че било преди четири-пет дни. Четвъртък, това е дори цяла седмица.

— Е, беше в четвъртък — пресегна се тя за чашата ми, пръстите за момент докоснаха моите и установих, че са нежни.

— Всеки четвъртък Джордж е свободен. Това си му е почивният ден.

Наля ми двойна порция отлежало уиски и пръсна малко сода. Това е напитката, която си мислиш, че можеш да си пиеш цял живот, само дето почваш да ставаш палав. Наля и на себе си от същото.

— Лин ли ти каза името ми? — запита тя тихо, а очите й бяха все още нащрек.

— Погрижи се да не ми го каже.

— Значи по всяка вероятност малко те е подвел с времето. Да видим с какви факти разполагаме. Прислужничката и шофьорът са вън от играта. Вън от подозрение като съучастници, искам да кажа.

— Не и за мене.

— Добре де, опитвам се поне тях да изключа — засмя се тя. — Остава Нютън, икономът. Може да е видял огърлицата ми онази вечер. Но тя виси доста ниско, пък аз бях с вечерна наметка от бяла лисица. Не, не мисля, че може да я е видял.

— Бас държа, че си била като сън.

— Теб да не те хвана, а?

— Бил съм и по-трезвен.

Тя отметна глава назад и избухна в смях. Познавах само четири жени в живота си, които можеха да се смеят така и пак да си изглеждат красиви. Тя бе една от тях.

— Нютън е о’кей. Хора от неговия тип не се сдушват с престъпници. Прочее, това е просто предположение. Какво ще кажеш за лакея?

Замисли се и се сети, после поклати глава.

— Той не ме е виждал.

— Някой да те е молил да носиш нефрита? Очите й мигновено станаха по-предпазливи.

— Да не ме имаш за глупачка?

Посегна към чашата ми да я напълни. Оставих я, макар и да имах още няколко сантиметра питие. Любувах се на прекрасните черти на шията й.

Когато напълни чашите ни и отново се захванахме с тях, аз рекох:

— Хайде да изясним фактите и после ще ти кажа нещо. Опиши ми вечерта.

Тя погледна часовника на китката си, запретвайки целия ръкав.

— Трябва да бъда…

— Ще те почака.

При тези думи очите изпуснаха искри. Такива ги харесвах.

— Има неща, които не се казват.

— Но не и в моята професия. Как мина вечерта. Или заповядай да ме изхвърлят по задник. Едно от двете. Напъни прелестния си мозък.

— Що не вземеш да седнеш при мен.

— Отдавна си мислех. По-точно, откакто кръстоса нозе. — Тя придърпа полата си надолу.

— Тези проклети неща все ти се запрятат чак до врата.

Седнах до нея на жълтото кожено канапе.

— Не си ли много бърз? — запита тя тихо.

Не й отговорих.

— Често ли ти се случва? — попита тя с кос поглед.

— На практика никога. През свободното си време съм тибетски монах.

— Само дето нямаш свободно време.

— Чакай да помисля. Хайде да съсредоточим остатъците от акъла си… или по-точно от моя… върху този проблем. Колко ще ми платиш?

— Аха, това ли бил проблемът? Мислех, че ще ми намериш огърлицата. Или поне ще се опиташ.

— Имам си собствен метод на работа. Ето такъв-отпих аз дълга глътка, която ме изправи с главата надолу. Поех малко въздух. — И да намеря убиеца…

— Няма нищо общо между двете неща. Това е работа на полицията, нали?

— Даа… само че горкият ми плати стотачка, за да се грижа за него, а аз нищо не сторих. Чувствувам се виновен. Кара ме на плач. Да заплача ли?

— Я си пийни — наля ми тя още уиски. Изглежда, уискито й влияеше колкото кладенчова вода.

— Добре де, докъде стигнахме? — рекох аз, като се опитах да държа чашата, без да изливам уискито. — Отпадат камериерката, шофьорът, икономът, лакеят. Както с тръгнало, сама ще си переш прането. Как стана обирът? Във версията ти може да има някои подробности, за които Мариот не ми каза.

Тя се наклони напред и подпря брадичка на ръката си. Изглеждаше сериозна, без да има глупаво сериозен вид.

— Отидохме на гости в „Брентууд Хайтз“. После Лин предложи да отскочим до „Трок“ да пийнем по нещо и да потанцуваме. Така и направихме. На „Сънсет“ поправяха нещо и бе много прашно. На връщане Лин се спусна до Санта Моника. Минахме покрай някакъв занемарен хотел на име „Индио“, който съм запомнила, без и аз да знам защо. Отсреща на улицата имаше някаква бирария, а отпред бе паркирана една кола.

— Само една кола пред бирарията?

— Да, само една. Мястото бе доста съмнително. Е, та тази кола тръгна и ни проследи, но аз, разбира се, не си помислих нищо лошо. Нямаше защо. После, преди да стигнем до мястото, където Санта Моника се влива в булевард „Аргело“, Лин каза: „Хайде да минем по другия път“, и сви по някакви криволичещи, елегантни улички. И тогава изведнъж покрай нас профуча някаква кола, смачка бронята и после спря на място. Един мъж в палто, шал и ниско прихлупена шапка дойде да се извини. Шалът бе бял и бухнал и привлече вниманието ми. Почти само това видях от него и че е висок и слаб. Щом като наближи… после се сетих, че той изобщо не мина пред фаровете…

— Естествено. Никой не обича да му светят фарове в очите. Пийни си. Този път аз черпя.

Бе се привела напред, тънките й вежди — без следи от молив — се бяха сбръчкали от усилие. Приготвих две питиета. Тя продължи.

— Щом се доближи до мястото на Лин, вдигна шала върху носа си и един пистолет лъсна срещу нас. „Обир, рече той. Запазете самообладание и всичко ще мине по мед и масло.“ После от другата страна се приближи друг мъж.

— И това в Бевърли Хилз, най-фрашканите с полиция осем квадратни километра в Калифорния.

Тя сви рамене.

— И въпреки това ни обраха. Поискаха накитите и чантата ми. Взе ги мъжът с шала. Оня от моята страна изобщо не продума. Подадох нещата и онзи ми върна чантата и един пръстен. Каза да не бързаме да се обаждаме в полицията или в застрахователното бюро. Щели да уредят всичко леко и меко. Каза, че им било по-лесно да работят с чист процент. Хич не бързаше, сякаш имаше сума ти време. Каза, че можели да използват за посредници хората от застрахователната агенция, ако се наложи, но това значело да се включи в играта и някой нечестен адвокат и предпочитали да не стигат дотам. Говореше като човек с някакво образование.

— Прилича на Еди Маскирания. Само че него го пречукаха в Чикаго.

Тя сви рамене, пийнахме и продължи:

— После си тръгнаха, а ние се прибрахме у дома и аз казах на Лин да си трае. На следния ден ми се обадиха. Имаме два телефона, единият с дериват, а другият в спалнята ми, без. Обадиха се именно по него. Него, разбира се, го няма в указателя.

Кимнах.

— Могат да го узнаят срещу няколко долара. Такава е практиката. Някои кинозвезди се налага да сменят номерата си всеки месец.

Пийнахме.

— Казах на този, дето се обаждаше, да се разбере с Лин, който ще ме представлява, и че ако цената не е прекалено висока, може да се споразумеем. Съгласи се и оттогава насам, струва ми се, само се офлянкват и ни наблюдават. А накрая, както ти е известно, се споразумяхме за осем хиляди долара и така нататък.

— Ще познаете ли някой от тях?

— Разбира се, че не.

— Рандал знае ли всичко това?

— Разбира се. Трябва ли да говорим повече? Отегчих се — усмихна ми се тя очарователно.

— Той каза ли нещо?

Тя се прозя:

— Може би. Забравих.

Седях с празна чаша в ръка и мислех. Тя я взе от мен и взе да я пълни отново. Взех пълната чаша от ръката й, прехвърлих я в лявата си и я хванах за лявата ръка. Бе хладка, мека, топла и успокояваща. Ръката стисна моята. Мускулите й бяха силни. Добре сложена жена, а не книжно цвете.

— Мисля, че той имаше нещо предвид, но не ми каза — рече тя.

— Има си хас да няма.

Тя бавно извърна глава и ме погледна. После кимна.

— Сигурно и ти имаш нещо предвид?

— Откога познаваш Мариот?

— О, от години. Той бе говорител навремето в радиостанцията на мъжа ми. КФДК. Там се запознахме. Там срещнах и съпруга си.

— Това ми е известно. Но Мариот живееше, сякаш имаше пари. Не богатство, но достатъчно пари.

— Получи някакво наследство и напусна радиобизнеса.

— Сигурна ли си, че е наследил пари… или просто той ти каза това?

Сви рамене и стисна ръката ми.

— Може пък да не са били кой знае колко и той да ги е прахосал на бърза ръка — стиснах в отговор ръката й. — Взимал ли е на заем от теб?

— Не си ли малко старомоден, а? — погледна тя към ръката, която държах.

— Още не съм ударил кепенците. А уискито ти е толкова хубаво, че не мога да се напия. Не искам да кажа, че трябва да се напия…

— Да — тя измъкна ръката си и я разтърка. — Кой знае каква навалица е при теб… през свободното ти време. Лин Мариот бе професионален изнудвач, разбира се. Това е очевидно. Той живееше на гърба на жените.

— А теб имал ли е за какво да те изнудва?

— Да ти кажа ли?

— Вероятно няма да е мъдро от твоя страна.

Тя се засмя:

— Ще ти кажа все пак. Веднъж малко се понапих в дома му и припаднах. Рядко ми се случва. Той взел, че ме снимал… с дрехи, вдигнати до шията.

— Мерзавецът му с мерзавец. Намира ли ти се някоя от тези снимки?

Тя ме плесна по китката и рече нежно:

— Как се казваш?

— Фил. А ти?

— Хелън. Целуни ме.

Тя леко се свлече в скута ми, а аз се наведох над лицето й и взех да хрупам по него. Тя задвижи миглите си и по бузите ми затрептяха пеперудени целувки. Когато стигнах до устата й, тя бе полуотворена, пламтяща, а езикът й се стрелкаше като змийче между зъбите.

Вратата се отвори и господин Грейл тихо влезе в стаята. Държах я в прегръдките си и нямах възможност да я пусна. Вдигнах очи и го погледнах. Почувствувах се студен като краката на мъртвец в деня на погребението.

Блондинката в прегръдката ми не мръдна, дори не затвори устни. Изражението на лицето й бе полусънено, полуприсмехулно.

Господин Грейл леко се окашля и рече:

— Моля да ме извините, разбира се — и тихо излезе от стаята. В очите му имаше безкрайна печал.

Отблъснах я, станах и извадих кърпичка, за да си избърша лицето. Лежеше, както я оставих, изтегната на кушетката. Над единия й чорап щедро се разливаше плътта й.

— Кой беше? — попита тя дрезгаво.

— Господин Грейл.

— Остави го.

Отдалечих се от нея и седнах на стола, на който седях, когато влязох за първи път в стаята.

След малко тя се пооправи, седна и ме погледна втренчено.

— Всичко е наред. На него му е ясно. Какво, по дяволите, може да очаква?

— Предполагам, че знае.

— Добре де, нали ти казвам, всичко е наред. Не ти ли стига това? Той е болен човек. Какво, по дяволите.

— Недей ми писка. Не обичам истеричните жени.

Тя отвори лежащата до нея чанта, извади малка кърпичка и избърса устните си, после се огледа в огледалцето.

— Струва ми се, че имаш право. Май че прекалихме с уискито. Довечера в клуба „Белведере“. В десет.

Дори не ме поглеждаше. Дишането й бе учестено.

— Заведението бива ли го?

— Собственик е Леърд Брънет, мой добър познат.

— Добре — рекох аз. Още не бях се съвзел. Чувствувах се отвратително, сякаш бях бръкнал в джоба на бедняк.

Извади червило и мацна леко устните си, после ме погледна. Подхвърли ми огледалото. Хванах го и се огледах. Поработих над лицето си с кърпичката, после станах и й върнах огледалото.

Бе се изтегнала назад, излагайки на показ цялата си шия, и ме погледна лениво под очи.

— Какво има?

— Нищо. В десет часа в клуба „Белведере“. Не бъди прекалено великолепна. Имам само един вечерен костюм. В бара ли?

Тя кимна, а погледът й бе все още ленив. Прекосих стаята и излязох, без да се обръщам. Лакеят ме посрещна в антрето и ми връчи шапката невъзмутим, като Великото каменно лице.