Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
mitio (2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

10

Насред пътя погледнах вдясно и видях крака му. Тя насочи натам светлината. Тогава го видях целия. Чудно, че не го видях още когато слизах надолу, но тогава се бях навел вторачен в земята да проследя отпечатъците от гуми на нищожната светлина на фенерчето-писалка.

— Дай ми фенерчето — рекох аз и се пресегнах назад.

Тя го постави в ръката ми, без дума да продума. Приклекнах. Земята бе студена и мокра.

Той лежеше край един храст, овъргалян по гръб, в онова положение на чувал с картофи, което винаги означава едно и също нещо. Лицето му бе неузнаваемо. Косата му бе потъмняла от кръв, красивите руси къдри бяха напоени с кръв и някакъв лепкав синкав сок, подобно на предисторическа слуз.

Момичето зад мен дишаше тежко, но не промълви нито дума. Осветих лицето на труда. Бяха го премазали от бой. Ръката му, свита в юмрук, бе протегната в замръзнал жест. Палтото му бе усукано под тялото, сякаш се бе търкалял при падането. Краката му бяха кръстосани. В ъгъла на устата му имаше струйка, черна и мръсна като смазка.

— Дръж фенерчето и ми свети — рекох аз, като й го подавах назад. — Ако не ти призлява, разбира се.

Взе го и го държа, без да продума, здраво като стар ветеран от отделение „Убийства“. Отново извадих писал-ката-фенерче и взех да претърсвам джобовете му, като се стараех да не го местя.

— Не бива — рече тя напрегнато. — Не бива да го пипаш, преди да е дошла полицията.

— Съвършено вярно. А момчетата от патрулната кола не бива да го пипат, докато не дойдат специалистите, а те пък не бива да го пипат, докато не го види следователят, докато фотографите не го снимат и не му вземат отпечатъците. А знаеш ли колко ще продължи това по всяка вероятност? Няколко часа.

— Добре. Май че винаги имаш право. Просто си такъв човек, изглежда. Някой ще да го е мразил много, за да му смаже главата така.

— Струва ми се, че не е на лична основа — промърморих аз. — На някои хора просто им прави кеф да разбиват глави.

— Като имаш предвид, че не знам подробностите, не мога да гадая — рече тя хапливо.

Претърсих дрехите му. В единия джоб на панталона му се търкаляха монети и банкноти, в другия имаше украсено с орнаменти кожено портмоне за ключове и ножче. Левият джоб на панталоните му съдържаше малък портфейл с още пари, застрахователни карти, шофьорска книжка, няколко рецепти. В палтото му намерих кибрит, златен молив, закопчан за джоба, две тънки батистени носни кърпи, фини и бели като сух сняг на прах, и още емайлираната табакера, от която го бях видял да вади кафявите си цигари със златен мундщук. Цигарите бяха южноамерикански, от Монтевидео. А в другия вътрешен джоб имаше втора табакера, която не бях виждал преди. Тя бе от бродирана коприна, с дракон и от двете страни, с рамка от имитация на черупка от костенурка, толкова тънка, че изобщо не се усещаше. Щракнах ключалката и под ластика се показаха три нестандартни руски папироси. Взех една. Бяха стари, сухи и празни на пипане. Имаха кухи мундщуци.

— Пушеше от другите — рекох през рамо. — Тия трябва да са били за някоя приятелка. Имаше вид на човек с доста приятелки.

Тя се бе навела и дишаше във врата ми.

— Ти не го ли познаваше?

— Едва тази вечер се запознахме. Нае ме за телохранител.

— Хубав телохранител.

Не казах нищо.

— Извинявай — почти прошушна тя. — Обстоятелствата, разбира се, не са ми известни. Мислиш ли, че това може да е марихуана? Може ли да погледна?

Подадох й назад бродираната табакера.

— Едно време познавах едно момче, което пушеше марихуана. Три уиски със сода и три пръчки хашиш, и трябваше френски ключ, за да го свалиш от полилея.

— Дръж здраво фенерчето.

Тя замълча и зашумка. После заговори отново.

— Извинявай — подаде ми тя табакерата и аз я мушнах в джоба му. Изглежда, това бе всичко. Едно бе ясно — не бяха го претърсвали.

Станах и извадих портфейла си. Петте двадесетачки бяха още там.

— Момчета от класа. Взели са само голямата пара.

Фенерчето клюмаше към земята. Прибрах пак портфейла си, закопчах фенерчето за джоба си и изведнъж посегнах към малкия пистолет, който тя държеше в същата ръка, в която беше и фенерчето. Изпусна фенерчето, а пистолета взех аз. Отстъпи бързо назад и аз се пресегнах надолу за фенерчето. За миг осветих лицето й, после го изгасих.

— Нямаше нужда да грубиянствуваш — рече тя, като мушна ръце в джобовете на дългия си груб лоден. — Не съм си и помислила, че си го убил ти.

Харесваше ми хладнокръвието в гласа й, дързостта й. Един миг стояхме в мрака, лице в лице, без да продумаме нищо. На фона на небето се виждаха неясните контури на храсталаците.

Осветих лицето й и тя запремигва. Бе дребно, хубаво, трептящо лице с големи очи. Лице с кости под кожата, изкусно изваяни като кремонска цигулка. Много хубаво лице.

— Приличаш на ирландка. Косата ти е червена.

— И името ми е Райърдън. Какво от това? Изгаси този фенер. Не е червена, а кестенява.

Угасих го.

— А първото ти име как е?

— Ан. Не ме наричай Ани обаче.

— Какво търсиш тук?

— Понякога нощем се разхождам с колата. Просто не ме свърта на едно място. Живея сама. Сираче съм. Познавам околността на пръсти. Така се случи, че минавах оттук и забелязах някаква светлина да мъждука в дола. Стори ми се, че е малко студено за градинска любов. При това на влюбените не им трябва светлина, нали?

— Аз специално никога не съм си светил. Ужасно рискувате, госпожице Райърдън.

— Мисля, че ти казах същото. Имах пистолет. Не ме беше страх. Няма закон, забраняващ слизането тук.

— Аха. Няма, освен закона за самосъхранение. Дръж. Тази нощ не ми е до майтапи. Предполагам, че имаш разрешение за пистолета — протегнах го аз към нея с дръжката напред.

Тя го взе и го напъха в джоба си.

— Странно колко любопитни могат да бъдат хората, нали? Аз пиша по малко. Статии за филми.

— Падат ли пари?

— Ужасно малко. Какво търсеше… в джобовете му?

— Нищо особено. Много не бива да си навирам носа. Имахме осем хиляди долара, за да откупим няколко откраднати скъпоценности на една дама. Обраха ни. Не знам защо са го убили. Не ми направи впечатление на човек, който ще се съпротивява кой знае колко. А и не чух шум от борба. Бях в дола, когато са го нападнали. Той остана в колата, горе. Трябваше да се спуснем в дола, но ми се стори, че колата не може да мине, без да я одраскаме. И така аз слязох долу пеша и докато се мотаех там, те са му видели сметката. После един от тях се е качил в колата и ме е халосал. Разбира се, аз си мислех, че той е още в колата.

— Това не те е изненадало чак толкова.

— Още отначало нещо не бе в ред с цялата работа. Чувствувах го. Но ми бяха нужни пари. Сега ще трябва да отида при ченгетата и да си сърбам попарата. Ще ме чакараш ли до Монтемар Виста. Оставих колата си там. Той живееше там.

— Разбира се. Но не трябва ли някой да остане при него? Вземи колата ми или пък аз ще повикам ченгетата.

Погледнах циферблата на часовника си. Бледо светещите стрелки показваха, че наближава полунощ.

— Не.

— Защо не?

— Не знам защо. Просто така чувствувам. Сам ще се оправям.

Тя не каза нищо. Спуснахме се по хълма, качихме се в малката й кола, тя я запали и заманеврира без светлини, изкачи се пак на хълма и се промуши покрай бариерата. Една пресечка по-нататък запали светлините.

Главата ме болеше. Не проговорихме, докато не се изравнихме с първата къща от павираната част на улицата. Тогава тя каза:

— Имаш нужда да пийнеш нещо. Защо да не свърнем към дома и да пийнем по едно? Оттам ще се обадиш на полицията. Във всеки случай те ще трябва да дойдат чак от Западен Лос Анжелос. Наоколо няма нищо освен пожарна.

— Продължавай към брега. Сам ще се оправям.

— Но защо? Не се боя от тях. Моите показания могат да ти помогнат.

— Нямам нужда от помощ. Трябва да помисля. За малко искам да остана сам.

— Аз… добре де — издаде тя неясен гърлен звук и сви към булеварда.

Стигнахме до бензиностанцията на крайбрежната магистрала и завихме на север към Монтемар Виста и тамошното бистро. То бе осветено като луксозен презокеански параход. Момичето спря край тротоара, слязох и застанах, хванал вратата.

Измъкнах от портфейла си една картичка и й я подадох.

— Ако някой ден имаш нужда от яка гърбина, обади се. Но не ме търси, ако става дума за умствена работа.

Тя почука с картичката по волана и каза бавно:

— Може да ме намериш в телефонния указател на Бей Сити, Двадесет и пета улица № 819. Отбий се да ми окачиш тиквен медал, че съм си държала езика зад зъбите. Май че си още замаян от удара по главата.

Бързо обърна колата към магистралата, а аз проследих как двата й задни стопа се стопяват в мрака.

Минах край надлеза и бистрото, влязох в паркинга и се качих в колата си. Точно пред мен имаше един бар и пак се подвоумих. Но ми се струваше по-умно да отида в полицейския участък на Западен Лос Анжелос, както и сторих след двадесет минути, студен като жаба и зелен като гърба на новичка банкнота.